What do you think?
Rate this book
Таралежово слънце
Поезията на Ларш Собю Кристенсен е като благодатен дъжд, който пада върху умовете, измива ги от киселинния дъжд на закърнялата емоционалност и после се превръща в чадър, който пази от безчувствието.
--- в. „Афтенпостен“
…в литературното си битие изберете Ларш Собю за водач. Той ще ви накара да се почувствате невинни в изконния смисъл на тази дума и ще ви даде отговори на още незададени въпроси. Защото е като древен жрец на словото, като Големия взрив в норвежкия език.
--- в. „Дагбладе“
Творчеството на Ларш е музика в словото. Ако сте чували някога Ларш да чете стихове пред публика на живо, няма да повярвате, че поезията е нещо маргинално, нито че й липсват читатели. За миг дори ще се запитате дали всъщност не е останала единствено поезия! Това са стихотворения, които ви улучват право в ума и засядат в телата ви!
--- Нилс Фредерик Дал, писател и поет
--- в. „Афтенпостен“
…в литературното си битие изберете Ларш Собю за водач. Той ще ви накара да се почувствате невинни в изконния смисъл на тази дума и ще ви даде отговори на още незададени въпроси. Защото е като древен жрец на словото, като Големия взрив в норвежкия език.
--- в. „Дагбладе“
Творчеството на Ларш е музика в словото. Ако сте чували някога Ларш да чете стихове пред публика на живо, няма да повярвате, че поезията е нещо маргинално, нито че й липсват читатели. За миг дори ще се запитате дали всъщност не е останала единствено поезия! Това са стихотворения, които ви улучват право в ума и засядат в телата ви!
--- Нилс Фредерик Дал, писател и поет
84 pages, Paperback
First published January 1, 2000
31 people want to read
About the author
Lars Saabye Christensen
172 books614 followersLars Saabye Christensen is a gifted storyteller, a narrator who is imaginative, but equally down to earth. His realism alternates between poetic image and ingenious incident, conveyed in supple metropolitan language and slang that never smacks of the artificial or forced. His heroes possess a good deal of self-irony. Indeed, critics have drawn parallels with the black humour of Woody Allen. But beneath the liveliness of his portrayal melancholy always lurks in the books.
Since his début in 1976 Saabye Christensen has written ten collections of poetry, five collections of short stories and twelve novels. His great break through came with the novel Beatles in 1984. The book store sale of over 200,000 copies of the Norwegian edition has made this one of the greatest commercial successes in Norway, and it was voted the best novel of the last 25 years by Dagbladet's readers in 2006.
Since his début in 1976 Saabye Christensen has written ten collections of poetry, five collections of short stories and twelve novels. His great break through came with the novel Beatles in 1984. The book store sale of over 200,000 copies of the Norwegian edition has made this one of the greatest commercial successes in Norway, and it was voted the best novel of the last 25 years by Dagbladet's readers in 2006.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 15 of 15 reviews
September 19, 2014
Тази книга ме убожда още с взимането си. Художествената галерия в Созопол, докато вечерта навън припада в лилаво, а аз се вълнувам за срещата си с един от писателите, белязали юношеството ми.
Познавам романите на Кристенсен. Изгубвала съм се в историите му, думите му са ме разчитали, извървявала съм Осло с героите му и съм слушала Бийтълс с тях. За пръв път обаче докосвам поезията му.
Чета стиховете на терасата си в София. Докато облаците притискат блоковете към земята. И преоткривам Ларш. Същият Ларш, когото познавам вече – но вплел маниите, любовите и вечните си ориентири в краткост. В изречения без рими, без ритъм, към които трудно привиквам – но които ме хапят. Картини, вмъкващи се директно под кожата ми, заспиващи в съзнанието ми без обяснение и анализиране – защото поезията се прегръща, не се разглобява на съставни части.
Крехък е Кристенсен. Чуплив. Надбягва се с времето, обговаря го непрестанно, диалогизира и със самото него. По това си приличаме – и може би затова още на шестнайсет го оставих така лесно да ме хване за ръка. Времето като болка и загадка, като цел и невъзможност, като кръг и загуба.
„аз съм този, който стои в сянката
на голото дърво и гледа:
на улица людерсаген
първия момчешки миг
на свобода и ужас
познавам го,
стоя в сянката на дърво
и вписвам името си в кората на дървото
вече съм забравен
а ти, дете, ще ме запомниш точно затова.“ (из „Секунда през септемви“)
Езикът му е ръбат (обратно, в романите му поезията се просмуква меко от всяка точка – и точно в това е симбиозата, балансът между поет и писател, загубата на граница). Хваща те с кукички, разкървява те без да усетиш, напомня за собствените търсения. И сам се (пре)открива(ш):
„той спи в езика, разнебитеното му
божествено легло, и се събужда
между редовете
не сънува вече
сънят му е бял локомотив
който превозва азбука
безшумно през нощта, бавно, по разписание,
всяка сутрин е гара
и той слиза без багаж“ (из „Народна мъдрост II”)
И все пак, Ларш не се споделя до край. Защото „написаното премълчава всичко,/което знае“. Отваря за кратко албум със снимки пред нас. Позволява ни само поглед, надничане в най-милото му, най-свидното. Трябва да докосваме внимателно – защото думите са остри. И защото извикват и нашите най-лични образи. Поръбени картини. Недовършени, скицирани. Рисувани „с измръзнал език“.
Страниците са един постоянен разказ-огледало. Разказ-завръщане. „разкажи кораба назад до гората/ разкажи бижуто назад до въглена/разкажи въглена назад до мината. Разкажи стареца назад до детето/ разкажи детето назад до майката/ разкажи майката назад до детето“… Задължаващ и приканващ разказ, който обещава и който припомня.
„има време, има
време за всичко и
за нищо, да свършиш
нещо, да тичаш в дъжда, да
настигнеш слънцето, да опишеш справедливо
тази любов, да отвориш писмо, да
погледнеш в очите, погледни го
в очите (…)“
Ларш се надбягва с вятъра. Опитомява го, както Арнолд Нилсен в „Полубрат“ мечтаеше да го направи. Дава ни частички от него, опакован в малкото издание с красива натарележена корица. И все пак знае – „той хвърли котва във вятъра/напразно“. Защото да превземеш напълно стихията е невъзможно, а мигът е вечност. И времето, отново то, винаги то, е най-острото оръжие:
"той измайстори нож от малката стрелка
на часовника, наследен от мъртвите: с
наточената секунда издълба
името си (…)“
„Таралежово слънце“ е „каталог за тревожни умове“. За тези, които носят приспана самота в гърдите си, а пръстите им премръзват, когато хващат в ръце „грамадния куфар на есента,/ пристегнат с ремъци от дъжд“ – но въпреки това не се отказват да го носят, да го пазят, да им тежи. Това е поезия за разгръщане на самия себе си, за разлистване страниците на личния календар и събирането на разпръснатите координатни точки от собствената линейна система. Книга за отключването – на спомени, бодли, копнежи, частички обич и частички раздяла, неслучване и сбъдване – макар и само с „връзка ключове от вода“.
Кристенсен нанася "удар в името на разговора, за/ дупката в сърцето ти и златния разрез на устата ти“. А аз мога да пиша за него единствено така, разлиствайки го непрестанно, изписвайки думите му със собствените си пръсти. Само в непрестанното общуване (с него) се намираме. И само в диалога времето е благосклонно към нас.
А „упътването за употреба“, което Ларш дава, е пътят за изживяване на „таралежовото слънце“:
„когато падаш, падни
със стил: не повличай други със себе си,падни
преди да стане късно, падни
за бога, не там, където е удобно да се
пада, падни там, където си изправен
и падни ниско
изправи се на съвсем друго място“
Познавам романите на Кристенсен. Изгубвала съм се в историите му, думите му са ме разчитали, извървявала съм Осло с героите му и съм слушала Бийтълс с тях. За пръв път обаче докосвам поезията му.
Чета стиховете на терасата си в София. Докато облаците притискат блоковете към земята. И преоткривам Ларш. Същият Ларш, когото познавам вече – но вплел маниите, любовите и вечните си ориентири в краткост. В изречения без рими, без ритъм, към които трудно привиквам – но които ме хапят. Картини, вмъкващи се директно под кожата ми, заспиващи в съзнанието ми без обяснение и анализиране – защото поезията се прегръща, не се разглобява на съставни части.
Крехък е Кристенсен. Чуплив. Надбягва се с времето, обговаря го непрестанно, диалогизира и със самото него. По това си приличаме – и може би затова още на шестнайсет го оставих така лесно да ме хване за ръка. Времето като болка и загадка, като цел и невъзможност, като кръг и загуба.
„аз съм този, който стои в сянката
на голото дърво и гледа:
на улица людерсаген
първия момчешки миг
на свобода и ужас
познавам го,
стоя в сянката на дърво
и вписвам името си в кората на дървото
вече съм забравен
а ти, дете, ще ме запомниш точно затова.“ (из „Секунда през септемви“)
Езикът му е ръбат (обратно, в романите му поезията се просмуква меко от всяка точка – и точно в това е симбиозата, балансът между поет и писател, загубата на граница). Хваща те с кукички, разкървява те без да усетиш, напомня за собствените търсения. И сам се (пре)открива(ш):
„той спи в езика, разнебитеното му
божествено легло, и се събужда
между редовете
не сънува вече
сънят му е бял локомотив
който превозва азбука
безшумно през нощта, бавно, по разписание,
всяка сутрин е гара
и той слиза без багаж“ (из „Народна мъдрост II”)
И все пак, Ларш не се споделя до край. Защото „написаното премълчава всичко,/което знае“. Отваря за кратко албум със снимки пред нас. Позволява ни само поглед, надничане в най-милото му, най-свидното. Трябва да докосваме внимателно – защото думите са остри. И защото извикват и нашите най-лични образи. Поръбени картини. Недовършени, скицирани. Рисувани „с измръзнал език“.
Страниците са един постоянен разказ-огледало. Разказ-завръщане. „разкажи кораба назад до гората/ разкажи бижуто назад до въглена/разкажи въглена назад до мината. Разкажи стареца назад до детето/ разкажи детето назад до майката/ разкажи майката назад до детето“… Задължаващ и приканващ разказ, който обещава и който припомня.
„има време, има
време за всичко и
за нищо, да свършиш
нещо, да тичаш в дъжда, да
настигнеш слънцето, да опишеш справедливо
тази любов, да отвориш писмо, да
погледнеш в очите, погледни го
в очите (…)“
Ларш се надбягва с вятъра. Опитомява го, както Арнолд Нилсен в „Полубрат“ мечтаеше да го направи. Дава ни частички от него, опакован в малкото издание с красива натарележена корица. И все пак знае – „той хвърли котва във вятъра/напразно“. Защото да превземеш напълно стихията е невъзможно, а мигът е вечност. И времето, отново то, винаги то, е най-острото оръжие:
"той измайстори нож от малката стрелка
на часовника, наследен от мъртвите: с
наточената секунда издълба
името си (…)“
„Таралежово слънце“ е „каталог за тревожни умове“. За тези, които носят приспана самота в гърдите си, а пръстите им премръзват, когато хващат в ръце „грамадния куфар на есента,/ пристегнат с ремъци от дъжд“ – но въпреки това не се отказват да го носят, да го пазят, да им тежи. Това е поезия за разгръщане на самия себе си, за разлистване страниците на личния календар и събирането на разпръснатите координатни точки от собствената линейна система. Книга за отключването – на спомени, бодли, копнежи, частички обич и частички раздяла, неслучване и сбъдване – макар и само с „връзка ключове от вода“.
Кристенсен нанася "удар в името на разговора, за/ дупката в сърцето ти и златния разрез на устата ти“. А аз мога да пиша за него единствено така, разлиствайки го непрестанно, изписвайки думите му със собствените си пръсти. Само в непрестанното общуване (с него) се намираме. И само в диалога времето е благосклонно към нас.
А „упътването за употреба“, което Ларш дава, е пътят за изживяване на „таралежовото слънце“:
„когато падаш, падни
със стил: не повличай други със себе си,падни
преди да стане късно, падни
за бога, не там, където е удобно да се
пада, падни там, където си изправен
и падни ниско
изправи се на съвсем друго място“
Read
September 27, 2021Поезията на Кристенсен за мен остана далечна и чужда с тези малки изключения:
***
Календар за тревожни умове
има време, има
време за всичко и
за нищо, да свършиш
нещо, да тичаш в дъжда, да
настигнеш слънцето, да опишеш справедливо
тази любов, да отвориш писмо, да
погледнеш в очите, погледни го
в очите, да видиш същността на нещата и
да не трепнеш, да се движиш между
хората като човек, да отидеш
отвъд края на пешеходната зебра, да паднеш
и да се
изправиш, на друго място, да лъснеш обувките си,
да оставиш
следи, да оближеш рана и да премълчиш
думите си, внимателно
като крехко дете, има време за в времето
което минава, то
не е хубаво, то не е
лошо, просто го няма, то
е отминало, има време
за всичко, и има време за нищо, откакто
свят светува.
***
бог е в храма
птицата е в клетка
а аз ще бъда там,
когато щастието обърне гръб
***
Упътване за употреба
когато паднеш, падни
със стил: не повличай други със себе си, падни
преди да стане късно, падни
за бога, не там, където е удобно да се
пада, падни там, където си изправен
и падни ниско
изправи се на съвсем друго място
***
...
познавам мнозина, които се ужасяват
все повече и повече ставаме
ужасяваме се съвместно
сега вече се ужасявам от деня
в който няма да се ужасяваме повече
***
Календар за тревожни умове
има време, има
време за всичко и
за нищо, да свършиш
нещо, да тичаш в дъжда, да
настигнеш слънцето, да опишеш справедливо
тази любов, да отвориш писмо, да
погледнеш в очите, погледни го
в очите, да видиш същността на нещата и
да не трепнеш, да се движиш между
хората като човек, да отидеш
отвъд края на пешеходната зебра, да паднеш
и да се
изправиш, на друго място, да лъснеш обувките си,
да оставиш
следи, да оближеш рана и да премълчиш
думите си, внимателно
като крехко дете, има време за в времето
което минава, то
не е хубаво, то не е
лошо, просто го няма, то
е отминало, има време
за всичко, и има време за нищо, откакто
свят светува.
***
бог е в храма
птицата е в клетка
а аз ще бъда там,
когато щастието обърне гръб
***
Упътване за употреба
когато паднеш, падни
със стил: не повличай други със себе си, падни
преди да стане късно, падни
за бога, не там, където е удобно да се
пада, падни там, където си изправен
и падни ниско
изправи се на съвсем друго място
***
...
познавам мнозина, които се ужасяват
все повече и повече ставаме
ужасяваме се съвместно
сега вече се ужасявам от деня
в който няма да се ужасяваме повече
April 3, 2018
"разгъваш времето настрани" и ще откриеш един цял друг свят.
July 1, 2019
Нещо не се разбрахме много с тази стихосбирка. Може би аз не я разбрах, но като цяло не е моят тип поезия.
July 23, 2024
Mixed bag
September 10, 2014
Улиците на и без това магнетичния Созопол със сигурност вече са с една идея по-благородни, след като по тях вървя един от най-значимите писатели на нашето столетие – норвежецът Ларш Собю Кристенсен. Честта да присъствам на представянето на първата негова стихосбирка, издадена на български, имах и аз – среща, която озари погледа ми с едно „Таралежово слънце“.
Поезията в тази малка книжка изгражда скелета на човешкото съзнание с цялата му сложност и многообразие – самотата, отчуждението, съзряването на духа, отношението към словото и още, и още. Кристенсен рисува едно тяло от съкровени мисли и стремеж към светлото чрез излагане на показ на всичко, което терзае една неспокойна душа. Защо посредством писано слово ли? Отговорът е даден:
„писаното слово е търпеливо
говорещият е припрян,
за да каже възможно повече
заговорва по-бързо от мисълта
и прекалява с говоренето“
Стихосбирката е едно пътуване през човешката съдба – от корените до върха, от дъното до звездите, от самотата до споделеността:
“всичко, от което си произлязъл присъства сега
там, където отиваш е вече у теб
семенцето и времето растат
в сърцевината на мекатат ти броня
разкажи градовете назад до огъня
разкажи хората до първичния им дом“
Кристенсен ни убеждава, че животът е смес от всичко, което е било, което е и което ще бъде. Един водопад, чиито води се връщат отново, за да се сгромолясват красиво пак и пак. Сякаш точно тази философия е въплътена в:
„прочети дните заднешком и стани пак млад,
живей вечно в рамките на денонощие и умри
в позлатените шевове
на повърхността на леглото“
или:
„има време за времето
което минава, то
не е хубаво, то не е
лошо, просто го няма, то
е отминало, има време
за всичко, и има време за нищо, откакто
свят светува“
Още примери в същия дух има в изобилие, но нека всеки подреди своя пъзел, търсейки отделните частици сред словото на Ларш Собю Кристенсен. Навярно във всеки от нас живее „този, който стои във сянката на голото дърво и гледа“ към „небето, където винаги свети едно таралежово слънце“.
Поезията в тази малка книжка изгражда скелета на човешкото съзнание с цялата му сложност и многообразие – самотата, отчуждението, съзряването на духа, отношението към словото и още, и още. Кристенсен рисува едно тяло от съкровени мисли и стремеж към светлото чрез излагане на показ на всичко, което терзае една неспокойна душа. Защо посредством писано слово ли? Отговорът е даден:
„писаното слово е търпеливо
говорещият е припрян,
за да каже възможно повече
заговорва по-бързо от мисълта
и прекалява с говоренето“
Стихосбирката е едно пътуване през човешката съдба – от корените до върха, от дъното до звездите, от самотата до споделеността:
“всичко, от което си произлязъл присъства сега
там, където отиваш е вече у теб
семенцето и времето растат
в сърцевината на мекатат ти броня
разкажи градовете назад до огъня
разкажи хората до първичния им дом“
Кристенсен ни убеждава, че животът е смес от всичко, което е било, което е и което ще бъде. Един водопад, чиито води се връщат отново, за да се сгромолясват красиво пак и пак. Сякаш точно тази философия е въплътена в:
„прочети дните заднешком и стани пак млад,
живей вечно в рамките на денонощие и умри
в позлатените шевове
на повърхността на леглото“
или:
„има време за времето
което минава, то
не е хубаво, то не е
лошо, просто го няма, то
е отминало, има време
за всичко, и има време за нищо, откакто
свят светува“
Още примери в същия дух има в изобилие, но нека всеки подреди своя пъзел, търсейки отделните частици сред словото на Ларш Собю Кристенсен. Навярно във всеки от нас живее „този, който стои във сянката на голото дърво и гледа“ към „небето, където винаги свети едно таралежово слънце“.
November 2, 2025
Аз съм добре запознат с прозаичното творчество на този автор и винаги съм бил силно впечатлен от дълбочината и майсторството, които той демонстрира в своите романи. Там, където повествованието тече свободно и обхватно, той вече е доказал своите неоспорими литературни качества.
Тази конкретна книга, сборник с поезия, попадна в ръцете ми съвсем случайно. Подходих към нея без никакви предварителни нагласи и без да проектирам върху нея очакванията си от неговата романистика. Оказва се, че именно тази липса на предразсъдъци се оказа изключително благотворна, защото поетичният му глас успя да ме завладее напълно. Стиховете му ми допаднаха извънредно силно.
Контрастът между епичния размах на романите и концентрираната изразителност на поезията е очарователен. Тук, в рамките на няколко реда, той успява да предаде универсални истини и сложни емоционални състояния с такава прецизност и икономия на словото, която е присъща само на истинските поети. Сякаш познатият творец е открил нов, интимен регистър на своето общуване с читателя, където всяка дума е внимателно претеглена и натоварена с максимален смислов потенциал.
Тази конкретна книга, сборник с поезия, попадна в ръцете ми съвсем случайно. Подходих към нея без никакви предварителни нагласи и без да проектирам върху нея очакванията си от неговата романистика. Оказва се, че именно тази липса на предразсъдъци се оказа изключително благотворна, защото поетичният му глас успя да ме завладее напълно. Стиховете му ми допаднаха извънредно силно.
Контрастът между епичния размах на романите и концентрираната изразителност на поезията е очарователен. Тук, в рамките на няколко реда, той успява да предаде универсални истини и сложни емоционални състояния с такава прецизност и икономия на словото, която е присъща само на истинските поети. Сякаш познатият творец е открил нов, интимен регистър на своето общуване с читателя, където всяка дума е внимателно претеглена и натоварена с максимален смислов потенциал.
October 13, 2023
5 stjerner for omslag, 4 stjerner for innhold
kalender for engstelige
Det er en tid, deg er en tid for alt og ingenting
ta igjen solen, skrive korrekt om denne kjærligheten, åpne et brev, se i øynene, se det i øynene, se det som det er og ikke vike, ferdes blant mennesker som menneske
og holde sine ord, forsiktig
som skjøre barn, det er en tid for tiden
som går, den
er ikke god, den er ikke dårlig, den er av sted, den er forbi, det er en tid for alt, nå, og det er en tid for ingenting, siden
lenge siden
(29)
det var enklere før, før du tenkte
at det var enklere før
og skrev det ned: det var
nok enklere før
meglerens mandat: hold kampene i gang
utvid slagmarkedet, øk prisene, drep så mange som mulig, men for all del, vær høflig inntil pengene er på konto
for dette er de rikes tid
de går på vannet raskere enn jesus
han snitter opp
pikken sin
med et barberblad, langsomt og
kirurgisk, i én bevegelse, fra
roten til glansen, bretter
kjøttet ut og kleber den porøse, nesten
gjennomsiktige huden
til innsiden av lårene
velkommen til mitt håndarbeid
min sønderknuste kunst
du reiser deg, langsomt og
strevende, fra din
barndom, gjennom
din alder, du bretter tiden
til side og ser det i øynene
snehvit har vendt hjem til sine egne
hun vil så gjerne forsones med sine søstre
de har ikke hennes skjønnhet
men de er i bedre humør
de forteller om alt de fant
hun forteller om alt hun mistet
ingen vet lenger hvem som misunner hvem
hun står ofte og grer øynene blanke
du pusser opp hjertet
du er på høyden når du er på bunnen
du står forlatt i ditt innerste avskum
du tar deg,
til ansiktet, brått som en gest
i en gammel tragedie eller kanskje
et lystspill, og du kjenner
at noe er borte, det er et hull
der, i ansiktet, og det du mangler
kan du ikke se
et slag for samtalen
for alt som snakker med oss
for alt som hvisker i oss
og alt som taler for oss
det store alfabetet vi lever gjennom
når vi lener oss over gjerdet
fra hver vår side av verden
og sier, ganske enkelt: hei.
jeg skyndet meg tilbake
til det dårlige selskap
der man sjelden blir skuffet
det er ikke grenser for hva man kan grue seg til
…
jeg kjenner ganske mange som gruer seg
vi blir fler og fler
vi gruer oss sammen
nå gruer jeg meg til den dagen
vi ikke gruer oss mer
kalender for engstelige
Det er en tid, deg er en tid for alt og ingenting
ta igjen solen, skrive korrekt om denne kjærligheten, åpne et brev, se i øynene, se det i øynene, se det som det er og ikke vike, ferdes blant mennesker som menneske
og holde sine ord, forsiktig
som skjøre barn, det er en tid for tiden
som går, den
er ikke god, den er ikke dårlig, den er av sted, den er forbi, det er en tid for alt, nå, og det er en tid for ingenting, siden
lenge siden
(29)
det var enklere før, før du tenkte
at det var enklere før
og skrev det ned: det var
nok enklere før
meglerens mandat: hold kampene i gang
utvid slagmarkedet, øk prisene, drep så mange som mulig, men for all del, vær høflig inntil pengene er på konto
for dette er de rikes tid
de går på vannet raskere enn jesus
han snitter opp
pikken sin
med et barberblad, langsomt og
kirurgisk, i én bevegelse, fra
roten til glansen, bretter
kjøttet ut og kleber den porøse, nesten
gjennomsiktige huden
til innsiden av lårene
velkommen til mitt håndarbeid
min sønderknuste kunst
du reiser deg, langsomt og
strevende, fra din
barndom, gjennom
din alder, du bretter tiden
til side og ser det i øynene
snehvit har vendt hjem til sine egne
hun vil så gjerne forsones med sine søstre
de har ikke hennes skjønnhet
men de er i bedre humør
de forteller om alt de fant
hun forteller om alt hun mistet
ingen vet lenger hvem som misunner hvem
hun står ofte og grer øynene blanke
du pusser opp hjertet
du er på høyden når du er på bunnen
du står forlatt i ditt innerste avskum
du tar deg,
til ansiktet, brått som en gest
i en gammel tragedie eller kanskje
et lystspill, og du kjenner
at noe er borte, det er et hull
der, i ansiktet, og det du mangler
kan du ikke se
et slag for samtalen
for alt som snakker med oss
for alt som hvisker i oss
og alt som taler for oss
det store alfabetet vi lever gjennom
når vi lener oss over gjerdet
fra hver vår side av verden
og sier, ganske enkelt: hei.
jeg skyndet meg tilbake
til det dårlige selskap
der man sjelden blir skuffet
det er ikke grenser for hva man kan grue seg til
…
jeg kjenner ganske mange som gruer seg
vi blir fler og fler
vi gruer oss sammen
nå gruer jeg meg til den dagen
vi ikke gruer oss mer
This entire review has been hidden because of spoilers.
December 24, 2022
Календар за тревожни умове и Упътване за употреба са ми любими.
October 3, 2016
Som så mange andre dikt og diktsamlinger, byr Lars Saabye Christensens "Pinnvinsol: dikt" på helt utrolig dunkle, tankefulle og lavmælte paradokser ("på bunnen av himmelen", oisann, dette gjorde inntrykk!). Er det ett sted hvor det geniale og det bedritne skilles av bare en tynn linje, så er det i diktekunsten.
Når ikke verket engang byr på minst et fåtall av fyndige setninger og livlige språklige bilder, da er det dårlig stell.
Banalt, kjedelig og forglemmelig.
Når ikke verket engang byr på minst et fåtall av fyndige setninger og livlige språklige bilder, da er det dårlig stell.
Banalt, kjedelig og forglemmelig.
July 10, 2016
Кръгове във водата
(...) престанах вече да броя,
но то не спира, слънцето залязва,
а то вярва, че камъните са достатъчно, че
морето е достатъчно, хвърля, улучва, всеки
път, така безполезно, толкова красиво, така
щастливо, гледам го и знам: аз
бях (...)
Неотдавна реших да се задълбоча в скандинавската литература и все още съм в процес на свикване със странностите ѝ- в това число и Christensen, като първия представител на норвежката поезия, към когото се обърнах.
Не ме докосна това "Таралежово слънце". Единствено "Календар за тревожни умове", "Намери" и "Упътване за употреба" ми останаха в ума.
Останалото възприех на два полюса:
1) приятни моменти:
(...) ръцете на момчето като слънце
от пръстчета
***
бог е в храма
птицата е в клетка
а аз ще бъда там,
когато щастието обърне гръб
***
новопукнало се утро
разбиващо свежо като топъл сърп
(...) ухаещо като червената ябълка (...)
***
на дъното на небето
лежи златната карта на Господ
и
2) какво-по-дяволите-моменти:
месото във фризера
напира под целофана
нещо кърви в студа
на покосеното животинско царство
***
(...) възвисяването
разбира се е написано за слепите на последния останал
език на жестовете докато преводачът на
глухонемите сваля
немски порнофилми и точно в този миг с престарялото тяло
прошепва на мисълта си: какво искаш да кажеш с
всичко това?
***
той разрязва
члена си
с ножче за бръснене, бавно и
хирургически, с един замах, от
корена до короната (...)
добре дошли в ръчната ми изработка
на скапаното ми изкуство
той вече е продаден
той е истински
той е оригинален
/Ако някой успее да ми разтълкува горните wtf излияния, ще съм благодарна./
В общи линии, не бе съвсем загуба на време, но и не бих го препоръчала. Нищо особено.
(...) престанах вече да броя,
но то не спира, слънцето залязва,
а то вярва, че камъните са достатъчно, че
морето е достатъчно, хвърля, улучва, всеки
път, така безполезно, толкова красиво, така
щастливо, гледам го и знам: аз
бях (...)
Неотдавна реших да се задълбоча в скандинавската литература и все още съм в процес на свикване със странностите ѝ- в това число и Christensen, като първия представител на норвежката поезия, към когото се обърнах.
Не ме докосна това "Таралежово слънце". Единствено "Календар за тревожни умове", "Намери" и "Упътване за употреба" ми останаха в ума.
Останалото възприех на два полюса:
1) приятни моменти:
(...) ръцете на момчето като слънце
от пръстчета
***
бог е в храма
птицата е в клетка
а аз ще бъда там,
когато щастието обърне гръб
***
новопукнало се утро
разбиващо свежо като топъл сърп
(...) ухаещо като червената ябълка (...)
***
на дъното на небето
лежи златната карта на Господ
и
2) какво-по-дяволите-моменти:
месото във фризера
напира под целофана
нещо кърви в студа
на покосеното животинско царство
***
(...) възвисяването
разбира се е написано за слепите на последния останал
език на жестовете докато преводачът на
глухонемите сваля
немски порнофилми и точно в този миг с престарялото тяло
прошепва на мисълта си: какво искаш да кажеш с
всичко това?
***
той разрязва
члена си
с ножче за бръснене, бавно и
хирургически, с един замах, от
корена до короната (...)
добре дошли в ръчната ми изработка
на скапаното ми изкуство
той вече е продаден
той е истински
той е оригинален
/Ако някой успее да ми разтълкува горните wtf излияния, ще съм благодарна./
В общи линии, не бе съвсем загуба на време, но и не бих го препоръчала. Нищо особено.
September 25, 2014
Ларш Собю Кристенсен е поет и умен мъж и това е напълно достатъчно, за да го харесам, но не означава, че ще се окажа привлечена от него. Защото привличането е основната движеща сила в четенето на един поет и въобще на поезия.
Харесва ми как започва тази книга:
"Синият белег
в сърцето ти
твоят единствен компас
..."
Кратко е, но няма тук да го цитирам цялото, аз имам едно подобно стихотворение, написано на венециански, за една татуировка в сърцето и сега се чудя дали да не сменя съвременната дума за татус с венецианската дума за белег, щом я науча...
После лесно навлизам в книгата, чета няколко стихотворения и по едно време се чувам да казвам: "стига си вписвал това твое име м кората на дърветата"...
Харесах първите две стихотворения със загавие "Народна мъдрост" І и ІІ (на норвежки изразът 100 на 100 звучи по-добре, някак по-подходящо може би отколкото на български). Ще запомня това за междуредието. Базисно е.
"... за да пишеш между редовете
се налага да напишеш поне два реда."
Харесах и други от стихотоворенията, които прочетох, но се оказаха летливи, някак бързо ми се изпариха от паметта, харесах написаното за писаното и говорното слово, че първото няма широкото приложение на говорното, но мисля, че хората с дигиталната революция все повече и повече пишат, с клавиши и по тъч скрийни, май вече пишат повече отколкото говорят, но все пак това стихотворение, наречено "Бълнуваща писменост" ми хареса.
Знам и кой ще хареса стихотворението за "старите балетни училища с кръв по паркета" и кой ще запомни петото стихотворение от цикъла "осем портрета без рамки":
"той измайстори нож от малката стрелка
на часовника, наследен от мъртвите: с
наточената секунда издълба
името си на първото срещнато дърво
..."
Стига дълба името си по дърветата, Ларш, стига! Виждала съм толкова издълбани имена по едно стогодишно дърво, и искам да изкрещя стига, не го правете повече, хора. Ядосана съм му на Кристенсен, че подкукуросва младежите, че и старците да правят такива неща.
Харесах много четирите сезона. Четири сезонни тристишия. Хяйку или не, харесах ги. Особено лятото.
Лято
пръстите на фризьора се колебаят
момчето е неспокойно на стола
слънцето блести в ножицата
Докосна ли ме Ларш Собю Кристенсен? Ами за мен това докосване прилича на докосването на пръсти на фризьор.
Най-много ме впечатли определението му за писател в издателското приложение на книгата. Възхити ме именно то, но то не е поезия.
Харесва ми как започва тази книга:
"Синият белег
в сърцето ти
твоят единствен компас
..."
Кратко е, но няма тук да го цитирам цялото, аз имам едно подобно стихотворение, написано на венециански, за една татуировка в сърцето и сега се чудя дали да не сменя съвременната дума за татус с венецианската дума за белег, щом я науча...
После лесно навлизам в книгата, чета няколко стихотворения и по едно време се чувам да казвам: "стига си вписвал това твое име м кората на дърветата"...
Харесах първите две стихотворения със загавие "Народна мъдрост" І и ІІ (на норвежки изразът 100 на 100 звучи по-добре, някак по-подходящо може би отколкото на български). Ще запомня това за междуредието. Базисно е.
"... за да пишеш между редовете
се налага да напишеш поне два реда."
Харесах и други от стихотоворенията, които прочетох, но се оказаха летливи, някак бързо ми се изпариха от паметта, харесах написаното за писаното и говорното слово, че първото няма широкото приложение на говорното, но мисля, че хората с дигиталната революция все повече и повече пишат, с клавиши и по тъч скрийни, май вече пишат повече отколкото говорят, но все пак това стихотворение, наречено "Бълнуваща писменост" ми хареса.
Знам и кой ще хареса стихотворението за "старите балетни училища с кръв по паркета" и кой ще запомни петото стихотворение от цикъла "осем портрета без рамки":
"той измайстори нож от малката стрелка
на часовника, наследен от мъртвите: с
наточената секунда издълба
името си на първото срещнато дърво
..."
Стига дълба името си по дърветата, Ларш, стига! Виждала съм толкова издълбани имена по едно стогодишно дърво, и искам да изкрещя стига, не го правете повече, хора. Ядосана съм му на Кристенсен, че подкукуросва младежите, че и старците да правят такива неща.
Харесах много четирите сезона. Четири сезонни тристишия. Хяйку или не, харесах ги. Особено лятото.
Лято
пръстите на фризьора се колебаят
момчето е неспокойно на стола
слънцето блести в ножицата
Докосна ли ме Ларш Собю Кристенсен? Ами за мен това докосване прилича на докосването на пръсти на фризьор.
Най-много ме впечатли определението му за писател в издателското приложение на книгата. Възхити ме именно то, но то не е поезия.
September 16, 2019
Exquisite.
May 24, 2016
Fin diktsamling. Inspirasjon til eget poesi.
Displaying 1 - 15 of 15 reviews