ТЪНКА КНИЖКА се старае съвестно да потвърди заглавието си: шейсет и четирите стихотворения (повечето достатъчно кратки) са разположени виртуозно от художника Христо Гочев (и по изричното настояване на авторката) на само трийсет и няколко страници; съпроводени са с тънка усмивка – разбираща, почти сериозна, някъде иронично-самоиронична, освобождаваща... и разни други тънкости.
Сънувам:
Написала съм си Книгата. Седим си двете с нея, доволни сме. Полягаме. Заспиваме. Сънуваме: Никой не протяга ръка. Никой не ни отваря. И какво, нищо.
Екатерина Петрова Йосифова е поетеса. Завършила е руска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като учителка, журналистка, драматург.
Нейни стихове са превеждани на руски, английски, унгарски, италиански, немски, полски, словашки и др. езици. Член на Сдружение на български писатели. Присъждани са й Годишната награда за поезия на Съюза на българските писатели (1984, 1994), наградата на Сдружението на българските писатели за най-добра книга на годината (1998) и Наградата "Иван Николов" за цялостно творчество (1999), награда "Христо Г. Данов" в категория Поезия за стихосбирката й "Нагоре надолу". Превеждана е в Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Индия, Италия, Македония, Румъния, Русия, САЩ, Унгария.
Книги: Късо пътуване. Стихове (1969), Нощем иде вятър. Стихове (1972), Посвещение (1979), Къща в полето (1983), Имена. Стихотворения (1984), Ненужно поведение. Стихотворения (1993), Подозрения. Стихотворения (1993), Малко стихотворения (1998), Нищо ново. 100 Cтихотворения (2001), Нагоре надолу (2004) и др.
Екатерина Йосифова не пише за материалното тяло - то не я интересува. Астралното - още повече. Пише за невидимите ни пластове. Разбулва ни. Толкова безпричинно. Без да иска. За онова, което всички търсим, но не намираме...И не говоря замо за любов. Тя търси -къщата в зимата, небето над големите равнини, уюта. Всичко, което пресътворява в стих - оголва. Вдъхва му нов смисъл. Изгаря предишния. Разкъсва дрехите, измива маските, а кожата догаря. Смирението се превръща положителна искрица, тя прозира във всичките стихове. Дори болката при нея е благословена, искана. Не разисква големите житейска теми, не ги абсолютизира, не им придава тежест. Екзистенциалното при нея е естественото: любовта е усещане, смъртта е ликът от некролога. Тя не дели заобикалящото я на съществено и несъществено. Поет е на малките светове, онези вътрешни спасителни островчета, към които се стремим и които все ни бягат.
Има един определен тип стихосбирки, които просто е трябвало да си останат в мечтите на създателите си. Неосъществени биха били далеч по- ценни, струва ми се. Или да речем споделени само с близки хора, които биха ги разбрали и оценили. Или пък оставени на спокойствие да отлежат във времето, за да узреят, знам ли.
Ама в някоя литературна утопия.
За съжаление, егото надделява и желанието да бъдеш четен те кара да си пренесеш мозъчето на хартия (все по- често тази на Жанет45). Съответно в един чудесен миг хаотичните ти мисли се оказват една тотална безсмислица за мрачния читател, загубил времето си с книжлето ти - празно хвърляне на думички, които звучат мъдро и вдъхновяващо само в главата на създателя си.
Подтичвам вдигнатата ми подметка спира над розовата струйка на дъждовен червей. Ще взема следващия автобус
*** Дълбок сняг, ринем, аз със лопатката за въглища, добре де, почти дълбок, окачваме ръкавиците над печката, липов чай, този сняг снеговете
(...) смаляват се зимите ли а синеоките кучета
*** Какво гледаш, това не е храна, това там е кулинарно шоу. Храна е ето
Хляб. Чиния, лъжица Супа, Резен диня Нож.
*** Пиша, удължавам си пишещата ръка: протегната ръка предлагаща ръка просеща ръка P.S. Не е ръка
Tънката книжка на поезията. На поезията, увиснала по уличните стълбове, простряна на балкона, сънувана по буквите. Но не и поезията на булевардите, на свалките, на лъскавото празнословие. http://knijno.blogspot.com/2014/10/bl...