Като завеса театрална ще спуснат прилепите тихо вечерта. Жената и мъжът ще хапнат. След туй ще се порадват на плътта и ще потънат като камъни, безпаметни в съня, зазидани в несвършващата монолитност от свършеци и идвания на деня.
Поет, философ, сценарист. Съосновател на списание „Хермес“. Носител на наградата за поезия „Иван Николов“ за книгата си „Смъртта разпитва вече кой си“ (2022).
Стихийността на пролетните разливи ме очарова. Водатя някак ми напомня разливаща се джаз импровизация. Аз виждам радост, виждам свобода в основата, неудържима младост, бликнала от снежното планинско бащинство.
Ако на тоя грешен свят изобщо има щастие, допускам, че навярно именно така изглежда - внезапен прилив, който изведнъж помита покълващи предателства, несъстоятелни надежди.
Вървя надолу по течението на поривистия и весел Искър. Тополи и върби като жени се къпят във водата. И пекналото слънце, без кой знае колко да му мисли, решава да се разхлади… И скача долу, позлатявайтки реката.