Последното предсказание

by Ирена Григорова

Береника е родена в Крайсвет в далечно, непознато време. Борейки се за любовта на красивия ловец на сенки Имри, тя открива неща, които не предполага както за себе си, така и за света, в който живее. Докато прескача от едно място на друго, младата жена губи приятели, бори се с демони, спасява Земята и открива отговор на хилядолетно пазената тайна: Коя е върховната тъкачка на синьото сукно?

Вплитайки по невероятен начин стари народни вярвания, иманярски и градски легенди и археологически открития, в „Последното предсказание“ Ирена Григорова води читателя в четири различни паралелни свята. Облечен като митологично фентъзи, романът ни запознава и с езотеричните учения за пътя на душите, след като приключат живота си, космическите портали, през които преминават идващите и отиващите си, ролята на предопределението и важното място, отредено за човека на планетата Земя.

512 pages, Paperback

Published March 1, 2025

Reviews

[Син на Синигер]

„Къде са ми детските книжки…“
А редакторите ми? Те къде са? Защото със сигурност не са в прашния ми сандък.
Някой? Нещо? Не?

(въздиша)

Колко зъл и коварен трябва да си? Колко силно трябва да мразиш българската литература и най-вече прохождащите писатели, че да сметнеш, че „редактор“ е същото като „коректор“, но с реномето и заплатата на „Главен инженер семантико-композиционна структура“?

Айде, добре, Ирена Григорова е подредно известна, т.е. подред е гостувала на тази и онази телевизия да представя тази и онази книга, но нямаше ли поне една смела душа в „Апостроф“ да ѝ се опъне и да заяви очевидното – публицистиката не е художествена литература? Нищо, че публицистиката Е започнала именно като художествена литература, тъй като в средата на 19 век във Великобритания значимите новини са събирани с мъка от мнителни свидетели, клюкари, порти, къртици и домакини. По-голямата част са били изцяло фабрикувани от двама репортери, подписващи се под четири псевдонима всеки, колкото да запълнят колоните.

Днес обаче публицистиката си е съвсем друго направление и тя определено не подражава на действителността, а я представя в угодната на главния патрон рамка. Остатъци от политически необременена журналистика днес можем да видим в репортажите за битови свади в стил „след осем неуспешни опита да продаде апартамента си, собственикът го запалил, заключил с метална врата и седнал в кафенето отсреща да наблюдава как пожарникарите опитват да го спасят, докато съседите му кашлят обезумели от страх на моравата“.

„Последното предсказание“ ми попадна съвсем случайно – разглеждах новите книги, докато последните купени ме гледаха осъдително от рафта, недокоснати, девствени. „Само гледам“ обясних и продължих да скролвам и да чета откъси, докато се спрях на въпросния роман. По-точно, спирах се на всяко изречение. Което не е добре за никого. Най-вероятно въпросният ръкопис не е бил готов за издаване, при все че когато започнах да чета, нито знаех коя е Ирена, нито на колко години е. Представях си гимназистка или поне студентка в своя „Здрач“ период и фантазия, населявана от тежко дишащи, дебнещи в мрака гъзета с дълги бретони и провалено детство. Но, не, не – Ирена е жена на средна възраст със страст към пътешествията и новото.

(въздиша дълбоко)

Още по-зле за мен.

Та… Ето го и романа.
Пропускаме началото с прераждането, тъй като е нещо като мини урок по хиндуизъм и минаваме направо на основното ядене: Започваме с пролет. До тук добре. „Прозорците на къщите бяха отворени, клоните на дърветата, цъфнали в различни цветове, надничаха от градините, които нямаха огради, а птиците се надпяваха превъзбудено, все едно бяха на хоров конкурс.“ Явно сме в Германия, щом всички прозорци са отворени. Там проветряват като ненормални. Онова, което ме притеснява, са надничащите клони. Над какво надничат, след като няма огради? Ако стоя сред голо поле, равно като тепсия, и кажа, че надничам, ще попитате „Над какво?“ Определено не е ограда, това ще ви кажа. Може би надничат в отворените прозорци? Тогава как прозорците са били отворени, ако клоните са били там преди това? Или са магически клони? Не знам. Колкото до хоровия конкурс, никой не ме е канил на подобен, чуруликам, когато ми скимне (както сега), но не вярвам радостта от живота да се сравнява с надпревара. Оставете птиците намира. И ние сме хора!

„Беше рано – към 8:00 ч.“ – това е твърде специфично. Единствено на кримките е позволено да са толкова точни, тъй като има отношение към откриването на извършителя. Няма я „обичайната улична глъчка“ иначе хората са описани като ранобудни купувачи. Не знам какво е предназначението на тая пушка, но дано да гръмне нататък.

Нашата героиня (вероятно е жена) върви към главния площад (вероятно има и друг площад, който не е главен). После тя ни обяснява как обича цветята, но вместо това тъче синьо сукно, което било съвсем различно от растениевъдството. Както и от цветарството, тъй като категориите и подкатегориите не са синоними.

Внезапно от тъкачество преминаваме на „отваряне и затваряне на космически портали“. Не знам как е свързано със синьото сукно и дали то не е някаква метафора, но това явно ще бъде обяснено по-късно, така че – още една пушка, която чакам да гръмне.

Следващият абзац започва като предния – вървим по посока главния площад по главната улица, вероятно защото сме главната героиня. Свещения град се намира на остров, който е разделен на две, но, забележете, съединен от дворец, под който се пени водопад. Не знам кой живее и работи във въпросния дворец, но си представям ад. Разбиващата се вода създава пяна и облаци от водни капки, които насищат въздуха и правят зимите пронизващо влажни и опасни за здравето, а летата – лепкави и тежки за дишане. Да не споменавам отвратителния шум, подобен на 24-часово думкане, което ще се носи из цялото здание. Този дворец на Основателите е една красива фантазия и в същото време най-лошата архитектурна грешка. Даже с фиксирана лихва, няма да инвестирам и в един квадрат от тази сграда!

Нататък нашата славна героиня ни разказва за Континента – вероятно Голямата суша, която е на ниво „варварщина“ спрямо развития град. Не питайте с какво точно! Тук става дума за технологии, каменни градежи и красиви предмети от ценни метали. Защото точно така се случва, когато живееш на изолиран остров с ограничено количество обработваема земя, залежи на руди и свиваща се икономика. Атлантида е само една. Освен, когато не е.

Сериозно! Погледнете островните държави или градове в днешно време. Там всички се знаят и единственото вълнуващо нещо е, когато пристигнат туристи или поръчката ти от Амазон, която се е лашкала в океана 12 седмици. Хотелите, построени на острови, страдат от непрестанни липси на продукти, които не са доставени по една или друга причина; щети от бури, тъй като нямат естествена защита срещу ветровете; зависимостта им от външния свят – продукти, сечива, горива – всичко това се доставя отвън, тъй като икономиката, била тя днешната или тази отпреди 5000 години, предполага непрестанен обмен на стоки и услуги. Докато някои стоки могат да бъдат складирани за дълго време (нефт), други не могат (хляб), да не говорим за услугите, които въобще не представляват предмети, а дейности. Няма как да си развит, когато си изолиран. Няма конкуренция, най-малкото.

Е, предполагам всичко е свързано с порталите и пътешествениците, които предоставят най-доброто от най-доброто, но дали? Кой го гарантира? И кой може да каже, след като хората на този остров са толкова изолирани? О, да – отишла си няколко пъти на Континента, видяла си диващината, направила си си сравнението. Ами ако именно тези хора са изостанали, докато онези във вътрешността са далеч по-развити? Ако всичко е постановка? Измама?

След краткото въведение в магичния свят на Свещения град, ни е представена една дълга, предълга сцена от „Спасители на плажа“ – в случая, „Спасители на водопада“, когато нашата главна героиня, която върви по главния път към главния площад внезапно си спомня, че има куче, което лае по рибите и скача във водата. Нашата главна героиня съумява да се посъблече и да скочи след него във водата да го спаси, само за бъде спасена от кучето и от висок мъж.

Какъв ви е проблемът с ниските мъже? И те могат да спасяват празноглави тъкачки на космически портали, презиращи кучешките поводи и тайно мечтаещи да садят цветя.

Справедливост за ниските мъже!

[Валентина Йорданова · Rating 4 out of 5]

Книгата беше лека и увлекателна, останах приятно изненадана, особено от финалните глави.
Ще бъда искрена в ревюто си, но смятам, че достойнствата на романа надхвърлят известни негови слаби страни, които до голяма степен въобще намирам за такива само поради личния си читателски вкус… Затова, в името на обективността, ви давам честното си мнение по всички аспекти на книгата и ще ми е много интересно, ако и друг след вас я е чел, да си направим дискусия.

1. Корица и книжно тяло
Още корицата на книгата дава заявка за портално фентъзи, може би с щипка фантастика дори, насочено по-скоро към женската читателска аудитория – нежна девойка стои пред отворен портал, а отвътре наднича един нов, необятен свят, а в небето летят дракони (които всъщност от сюжета следва да са динозаври, но хей, колко голяма е разликата?). Тъмносиньото небе за фон с блестящите звезди и облаци допълва приказното излъчване. И дори да не е най-оригиналната жанрова корица, която сме виждали, то мога да кажа с ръка на сърце, че много правилно ни насочва какво да очакваме като поджанр, че даже и за каква аудитория ще е – и тези очаквания са посрещнати.
Порезки няма, но пък всяка глава започва с приятен арт, а книжното тяло устоя без забележки на десетдневното активно разнасяне и четене на крак. Шрифтът и размерът също са подходящи, едва ли ще имате оплаквания.
Единствената ми критика и основна причина да завърша книгата за десет дни, вместо за два, е наличието на цели страници (по 3-4-5 поредни на места), в които текстът е сбутан в един-единствен абзац. Мен лично, като читател, подобно оформление ужасно ме напряга, особено като в този един абзац са наблъскани заедно действия, описания и мисли на различни герои в кавички. Ако това нещо не се случваше, тези 510 страници на книгата щяха да са поне 600.

2. Стил

Романът е писан от така популярното през последните години първо лице, минало време, от гледната точка на главната героиня, и си носи всички произлизащи от това положителни и отрицателни страни. Или с други думи, през цялото време следим вътрешния свят на Береника и това ни дава възможност от рано в историята да я опознаем и харесаме.
Дори и да е творила в други жанрове преди, явно е, че Ирена Григорова не е начинаеща писателка. Текстът е красив и изпипан, с богата лексика и изразни средства. Може би най-силно впечатление ми направи изобилието от красиви описания. Сетингите са от онзи тип, където можеш да се пренесеш изцяло и да усетиш обстановката от сцената с всичките си сетива. Браво!

3. Диалози

На голяма част от български автори, за мен лично, диалозите са им слабост. Тук са се получили – и, повярвайте, това от моята уста е огромен комплимент. Има непринуденост в речта. Използва се лексика, която е достатъчно лека, без излишна натруфеност, за да бъде разговорна, и в същото време звучи красиво, логично и е увлекателна. Вулгарност или грубост на изказа никъде няма. Героите си имат собствени гласове и можем лесно да ги разпознаваме без нужда от досадни уточнения, които служат за патерици на пряката реч.
И тук една малка забележка от моя страна… Точно защото диалозите бяха така чудесни, се усети по-болезнено единственият им негатив – просто нямаше достатъчно от тях, за моя читателски вкус поне. Още в самото начало глави с по 10-15 реплики общо бяха удавени в дълги, подробни описания, преразкази на действие и инфо дъмпове, които колкото и красиво написани и увлекателни да бяха, все пак на места ми натежаваха, защото удавяха тук и там сцените с цялата тази детайлност.

4. Герои

Береника живее на вълшебен остров с красив водопад. Пада си по градинарството и обича кучетата, но изучава отварянето и затварянето на космически портали. Романтична и нежна натура е по душа, а както се полага на главна героиня на роментъзи, бързо-бързо среща любовта още в първа глава в лицето на звърналия се Имри, неин приятел от детинство, заминал да се обучава за ловец на сенки. (Понеже историята черпи вдъхновение от славянската митология, в първия момент дори си помислих, че буквално става дума за сенки… Но не, има се предвид в смисъла, в който се използва и в романите на Касандра Клеър.) Семенцето на любовната история е засято още тук, в първа глава, когато Имри спасява Береника от удавяне във водовъртежа край водопада.
Дали ще ви хареса този тип любовна история зависи доколко си падате по т.нар. insta love/ моментална любов. Още във втора глава Береника вече се чувства влюбена и се чуди как да покори сърцето на русокосия Имри. Но докато Береника е познавала героя много преди страниците на първа глава и е имала време да се привърже, това не може да се каже за читателката. Затова ми се искаше да опознаем повече Имри, преди да стане дума за любов и обвързване, но хей – това пак е само личният ми вкус.
Колкото до Имри – той е красив, висок, смел, силен… и, разбира се, той е много повече от това, за което го мислят. За нещастие на Береника, нещата между тях не потръгват добре в началото, тъй като героят ни изглежда доста дистанциран, избягва я и като цяло с нищо не дава вид да споделя любовните ѝ трепети… Поне четвърта глава, когато се сблъскваме с първата му сцена на ревност. ;-)
Моята малка забележка към изграждането на героите е, че може би са в известна степен твърде съвършени и любовната история – малко идеализирана. От друга страна, подобен по-невинен романс ще се види глътка свеж въздух за читателките, които са се преситили вече на еротиката и мрачните фентъзи романси, заляли пазара през последните години.

5. Сюжет

Това, което започва като невинно роментъзи, след първите няколко глави бързо се превръща в опасен екшън, когато Береника е отвлечена от демон, целящ да се възползва от магическите ѝ способности за отваряне на портали и пътуване през световете.
Не знам какво да ви кажа, без да има повече излишни спойлери от тези, които вече ви дадох, колкото да можете да вкусите историята, но мога да гарантирам, че няма да ви е скучно и постоянно нещо се случва.


6. Светостроене

Основно сюжетът се гради около принадлежността на главната героиня към т.нар. тъкачи на синьо сукно, което съдържа енергия, използвана за отварянето на порталите. Не съм сигурна, че успях да разбера тънкостите около този колкото магичен, толкова и метафизичен свят, но ми беше интересно и оригинално като идея, поне доколкото не съм го срещала никъде другаде и не знаех какво да очаквам нататък от книгата. Има магически създания, както и създания от други епохи.
За по-любопитните читатели, след всяка глава има оставени бележки за различни исторически, фолклорни, метафизични и пр. елементи, от които авторката е почерпила вдъхновение за историята. Те са много интересни и вярвам, че за повечето хора ще е интересно да ги прочетат, но мен лично ме “вадеха” от действието на романа и ми се струва, че не беше особено подходящо да разкъсват така художествения текст, но пак това си е мое лично възприятие.

Финална оценка: 4/5

[Ralitsa Zamfirova · Rating 3 out of 5]

Историята е добра. Прескачането на времевата линия, в която се развива не ми хареса. Първата глава е супер, втората почва и посредата й се разбира, че са минали години от предната. От нищото се появява злодеят, отвлича главната героиня и бум - 10 000 години минават за миг. В нищото изчезва злодеят, скок в миналото за добрите герои и изведнъж дъщеря им се появява. Но се разбира, че им е дъщеря след 2 глави. И накрая за една глава всички добри се събират срещу нов злодей, побеждават и Яна отлита с любимия си, вместо да се види със семейството си, което търси 13 години.

[Debora Dancheva · Rating 3 out of 5]

Заинтригува ме, не мога да отрека, но на места някак незавършена. Прекалено много метафизични обяснения за сметка на сюжета. Връзките липсват на моменти между отделните епизоди. Има художествена идея, но ми се искаше да бъде малко по-систематична и да не пръска на толкова много посоки. Харесаха ми много препратките към историческите сведения за България, добавят нотка реализъм към историята. Като цяло добре се е получило , но има и доста минуси.

[Iva Ivanova]

Пиша това ревю с пълното съзнание, че не съм допрочела книгата... за момента съм я зарязала на страница 98 и нямам сили да продължа. Вътрешния диалог на героинята ме съсипва, всичко е пререзказано и "звучи" в нейната глава...,а диалозите липсват.

[Reader · Rating 5 out of 5]

Изненадващо добра книга. Харесаха ми идеите за пътуване във времето/прескачане на светове.