Тази книга е посветена на новопроявени тенденции в българската литература от 60-те - 80-те години на XX век и по-специално на т.нар. инфантилна проза. В теоретичен аспект тя разглежда тази проза в качеството ѝ на начален етап в смяната на господствуващия тогава литературен код, а именно катафатичното (в аристотелианския смисъл) с апофатично слово - колебаещото се, нееднозначно слово, възпалително в катафатичната тъкан, схванато в онова време като силно субектно, подменящо и изместващо епическите нагласи, а днес напълно изместило ги. В този смисъл тя е реплика срещу примитивните тълкования на тогавашната литература, заместили днес процесуалността с етикети.
Останалата част от книгата е праксис върху теорията през творчеството на автори като Кольо Николов, първосъздателят на инфантилната проза, на Янко Станоев, неин връх от 70-те години и на Димитър Яръмов, неин опозитив от същото поколение.