What do you think?
Rate this book
Пътуване по посока на сянката
Една жена с име на празник, способна да се влюбва във всекиго и да носи нещастие с щедростта си. Един играч на зарове, чийто неотменим късмет се
превръща в проклятие. Един заекващ убиец, който говори правилно в съня си. Едно момиче, което успява да превърне изнасилването си в победа и подчинението си в отмъщение. Един сухопътен Одисей, който отказва да се завърне. Един любовен четириъгълник, който прилича на игра на карти...
“Пътуване по посока на сянката” е разказ за разказването. За способността на
историите да се привличат, да намират пътя си една към друга и взаимно да се
довършват. Всеки един от осемте герои (четирима мъже и четири жени), чиито
имена дават заглавието на отделните глави в романа, има своята завършена от раждането до смъртта “биография”, своя скрит, често мъчителен талант и своя печат на съдбата. Срещата между животите им е в тънката и променлива граница между случайността и смисъла, където обикновено се случват и повечето важни неща. Времето на действието е един деветнадесети век, по-митологичен от познатия в учебниците по история. Мястото на действието са Балканите, не толкова като географско понятие, колкото като средище на фантастични сюжети. Заедно с другите герои, равноправно и без привилегии, участва и разказвачът, чужденецът и събирач на истории Ян ван Атен, често комичен с настояването си да измисля и най-действителния факт и изложен както всички останали на превратностите на фабулата.
превръща в проклятие. Един заекващ убиец, който говори правилно в съня си. Едно момиче, което успява да превърне изнасилването си в победа и подчинението си в отмъщение. Един сухопътен Одисей, който отказва да се завърне. Един любовен четириъгълник, който прилича на игра на карти...
“Пътуване по посока на сянката” е разказ за разказването. За способността на
историите да се привличат, да намират пътя си една към друга и взаимно да се
довършват. Всеки един от осемте герои (четирима мъже и четири жени), чиито
имена дават заглавието на отделните глави в романа, има своята завършена от раждането до смъртта “биография”, своя скрит, често мъчителен талант и своя печат на съдбата. Срещата между животите им е в тънката и променлива граница между случайността и смисъла, където обикновено се случват и повечето важни неща. Времето на действието е един деветнадесети век, по-митологичен от познатия в учебниците по история. Мястото на действието са Балканите, не толкова като географско понятие, колкото като средище на фантастични сюжети. Заедно с другите герои, равноправно и без привилегии, участва и разказвачът, чужденецът и събирач на истории Ян ван Атен, често комичен с настояването си да измисля и най-действителния факт и изложен както всички останали на превратностите на фабулата.
310 pages, Paperback
First published January 1, 2009
25 people are currently reading
394 people want to read
About the author
Яна Букова
20 books51 followersЯна Букова е родена през 1968 г. в София. Завършила е класическа филология в СУ. От 1994 г. живее в Атина, където е редактор на списание за поезия и визуални изкуства.
Занимава се с превод и редакция на поезия и философски текстове от старогръцки, новогръцки и латински. В неин превод са издадени 12 книги с съвременна гръцка поезия, както и за първи на български език запазените фрагменти на Сафо, пълното творчество на Гай Валерий Катул и “Питийски оди” от Пиндар.
Авторка е на стихосбирките “Дворците на Диоклециан (1995), “Лодка в окото” (2000) и “Минималната градина” (2006, Атина) и на сборника разкази “К като всичко” (2006). Романът й “Пътуване по посока на сянката” излиза за първи път от издателство Стигмати през 2009 г., а през 2014 г. издателство Жанет 45 публикува второто му, преработено издание. През 2016 г. също от Жанет 45 излиза сборникът “4 приказки без връщане”.
Стихотворения и проза от Яна Букова са преведени на дванадесет езика, между които английски, френски, немски, испански, гръцки и арабски, и включени в множество антологии (последно в сборника “Best European Fiction 2017”, Dalkey Archive Press, USA).
Занимава се с превод и редакция на поезия и философски текстове от старогръцки, новогръцки и латински. В неин превод са издадени 12 книги с съвременна гръцка поезия, както и за първи на български език запазените фрагменти на Сафо, пълното творчество на Гай Валерий Катул и “Питийски оди” от Пиндар.
Авторка е на стихосбирките “Дворците на Диоклециан (1995), “Лодка в окото” (2000) и “Минималната градина” (2006, Атина) и на сборника разкази “К като всичко” (2006). Романът й “Пътуване по посока на сянката” излиза за първи път от издателство Стигмати през 2009 г., а през 2014 г. издателство Жанет 45 публикува второто му, преработено издание. През 2016 г. също от Жанет 45 излиза сборникът “4 приказки без връщане”.
Стихотворения и проза от Яна Букова са преведени на дванадесет езика, между които английски, френски, немски, испански, гръцки и арабски, и включени в множество антологии (последно в сборника “Best European Fiction 2017”, Dalkey Archive Press, USA).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 62 reviews
June 11, 2017
Мъчна книга. От една страна е издържана в изпипана фолклорно-митологична стилистика, която е толкова Йовкова, че през страница-две наднича някоя грешна жена, ама хубава, а от друга структурата ѝ е сериозно декомпозирана и отива към експерименталния роман и потока на мисълта. Точно това еклектично съчетание ми попречи да се влюбя в текста, както се надявах. Романът представлява толкова плътна концентрация на митологеми и архетипи, че засяда на гърлото на читателя. Или поне заседна на моето.
Талантът на Яна Букова обаче е безспорен. Иска ми се тя да беше написала "Възвишение".
Талантът на Яна Букова обаче е безспорен. Иска ми се тя да беше написала "Възвишение".
January 20, 2015
свят ми се зави от тази книга
June 4, 2017
Не знам, наистина, хареса ли ми или не ми хареса.
Като стил - поетична, като сюжет - разпиляна.
В дълбочина и в плитчина те води, но и в някакъв омагьосан кръг, в който - малко с една необяснима (и не съвсем положителна) нервност - ти се налага да внимаваш във всяка дума и всяка запетая.
Със сигурност един прочит не е достатъчен, но аз едва ли ще стигна до втори - но знае ли човек: "и времето дори е нещо, което стига след целта си".
"Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места" - така че нека всеки сам прецени иска ли да пробва и това място.
Като стил - поетична, като сюжет - разпиляна.
В дълбочина и в плитчина те води, но и в някакъв омагьосан кръг, в който - малко с една необяснима (и не съвсем положителна) нервност - ти се налага да внимаваш във всяка дума и всяка запетая.
Със сигурност един прочит не е достатъчен, но аз едва ли ще стигна до втори - но знае ли човек: "и времето дори е нещо, което стига след целта си".
"Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места" - така че нека всеки сам прецени иска ли да пробва и това място.
August 17, 2016
Два пъти се родих, за да видя:
- вечното тръгване, въртене, връщане;
- неуловимостта на времето;
- мимолетното пресичане на пътища, изтъкаващи килима на историята;
- доизписването на историите и възможните изходи.
„Литературата обожава миналото свършено и сегашното мимолетно“.
Големите събития от историята се знаят, но тя се плете и от едни лунички, когато любовта стига за всички, една примамваща тиква, едни сключени вежди тук и там, едно многозначно „ах“; едно „общо“ земетресение, спасителни женски поли, забит нож в тревите; и куп невидими свързващи оси.
„Никога не знаеш къде ще те завари краят на една история.“
И отново най-важното за мен в „Пътуване по посока на сянката“ (редом с „преплитането“ и „измислянето“). Способността едно „обикновено“ нещо да се види в цялата му пълнота и най-вече да се опише тя. Така си представих възприемането на нещата (всякакви – хора, места, събития, емоции и т.н.) на три нива:
- виждат се като обикновени неща, такива, каквито най-често ги възприемаме в ежедневието;
- виждат се в пълната им дълбочина и разнозначност, но липсва способността да бъдат описани;
- идеалното съчетание: прозиране на широтата и умело описване на това богато възприятие.
„В ръцете си Юнал Аслан държеше един буркан с мед. Обичаше сладкото като децата, а меда обичаше повече от всичко, защото беше и красив. По цвят и по светлина се родееше със скъпоценните камъни и му се струваше трудно за вярване, че нещо толкова чисто и блестящо може да се яде. Защото трябва да си признаем, че повечето от нещата, които ядем, са доста грозновати. Обичаше и играта на меда, начина, по който отказваше да се оттегли от себе си, проточвайки една изтъняваща до безкрайност нишка, начина, по който отказваше да се върне в себе си, така че нишката, докато докосваше повърхността му, не потъваше веднага в нея, а чертаеше фини и все по-усложняващи се писмени знаци, които постепенно уплътняваха очертанията си, удебеляваха се, разширяваха се, докато станеха накрая и те глада, блестяща повърхност, бавно и без насилие. Извърши ритуално завъртане три пъти на лъжицата около самата себе си и изсипа съдържанието ѝ в устата си.“
И още – просто описанията. След като за кой ли път чета описание на буря и пак я виждам различна, се удивявам и на таланта на Яна Букова, и изобщо на всички способни да видят и опишат различните бури и не само бури…
„Небето хлътна над къщите, облакът влезе в селото, водата се изля отведнъж, разсипнически, на едри отвесни парцали. И се чу как някъде, не много високо, скърцаха, трещяха и се разместваха небесните плочи. И всеки път, когато за миг се отвореше процеп между тях, можеше да види – този, който имаше очи – от какво е направено небето под покритието си: цялото от жив и неуталожен огън.“
Честно, иде ми да захвана книгата и трети път. Това не е като обикновеното четене – виждаш историята, радваш се на езика и толкова. Тук бях като в сърцевината на сочна праскова, от която трудно има измъкване.
******
Заради това, което Керана Ангелова нарича „трансово“ писане, в първата част на романа бях в непрекъснато страстно опиянение. Във втората част малко се отрезвих, но видях осмислящото и отличително „умно“ писане. За звездите няма какво да се колебая, след като съм почувствала като петзвездни и „Елада Пиньо и времето“, „Яловата вдовица“, „Среднощни деца“, „Сто години самота.“ Не посочвам авторите не защото ме мързи или са ясни, а защото все пак не искам да сравнявам стила на Яна Букова с някой от тях. Просто въздействието и специфичността са сходни.
Не зная защо „Пътуване по посока на сянката“ не е популярна, награждавана, обичана както поне 3-4 други известни български романа от последните години. За мен е дори на нивото на споменатите „световни“. Заради езика – приказен, прецизен, виждащ, въвличащ; заради доосмислянето с втората част; заради оживяването на епохата и региона. Но всякакви описания на стила на Яна Букова са непълни, безсилни и заблуждаващи; единствено нейните изречения могат точно да разказват.
Искам само да спомена къде започнах леко да се доближавам до заглавието.
„Постепенно Исмаил Челик забеляза, че и собствените му длани и колене, докато се придвижваше отдясно наляво и отгоре надолу, за да разчете написаното, както и стъпалата на учителя му и тежкият бастун, на който се подпираше, оставят и те следи, изтривайки думи, жестове, събития, прокъсват и те възлите на историята. Така повече доизмисля, отколкото прочете…“
И от осмината герои да отбележа тези, за които четох с отворена уста. Особено за Неделя – новата ми Елада Пиньо.
„Неделя го погълна лакомо с цялото си тяло, както всичко, което ѝ се предлагаше тази пролет, в която случайно се намери оцеляла. От своя страна на Рангел Танев за пръв път му се случваше жена, която да не се отдръпне панически през безпрекословния му орган, огромен и толкова набъбнал, че изглеждаше готов да излезе от кожата си. Тялото ѝ беше почти без тежест, състоеше се от кости и ръце, ръцете бяха радостни, играеха си, костите ѝ скърцаха, но беше издръжлива, издържаше всичко. И си помисли Рангел Танев, че някои жени и в костите си са жилави. А тази дори се смееше.“
„И го люля да заспи, щастлива колко гладко и свободно от бъдеще е лицето на едно малко дете.“
***
„Когато накараха Исмаил Челик да сложи някакъв знак под името си, защото не знаеше да пише, той нарисува един кръг и сложи в него точките на очите си и тирето на устата си. Щеше да допълни и тялото си с ръката, която държеше поводите на камилата и самата камила, но му казаха, че това е достатъчно. Вечерта, когато се готвеше да си ляга, жената го хвана за ръката и го отведе в пустинята. Когато се отдалечиха дотолкова, че не чуваха вече нищо друго освен собственото си дишане, жената извади хартията от дрехата си и му каза да я пази, каквото и да се случи. Носеше наръч съчки под мишницата си, които подреди внимателно и запали, и на светлината на този огън и край топлината му Исмаил Челик видя за първи път как изглежда гола жена и тази жена имаше гърди като круши, кръгъл, податлив корем и ненаситни зъби.“
„Животът ми се пълни с хора, както кратуната със семе, си помисли Исмаил Челик и усети как безпокойството му се превръща в любопитство.“
***
„Тогава се чу гласът на муезина. Първан Ангелов не беше очаквал никакъв глас в тишината, с която тъкмо беше започнал някак да се разбира, и плачът, който покриваше обилно и площада, и него самия, и мъртвеца му, го стресна повече, отколкото всичко останало. И тогава се вбеси. Вбеси се, както никога преди в живота си – веднъж и завинаги. Първоначално с един горещ гняв, който вдигна кръвта в главата му и започна да бие в ушите му, заглушавайки умолителния глас навън.. После топлата вълна се отдръпна, изчезна и се сви в едно ледено и опасно зрънце, което остана. Чувстваше се гъвкав и готов. После молитвата свърши и се появи Мустафа Йозал върху коня си, следван от две заптиета.“
„Умората му беше щедра, удвояваше всяко от сетивата му, струваше му се, че свещта диша вместо него и отчаянието му беше толкова пълно, че приличаше на прозрение.“ (Първан Ангелов)
- вечното тръгване, въртене, връщане;
- неуловимостта на времето;
- мимолетното пресичане на пътища, изтъкаващи килима на историята;
- доизписването на историите и възможните изходи.
„Литературата обожава миналото свършено и сегашното мимолетно“.
Големите събития от историята се знаят, но тя се плете и от едни лунички, когато любовта стига за всички, една примамваща тиква, едни сключени вежди тук и там, едно многозначно „ах“; едно „общо“ земетресение, спасителни женски поли, забит нож в тревите; и куп невидими свързващи оси.
„Никога не знаеш къде ще те завари краят на една история.“
И отново най-важното за мен в „Пътуване по посока на сянката“ (редом с „преплитането“ и „измислянето“). Способността едно „обикновено“ нещо да се види в цялата му пълнота и най-вече да се опише тя. Така си представих възприемането на нещата (всякакви – хора, места, събития, емоции и т.н.) на три нива:
- виждат се като обикновени неща, такива, каквито най-често ги възприемаме в ежедневието;
- виждат се в пълната им дълбочина и разнозначност, но липсва способността да бъдат описани;
- идеалното съчетание: прозиране на широтата и умело описване на това богато възприятие.
„В ръцете си Юнал Аслан държеше един буркан с мед. Обичаше сладкото като децата, а меда обичаше повече от всичко, защото беше и красив. По цвят и по светлина се родееше със скъпоценните камъни и му се струваше трудно за вярване, че нещо толкова чисто и блестящо може да се яде. Защото трябва да си признаем, че повечето от нещата, които ядем, са доста грозновати. Обичаше и играта на меда, начина, по който отказваше да се оттегли от себе си, проточвайки една изтъняваща до безкрайност нишка, начина, по който отказваше да се върне в себе си, така че нишката, докато докосваше повърхността му, не потъваше веднага в нея, а чертаеше фини и все по-усложняващи се писмени знаци, които постепенно уплътняваха очертанията си, удебеляваха се, разширяваха се, докато станеха накрая и те глада, блестяща повърхност, бавно и без насилие. Извърши ритуално завъртане три пъти на лъжицата около самата себе си и изсипа съдържанието ѝ в устата си.“
И още – просто описанията. След като за кой ли път чета описание на буря и пак я виждам различна, се удивявам и на таланта на Яна Букова, и изобщо на всички способни да видят и опишат различните бури и не само бури…
„Небето хлътна над къщите, облакът влезе в селото, водата се изля отведнъж, разсипнически, на едри отвесни парцали. И се чу как някъде, не много високо, скърцаха, трещяха и се разместваха небесните плочи. И всеки път, когато за миг се отвореше процеп между тях, можеше да види – този, който имаше очи – от какво е направено небето под покритието си: цялото от жив и неуталожен огън.“
Честно, иде ми да захвана книгата и трети път. Това не е като обикновеното четене – виждаш историята, радваш се на езика и толкова. Тук бях като в сърцевината на сочна праскова, от която трудно има измъкване.
******
Заради това, което Керана Ангелова нарича „трансово“ писане, в първата част на романа бях в непрекъснато страстно опиянение. Във втората част малко се отрезвих, но видях осмислящото и отличително „умно“ писане. За звездите няма какво да се колебая, след като съм почувствала като петзвездни и „Елада Пиньо и времето“, „Яловата вдовица“, „Среднощни деца“, „Сто години самота.“ Не посочвам авторите не защото ме мързи или са ясни, а защото все пак не искам да сравнявам стила на Яна Букова с някой от тях. Просто въздействието и специфичността са сходни.
Не зная защо „Пътуване по посока на сянката“ не е популярна, награждавана, обичана както поне 3-4 други известни български романа от последните години. За мен е дори на нивото на споменатите „световни“. Заради езика – приказен, прецизен, виждащ, въвличащ; заради доосмислянето с втората част; заради оживяването на епохата и региона. Но всякакви описания на стила на Яна Букова са непълни, безсилни и заблуждаващи; единствено нейните изречения могат точно да разказват.
Искам само да спомена къде започнах леко да се доближавам до заглавието.
„Постепенно Исмаил Челик забеляза, че и собствените му длани и колене, докато се придвижваше отдясно наляво и отгоре надолу, за да разчете написаното, както и стъпалата на учителя му и тежкият бастун, на който се подпираше, оставят и те следи, изтривайки думи, жестове, събития, прокъсват и те възлите на историята. Така повече доизмисля, отколкото прочете…“
И от осмината герои да отбележа тези, за които четох с отворена уста. Особено за Неделя – новата ми Елада Пиньо.
„Неделя го погълна лакомо с цялото си тяло, както всичко, което ѝ се предлагаше тази пролет, в която случайно се намери оцеляла. От своя страна на Рангел Танев за пръв път му се случваше жена, която да не се отдръпне панически през безпрекословния му орган, огромен и толкова набъбнал, че изглеждаше готов да излезе от кожата си. Тялото ѝ беше почти без тежест, състоеше се от кости и ръце, ръцете бяха радостни, играеха си, костите ѝ скърцаха, но беше издръжлива, издържаше всичко. И си помисли Рангел Танев, че някои жени и в костите си са жилави. А тази дори се смееше.“
„И го люля да заспи, щастлива колко гладко и свободно от бъдеще е лицето на едно малко дете.“
***
„Когато накараха Исмаил Челик да сложи някакъв знак под името си, защото не знаеше да пише, той нарисува един кръг и сложи в него точките на очите си и тирето на устата си. Щеше да допълни и тялото си с ръката, която държеше поводите на камилата и самата камила, но му казаха, че това е достатъчно. Вечерта, когато се готвеше да си ляга, жената го хвана за ръката и го отведе в пустинята. Когато се отдалечиха дотолкова, че не чуваха вече нищо друго освен собственото си дишане, жената извади хартията от дрехата си и му каза да я пази, каквото и да се случи. Носеше наръч съчки под мишницата си, които подреди внимателно и запали, и на светлината на този огън и край топлината му Исмаил Челик видя за първи път как изглежда гола жена и тази жена имаше гърди като круши, кръгъл, податлив корем и ненаситни зъби.“
„Животът ми се пълни с хора, както кратуната със семе, си помисли Исмаил Челик и усети как безпокойството му се превръща в любопитство.“
***
„Тогава се чу гласът на муезина. Първан Ангелов не беше очаквал никакъв глас в тишината, с която тъкмо беше започнал някак да се разбира, и плачът, който покриваше обилно и площада, и него самия, и мъртвеца му, го стресна повече, отколкото всичко останало. И тогава се вбеси. Вбеси се, както никога преди в живота си – веднъж и завинаги. Първоначално с един горещ гняв, който вдигна кръвта в главата му и започна да бие в ушите му, заглушавайки умолителния глас навън.. После топлата вълна се отдръпна, изчезна и се сви в едно ледено и опасно зрънце, което остана. Чувстваше се гъвкав и готов. После молитвата свърши и се появи Мустафа Йозал върху коня си, следван от две заптиета.“
„Умората му беше щедра, удвояваше всяко от сетивата му, струваше му се, че свещта диша вместо него и отчаянието му беше толкова пълно, че приличаше на прозрение.“ (Първан Ангелов)
June 8, 2017
Объркана съм, и то много! Тази книга ме остави със смесени чувства- от една страна ми хареса изящният език, от друга, историите бяха толкова хаотични, че се напрягах да хвана нишката, идеята, замисъла. Усещах едновременно някакво мимолетно удоволствие, примесено с напрежение, сякаш някой те опиянява със сладки приказки, без да ти казва нищо съществено. Това е една експлозия от думи, които сами по себе си са красиви, но свързани заедно- разпиляни.
Опитах се да разбера книгата, да вникна в нея в дълбочина, но уви, не успях.
Опитах се да разбера книгата, да вникна в нея в дълбочина, но уви, не успях.
April 4, 2017
(Tвърде) щедра проза. Приказна, не пуска, обаче пък и сякаш лесно - на ръба е всеки път - да се прелее, да изтече от съзнанието, да се забрави, да остане само послевкус.
Необуздан талант, разказ, който се държи като див кон.
P.S. И най-точното - за мен поне - описание на морето, е тук.
Необуздан талант, разказ, който се държи като див кон.
P.S. И най-точното - за мен поне - описание на морето, е тук.
September 6, 2020
Не знам какво точно ме накара да посегна към книгата, сякаш я видях през познат на някой познат тук. После попаднах на нея, докато търсех нещо съвсем друго. Познавах авторката като преводач ва Сафо, Катул и Костас Монтис и някак си реших, че няма как да е написала нещо слабо. Не сбърках.
Преди да се впусна в хвалбите искам да спомена, че отдавна не бях попадал на толкова смислена [българска, а и като цяло] литература.
Историите на Букова се пропити с едно вътрешно протичане, което завлича четящия, започва да го дави в полумитична балканска атмосфера от преди началото на модерността или съвсем на границата й, за да го изхвърли на брега на следващата история, в живота на следващия герой.
Освен лекотата, с която четенето натоварва, особено приятно впечатление ми направи тънко прокараната ерудиция, която не бие на очи, а само придава фон и закача с хумора си. Удивлението ми се смесваше с искрен смях, докато четях, като същевременно не рядко се връщах, за да развържа премълчаванията и анаколутите, с които авторката си играе майсторски.
Накрая, послевкусът, който често ми оставаше, беше на нещо между Вера Мутафчиева, Милолад Павич, понякога Биньо Иванов (ако си го представим... някак си... в проза)...
Прелестно произведение, дано се преведе и намери още читатели!
Преди да се впусна в хвалбите искам да спомена, че отдавна не бях попадал на толкова смислена [българска, а и като цяло] литература.
Историите на Букова се пропити с едно вътрешно протичане, което завлича четящия, започва да го дави в полумитична балканска атмосфера от преди началото на модерността или съвсем на границата й, за да го изхвърли на брега на следващата история, в живота на следващия герой.
Освен лекотата, с която четенето натоварва, особено приятно впечатление ми направи тънко прокараната ерудиция, която не бие на очи, а само придава фон и закача с хумора си. Удивлението ми се смесваше с искрен смях, докато четях, като същевременно не рядко се връщах, за да развържа премълчаванията и анаколутите, с които авторката си играе майсторски.
Накрая, послевкусът, който често ми оставаше, беше на нещо между Вера Мутафчиева, Милолад Павич, понякога Биньо Иванов (ако си го представим... някак си... в проза)...
Прелестно произведение, дано се преведе и намери още читатели!
June 5, 2017
Не разбрах за какво е тази книга. Нито успях да се свържа с който и да е от героите, ситуациите, историите, обстановките. Втората зезда я давам сао заради страхотния език на Яна Букова, но няма как да кажа, че езикът й ми е харесал до толкова, че да компенсира това, което за мен е недобро съдържание.
May 30, 2017
Четох, препрочитах... Ще я чета отново. Зашеметяваща.
October 3, 2020
3,5
Със сигурност книгата заслужава по-висока оценка, в случая споделям крайния ефект и въздействието и върху мен.
Харесах вплетения фолклор, отдавна трябва да има такава съвременна книга, но без имитация, без гегове на църковно-славянски - визирам други автори и книги.
Макар историите да бяха кръстосани, с изключение на последната, в тях бяха втъкнати толкова много други, а в тях още ..., истории в историите, в историите ..., в спиралата на времето, че се уморих. И друг път ми се е случвало, но тук постоянно погледът ми изпреварваше осмислянето и се усещах чак на следващия абзац, че машинално съм минал през редовете, което налагаше ритъм на едно постоянно препрочитане :) Може би част от причината е, че чета предимно нощем.
Повествованието е като за сага и легенда, а очакването, къде и в кой момент ще срещна пресечната точка между историите напомняше на Дейвид Мичъл. Втръсват подобни сравнения, но не мога да се сдържа.
Често се губех в разказа, измежду богатите и пищни метафори, описания и обстоятелства. Тази пищност със сигурност ще плени много други читатели, аз също я харесвам, но бързо преядох. В този смисъл ми е чудно как това не ми попречи да понеса Бруно Шулц, нямам обяснение.
Като всеки фолклор и тук имаше много жестокост и трепане. Хората бяха полузверове. Тук имаше и адски много физиология.
Чак към края се споменава, това че образите на хората полузверове, всъщност е трябвало да бъдат полунасекоми, с акцент върху феномена на тяхната убийствена, самоубийствена и жестока любовна игра. Страхотна идея.
Ако книгата беше поокастрена, особено в края ми се стори дори разводнена, ако обемът беше наполовина, ако връзките и засичанията между историите по-ясни, книгата щеше да е уникална, според мен.
Има книги с които изпитвам неудобство когато ги чета. Чета, и нещо не ми се получава, като да не съм се наудобил на стол. Явно изпитвам нужда да приема, да се "съглася" със стила на автора и чак тогава тръгва четенето.
Толкова орнаментално писане, че едва го преглъщах. Иво Андрич умножен по три. Калейдоскоп от думи, като при всяко завъртане всичко рязко се променя.
Със сигурност книгата заслужава по-висока оценка, в случая споделям крайния ефект и въздействието и върху мен.
Харесах вплетения фолклор, отдавна трябва да има такава съвременна книга, но без имитация, без гегове на църковно-славянски - визирам други автори и книги.
Макар историите да бяха кръстосани, с изключение на последната, в тях бяха втъкнати толкова много други, а в тях още ..., истории в историите, в историите ..., в спиралата на времето, че се уморих. И друг път ми се е случвало, но тук постоянно погледът ми изпреварваше осмислянето и се усещах чак на следващия абзац, че машинално съм минал през редовете, което налагаше ритъм на едно постоянно препрочитане :) Може би част от причината е, че чета предимно нощем.
Повествованието е като за сага и легенда, а очакването, къде и в кой момент ще срещна пресечната точка между историите напомняше на Дейвид Мичъл. Втръсват подобни сравнения, но не мога да се сдържа.
Често се губех в разказа, измежду богатите и пищни метафори, описания и обстоятелства. Тази пищност със сигурност ще плени много други читатели, аз също я харесвам, но бързо преядох. В този смисъл ми е чудно как това не ми попречи да понеса Бруно Шулц, нямам обяснение.
Като всеки фолклор и тук имаше много жестокост и трепане. Хората бяха полузверове. Тук имаше и адски много физиология.
Чак към края се споменава, това че образите на хората полузверове, всъщност е трябвало да бъдат полунасекоми, с акцент върху феномена на тяхната убийствена, самоубийствена и жестока любовна игра. Страхотна идея.
Ако книгата беше поокастрена, особено в края ми се стори дори разводнена, ако обемът беше наполовина, ако връзките и засичанията между историите по-ясни, книгата щеше да е уникална, според мен.
Има книги с които изпитвам неудобство когато ги чета. Чета, и нещо не ми се получава, като да не съм се наудобил на стол. Явно изпитвам нужда да приема, да се "съглася" със стила на автора и чак тогава тръгва четенето.
Толкова орнаментално писане, че едва го преглъщах. Иво Андрич умножен по три. Калейдоскоп от думи, като при всяко завъртане всичко рязко се променя.
March 25, 2015
http://azcheta.com/yana-bukova-patuva...
Декември е и всякакви книжни класации започват да се трупат по-бързо от сняг по склоновете на Витоша. Днес реших да пиша за една книга, която е извън всички класации. Тя просто е извън категориите на книгите, които познаваме. Изключителната “Пътуване по посока на сянката” започнах да чета в края на август – уви се около сърцето ми като змия в лятната жега и месеци по-късно не ме пуска.
След тази книга нищо вече не е същото.
“Пътуване по посока на сянката” е спирала, по която се спускаш дълбоко в недрата на историята. На всички смисли на историята – историята като хроника, историята като мит, историята като разказ, историята като роман.
Колкото по-навътре и надолу в книгата (на)влизаш, толкова повече търсиш връзката между отделните истории, онези момент, дума и изречение, чрез които разказите се превръщат в роман. Тези моменти, в които различните истории се допират и преливат една в друга са толкова фини и елегантни, че небрежният читател би ги пропуснал. Всъщност небрежният читател би прочел тази книга като исторически роман и би останал доволен от първите 200 страници от нея. 201-та обаче превръща в оцет силното историческо вино, което едновременно пои и подклажда жаждата за митове.
Самата Яна Букова нарича романа си “една книга, на която нещата се случват по два пъти като на героя й”. Може би заради особената й съдба да бъде издадена първо от “Стигмати” през 2009, после от “Жанет 45” през 2014, повторна премиера, повторно обговаряне, повторно намиране на мястото й в канона на съвременната ни литература и най-важното: повторна среща с читателите след няколко години на почти култова липса по книжарниците и говорене за тази книга като за изчезнало съкровище.
Това е преди всичко книга за писането. За превръщането на историята в разказ, на разказа в книга, на книгата в роман. Това е книга за писателя и неговото въображение, за дълбаенето навътре в реалността и постигането на паралелна действителност, в която цветовете са по-ярки, вещите имат история, а всяка история е свързана – понякога само с една дума – с някоя друга. Ян ван Атен не е просто литературно отражение на Яна Букова – писател, които създава себе си в романа си, вгражда творческия си образ и енергия в герой, който да го наподобява и по този начин да вдъхва плът и живот на литературния си двойник.
Яна Букова има изключително елегантен писателски почерк – играта с нивата на разказване в книгата й е толкова изкусна, че понякога не можеш да разбереш дали четеш романа “Пътуване по посока на сянката” от Яна Букова, издаден през 2014, или пътеписа (?) “Пътуване по посока на сянката” на холандския пътешественик и писател Ян ван Атен, поел в посока изток-югоизток, из непознати и странни земи, пълни с истории, толкова чужди и толкова завладяващи. Истории за смърт и любов, мед и кръв, за жестокост и за милост…
… истории, които могат да стигнат за написването не на един или два романа, а на хиляди страници, които обаче никога няма да са достатъчни, за да опишат онова тежко чувство, което сковава гърдите ти, когато си спомняш с родовата си памет, или когато гледаш към планината, или когато четеш книга, която се увива като змия около сърцето ти.
Декември е и всякакви книжни класации започват да се трупат по-бързо от сняг по склоновете на Витоша. Днес реших да пиша за една книга, която е извън всички класации. Тя просто е извън категориите на книгите, които познаваме. Изключителната “Пътуване по посока на сянката” започнах да чета в края на август – уви се около сърцето ми като змия в лятната жега и месеци по-късно не ме пуска.
След тази книга нищо вече не е същото.
“Пътуване по посока на сянката” е спирала, по която се спускаш дълбоко в недрата на историята. На всички смисли на историята – историята като хроника, историята като мит, историята като разказ, историята като роман.
“В неделя изстъргваше черното от дланите си, сменяше си ризата и отиваше в къщата на хаджи Герасим. Посрещаха го винаги в същото широко преддверие, където светлината влизаше от три страни и една шарена, но няма птица обикаляше клетката си. Слагаха пред него чаша сладко кафе, чаша студена вода и едно парче локум, яркорозов като прясно отрязано месо. Кафето пиеше бързо, а водата продължително, на ситни глътки и за това време хаджи Герасим извърташе две броеници. „Йок“, казваше накрая хаджията и тогава майсторът отпиваше и последната глътка вода и ставаше да си ходи.”
Колкото по-навътре и надолу в книгата (на)влизаш, толкова повече търсиш връзката между отделните истории, онези момент, дума и изречение, чрез които разказите се превръщат в роман. Тези моменти, в които различните истории се допират и преливат една в друга са толкова фини и елегантни, че небрежният читател би ги пропуснал. Всъщност небрежният читател би прочел тази книга като исторически роман и би останал доволен от първите 200 страници от нея. 201-та обаче превръща в оцет силното историческо вино, което едновременно пои и подклажда жаждата за митове.
Самата Яна Букова нарича романа си “една книга, на която нещата се случват по два пъти като на героя й”. Може би заради особената й съдба да бъде издадена първо от “Стигмати” през 2009, после от “Жанет 45” през 2014, повторна премиера, повторно обговаряне, повторно намиране на мястото й в канона на съвременната ни литература и най-важното: повторна среща с читателите след няколко години на почти култова липса по книжарниците и говорене за тази книга като за изчезнало съкровище.
„Никога не се досети какви неочаквани приложения биха могли да имат познанията по метрика. Защото никога не му хрумна да се допита по този въпрос на възпитаните в стоицизъм и от нищо неизненадващи се курви в пристанището, които учителят му по латински често посещаваше. Щеше да научи, че учителят му с успех използваше латинското стихосложение за поддържането на ритъма в платения си, но нелишен от истинска страст любовен акт. Започваше с достолепни Вергилиеви хекзаметри (които се стремеше да бъдат чисти, без онези лесни натаманявания, характерни за слабите поети), минаваше към елегичния дистихон, редувайки умело хекзаметър с пентаметър, в моменти на особено вдъхновение експериментираше с александрийски ритми, такива, каквито само един майстор като Катул е могъл да използва с лекота в римската поезия, и свършваше обикновено със задъхани и възторжени ямби. Ян ван Атен обаче никога не оцени изяществото на римската ритмика. Когато след една-две години започна и той на свой ред да посещава същите неизчерпаеми в търпението си курви, използваше това, което по-късно щеше да бъде наречено „свободен стих.“
Това е преди всичко книга за писането. За превръщането на историята в разказ, на разказа в книга, на книгата в роман. Това е книга за писателя и неговото въображение, за дълбаенето навътре в реалността и постигането на паралелна действителност, в която цветовете са по-ярки, вещите имат история, а всяка история е свързана – понякога само с една дума – с някоя друга. Ян ван Атен не е просто литературно отражение на Яна Букова – писател, които създава себе си в романа си, вгражда творческия си образ и енергия в герой, който да го наподобява и по този начин да вдъхва плът и живот на литературния си двойник.
Яна Букова има изключително елегантен писателски почерк – играта с нивата на разказване в книгата й е толкова изкусна, че понякога не можеш да разбереш дали четеш романа “Пътуване по посока на сянката” от Яна Букова, издаден през 2014, или пътеписа (?) “Пътуване по посока на сянката” на холандския пътешественик и писател Ян ван Атен, поел в посока изток-югоизток, из непознати и странни земи, пълни с истории, толкова чужди и толкова завладяващи. Истории за смърт и любов, мед и кръв, за жестокост и за милост…
“Милост”, повтори асистентът, обглеждайки внимателно думата и заедно с думата всичко, което се намираше пред очите му – масата с мушама на весели жълти карета, пепелникът с недобре загасената цигара, чашата с кафе, лактите си върху масата и главата си между дланите, и в главата думата милост. Милост: способността да бъдеш мил – на другите, на себе си, на Бога. Заради другите, заради себе си, заради Бога. Милостта от човек към човек е винаги любовен тригълник и единият му връх опира в небето. Да милееш за другите, да се умиляваш от себе си, да се умилкваш пред Бога. Милост, милосърдие, милозливост, милинки… Мисълта му се отклони в неизвестна посока и асистентът запали нова цигара.”
… истории, които могат да стигнат за написването не на един или два романа, а на хиляди страници, които обаче никога няма да са достатъчни, за да опишат онова тежко чувство, което сковава гърдите ти, когато си спомняш с родовата си памет, или когато гледаш към планината, или когато четеш книга, която се увива като змия около сърцето ти.
“Не позволявай нищо за четвърти път. На втория ти задава въпрос. На третия мислиш, че ще получиш отговор. От четвъртия нататък е само повторение.“
November 24, 2021
Изкуството на разчитането на човешките Сенки:
вероятно съществуването и смъртта произхождат от един и същи източник на насилие.
Една от любимите истории за Човека си остава тази за превръщането му в самия себе си.
в Любими.
вероятно съществуването и смъртта произхождат от един и същи източник на насилие.
Една от любимите истории за Човека си остава тази за превръщането му в самия себе си.
в Любими.
July 5, 2015
Яна Букова говори за романа си с Митко Новков. Два от отговорите й, копирам тук. Линк към цялото интервю ще намерите след това. Обърнете внимание на определението за красива история.
Поезия, разкази, роман след тях… Какво не им стигна на първите, че реши да се обърнеш към романа, този толкова епичен жанр? Тъкмо епичност ли? Или (и) нещо друго?
Всъщност нещата не се случиха точно в този порядък. Разказите се появиха, когато се намирах някъде по средата на романа. Фактически първата проза, която написах в живота си, бяха началните му страници. Нямам никакъв спомен за вземане на решение, но помня ясно усещането за поемане на много голям риск. За доста дълъг период от време, няколко години почти, избягвах да използвам дори пред себе си думата „роман”. Самото понятие ми изглеждаше непосилно. Исках просто да разкажа няколко истории. По-точно появиха се няколко истории, които изискаха от мен да бъдат разказани. После изискаха да открия езика, на който да ги разкажа – оказа се, че всеки друг език, освен този, който избрах, би ги лишил от основание да съществуват. После текстът започна да поглъща все повече неща – всичко, което знам, наблюдавам и мисля. Превърна се в нещо като лична енциклопедия на всичко, което съм научила за себе си, за света, но и за литературата, до онзи момент.
Историите, които разказваш в романа, са различни – леко магически, понякога мистически, друг път легендарни, в определени моменти дори екстравагантни. Кажи ми от коя точно история тръгна? Ще я определиш ли с някое от горните ми прилагателни или с някое друго, различно?
Първата история, която се появи в главата ми, беше „Повест за Баязид и неговия приятел” и произхождаше пряко от „Разкази от изтока” на Маргьорит Юрсенар. Тя ми даде отправната точка, но в процеса на работата започнах да усещам, че този вид разказване крие рискове да ме отведе до някакъв прекомерен екзотизъм. Самият му тон започна да ми звучи неестествено. Ако „миналото е чужда страна”, то погледът ни към него има нагласата да се държи почти „колониалистки”, тоест да му приписва повече живописност и екзотика, отколкото притежава. Затова и се появи потребността текстът ми да заявява съмнение спрямо собствената си гледна точка и затова най-буквално избрах за разказвач чужденец, който вижда нещата единствено отвън и в голяма степен ги доизмисля. В този смисъл прилагателните, които предлагаш, малко ме стряскат. Бих предпочела да ги избегна или да уточня, че всяко от тези качества едновременно съществува и е поставено под въпрос. Аз лично обичам определението „красива история”. Използвам думата по същия начин, по който един математик би казал „красива формула” – тоест съдържаща неочакваност на решението, истинност, функционалност, лаконичност. Светът е пълен с подобни красиви истории. Не знам доколко успявам, но към такива се стремя.
http://tinyurl.com/pms37a2
п. с. Книгата е за препрочитане.
Поезия, разкази, роман след тях… Какво не им стигна на първите, че реши да се обърнеш към романа, този толкова епичен жанр? Тъкмо епичност ли? Или (и) нещо друго?
Всъщност нещата не се случиха точно в този порядък. Разказите се появиха, когато се намирах някъде по средата на романа. Фактически първата проза, която написах в живота си, бяха началните му страници. Нямам никакъв спомен за вземане на решение, но помня ясно усещането за поемане на много голям риск. За доста дълъг период от време, няколко години почти, избягвах да използвам дори пред себе си думата „роман”. Самото понятие ми изглеждаше непосилно. Исках просто да разкажа няколко истории. По-точно появиха се няколко истории, които изискаха от мен да бъдат разказани. После изискаха да открия езика, на който да ги разкажа – оказа се, че всеки друг език, освен този, който избрах, би ги лишил от основание да съществуват. После текстът започна да поглъща все повече неща – всичко, което знам, наблюдавам и мисля. Превърна се в нещо като лична енциклопедия на всичко, което съм научила за себе си, за света, но и за литературата, до онзи момент.
Историите, които разказваш в романа, са различни – леко магически, понякога мистически, друг път легендарни, в определени моменти дори екстравагантни. Кажи ми от коя точно история тръгна? Ще я определиш ли с някое от горните ми прилагателни или с някое друго, различно?
Първата история, която се появи в главата ми, беше „Повест за Баязид и неговия приятел” и произхождаше пряко от „Разкази от изтока” на Маргьорит Юрсенар. Тя ми даде отправната точка, но в процеса на работата започнах да усещам, че този вид разказване крие рискове да ме отведе до някакъв прекомерен екзотизъм. Самият му тон започна да ми звучи неестествено. Ако „миналото е чужда страна”, то погледът ни към него има нагласата да се държи почти „колониалистки”, тоест да му приписва повече живописност и екзотика, отколкото притежава. Затова и се появи потребността текстът ми да заявява съмнение спрямо собствената си гледна точка и затова най-буквално избрах за разказвач чужденец, който вижда нещата единствено отвън и в голяма степен ги доизмисля. В този смисъл прилагателните, които предлагаш, малко ме стряскат. Бих предпочела да ги избегна или да уточня, че всяко от тези качества едновременно съществува и е поставено под въпрос. Аз лично обичам определението „красива история”. Използвам думата по същия начин, по който един математик би казал „красива формула” – тоест съдържаща неочакваност на решението, истинност, функционалност, лаконичност. Светът е пълен с подобни красиви истории. Не знам доколко успявам, но към такива се стремя.
http://tinyurl.com/pms37a2
п. с. Книгата е за препрочитане.
November 16, 2017
Има книги, които работят така: вдигаш очи от страницата и от отделните думи, поглеждаш около себе си и светът изглежда по-подреден отколкото е бил преди да започнеш да четеш. Предметите са същите и не съвсем. И, разбира се, тази визия за ред така уклончиво, но и така приласкаващо отказва да си намери място между следните противоположни идеи: всичко в този свят е свързано с всичко останало чрез някакви си там (окриваеми все пак!) нишки, които държат здраво едни за други времето, мислите и съдбите, но и - тази логика на случването е изцяло съчинена. Струва ми се, че формата на света се търси и намира както се търси и намира съзвездие в нощното небе: там е и я няма, наситена със своята си условност, магичност и астрологична неизбежност. :) "Намира се" (в смисъла на "там е") дори и никога да не обърнем поглед към нея. Струва ми се и, че така или иначе ето това е най-сладката интелектуална романтичност, на която изобщо сме способни като хора. Ето колко много удивление има в "Пътуване по посока на сянката" и колко много ми хареса този роман.
А пък и съвсем наистина at the end of the day единственото, за което Ян ван Атен се моли; единственото, за което Яна Букова се моли с нейната деликатна книга; за което аз тревожно се моля на ум - нещо да има поне малко смисъл. Понякога всичко е възможно.
А пък и съвсем наистина at the end of the day единственото, за което Ян ван Атен се моли; единственото, за което Яна Букова се моли с нейната деликатна книга; за което аз тревожно се моля на ум - нещо да има поне малко смисъл. Понякога всичко е възможно.
July 3, 2010
Една от най-хубаво написаните книги, които съм чела изобщо. Езикът и думите направо опияняват. Прекрасни метафори, много силни и живи. Малко ми беше трудно да свържа историите на моменти и да следя разказа, но за първи път ми беше хубаво да чета текст, само заради формата на написаното, а не и заради самата история. Сякаш ако се подобри малко начинът на свързване между случките и се избистри сюжета, ще е по-лесно за "сдъвкване". Но написана по този начин, книгата може да се чете многократно.
March 8, 2020
Сложен текст, с който не можах да се справя макар че с възхита оцених достойнствата на езика. А той, езикът, е опияняващ, толкова силно, че може да ��е удавиш в него. Така я карах до втората част на “романа”, където рязко изтрезнях от ентусиазма си и започнах да чета със зор, досада и напрежение. Сякаш някаква бетонна стенна се издигна изневиделица и наратива все я прескачаше, а аз все се блъсках в нея. Не ми се получи спояването на отделните истории, прекалено лабиринтна и експериментална ми се стори траекторията на наратива. Улавях митологична символика, но не се усещах логиката, смисъла и движението ѝ.
Може би с някоя друга книга на Яна Букова ще имам повече късмет, защото много ми се иска да харесвам творбите ѝ толкова, колкото харесвам интервютата ѝ.
Може би с някоя друга книга на Яна Букова ще имам повече късмет, защото много ми се иска да харесвам творбите ѝ толкова, колкото харесвам интервютата ѝ.
July 8, 2015
Книгата на Яна Букова е изненадваща за съвременната българска литература. Роман, който разказва историите на няколко герои, чиито пътища се пресичат съдбовно и носи магичното усещане на сборник с притчи за странстващия човек. Пропит с мириса на земята, на хората и на прахта изпод нозете им, с аромата на мед, изсъхнала трева, нагрети от слънцето камъни, разнасяни от балканските ветрове на север до бреговете на Дунава (онова сияние „тънко като нокът“ и „сребърно като змия“), на юг към приказността на Цариград и Истанбул. Една книга за българското, в която въображението странства по земята на Балканите, окрилено от няколко дати и имена на градове, пробудено от магическото и езическото по тях, където страхът дава криле на разказващия.
Това е историята на Манол, два пъти заченат и два пъти роден, в която съдбовно се пресичат историите на Йована, Исмаил Челик, Неделя, Първан Ангелов и Телила и създават това, което литературата нарича „кръгова композиция“, а записките на холандеца Ян ван Атен – пътуване по посока на сянката. Коя е сянката? И коя е посоката? И дали сянката върви пред краката ти, когато си поел във вярната посока? Или пък крачиш с гърба си напред, заблуждавайки се, че вървиш след сянката си?
Всъщност посоката няма значение, защото накъдето и да тръгнеш, все ще си настъпиш сянката.
Героите на романа вървят дълго с „нескончаемия килим на сянката пред краката си“, характерни, запомнящи се, но въпреки това останали невидими за историята, стоящи извън времето и спомена за събитията. И образите му са все мъжки. Сурови, силни, държеливи, митични. И женските по нищо не отстъпват на останалите. Те носят светлината на самодивата, магията на прелъстителката и непреклонността на биологичното начало. Родени с женски имена „на суша или на изтезание“. Катилина с осакатени ангелски криле или Ремора, която се закрепя като пиявица в душата ти и неусетно тегли я към дъното. И слага точката на разказа.
„Черното стъкло на очите й никога не промени израза си, приемайки всяко събитие без изненада, всяко действие равно по големина и значимост на предишното или следващото.“
Любовта им е кратка като светкавица – хвърля се, изпива силите и ослепява очите. И никога не се повтаря същата.
„И беше щастлива, че се случи да разбере какво е това, любовта, както казват – нещо хладно и случайно под ниското небе с лъскава луна, и безшумно, и така красиво неподвижно и самотно. Беше хубаво. Но никога не се случи повече.“
Трудно е да се избере най-силен женски образ. Но сред историите е тази на Първан Ангелов. Безспорната кулминация на романа. С онази снимка на полегнал по диагонал мъж с отделена глава от тялото, която обикаля света, предвождана от сянката на Балканите. В смъртта му има нещо магическо, величаво и нереално, което блуждае над ветровитата прашна земя. И ми бе лесно да си обясня защо е умрял. Заради същото, от което и латинския език – от отегчение.
„Представяше си смъртта му като самоубийство на римски благородник, самотно, с достойнство и без страх от болката.“
Думите трудно излизат от устата му. Както и при всичките образи:
„Смука я известно време, търсейки вкуса й, грапав в з-тата, хлъзгав в р-тата, и цялото й насечено на пояснителни срички начало не изглеждаше да прибавя нищо важно към заобления й край. Прекара я през живота си – навсякъде стоеше на място и никъде нищо не казваше“.
Случва им се да ги ловят само по време на сън или в напевното циганско нареждане на Неделя. Има по-важни неща от „ловенето на думи с голи ръце“. И това са жестовете вампири. Малките кървави случки в ежедневието на историята ни, които са им по-близки от говоренето. И по-присъщи за земя, която ще се освобождава. Защото няма нищо по-опасно от освобождението.
Има още един герой в историята и тя е пушката на Първан. Едно изумително одухотворяване на предмет в женски образ, дотолкова равнопоставен на останалите, че се случва да ги измести. Тя е като онези "огромни понятия в женски род, с които жонглираме, без да им придаваме някаква тежест като Смъртта и Съдбата, ако бяха от плът и кръв."
И цялата балканска магичност на тези истории е сянката, вървяща в нозете на друг паралелен кръг - действителността. Във втората част на романа магическото се приземява и ни среща с разказвачите, защото тяхната роля е най-важна в романа.
И то приема грозноватото лице на събирача на истории Ян ван Атен, поел по посока на сянката из далечните земи на изток-югоизток. Защото чуждите истории са много по-вълнуващи от личните. В червено записва женските истории, в синьо – мъжките. И докато пътува, езикът му променя цвета си ту в червен, ту в син.
Приема лексиката и синтаксиса на превода на Утис, претупващ трудните места, разпростираш се на лесните, превръщащ често фактите в измислица.
Защото „Действителността сама не знае какво иска да покаже. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече от нея виждаш. Колкото повече се приближаваш, толкова по-добре я виждаш. Във втория случай трябва да се внимава да не ти влезе в окото.“
Тук е мястото да отбележа нещо за езика на книгата. Тези дълги изречения, в които властва съчинителното „и“, пропити с удивителната способност на латинския да се разклонява до безкрайност на правила и подправила, ухаещи на поетическата лексика и метрика на латинската поезия, пълни с изумителни тропи и метафори.
„...и когато трябваше с часове да брои дълги и кратки срички, сканирайки на глас и отмервайки търпеливо ритъма с махове на опряната си в лакътя ръка, вече можа да разбере от какво бе умрял латинският – от отегчение.“
И не умрях от отегчение, а се взирах с удивление в езика на писателката Яна Букова, и добавих наставка към приложението като реверанс от мен към пола и към младостта й.
Прелиствайки страницата на последната история от първа глава на книгата, читателят е изпълнен с онова „усещане за прозрение, което само полусъненият човек може да изпита, една непоклатима увереност, че светът се е подредил до най-малкото си случайно парченце, и всичко случило се досега, и всичко предстоящо са напълно оправдани.“
Затваряйки страниците на книгата обаче, читателят се чувства объркан сякаш е попаднал сред „Голямата игра“ на карти на остров Борнео. Кой е слепият? Кой е чужденецът и кой Играчът? И в чест на кого е цялата партида?
И му остава единствено утехата:
„Никога не знаеш къде ще те завари краят на една история. Пък и времето дори е нещо, което стига след целта си.“
И да направи бърза асоциация между тези истории и „четирите цикъла“ на Борхес: „метаморфозата“ (разказите за пътуващия човек), „еднодневката“ или „нахалството на мухата“ (мимолетните мигове, които изтичат като пясък между пръстите), „любовта-убийство“ и „употребата на оръжията“.
За да заключи: И така, историите са четири и това, което ни остава е да продължим да ги разказваме по един или друг начин.
Повече: http://knizhka-s-mishka.eu/
Това е историята на Манол, два пъти заченат и два пъти роден, в която съдбовно се пресичат историите на Йована, Исмаил Челик, Неделя, Първан Ангелов и Телила и създават това, което литературата нарича „кръгова композиция“, а записките на холандеца Ян ван Атен – пътуване по посока на сянката. Коя е сянката? И коя е посоката? И дали сянката върви пред краката ти, когато си поел във вярната посока? Или пък крачиш с гърба си напред, заблуждавайки се, че вървиш след сянката си?
Всъщност посоката няма значение, защото накъдето и да тръгнеш, все ще си настъпиш сянката.
Героите на романа вървят дълго с „нескончаемия килим на сянката пред краката си“, характерни, запомнящи се, но въпреки това останали невидими за историята, стоящи извън времето и спомена за събитията. И образите му са все мъжки. Сурови, силни, държеливи, митични. И женските по нищо не отстъпват на останалите. Те носят светлината на самодивата, магията на прелъстителката и непреклонността на биологичното начало. Родени с женски имена „на суша или на изтезание“. Катилина с осакатени ангелски криле или Ремора, която се закрепя като пиявица в душата ти и неусетно тегли я към дъното. И слага точката на разказа.
„Черното стъкло на очите й никога не промени израза си, приемайки всяко събитие без изненада, всяко действие равно по големина и значимост на предишното или следващото.“
Любовта им е кратка като светкавица – хвърля се, изпива силите и ослепява очите. И никога не се повтаря същата.
„И беше щастлива, че се случи да разбере какво е това, любовта, както казват – нещо хладно и случайно под ниското небе с лъскава луна, и безшумно, и така красиво неподвижно и самотно. Беше хубаво. Но никога не се случи повече.“
Трудно е да се избере най-силен женски образ. Но сред историите е тази на Първан Ангелов. Безспорната кулминация на романа. С онази снимка на полегнал по диагонал мъж с отделена глава от тялото, която обикаля света, предвождана от сянката на Балканите. В смъртта му има нещо магическо, величаво и нереално, което блуждае над ветровитата прашна земя. И ми бе лесно да си обясня защо е умрял. Заради същото, от което и латинския език – от отегчение.
„Представяше си смъртта му като самоубийство на римски благородник, самотно, с достойнство и без страх от болката.“
Думите трудно излизат от устата му. Както и при всичките образи:
„Смука я известно време, търсейки вкуса й, грапав в з-тата, хлъзгав в р-тата, и цялото й насечено на пояснителни срички начало не изглеждаше да прибавя нищо важно към заобления й край. Прекара я през живота си – навсякъде стоеше на място и никъде нищо не казваше“.
Случва им се да ги ловят само по време на сън или в напевното циганско нареждане на Неделя. Има по-важни неща от „ловенето на думи с голи ръце“. И това са жестовете вампири. Малките кървави случки в ежедневието на историята ни, които са им по-близки от говоренето. И по-присъщи за земя, която ще се освобождава. Защото няма нищо по-опасно от освобождението.
Има още един герой в историята и тя е пушката на Първан. Едно изумително одухотворяване на предмет в женски образ, дотолкова равнопоставен на останалите, че се случва да ги измести. Тя е като онези "огромни понятия в женски род, с които жонглираме, без да им придаваме някаква тежест като Смъртта и Съдбата, ако бяха от плът и кръв."
И цялата балканска магичност на тези истории е сянката, вървяща в нозете на друг паралелен кръг - действителността. Във втората част на романа магическото се приземява и ни среща с разказвачите, защото тяхната роля е най-важна в романа.
И то приема грозноватото лице на събирача на истории Ян ван Атен, поел по посока на сянката из далечните земи на изток-югоизток. Защото чуждите истории са много по-вълнуващи от личните. В червено записва женските истории, в синьо – мъжките. И докато пътува, езикът му променя цвета си ту в червен, ту в син.
Приема лексиката и синтаксиса на превода на Утис, претупващ трудните места, разпростираш се на лесните, превръщащ често фактите в измислица.
Защото „Действителността сама не знае какво иска да покаже. Колкото повече се отдалечаваш, толкова повече от нея виждаш. Колкото повече се приближаваш, толкова по-добре я виждаш. Във втория случай трябва да се внимава да не ти влезе в окото.“
Тук е мястото да отбележа нещо за езика на книгата. Тези дълги изречения, в които властва съчинителното „и“, пропити с удивителната способност на латинския да се разклонява до безкрайност на правила и подправила, ухаещи на поетическата лексика и метрика на латинската поезия, пълни с изумителни тропи и метафори.
„...и когато трябваше с часове да брои дълги и кратки срички, сканирайки на глас и отмервайки търпеливо ритъма с махове на опряната си в лакътя ръка, вече можа да разбере от какво бе умрял латинският – от отегчение.“
И не умрях от отегчение, а се взирах с удивление в езика на писателката Яна Букова, и добавих наставка към приложението като реверанс от мен към пола и към младостта й.
Прелиствайки страницата на последната история от първа глава на книгата, читателят е изпълнен с онова „усещане за прозрение, което само полусъненият човек може да изпита, една непоклатима увереност, че светът се е подредил до най-малкото си случайно парченце, и всичко случило се досега, и всичко предстоящо са напълно оправдани.“
Затваряйки страниците на книгата обаче, читателят се чувства объркан сякаш е попаднал сред „Голямата игра“ на карти на остров Борнео. Кой е слепият? Кой е чужденецът и кой Играчът? И в чест на кого е цялата партида?
И му остава единствено утехата:
„Никога не знаеш къде ще те завари краят на една история. Пък и времето дори е нещо, което стига след целта си.“
И да направи бърза асоциация между тези истории и „четирите цикъла“ на Борхес: „метаморфозата“ (разказите за пътуващия човек), „еднодневката“ или „нахалството на мухата“ (мимолетните мигове, които изтичат като пясък между пръстите), „любовта-убийство“ и „употребата на оръжията“.
За да заключи: И така, историите са четири и това, което ни остава е да продължим да ги разказваме по един или друг начин.
Повече: http://knizhka-s-mishka.eu/
February 2, 2017
Трябва първо да я препрочета. Много красива иначе. Оставя един определен вкус в устата. Интересна комбинация от български хляб, гръцки подправки, холандски дъжд и кервански пясък между зъбите.
June 8, 2017
Тази книга ми се стори като едно дълго пътуване в гъста мъгла, при което не можах да различа ясно нито героите, нито посоката. Въртене в кръг, от което ми се зави свят. Пътуване, което не остави някаква следа в мен.
April 7, 2019
Една от любимите ми книги в съвременната българска литература. Много специален автор е Яна Букова. Просто "го има". Онова, което някои наричат талант, други сладкодумие, трети - своеобразен глас... а то е съчетание от всичко това. И още.
September 11, 2016
Започнах моето пътуване по посока на сянката в разгара на лятото, отне ми няколко дни да го завърша и Яна Букова се настани трайно сред любимите ми български автори.
Ами какво да ви кажа за книгата – прочетете я!
Първо, изобщо не очаквах, че историите ще ме захвърлят в „онези години“, действието се развива през хиляда осемстотин и някоя си година по нашите земи. Незнайно защо бях останала с впечатлението, че нещата ще се случват в наши дни. Това беше първата ми изненада, втората беше, че ме завъртя една луда история, която здраво ме омота преди да ме изхвърли капнала от емоции и почуда, нетърпелива да скоча с главата надолу в следващия водовъртеж от ис��ории.
Всяка глава от книгата разказва един живот, от началото до края, без излишни сантименталности и преструвки, все едно баба ми ми разказва историята на някой си човек от селото – така стоят нещата и толкоз. Дали ти харесва или не, какво си мислиш и колко си шокиран това си е твоя работа – историята е такава и точка.
Изключително добре построена книга, защото макар и напълно завършени историите на героите са преплетени и то съдбовно, направо тръпки да те побият – страхотно!
https://knijensviat.wordpress.com/201...
Ами какво да ви кажа за книгата – прочетете я!
Първо, изобщо не очаквах, че историите ще ме захвърлят в „онези години“, действието се развива през хиляда осемстотин и някоя си година по нашите земи. Незнайно защо бях останала с впечатлението, че нещата ще се случват в наши дни. Това беше първата ми изненада, втората беше, че ме завъртя една луда история, която здраво ме омота преди да ме изхвърли капнала от емоции и почуда, нетърпелива да скоча с главата надолу в следващия водовъртеж от ис��ории.
Всяка глава от книгата разказва един живот, от началото до края, без излишни сантименталности и преструвки, все едно баба ми ми разказва историята на някой си човек от селото – така стоят нещата и толкоз. Дали ти харесва или не, какво си мислиш и колко си шокиран това си е твоя работа – историята е такава и точка.
Изключително добре построена книга, защото макар и напълно завършени историите на героите са преплетени и то съдбовно, направо тръпки да те побият – страхотно!
https://knijensviat.wordpress.com/201...
October 10, 2023
Грабва те и не те пуска.
Бях Йована, Неделя, Камена.
Бях и писар, и хайдутин, и пътешественик.
Бях дори и бивш пират, настоящ градинар.
Бях и в ковчеже с истории.
Бях обичана и отритната.
Бях убивана и убиваща.
Глава Шеста беше с привкус на "Естествен(ия) Роман" на Господинов.
"Времето е голяма мухоловка" в тази книга.
✨
Бях Йована, Неделя, Камена.
Бях и писар, и хайдутин, и пътешественик.
Бях дори и бивш пират, настоящ градинар.
Бях и в ковчеже с истории.
Бях обичана и отритната.
Бях убивана и убиваща.
Глава Шеста беше с привкус на "Естествен(ия) Роман" на Господинов.
"Времето е голяма мухоловка" в тази книга.
✨
March 22, 2017
Ако трябва да избера една дума, с която да опиша "Пътуване по посока на сянката", то тя ще бъде омагьосваща.
Екизът, с който Ена Букова говори на читателя, е толкова изящен и всепоглъщащ, че ме остави безмълвна.
Истината е, че ми е трудно да пиша за нея. Сякаш ме е страх, че ако не успея да опиша емоцията, прекрасното чувство да четеш тази книга, ще бъде равностойно на сквернословие.
"Пътуване по посока на сянката" започва като разказ. До него се нанизва още един. История след история съдбите на нейните герои се преплитат съдбоносно, за да достигнат до света като завършена книга.
Чета и потъвам. Потъвам дълбоко в сърцето на тази книга, дълбоко в елегантния стил на Яна Букова, дълбоко в душата на героите й. Не спирам да чета, не спирам да потъвам. Думите й ме обгръщат като вода, повдигат ме като вълни, играят си през очите ми като слънчев лъч през късната есен. Истина и мит се преплитат толква силно, че понякога ми е трудно да различа кои са думите на Яна Букова и кои са част от пътеписа на Ян ван Атен. Понякога се чудя, дали това е съвременна проза или народно творчество, къде свършва митът и къде започва лиутературната измислица, къде фантазията се преплита с истинския живот.
Освем глави, осем истории, съвършено завършени, всяка за себе си самостоятелна и създаващи перфектната симбиоза, за да покажат колко много гласове могат да разкажат една история, колко много страни има живота. Във всяка следващата глава има по някое скрито изречение или фраза, които я свързват с предходна. Толкова тихо и нежно застъпени една в друга заставки, че невнимателния читател може и да ги пропусне.
“Милост", повтори асистентът, об-глеждайки внимателно думата и заедно с думата всичко, което се намираше пред очите му - масата с мушама на весели жълти карета, пепелникът с недобре загасената цигара, чашата с кафе, лактите си върху масата и главата си между дланите, и в главата думата милост. Милост: способността да бъдеш мил - на другите, на себе си, на Бога. Заради другите, заради себе си, заради Бога. Милостта от човек към човек е винаги любовен тригълник и единият му връх опира в небето. Да милееш за другите, да се умиляваш от себе си, да се умилкваш пред Бога. Милост, милосърдие, милозливост, милинки... Мисълта му се отклони в неизвестна посока и асистентът запали нова цигара.”
Наредени като ситни мъниста думите сякаш се изтъркулват по страниците й - леки, елегантни, омагосващи. Подреждат се в перфектна хармония от цветове и светлосенки, за да се излеят право в душата на читателя.
Не съм чела нищо като "Пътуване по посока на сянката". Мелодията й е уникална и успява да пресъздане образа на Балканите по един необичаен, мистичен начин
Не знам как да ви я опиша, наистина не знам. Трябва сами да я прочетете, за да усетите това чувство. да се оставите на магията й, да й позволите да ви докосне.
Всичко в тази книга се случва толкова просто, ясно и категорично. То просто е такова каквото е. Неподлежи на обсъждане и анализ, не подлежи на различни мнение, макар гледни точки да не липсват.
“Така, както гледаш на някъде, и изведнъж се виждаш. Я в някой прозорец. Я в някоя локва. Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места.“ „ Или не намира и следа от себе си на най-неочаквани места“, реши да добави нещо от себе си Ван Атен. След което записа казаното и започна да си стяга багажа.”
"Пътуване по посока на сянката" е четиво, което точно като розата на Малкия принц иска и поглъща цялото ви внимание, но няма да ви дотегне, защото е толкова завладяваща и проникновена, че просто ще ви хване за ръка и ще ви преведе през тази приказка изпълнена с любов, страст, приключения, тъга и лютивина, чийто вкус дълго след това ще усещате в устата си.
http://readersense.blogspot.bg/2017/0...
Екизът, с който Ена Букова говори на читателя, е толкова изящен и всепоглъщащ, че ме остави безмълвна.
Истината е, че ми е трудно да пиша за нея. Сякаш ме е страх, че ако не успея да опиша емоцията, прекрасното чувство да четеш тази книга, ще бъде равностойно на сквернословие.
"Пътуване по посока на сянката" започва като разказ. До него се нанизва още един. История след история съдбите на нейните герои се преплитат съдбоносно, за да достигнат до света като завършена книга.
Чета и потъвам. Потъвам дълбоко в сърцето на тази книга, дълбоко в елегантния стил на Яна Букова, дълбоко в душата на героите й. Не спирам да чета, не спирам да потъвам. Думите й ме обгръщат като вода, повдигат ме като вълни, играят си през очите ми като слънчев лъч през късната есен. Истина и мит се преплитат толква силно, че понякога ми е трудно да различа кои са думите на Яна Букова и кои са част от пътеписа на Ян ван Атен. Понякога се чудя, дали това е съвременна проза или народно творчество, къде свършва митът и къде започва лиутературната измислица, къде фантазията се преплита с истинския живот.
Освем глави, осем истории, съвършено завършени, всяка за себе си самостоятелна и създаващи перфектната симбиоза, за да покажат колко много гласове могат да разкажат една история, колко много страни има живота. Във всяка следващата глава има по някое скрито изречение или фраза, които я свързват с предходна. Толкова тихо и нежно застъпени една в друга заставки, че невнимателния читател може и да ги пропусне.
“Милост", повтори асистентът, об-глеждайки внимателно думата и заедно с думата всичко, което се намираше пред очите му - масата с мушама на весели жълти карета, пепелникът с недобре загасената цигара, чашата с кафе, лактите си върху масата и главата си между дланите, и в главата думата милост. Милост: способността да бъдеш мил - на другите, на себе си, на Бога. Заради другите, заради себе си, заради Бога. Милостта от човек към човек е винаги любовен тригълник и единият му връх опира в небето. Да милееш за другите, да се умиляваш от себе си, да се умилкваш пред Бога. Милост, милосърдие, милозливост, милинки... Мисълта му се отклони в неизвестна посока и асистентът запали нова цигара.”
Наредени като ситни мъниста думите сякаш се изтъркулват по страниците й - леки, елегантни, омагосващи. Подреждат се в перфектна хармония от цветове и светлосенки, за да се излеят право в душата на читателя.
Не съм чела нищо като "Пътуване по посока на сянката". Мелодията й е уникална и успява да пресъздане образа на Балканите по един необичаен, мистичен начин
Не знам как да ви я опиша, наистина не знам. Трябва сами да я прочетете, за да усетите това чувство. да се оставите на магията й, да й позволите да ви докосне.
Всичко в тази книга се случва толкова просто, ясно и категорично. То просто е такова каквото е. Неподлежи на обсъждане и анализ, не подлежи на различни мнение, макар гледни точки да не липсват.
“Така, както гледаш на някъде, и изведнъж се виждаш. Я в някой прозорец. Я в някоя локва. Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места.“ „ Или не намира и следа от себе си на най-неочаквани места“, реши да добави нещо от себе си Ван Атен. След което записа казаното и започна да си стяга багажа.”
"Пътуване по посока на сянката" е четиво, което точно като розата на Малкия принц иска и поглъща цялото ви внимание, но няма да ви дотегне, защото е толкова завладяваща и проникновена, че просто ще ви хване за ръка и ще ви преведе през тази приказка изпълнена с любов, страст, приключения, тъга и лютивина, чийто вкус дълго след това ще усещате в устата си.
http://readersense.blogspot.bg/2017/0...
July 15, 2017
Тази книга е невъзможна за разказване. Това е книга за четене и препрочитане. Езикът ѝ е толкова щедър, красив и мелодичен. Изящен е като най-фина бродерия. Чете се бавно и нежно. Написаното е нелогично и невъзможно, но мъдро и безнадеждно.
Героите и събитията минават пред очите ти ето така:
Йована или Раждането на героя; Исмаил Челик или Пресичането на пътя; Неделя или Любовта, която стига за всички; Първан Ангелов или Осиновяването; Телила или Втората смърт; Ян ван Атен или Изкуството на четенето; Ремора; Утис или изкуството на превода.
А сянката се движи винаги в кръг...
Цитати:
Останалата част от живота си извървя пеш. Спа с некрасиви жени, гладува много и яде с удоволствие. Работи каквото намери, изписвайки букви, теглейки слузестите въжета на рибарски мрежи или мъкнейки върху гърба си безбройни чували пясък по строежите на Империята. Напускаше места и хора внезапно, сякаш се е сетил за нещо важно. Някъде тогава двете му вежди се сляха в една и лицето му довърши чертите си. Дишаше ненаситно. В някакво ветровито и тъжно място една жена взе лицето му между дланите си и се вгледа в него. „Каквото остане“, му каза, „в тенджерата, когато се надигне млякото и прелее, това е твоето.“ После го приспа, чертаейки с езика си кръгове около зърната на гърдите му. В някаква случайна кавга застана между ножовете на каращите се и видя острието срещу себе си като клюна на една любопитна птица, която огледа сърцето му и отново прибра глава под крилото си.
Глава 3
Неделя или Любовта, която стига за всички
По всички преценки, и днешните, и вчерашните, не беше красива жена, но топла беше, бяла и мека като царицата на термитите. Обитаваше мястото, наречено „Трите вятъра“ – там, където проходът се разширява и пътниците разпрягат колите си, опъват с пукот крайниците си и търсят къде да преспят и да се нахранят. Имаше един вятър от високото, който идваше винаги разярен, но бързо си отиваше, и един постоянстващ, ниско по посоката на пътя, който свиреше с ледена пищялка в костите, и още един малък лисичи вятър с опашка от червеникава прах, който крадеше кърпите и каквото на хартия имаше написано и се криеше в дупките на скалите. Та от тях идваше названието. Беше тъжно място, изкарваше на повърхността всяка тъга, попиваше тъгата като гъба. Зад отвесните склонове слънцето изгряваше късно и залязваше рано и дните бяха кратки и равни по големина през цялата година. И може би затова го избра Неделя, заради достатъчните нощи.
Лятото раждаше обилно и без болка, светлината изпълваше и най-скритото ъгълче в стаите. Неделя напълня, походката ѝ стана плавна и уверена, косите ѝ пускаха искри в тъмното. Нощем къщата се тресеше до основите си, сякаш я обстрелваха. Житото преливаше от нивите и задушаваше бурена. Някакви огромни жълти пеперуди размахваха с усилие крилете си, понесли тежките си гъсенични тела. Животните близняха, братята му възмъжаваха. Тупаха се по раменете, оригваха се звучно и дворът кънтеше от гласовете им. Очите им ставаха изпитателни и издържаха на чуждите погледи. Смехът им заприличваше на неговия. Лятото се протягаше, преливаше се в есента, увисваше както капка мед, готова да се отрони по средата на небцето, есен с ленивите звуци на падащите плодове и една все по-едра, кръгла като удивление луна, ухаеща над купите сено, докато някой не каза няколко думи.
Героите и събитията минават пред очите ти ето така:
Йована или Раждането на героя; Исмаил Челик или Пресичането на пътя; Неделя или Любовта, която стига за всички; Първан Ангелов или Осиновяването; Телила или Втората смърт; Ян ван Атен или Изкуството на четенето; Ремора; Утис или изкуството на превода.
А сянката се движи винаги в кръг...
Цитати:
Останалата част от живота си извървя пеш. Спа с некрасиви жени, гладува много и яде с удоволствие. Работи каквото намери, изписвайки букви, теглейки слузестите въжета на рибарски мрежи или мъкнейки върху гърба си безбройни чували пясък по строежите на Империята. Напускаше места и хора внезапно, сякаш се е сетил за нещо важно. Някъде тогава двете му вежди се сляха в една и лицето му довърши чертите си. Дишаше ненаситно. В някакво ветровито и тъжно място една жена взе лицето му между дланите си и се вгледа в него. „Каквото остане“, му каза, „в тенджерата, когато се надигне млякото и прелее, това е твоето.“ После го приспа, чертаейки с езика си кръгове около зърната на гърдите му. В някаква случайна кавга застана между ножовете на каращите се и видя острието срещу себе си като клюна на една любопитна птица, която огледа сърцето му и отново прибра глава под крилото си.
Глава 3
Неделя или Любовта, която стига за всички
По всички преценки, и днешните, и вчерашните, не беше красива жена, но топла беше, бяла и мека като царицата на термитите. Обитаваше мястото, наречено „Трите вятъра“ – там, където проходът се разширява и пътниците разпрягат колите си, опъват с пукот крайниците си и търсят къде да преспят и да се нахранят. Имаше един вятър от високото, който идваше винаги разярен, но бързо си отиваше, и един постоянстващ, ниско по посоката на пътя, който свиреше с ледена пищялка в костите, и още един малък лисичи вятър с опашка от червеникава прах, който крадеше кърпите и каквото на хартия имаше написано и се криеше в дупките на скалите. Та от тях идваше названието. Беше тъжно място, изкарваше на повърхността всяка тъга, попиваше тъгата като гъба. Зад отвесните склонове слънцето изгряваше късно и залязваше рано и дните бяха кратки и равни по големина през цялата година. И може би затова го избра Неделя, заради достатъчните нощи.
Лятото раждаше обилно и без болка, светлината изпълваше и най-скритото ъгълче в стаите. Неделя напълня, походката ѝ стана плавна и уверена, косите ѝ пускаха искри в тъмното. Нощем къщата се тресеше до основите си, сякаш я обстрелваха. Житото преливаше от нивите и задушаваше бурена. Някакви огромни жълти пеперуди размахваха с усилие крилете си, понесли тежките си гъсенични тела. Животните близняха, братята му възмъжаваха. Тупаха се по раменете, оригваха се звучно и дворът кънтеше от гласовете им. Очите им ставаха изпитателни и издържаха на чуждите погледи. Смехът им заприличваше на неговия. Лятото се протягаше, преливаше се в есента, увисваше както капка мед, готова да се отрони по средата на небцето, есен с ленивите звуци на падащите плодове и една все по-едра, кръгла като удивление луна, ухаеща над купите сено, докато някой не каза няколко думи.
March 16, 2016
За "Пътуване по посока на сянката" прочетох в едно ревю за "Гръцко кафе". Там беше направен паралел между двете книги като се твърдеше, че книгата на Яна Букова е много добра, но за съжаление останала в сянка и крайно недооценена. Мога изцяло да се съглася с това твърдение.
Книгата се състои от две части, а всяка от частите съдържа няколко различни и на пръв поглед независими истории. Те са разказани с магичен и неподражаем стил леко напомнящ ми за описанията на Маркес в "100 години самота". В историите има едно безвремие, безпътица и в същото време много действия, раждания, животи и смърти, идващи и отиващи си без описание на емоции, а разтърсващи из основи. Историите са независими, но се преплитат една в друга, взаимно свързани са и си влияят. Човек трябва да чете внимателно и много съсредоточено, за да не изпусне тънките нишки, които се изтичат от един разказ и продължават живота си в следващия. Конят от единия разказ с шум на копита влиза в следващия, носещ нов герой на гърба си и водещ към нова история.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
Книгата се състои от две части, а всяка от частите съдържа няколко различни и на пръв поглед независими истории. Те са разказани с магичен и неподражаем стил леко напомнящ ми за описанията на Маркес в "100 години самота". В историите има едно безвремие, безпътица и в същото време много действия, раждания, животи и смърти, идващи и отиващи си без описание на емоции, а разтърсващи из основи. Историите са независими, но се преплитат една в друга, взаимно свързани са и си влияят. Човек трябва да чете внимателно и много съсредоточено, за да не изпусне тънките нишки, които се изтичат от един разказ и продължават живота си в следващия. Конят от единия разказ с шум на копита влиза в следващия, носещ нов герой на гърба си и водещ към нова история.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
April 16, 2010
Хареса ми най-вече езикът - сложен, магичен, вълнуващ; фразите и сравненията са дълбоки, изненадващи и забавни. В началото се сепвах колко нестандартно и все пак адски ясно и просто са казани някои работи, как добре са предадени усещанията. Като стил напомня на Павич и Източните новели на Маргьорит Юрсенар - безкрайни криволичещи изречения, в които минават години. Важните за действието неща биват само загатнати или споменати с две-три думи, затова трябва да се внимава. Или препрочита. :-)
От друга страна към края си помислих, че в цялата тази сложност именно смисълът ми се загуби. Разбирам, че и с други читатели е станало така. В един момент на чудене каква е връзката между всички тези истории, си помислих, че книгата е една много добра тетрадка с упражения по творческо писане. Роман не видях. Ами вие?
От друга страна към края си помислих, че в цялата тази сложност именно смисълът ми се загуби. Разбирам, че и с други читатели е станало така. В един момент на чудене каква е връзката между всички тези истории, си помислих, че книгата е една много добра тетрадка с упражения по творческо писане. Роман не видях. Ами вие?
November 8, 2020
"Накъдето и да тръгнеш, все ще си настъпиш сянката, както казваше баща ми. Или - накъдето и да се обърнеш, все себе си ще видиш. " " Това е казано за отраженията", обясняваше Утис. "Така,както гледаш на някъде, и изведнъж се виждаш. Я в някой прозорец, я в някоя локва. Човек се сблъсква със себе си на най-неочаквани места." "Или не намира и следа от себе си на най-неочаквани места", реши да добави нещо от себе си Ван Атен. След което записа казаното и започна да си стяга багажа."
January 30, 2021
Първоначално се спускаш сякаш в едно бурно море от герои, думи и разкази, които после, в най-неочаквания момент или пък точно тогава, когато в теб започва да се бунтува нетърпението, се оказват свързани и цялата огромна вода ти се струва събрана в една цветна капка. Интересно четиво, към което бил посегнала отново.
June 18, 2009
Магична книга, изненадващо за български автор. Силно ми напомня Милорад Павич. Много красиви метафори.
September 2, 2016
Ако мога да разделя книгата на две части, първата ми хареса повече. Затваряйки последната страница, искам да я започна отначало.
Displaying 1 - 30 of 62 reviews