„Да ти бъда тяло“ - стихосбирка от Албена Тодорова.
Поезията тук се изправя като гранитна статуя. Ронеща се, твърда. Фигурата на жена с воля за оцеляване. Мислиш ли и ти понякога, че може би сме едно от последните поколения хора на Земята? Книга, която изрича милост за тялото.
Рядко се случва да чета стихосбирка и да трябва да спирам, за да си поема дъх. Има автори, към които изпитвам особен респект и чувство за уважение, защото знам, че за да пишеш за определени теми е нужно да си бил в епицентъра им и нито жив напълно, нито цял душевно - някак си да си успял да изпълзиш оттам. Наградата ти са криле.
В стихосбирката сякаш е побран цял един живот. Спомените, страховете, поривите. Онова, което ни смазва и онова, което ни въздига. Преглътнатите сълзи, спотаените усмивки. Ужасът, че сме пропуснали; възхитата, че сме успели. Бездните и облаците. Яростта и примирението.
“И да бързаш, и да забравиш, ще те настигне ароматът на цъфнали дървета. (…)”
***
ПОЕЗИЯТА ЛЕЖИ В ПРАШНИ КАШОНИ
“Рядко успявам да обясня колко е нужна и за какво. Както се провалям в обясненията на кислорода, расизма или плановете си. Без нея не мога да разкажа за топлото море на детската обич, пълна с планове за утре - закуска, разходка, пазар - за океаните гняв и ненавист, които ме държат будна нощем, които прекосявам на една честна дума. Не мога да разкажа нито за надеждата, нито за отчаянието.
Албените са неми. Никоя не казва гък. Ала поезията е къща - като в играта на гоненица. Длани, събрани над главата. В тях - лятно слънце. Там може.”
Една, две, три, пет Албени… Един свят или два, дори три… Една любов… Имитация на живот… Или не…
Хубави. ама много хубави думи има на страниците на “Да ти бъда тяло”. Едни те милват, други са плесница. И от двата вида боли ама ти е мило, понякога неудобно., после тъжно… _____
Света Валентина
Нека никога нищо не застава между твоята нежност и нежността на света, между твоето любопитство и вселената, между твоята простота и простотата на “обичам те”.
Трудно ми е да кажа "прочетох книгата", защото като прочета книга, обикновено я прибирам при другите в библиотеката. Тази винаги ми е на ръка разстояние и всеки ден я разгръщам отново и отново. И всеки ден я обиквам още и още, галя я с очи и я утешавам. И утешавам себе си.
"Никога не знаеш кое ще бъде последната сламка, която ще скърши гърба на камилата или ще издърпа давещия се.
Затова към вниманието внимателно, към ума умно, към сърцето сърдечно се отнасяй."
Добре че има хора като Албена, които пишат така. Познати са ми страховете и светлините тук, възхищавам се на смелостта за искрено изговаряне. При мен много рани ще останат изказани само през думите на другите и добре че ги има, за да знам, че не сме сами.
Пожелавам ти никога да не научиш за чудесата, на които тялото ти е способно.
Да забравя какво е насилие. Да избира между смях и сълзи. Да се изправя и да ходи, след като дълго е лежало неподвижно. Да надмогва болката път, след път, след път.
Но ако се наложи да научиш, повтаряй си - това е чудо. Чудо е.
Искаш ли аз да съм ти тяло? А ти моя душа? Искаш ли да изживеем тази малка вечност заедно, свързани с невидимите нишки на живота, докато не ни раздели смъртта? Искаш ли да бъдем едно дори когато не се разбираме? Дори когато не ни върви по вода? Аз да ти бъда тяло, а ти моя душа. (Константин Киров)
Тази стихосбирка е една изповед — изповед пред читателите, за преживените мъки, несгоди, за непознатите и неканени чувства, за забравата и самотата на една душа, която иска да продължи своя съвместен живот с тялото, иска да не бъде изоставяна: “прости ми, тяло, че те мислех за безплатна притурка”.
Стих след стих се редят слова-нанизи от образи на растения, храни, елементи от града, сезони и месеци. Растенията са важна част от света на лирическия говорител — къпини, дренки, лески, рози, червени мушката и цъфнали дървета. Те придават цвят, мирис, усещане за красота и нежност. Тялото не се ли е родило от природата — досущ като растение и то се влияе от сезоните и месеците: пролет, “мартенско небе”, януари, август и септември. Също като в японската поезия тук пейзажите създават живи гравюри, резониращи с душата на поета: “ухаят бяло джанките в лилавия здрач”.
За Албена Тодорова, която немалко пъти е изтъквала колко много обича лютеница, домашните гозби също са част от поетичен ѝ свят: “пиле във фритюрника, къри, джърки и ориз”. “Кисело зеле”! Никога не съм си мислел, че храната може да бъде включена под някаква форма в поетичен стих — че какво поетично има в пилето с ориз? Или в лазанята? Това са образи от всекидневието със своя вкус, мирис и облик, но нужни ли са на поезията? Не. Но са нужни на Албена, нужни са на тялото, нужни са за вдъхване на живот.
Градът, често превръщан в образ-клише, тук е разчупен — слят е с тялото: “след като коли смачкаха лицето ти”. Част е от него: “Боли ме градът”! Този олицетворен град си го представям като един титан, заспал дълбок сън, с когото всички хора са свързани, всички ние “сънуваме”.
В една изповед трудно би отсъствала родителската фигура — бащата на лирическата героиня е представен като генератор на мъчни спомени за нея. Неговите гневни прояви, които са белязали тялото ѝ — “кожата, копринена като страница, нашарена с белези”, бележат и душата:
Всеки път, когато мъж ми крещи, страхът, който извира изпод пъпа, ме подсеща за теб, татко.
Бащата по-натам в стихосбирката се разболява и отново попадаме в една лична изповед, от която боли, но и която освобождава: “и чакам да умреш/ татко”. Връщаме се и в спомените, където бащината опора отсъства.
Освен за всички тези тези образи лирическият говорител пише и за “неща, от които не стават стихотворения” — и това е войната, назована само с дата. Имена не са нужни. Само числа и периодика. И това не е защото войната е част от учебниците по история, а защото наистина боли, защото е страшна и защото е настояще.
Постепенно в стихотворенията се просмуква образът на Лондон и плавно носи читателя към втората част от “Да ти бъда тяло”, озаглавена “Оливия Бърза”. Тук “главите” са подредени по азбучен ред и много повече напомнят на проза, отколкото на поезия. Стиховете разказват за самотното ежедневие на Оливия, която живее в Лондон и работи като медицинска сестра.
От послеписа накрая разбираме, че това е историята на реален човек, с когото Албена Тодорова се е срещнала в Бърмондзи през април 2020 г. Това е “разказ” за един втори лирически герой, който изненадва с присъствието си в стихосбирката. Стори ми се като неочаквано допълнение към вече завършено цяло, като втора глава към тяло, която обаче не загрозява, а напротив - допълва представата за живота на едно различно място.
Стиховете на Албена Тодорова са свободни, като на места се срещат повторения, етимологични фигури и рими, но те не са център на поетиката. Поетесата си служи с прости делнични думи като “хич” и “хепиенд”, с образи на котки и кисело зеле, и въпреки това успява да повлияе на читателя. Дори бих казал, че колкото повече се четат нейните стихове, толкова по-наситени с чувства и съблечени от дрехи стават те.
Бих препоръчал стихосбирката на всекиго, който желае да прочете една съвременна лирика, която разчувства, която има свой собствен ритъм, която тече като поток от разговори между душата и тялото. Това е една изповед без задръжки, една история за душата, която става тяло и тялото, която става душа.
Още ли си тук, тяло? Нали не си ме изоставил? Толкова много ти причиних, толкова много изстрадахме. Сега е време за ново начало. Аз да ти бъда тяло, а ти моя душа.
Забелязах известна разлика с предишните две стихосбирки в посока повече лиричност, което ми харесва. Всъщност най-много ми харесаха любовните стихотворения. Иначе характерният стремглав скок в неочакваното и особено нелицеприятното си е там, както и опоетизирането на потока на времето с цялата му привидна баналност - в това отношение поезията на Бени малко ми напомня на най-хубавите разкази на любимия ми съвременен български писател, Деян Енев.
търсим къде да погребем тялото си в застиналите градове и като тях се разкъсваме между миналото и настоящето. бъдеще няма. търсим на кого да завещаем тялото си, да му бъдем и дом и прегръдка. топлина, смисъл и още нещо. да ти бъда тяло, за да не се налага да съм в тялото си. може би тогава ще го видим през чуждия поглед.
Препоръчвам четене хапка по хапка, бавно и с наслаждение, за да стигне за по-дълго време. Може би най-силната стихосбирка на Албена Тодорова до сега. Представям си какво следва!