Парти за разглезени самотници

by Светлана Дичева

Разкази за възрастни или поне за онези,
които ги е грижа за бъдещето.

Представете си как един ден се събуждате и забелязвате, че край вас няма животни. Историите в Парти за разглезени самотници са разказани от името на последните животни, обитатели на нашия безумен свят. Животните не са само наши домашни любимци, които ни докарват до умиление. Те не са и само източник на храна за хората, както и едни за други. Те не са и само основен елемент, осигуряващ физическото здраве и екологичен баланс на планетата. Не са и само умопомрачително красиви! А какво ако животните имат душа? Не се смейте! Не звучи съвсем налудничаво. Със или без душа животните са точно толкова важни обитатели на Земята, колкото и хората. Та, основната идея на тези разкази от името на животни, е да се опитаме да бъдем по-малко човекоцентрични. Защото ние не знаем кой е мозъкът на нашата планета. Може да са хората, но може и да не са. Затова всичко трябва да се пази като зеницата на окото.

152 pages, Paperback

First published January 1, 2014

About the author

Светлана Дичева е познат от Националното радио глас. Водила е най-слушаните предавания на „Хоризонт“, а от три години буди аудиторията всяка събота с шоуто „Закуска на тревата“. „Мона и Магелан“ е първия ѝ роман, но читателите вече познават динамичния ѝ стил от книгата ѝ с разкази „Балканския пророк“, с която печели наградата на фондация „Българка“ за най-добра книга от жена авторка за 2000 година.

Reviews

[Deny · Rating 3 out of 5]

Тази книга се оказа съвсем различна от това, което си представях. Не съм я очаквала от български писател по няколко причини. Първо тя разказана от животни и говори за изчезването на видове и нарушаването на баланса в околната среда - това са повърхностни теми, но те са изключително чужди на българската ни действителност, а за повечето ни писатели са направо непознати. Второ, тази книга използва като жанрова рамка антиутопията - това е труден жанр, с който е лесно да се оплескаш, а в България рядко се прибягва до него, може би защото действителността ни е достатъчно антиутопична. Но Светлана Дичева се справя прекрасно с жанровата особеност, като не я превръща в център, а в ненатрапчив, семпъл фон на по-важното.
"Парти за разглезени самотници" всъщност е сборник с разкази (15 на брой). Повечето са чудесни, останалите добре са написани и интересни. Във всеки разказ говори едно животно от бъдещето - от 2060 година, когато всички животински видове на земята изчезват. Не са просто застрашени, а буквално отмират - останали са толкова животинки, колкото спокойно могат да се поберат в нов Ноев ковчег, но едва ли биха се качили в него, защото знаят, че няма да му свършат работа. Никой не знае защо животните не могат да продължат рода си, защо малките им измират преди да се родят, а възрастните си отиват преждевременно. Хората влагат всичките си усилия да ги спасят. Светът се върти само и единствено около добруването на животните, но те са обречени.
Не е това обаче основният проблем в тази книга. Тя е всъщност косвен разказ за хората и техния застрашен вид. Въпреки че се множат и са превзели всяко кътче на планетата, те са болни и самотни не по-малко от животните. Във всички истории в сборника животните се тревожат за своите стопани. Примирени със собственото си изчезване, те с тиха мъдрост констатират, че човекът, който остава след тях, е нещастен, отчаян и самотен, а може да бъде и иначе. Хората до такава степен са се посветили на манията си да опазят животните, че са спрели да се гледат в очите, отказват да търсят любовта, за да не ги отклони тя от посвещаването им, зарязват дори собствените си деца, за да имат достатъчно време за животните. И всичко това животните - доизживяващи времето си в принудителна самота, намират за безмерна глупост.
Мога да говоря ужасно много за книгата като цяло и за всеки отделен разказ по отделно. Но едва ли на някой ще му се чете. Ще спомена само някои от разказите, които за мен се откроиха особено силно в сборника и за които мога да напиша отделно още толкова. Първият - "Любовният танц на императорските орли", който се развива в България, а главен герой е последната останала орлица на Земята - Буяна. Много силно начало за преживяването и преодоляването на провала, загубата и запазването на достойнството до самия край. "Хранене в мрака" е най-"човешкият" разказ. В него две хлебарки (и те са пред затриване, да не повярва човек!) наблюдават последната вечеря на съпружеска двойка - това са единствените хора в цялата книга, които реално общуват по между си и имат какво да си кажат. Уникален и лично мой фаворит в сборника е разказът "Кралски лов със соколи". За него мога да напиша отделно ревю и си представям, че той би могъл да съществува и съвсем самостоятелно без книгата. Не искам да развалям ничие удоволствие и затова само ще загатна, че в този разказ зова на дивото е непреодолим, а любовта е сложно доказуема и иска жертви. Също толкова страхотни ми се сториха "Любовно обяснение върху бамбукова кора", чиито герои виждате на корицата, "Игрите на Варвара" и "Олафър, Сигурдър и метаморфозите на лотарията".
Това е приятна, откровена и леко тъжна книга за изчезването, самотата, отговорността да си последният, който трябва да изгаси лампата и да затвори вратата. Много високо оценявам, че въпреки сериозните проблеми, за които говори, "Парти за разглезени самотници" не е мелодраматична. Тя бяга от подобен евтин и излишен ефект.

[Петър Панчев · Rating 5 out of 5]

http://knijenpetar.blogspot.com/2014/...
Има хиляди приказки, в които животните са надарени с човешки глас и мисъл и ни разказват своите весели или тъжни истории. Тук те говорят само на своя език. Нашите деца обичат плюшени меченца, кученца или жирафчета - говорят им и очакват отговор, вживяни в своята детска илюзия. С порастването повечето хора са повлечени от сложните отношения с приятели и врагове, задължителното образование и кариера, непреходните възвишени цели и велики мечти... Те биха ли си позволили един откровен разговор с рибата в морето или мишката в мазето? Някои може би - в определени специални състояния. Продължава в блога.

[Яна Хараланова · Rating 4 out of 5]

Обичайно подхождам към съвремените български автори с известно подозрение. С тази книга обаче не беше така. Заплени ме от първия момент в който чух/прочетох за нея. Заглавието... Корицата... Приковаха внаминето ми! Знаех, че ще я прочета при първа възможност и че ще ми хареса.
Речено-сторено! :)
Прочетох я на един дъх. Добре де, на два.

Остави ме с един особен привкус в устата. Вкус на смирено очакване. Това е, което е. Разказите те приковават със своя дух на неизбежност. Героите са особено очарователни със своите човешко-нечовешки характери. Някак много дзен и в същото време толкова по човешки с напомпано его.

Сборника много интересно се преля с "Нова Земя" на Екхарт Толе, която приключих преди няколко дни. Като естествено продължение и в същото време някак си нямат нищо общо.

През цялото време докато четях се присещах за филма "На плажа" (http://www.imdb.com/title/tt0219224/?...).

Почти необяснимо ми е, но заглавието е толкова-толкова на място. Нещо като кодова дума.

Определено чудесен сборник с разкадзи!

[Emilia Mirazchiyska · Rating 4 out of 5]

Много рядко се случва да чета разкази от съвременни български автори, които после да стоят цялостно и устойчиво в паметта ми, и то до такава степен, че дори да се поколебая дали пък не си мисля сега за някой разказ, образец на световната литература, и дори да се питам ама наистина ли това беше разказ на Светлана Дичева... Е, това беше първата нейна книга, която прочетох и с която я открих за себе си като писател. Ще кажа кои са тези световни образци. "Кралски лов със соколи", "Хранене в мрака", разказа за мишката Грейс, и този за пандите - "Любовно обяснение върху бамбукова кора". Особено подходящ за четене на деца ми се стори "Страх в таралежова трева". Давам само четири звезди, защото два или три от разказите в книгата не ми се сториха на висотата на посочените по-горе "образци на световната литература" и защото в предислова от автора, по мое мнение, имаше повече обяснения отколкото трябва.

[Petia · Rating 5 out of 5]

Странно е колко различен може да изглежда светът през очите на животните. Досега не се бях замисляла какво означаваме ние хората за другите същества, обитаващи нашата планета. В двора на кооперацията, в която живея има котка с четири малки котенца, които са на около месец. Обичам, когато минавам покрай тях да ги наблюдавам как се боричкат едно с друго, как скачат, как си гонят опашките или някое политащо от вятъра листо и им се радвам, защото са смешни и малки и милички, също като нашите деца. Но в същото време тайничко им завиждам, защото в детството животът е игра и нищо повече. А майка им все така горда седи до тях и винаги ме посреща или изпраща с едно „Мяу” и може би някакво очакване. Много ми е интересно как изглеждам аз през нейните котешки очи и какви мисли й се въртят в главата, когато ме види. Далеч съм от мисълта, че е нещо от рода на „Ето я жената великан, дали ще ми даде нещо за ядене?”, не защото сме приятели и аз винаги се отнасям с уважение и любов към нея и децата й. По скоро съм склонна да приема нещо от рода на „ Ето я тази странна жена, която винаги, когато ме види ме поздравява със: Здравей мамо Маца, как са твоите герои днес? Сега ще ти донеса нещо за ядене!” Да, това бих го приела, защото е достатъчно уважително за една котка. Само, че аз толкова се привързах, че не мога да си представя, когато котетата пораснат и се разпръснат и вече няма да ги виждам. Не мога да си представя и нещо още по драматично – изобщо да не виждам кучета и котки по улиците и домашни любимци по домовете на хората. Ето подобни проблеми поставя книгата на Светлана Дичева – „Парти за разглезени самотници”.
Това е малък сборник с 15 разказа, от който се чуват гласовете на животните, но не на кои да е животни, а на последните останали живи екземпляри от изчезващите видове. Светът по страниците на тази книга е нарисуван от гледна точка на последните животни и е едно възможно бъдеще – напреднали в технологията, но осакатили природата, хората влагат много пари за да поддържат и върнат онова, което са загубили в своите необмислени свръх амбиции. Още първият разказ „Любовният танц на императорските орли” те хваща за гърлото и прави равносметка на една любов, която ще се търси и в отвъдното, ако има такова, равносметка на живота и смъртта. И с всеки следващ разказ те обзема мисълта за един възможен деградирал свят, в който човекът не е оценил навреме природата за да я запази. Всяка малка или голяма животинка изпитва чувства и обича също като нас и всеки разказ ни среща с душата и настроенията на последните животни, които виждат себеподобните си само на филми и кадри от камери. Много дълбоко приех тези разкази, а на някои си поплаках – „Снежинка”, „Игрите на Варвара”, „ Страх сред таралежова гора”, „Парадът на Цаво” и разказът за онази малка мишка, която е способна да оцени едно изкуство и се зарича да го отнесе със себе си – „Прощаване с Грейс”.
Историите са проникновени и дълбоки, на моменти те забавляват и те карат да се смееш, но завършват тъжно, защото такива проблеми завършват с тъжен край. И сега се замислям как ли би изглеждала една история, разказана от гледна точка на последния останал жив човек на земята!
„Парти за разглезени самотници” е книга, която ще препрочитам многократно, ще плача и ща се смея и ще се възхищавам на начина, по който са представени проблемите. За първи път срещам автор, който посяга към такава тематика за възрастни – пише за животните, а не за хората и го прави красиво, стилно и литературно.
Единственото нещо, за което ще се моля, докато препрочитам разказите е един ден в бъдещето тази книга да не се превърне в истина...
https://jivotatestvardikorici.wordpre...

[Yuliyana Todorova · Rating 5 out of 5]

Разглезените самотници на Светлана Дичева са някъде в бъдещето. Те не са хора, а нещастни животни. Последните, които изтрещелите човеци се опитват със сетни сили да спасят и полагат неистови усилия, най-често общи, да го постигнат.

Стана така, че точно преди да започна да чета тънката книжка с 15 разказа, домашният любимец на дъщеря ми се пресели в отвъдното. Алекс живя с нас две години, което бе напълно достатъчно да заобичаме и него, и подобните му невинни и умиляващи морски свинчета тип розетка. Дъщеря ми и вуйчо й погребаха Алекс в градинката под балкона ни, детето каза молитва и оттогава замечта за нов домашен любимец (какъвто майка му, уви, никога не бе имала).

Бях чувала заглавието на новата книга на Светлана Дичева, но най-малко предполагах, че ще ме отведе в различния от човешкия животински свят. Свят, пълен с доброта, непритворство, безнадеждност и много, много тъга. Някъде далеч в бъдещето единствените останали видове и единични екземпляри са няколко билбита, костенурки, кит, скален орел, котарак, мишка, хлебарки, оловен сокол, панди, хумболтов пингвин, бяла мечка, домашен врабец, слон, гъсок и папагали макао. Всички те имат уникални имена, говорят, чувстват, запомнят се с характера и мислите си. На моменти мислите и речта им са толкова смешни и забавни, че карат читателя да примира от удоволствие. За тях, обаче, няма бъдеще. Видът им застрашително е намалял от опустошителното човешко племе, което явно е положило знайни и незнайни голиатски усилия да изтреби де що е останала животинска твар под слънцето. И не щеш ли – животните са на привършване, изпаряват се, тях просто ги няма. На привършване е и доброто, което олицетворяват, невинността и вселенската им мъдрост.

Интересен паралел в разказите в „Парти за разглезени самотници“ е направен между животинския свят и този на хората. Човеците са на такъв етап от стремителното си развитие, че с непремерената си дейност са унищожили природата и нейните животински видове, с егоцентричността си са се превърнали в „диваци“ и „извратени канибали“. Те не играят честно и с открити карти като животните. Те са „родени артисти, готови всеки миг от живота си да играят театър. Животът им наистина е сцена, треторазрядна, неугледна и мръсна, но те замитат мръсотията, просват един пъстър килим, довличат лъскавите декори, слагат на главата си шапка с перо и започват да излагат на показ собствените си достойнства. (“Любовно обяснение върху бамбукова кора“)

За разлика от тях, разглезените животни – самотници изпитват искрени и неподправени чувства като пандата Ян Гуан и кита Варвара; вълнуват се трепетно от импровизациите на пиано на Чък Къриа като домашния врабец Чик; мечтаят за поколение като умната бяла мечка Снежинка и винаги, винаги печелят читателя на своя страна с чистите си души.

За да напише подобна литература, човек трябва безмерно да обича животните и да не забравя, че ние, хората, съществуваме на земята редом с тях. Едните не могат без другите и най-пагубното би било да си вредим един на друг. Затова трябва да „пристъпим с пиетет към света около нас и да признаем колко много му дължим.“ Това пише авторката в предговора си със забавното заглавие „Като мустака на тюлен“. Изострените й сензори за това накъде върви „човекоцентричното“ човечество днес правят разказите неустоимо привлекателни, поне аз мисля така. Уверете се и вие!

[Ayshe Rubeva · Rating 5 out of 5]

„Парти за разглезени самотници“ или приказки за самота

За сборника с разкази на Светлана Дичева


Очакванията ми към сборника с разкази на Светлана Дичева „Парти за разглезени самотници“ нарастваха с появата на всеки отзив за него, но когато го прочетох, останах без дъх. Познавах гласа на Светлана Дичева от радиото и знаех, че тя е добър писател, не само добър журналист, но книгата надмина очакванията ми. Никога не съм си представяла, че животните един ден могат да изчезнат. Никога не съм мислила, че те всъщност поддържат равновесието на планетата ни. Тези разкази, в които герои са различни животни, ме накараха да почувствам вина за своето нехайство към тях. Питам се как сега ще убивам досадни мухи, дали ще продължа да се ужасявам само при споменаването на мишки, плъхове или хлебарки? И какъв ли би бил животът ми без тях? Как ще консумирам месо? Никога не съм харесвала ловците и рибарите. Не понасям ловджийските им истории, нито трофеите им. Трябва да благодаря на Светлана Дичева за тази промяна в гледната точка, но сега не знам къде да търся отговор на въпросите си. Хората сме всъщност толкова зависими от тези същества и тези разкази ни го казват съвсем ясно. Няма нито един щастлив човешки персонаж в „Парти за разглезени самотници“, може би защото с края на животните ще дойде и краят на човешкия род.

В петнайсетте разказа в книгата авторката е успяла да вникне не само в живота, но и в душите на животните (не се съмнявам, че те имат душа), приписва им дори човешки качества, което придава на тези разкази привкус на басни. И макар че в тази антиутопия животните са изчезващ вид, в сравнение с хората, те са по-жизнени, успяват да се насладят на последните си дни – обичат, хитруват, ревнуват, клюкарстват, а хората отчаяно се опитват да им помогнат. Това е бъдещето ни, ако не проумеем, че не сме всесилни.

Някой, някъде (не помня къде) беше написал, че добрата литература е пророческа, и разказите на Светлана Дичева в тази книга, независимо от това, че са написани и с чувство за хумор, могат да бъдат прочетени като злокобно пророчество за бъдещето ни. Писателката познава много добре и човешката природа, и успява да види до къде ще стигне пагубната идея за богоизбраност на човека като биологичен вид. Човекът като такъв не е нещо повече от мухата, мишката, хлебарката, орела, кита и т.н. Любовта между животните не е по-слаба и със сигурност не е единствено природен инстинкт. Вярвам, че при животните любовта може да бъде толкова истинска и силна както между хората. Но в повечето от разказите в „Парти за разглезени самотници“ любовта между индивидите (животни или хора) е изгубена, станала е част от инстинкта за продължение на рода.

Разказите в сборника не са фанта��тика, макар че действието се развива в бъдещето, по-скоро са като всевиждащо огледало, което ни показва как ще се развие животът ни, ако не се променим. Ако не проумеем, че природата е едно цяло и ние сме само част от това цяло и при изчезването само на един елемент, в случая животните, равновесието се нарушава и човекът, наричан в днешно време разумно същество, ще загуби душевността си и ще се превърне в дишащ, размножаващ се индивид, който се стреми само да задоволява нуждите си, но е неспособен да изпитва чувства. Една страшна меланхолия ни очаква, ако не се стреснем и не направим нужното за възстановяването на хармонията в природата. И тези разкази на Светлана Дичева донякъде са като камбана, която ни призовава да се включим в борбата за защита правата на животните. Тук изниква друг въпрос – Добре, ние не успяхме дори да постигнем равни права за всички хора по света, на много места бушуват войни и в името на измислени безсмислени цели се убиват хора, как да защитим животните? Там където се убиват хора, умират и животни. Жалки сме, нали?

„Парти за разглезени самотници“ породи у мен не само много въпроси, но много болка и страх от бъдещето. Започнах да гледам на животните по друг начин, по-човечен или да кажа „по-животински“ и си дадох сметка колко неуместен и груб е обидният израз на човека (във всеки човешки диалект присъства) „голямо животно си“. След прочита на разказите предпочитам да ме нарекат „животно“ и да ме сравнят с представител на някой животински вид, отколкото да се срамувам от представителите на собствения си биологичен вид. Колко ли бих била щастлива да полетя като Буяна, например или да бъда обгрижвана като Грейс и някой да ми посвети стихотворение!

С този сборник Светлана Дичева се доказа не само като добър писател, но и като майстор на езика. Определено с тези разкази се запълни една празнота в българската съвременна литература откъм идейна и езикова гледна точка. Текстовете се четат изключително леко, думите сякаш грабват читателя и го пренасят в един друг свят. Майсторски написани изречения, разкриващи красотата и благозвучието на българския език. Като учител винаги изпитвам затруднения при подбора на текстове за часовете по езикова култура, тъй като в съществуващите сборници текстовете за упражнения са взети най-вече от творби на български класици като Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев и др., които идейно са доста далеч от съвременния свят на ученика. Не съм съгласна и с тезата, че съвременните деца не четат, по-скоро мисля, че ние не успяваме да разберем техния свят и литературата, която им предлагаме не им е интересна. Каква голяма бе изненадата ми, когато четейки забелязах, че разказите в сборника са не само добра литература, но и подходящи за работа в училище. Бих могла да ги използвам и в начален етап и в прогимназиален, а и в клубовете по интереси, които ръководя в училището, където преподавам. А подрастващите са много чувствителни на тема животни, няма дете, което да не ги обича или поне аз не познавам такова. „Парти за разглезени самотници“ ще се окаже много добро училищно помагало за часовете по български език и литература и в занятията по интереси в училище.

[Radina · Rating 5 out of 5]

Случайно попадение на Алеята на книгата, което прикова вниманието ми само със заглавието си.
Много ми допадна, накара ме да се замисля за някои неща, същевременно с това не обременява читателя.
Чете се на един дъх и накрая питаш за още :)