„Град без град, приказка без приказка, ние, където няма никого. Стихотворенията [на Н. П.] говорят за възможните светове, чието съществуване смътно ни плаши и вълнува, често на ръба между сън и будуване, между мечта и спомен, между детство и младост, между вечер и нощ.” - Албена Тодорова
„Стиховете в новата книга на Никола Петров се разгръщат бавно в светлината на есенното свечеряване или в мрака на нощта. Те се страхуват от пролетта и деня, от илюзиите за нов живот и яснота. В тях често става дума за житейски избори, които в края на краищата се оказват без значение, защото всеки избира само онова, което може да избере. Затова присъдите над другите, а и над себе си са неуместни. А и кои са другите, и кои сме ние, щом всеки от нас има толкова много имена и лица, които сменя и разменя приживе, за да останем все същите. Въпреки тази иронична и меланхолична мъдрост, която сякаш доминира в стиховете, неироничният копнеж по истински другото също звучи в тях. Понякога това е копнеж по катастрофа, желание да се удариш в някого. Защото за поета е по-лесно да влезе в съня, дори в смъртта на другите, отколкото в живота им. И не защото другите са жестоки, себични и лицемерни, а просто защото думите, значенията и нещата никога не са на мястото си. От това разминаване се ражда всяка поезия и ни отнема невинността.” - Кирил Василев
Никола Петров е роден през 1987 година. Завършва скандинавистика в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2010 година. Носител е на трета, втора и първа награда от Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2009–2011), както и на други отличия, сред които Славейкова награда (второ място, 2008) и награда за поезия от Националния конкурс на фондация „Св. Климент Охридски“ (2009).
Автор е на стихосбирките „Въжеиграч“ (ИК „Жанет 45“, 2012), „Бяс/бяло“ (Фондация „Литературен вестник“, 2017) и „Не са чудовища“ („Издателство за поезия ДА“, 2021, отличена с награда „Перото“ и номинирана за „Иван Николов“). От 2015 г. насам участва в редица издания на представлението „Актьори срещу поети“ в Театрална работилница „Сфумато“. Негова поезия е превеждана на испански и на италиански.
Това е една от най-мощните и енигматични стихосбирки, появявали се напоследък. Никола Петров носи едни от най-необходимите и силни повеи на другост в съвременната българска поезия.
Целият текст, който написах за книгата, можете да откриете тук:
За мен Никола е един от най-добрите съвременни автори - с толкова отличаващ се език и свят, потъвам в него, не спирам да мисля как ежедневните неща са преживени през сюжети и герои от приказки, как светът е видян с онази необяснима магичност, през поличбите и орисниците, с мъртвите около нас, как "Ние, чакащите на опашка, свеждаме глава" и сякаш Никола пише за всички нас - онези, на които другите се смеят, онези, които търпят ударите, но в главите им се случва експлозия. И всичко остава като рана, която не зараства. Но ти растеш около нея и думите те издигат.
Никола Петров не е от този свят! Ясно си спомням усещането, докато четях “Не са чудовища” и съм го търсила много и дълго сред други страници, но го намирам чак сега в редовете на новата му стихосбирка. По-хубаво от това да четеш стиховете на Никола Петров е само това той да ги чете и ти да слушаш. Имала съм честта и удоволствието да ми се е случвало.
Забравените
Сънуваш ли, че падаш, продължи да падаш. Но сънуваш ли, че сънуваш, пази се. Сънуваш ли, че сънуваш, как ще се върнеш.
Вода да сънуваш на хубаво е: В листа да стъпваш, на хубаво е; сянка да видиш, на хубаво е. Но забравените ако сънуваш, пази се. Забравените, единият сменил лицето си, другият името, без да се усетиш.
Коридори да сънуваш, на хубаво е, по стълби да вървиш, на хубаво е, във вода да стъпваш, на слънце е. Слънце да сънуваш, цветни кръгове Ще обгръщат деня ти.
Но забравените ако се явят в съня ти. Забравените, единият възвърнал името си, другият лицето: без да се усетиш ще тръгнете пак в онази жълта гора с кестените и как ще се върнеш.
Поезията на Никола Петров е събитие всеки път. И именно това нейно умение да се доближава до усещането за заклинание, за пророчество (както и самият автор пише в речника в края на книгата) я прави толкова добра. Свойството ѝ едновременно да крещи "от едни дълбини" и да "приседне в топлината на вихрушката" поставя читателя в едно средно положение, което е възможно едва след като всяка крайност е изпитана докрай.
Чудовищно силни текстове спят между кориците на "Ето го разкаяния победител". За такава поезия не може да се говори много. В нейно присъствие или ѝ се отдаваш, или тя те изхвърля и заключва вратата след себе си. (Успех на всеки нейн читател, който е "скаран" с емоциите си, който рационализира света около себе си, когото го е страх да сънува, който потиска всичко в опит за контрол.)
Т.к. съм имала радостта да присъствам на рецитали на Никола Петров, успях да прочета и преживея част от стихотворенията с неговия глас в главата ми, което променя всичко.
И, разбира се, в края на деня аз съм изключително благодарна за възможността да се докосна до тези текстове.
Когато стигнах последната страница, не се чувствах победител. Но и не бях разкаяна. По-скоро бях човек, който е изял една поетична истина, трудно смилаема, но абсолютно необходима. И въпреки че стихосбирката е тънка – наистина е достатъчна. А може би точно защото е такава.
„Ето го разкаяния победител“ не е книга за победители. Нито за герои. Това е книга за хората, които понякога се чувстват малки, разфокусирани, забравени – но все още дишащи, все още търсещи, все още обичащи. И които, в някой дъждовен петък, все пак намират своето убежище в една стихосбирка.
Много ми е трудно да чета Никола Петров, затова наблягам на слушането. Когато се облегна на ритъма в стиховете му, успявам да се отдръпна от усещането за заклинателност. Как да обясня - има нещо кръгло, което се върти и набира скорост в теб (окей, в мен), заема мястото ти/ми. Безграничен, но много овладян език. Музика за слушане на тъмно.