What do you think?
Rate this book
Мамник #2
Лехуса
След „Мамник" идва ред на „Лехуса"! Над трънското село Вракола отново е надвиснало зло. Този път граничните полицаи Божана Горнева и колегата ѝ Митко ще трябва да се справят с демони, свързани с древен храм-кладенец и новооткрито тракийско съкровище, а следите ще ги отведат дори до мистериите на Странджа планина. В разплитането на случая ще им помага и археологът Лора Кадурина – приятелка на Божана от студентските години. А дали плътеникът е още жив?...
452 pages, Audiobook
Published April 10, 2025
209 people are currently reading
804 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 211 reviews
January 9, 2026
Накратко казано - интересна история със слабо изпълнение.
На първо място самият сюжет за мен беше пълен хаос. От една страна имаше прекалено много сюжетни линии и почти до края на книгата се представаяха нови и нови герои по начин, който загатва, че ще имат значение за историята и после - нищо. То не бяха , половината от които можеха да бъдат спокойно изключени.
Друго нещо бе, че през повечето време героите просто отиваха някъде, срещаха случаен човек, който доста удобно им избълваше едно огромно количество информация за част от фолклора ни (почти под формата на лекция) и се създаде усещането, че тотално са оставили основния проблем и са тръгнали да решават една безкрайна верига от side quests. Всеки път срещаха някого, който знае подробно точно това, което искаха да разберат или което щеше да ги отведе до следващия герой, който пък, естествено, от своя страна ще знае все така добре точно необходимата им липсваща информация и така нататък и така нататък. А повечето от героите сами по себе си бяха интересни образи и ми се искаше да получим малко повече информация за тях и да бъдат по-сериозно обвързани с цялата история, а не да служат просто за източници на информация.
Самата лехуса зае толкова малка част от историята (в сравнение с мамникът в предишната книга), че и тя се усети по-скоро като вторична или дори третична сюжетна линия, което беше доста подвеждащо предвид заглавието на книгата. Историята на лехусата за мен беше един от най-силните елементи и можеше да направи книгата далеч по-страшна и вълнуваща. Ако бяха включени и аудио записи както при "Мамник", със сигурност щеше да е супер преживяване.
Вторият ми основен проблем беше, че авторът страшно много разшири света и ни показа, че мамникът и плътеникът от първата книга са просто началото на нещо много по-голямо и значимо, но начинът по който се отнесе към новите същества/събития беше толкова разочароващ, че цялата магия изчезваше миг след като я видехме. Божана се срещна със същества, които бяха в пъти по-висши от мамника и които ни показваха, че не само демоничните създания съществуват, ами кой знае още какво е истина - което само по себе си бе вълнуващо, защото разширява света и създава толкова много възможности. И в следващия момент Божана реагира сякаш срещата ѝ с дадено същество е абсолютно нормално събитие за вторник следобед и си продължава нататък толкова неафектирана, че съществото и идеята за него губи всичката си магия. Как да е важно за нас нещо като героите не го третират като нищо особено? И другото е, колко лесно приемаха всички, че съществува един друг свят, който досега са смятали за невъзможен. Лора например вижда лехуса и реагира сякаш лехусите са абсолютно естествена част от ежедневието ѝ. Не казвам, че всички трябва да са потресени всеки път видят ли нещо неестествено, но нека има повече реакция, за да можем и ние да му отдадем нуждата важност.
И третото нещо, което присъстваше в "Мамник" и което много се надявах да бъде подобрено тук, бе нежеланието/неспособността на автора да се довери на слушателите/читателите си, че те ще запомнят (важни) елементи от историята и сами са способни да навърждат нишките ѝ. Постоянното повтаряне на детайли, които са се случили преди няколко страници, разясненията и опростяването на новопостъпилата информация, лишават читателя от възможност да разсъждава, да се зачуди това сега защо е така, как е свързано, защо точно сега се появява. Всичко е смляно и поднесено наготово, а в последствие и по няколко пъти повторено. Като съчетаем това и с многократните обяснения на елементи от фолклора, аз лично загубих всякакво желание да се опитвам да помисля върху събитията, защото те така или иначе шяха да ми се обяснят след няколко минути/страници.
Фактът, че ще има трета книга донякъде обяснява защо имаше представена толкова много нова информация и би могло да обясни недовръшените сюжетни линии, но все пак смятам, че авторът можеше доста по-умело и стегнато да разкаже историята.
Владо Пенев отново чете разкошно и допринася невероятно много за атмосферата. Липсваха ми обаче аудио ефектите и фоновата музика, които на места можеха да свършат страхотна работа и тук, както бе в "Мамник".
Ще прочета и третата, любопитна съм да видя как ще се развие всичко при този що годе "отворен" финал. Надявам се да има подобрение.
На първо място самият сюжет за мен беше пълен хаос. От една страна имаше прекалено много сюжетни линии и почти до края на книгата се представаяха нови и нови герои по начин, който загатва, че ще имат значение за историята и после - нищо. То не бяха , половината от които можеха да бъдат спокойно изключени.
Друго нещо бе, че през повечето време героите просто отиваха някъде, срещаха случаен човек, който доста удобно им избълваше едно огромно количество информация за част от фолклора ни (почти под формата на лекция) и се създаде усещането, че тотално са оставили основния проблем и са тръгнали да решават една безкрайна верига от side quests. Всеки път срещаха някого, който знае подробно точно това, което искаха да разберат или което щеше да ги отведе до следващия герой, който пък, естествено, от своя страна ще знае все така добре точно необходимата им липсваща информация и така нататък и така нататък. А повечето от героите сами по себе си бяха интересни образи и ми се искаше да получим малко повече информация за тях и да бъдат по-сериозно обвързани с цялата история, а не да служат просто за източници на информация.
Самата лехуса зае толкова малка част от историята (в сравнение с мамникът в предишната книга), че и тя се усети по-скоро като вторична или дори третична сюжетна линия, което беше доста подвеждащо предвид заглавието на книгата. Историята на лехусата за мен беше един от най-силните елементи и можеше да направи книгата далеч по-страшна и вълнуваща. Ако бяха включени и аудио записи както при "Мамник", със сигурност щеше да е супер преживяване.
Вторият ми основен проблем беше, че авторът страшно много разшири света и ни показа, че мамникът и плътеникът от първата книга са просто началото на нещо много по-голямо и значимо, но начинът по който се отнесе към новите същества/събития беше толкова разочароващ, че цялата магия изчезваше миг след като я видехме. Божана се срещна със същества, които бяха в пъти по-висши от мамника и които ни показваха, че не само демоничните създания съществуват, ами кой знае още какво е истина - което само по себе си бе вълнуващо, защото разширява света и създава толкова много възможности. И в следващия момент Божана реагира сякаш срещата ѝ с дадено същество е абсолютно нормално събитие за вторник следобед и си продължава нататък толкова неафектирана, че съществото и идеята за него губи всичката си магия. Как да е важно за нас нещо като героите не го третират като нищо особено? И другото е, колко лесно приемаха всички, че съществува един друг свят, който досега са смятали за невъзможен. Лора например вижда лехуса и реагира сякаш лехусите са абсолютно естествена част от ежедневието ѝ. Не казвам, че всички трябва да са потресени всеки път видят ли нещо неестествено, но нека има повече реакция, за да можем и ние да му отдадем нуждата важност.
И третото нещо, което присъстваше в "Мамник" и което много се надявах да бъде подобрено тук, бе нежеланието/неспособността на автора да се довери на слушателите/читателите си, че те ще запомнят (важни) елементи от историята и сами са способни да навърждат нишките ѝ. Постоянното повтаряне на детайли, които са се случили преди няколко страници, разясненията и опростяването на новопостъпилата информация, лишават читателя от възможност да разсъждава, да се зачуди това сега защо е така, как е свързано, защо точно сега се появява. Всичко е смляно и поднесено наготово, а в последствие и по няколко пъти повторено. Като съчетаем това и с многократните обяснения на елементи от фолклора, аз лично загубих всякакво желание да се опитвам да помисля върху събитията, защото те така или иначе шяха да ми се обяснят след няколко минути/страници.
Фактът, че ще има трета книга донякъде обяснява защо имаше представена толкова много нова информация и би могло да обясни недовръшените сюжетни линии, но все пак смятам, че авторът можеше доста по-умело и стегнато да разкаже историята.
Владо Пенев отново чете разкошно и допринася невероятно много за атмосферата. Липсваха ми обаче аудио ефектите и фоновата музика, които на места можеха да свършат страхотна работа и тук, както бе в "Мамник".
Ще прочета и третата, любопитна съм да видя как ще се развие всичко при този що годе "отворен" финал. Надявам се да има подобрение.
May 17, 2025
Историята сама по себе си беше добра, особено харесах първата ѝ половина, втората беше като компютърна игра - героите отиват при някой, този някой им изнася лекция, която ги води към друг, другия също им изнася лекция и тн. и тн. Това и някои моменти, които може би бяха вкарани с хумористична цел, но за мен бяха малко бутафорни ми свалят леко оценката.
Оценявам, че в тази част имаше повече фантастични елементи, новите персонажи също ми харесаха - бяха добре изградени. Може би цялата нова информация, която получаваме в “Лехуса” е за да положи основите на следващата книга.
Оценявам, че в тази част имаше повече фантастични елементи, новите персонажи също ми харесаха - бяха добре изградени. Може би цялата нова информация, която получаваме в “Лехуса” е за да положи основите на следващата книга.
April 15, 2025
Определено съм доста впечатлен. В “Лехуса” открих, всичко което ми липсваше в “Мамник”. Много магичност, динамика, екшън, напрежение, мистика и фолклорни създания, които да ти спрат дъха.
April 13, 2025
5/5 звезди
"Лехуса" е всичко, което исках, и още повече.
"Лехуса" ме остави без дъх. Ако "Мамник" беше вълнуващо навлизане в свят, в който фолклорът живее в сенките, то тук вече сякаш самата мъгла се разтвори и ме погълна изцяло.
Историята е още по-заплетена, напрежението е осезаемо, а срещата с нови същества и митични сили е едновременно ужасяваща и омагьосваща. Васил Попов умее да пише така, че реалността и магията да се преливат безшевно, а с всеки нов герой и всеки нов пласт усещах как сърцето ми бие в ритъма на историята.
Особено ме впечатли персонажът на Бранимир – обвит в мистерия, тревожен и могъщ. А фактът, че краят не го почувствах като заключение, а прелюдия към третата част, ме остави в нетърпеливо очакване.
(Слушах я в Storytel с гласа на Владимир Пенев – феноменално изживяване, почти като магически ритуал само по себе си.)
Ако обичате българска митология, дълбоки символи, тъмна атмосфера и мистерии, които се разлистват като стари заклинания, тази поредица е за вас. Аз съм влюбенa.
"Лехуса" е всичко, което исках, и още повече.
"Лехуса" ме остави без дъх. Ако "Мамник" беше вълнуващо навлизане в свят, в който фолклорът живее в сенките, то тук вече сякаш самата мъгла се разтвори и ме погълна изцяло.
Историята е още по-заплетена, напрежението е осезаемо, а срещата с нови същества и митични сили е едновременно ужасяваща и омагьосваща. Васил Попов умее да пише така, че реалността и магията да се преливат безшевно, а с всеки нов герой и всеки нов пласт усещах как сърцето ми бие в ритъма на историята.
Особено ме впечатли персонажът на Бранимир – обвит в мистерия, тревожен и могъщ. А фактът, че краят не го почувствах като заключение, а прелюдия към третата част, ме остави в нетърпеливо очакване.
(Слушах я в Storytel с гласа на Владимир Пенев – феноменално изживяване, почти като магически ритуал само по себе си.)
Ако обичате българска митология, дълбоки символи, тъмна атмосфера и мистерии, които се разлистват като стари заклинания, тази поредица е за вас. Аз съм влюбенa.
May 6, 2025
Само мене ме нямаше в тая книга, голям тюрлюгьовеч.
May 26, 2025
Лехуса за мен се оказа страхотно разочарование не само заради самата книга, ами и заради спомените, които ми остави за първата, която за мен беше приятно разнообразие в еднаквия български книжен пазар.
След синопсиса на „Лехуса“ бях заинтригувана. Божана продължава своята история – интересно. Ще се срещнем с нейна приятелка от миналото – още по-интересно. Преди да разгърна книгата, си представях образа на Лора като авантюристичен археолог. Споменаването на храм-кладенец вкара въображението ми в едни нови приключения, за които нямах търпение да прочета. Бях приятно изненадана, че български автор е решил да сложи две жени като централни фигури в книгата си. Чак не можех да повярвам – веднага пуснах аудиокнигата в момента, в който беше достъпна в Storytel.
Уви... нямах и представа за погрома и висотите, до които ще стигне моето разочарование. „Лехуса“ е изпълнена с празнота и повърхностност, която омерзява някак си дори образа на Божана от първата книга и те кара да погледнеш назад и да се замислиш – абе всъщност, Божана прави ли нещо в тези книги или не?
Кадорина се оказва не точно археоложка – по приказки уж е, на практика нямах идея каква работа вършеше тази жена там, освен всички в книгата да я укоряват и унижават за това, че очеизвадно е жертва на домашно насилие и връзката ѝ с Юлиан е основана на страх и насилие. Имаше едни пасажи от психотерапевта на Лора, които ме караха да искам да си избода очите, докато ги чета. Авторът се заема с теми, за които не съм сигурна, че има опита и емпатията да разнищи със съчувствие, вместо да остави темата за домашното насилие с извода „нея такива мъже я привличат“. Божана, разбира се, не проявява симпатия към някогашната си „приятелка“ – отнема доста странички, докато я видим да даде някакъв кредит на Лора, но дори и тогава звучи кухо и плоско.
Самата Божана в това продължение изпада все повече и повече в категорията на безхарактерна жена, която все седи зад нечий гръб и се пази. Има няколко глави, които ни връщат назад в студентските години на Божана и се изливат едни „лекции“ за лехусите, които те информират, че Божана е запозната с това митологично създание, което тормози бременните жени. За жалост в нито един момент, дори когато е изправена очи в очи с лехуса, Божана не вярва в съществуването им. Нищо че преди седмица-две е борила мамници по родните баири.
Тук идва и представянето на новия герой в поредицата – Бранимир, който е толкова абсурден, че дори самото му описание повдига вежди. Бранимир няма един крак, има витилиго, което прави една част от лицето му и косата бели; текстът неколкократно ти напомня, че ако посмееш да съжалиш Бранимир за неговия липсващ крайник, ще си идиот – защото той е твърде мачо. Мускулите му се описват постоянно, за да се избегне рискът от това ние да забравим, че той е алфа мъжкар. За да ви спестя учебния текст за това какво е Бранимир, ще кажем, че той е просто Witcher, само че този път няма да се радваме на смешките на Митето, защото за разлика от Walking Dead, той Witcher не е гледал. Бранимир е мъж, когото с радост бих зашлевила – нагъл и груб, заядлив без никаква провокация и говори като Бойко Борисов. След като първо неизбежно си го представях като Хенри Кавил, след две глави за мен той бе единствено Бат Бойко, който все хока Божана защо не изпълнява заповедите му, без да ѝ дава реални обяснения за действията си. Предполагам, че Божана просто трябва да слуша и изпълнява, когато Генералът говори. В негова защита, Божана в тази книга си е откровено тъпа, така че разбирам страданията му. Но нека не го оправдаваме прекалено много, защото между Бранимир и Юлиан голяма разлика нямаше.
Обаче Бранко очевидно е новият любовен интерес на Божана. Мир на праха му на Лазар – на Божана ѝ отне точно две минути да го смени с нов алфа мъжкар, чрез когото да търси защита и някой, който да я кара да се чувства спокойна. Ще попитате кога се развива техният романс, и аз няма да мога да ви отговоря. Искри се появяват отникъде и остават необяснени. Предполагам, че изправена пред мускулестото му тяло, такива глупави въпроси не бива да бъдат задавани. Още след първата им среща Митко започва да нарича Бранимир „твоят билкар“ и това остава до края на книгата, подемано и от други герои също. Не ми стана много ясно, но явно техният романс ще бъде развиван в третата част на тази трилогия.
Тримата ни герои, заедно с комедийния притурък Митко, се запътват към Усое да разнищват мистерии и да бият люспести създания, и тук книгата почва да се рони, заедно с писателските умения на автора, които съвсем издъхват. Любимият ми диалог между Божана и Лора (жертвата на домашно насилие):
Б: „...Някакви жени изтръгват сърцата на мъже и ги изяждат.“
Л: „Не правим ли всички жени така?“
Б: „Май си права…“
Забавно. ХАХАХА.
"Когато Божана ги попита дали имат някакви съмнения, те отрекоха и свиха рамене, но на нея ѝ се стори, че крият нещо." Това е нивото на писане – нещата се казват, не се показват. Емоционалното състояние на героите ти се казва, то не се показва по никакъв начин. Което е безкрайно скучно и плоско като похват. В един момент всичко се усеща така, сякаш някой ти преразказва тази книга по бегли спомени. За сметка на това има безброй абсолютно детински описания на дрехите на почти всеки герой – от блуза до ботуши.
Още с встъпването в Усое става ясно, че това е село на историци, и започват едни излияния от всеки срещнат за Сабазий, за последователите му, за традициите на селото, за траките, за храм-кладенеца. И така, докато не ти писне и не почнеш да се чудиш дали, ако копираш някое изречение и го потърсиш в някой научен текст, няма да намериш същото преписано дословно. Чувстваш се като ученичка, готвеща се за изпит по история, която кара приятелки да ѝ повтарят урока, за да го запомни.
Ако си мислите обаче, че след като сте научили всичко, което може да се научи за Сабазий, авторът вече може да ви има доверие, че не сте идиоти и действието може да продължи по своя път без да ви бъде напомняно отново и отново – лъжете се.
Бранимир ще ви обясни отново кой е Сабазий, как умирал и как се прераждал, ако случайно сте го забравили отпреди 50 страници.
По някое време разбираме, че Божана ще ражда дете на друг бог, но след Вещера, дори Пърси Джаксън не може да накара окото ми да трепне.
Сега, след края на Лехуса, осъзнавам, че Божана никаква главна героиня не е. Имало ли е действие, повлияно от нея самата? Нещата ѝ се случват на тази женица, а алфа-пичовете покрай нея вършат разни геройски неща – а тя реално има едно-единствено постижение – да е по-компетентна от Митето, алкохолизирания си колега.
След синопсиса на „Лехуса“ бях заинтригувана. Божана продължава своята история – интересно. Ще се срещнем с нейна приятелка от миналото – още по-интересно. Преди да разгърна книгата, си представях образа на Лора като авантюристичен археолог. Споменаването на храм-кладенец вкара въображението ми в едни нови приключения, за които нямах търпение да прочета. Бях приятно изненадана, че български автор е решил да сложи две жени като централни фигури в книгата си. Чак не можех да повярвам – веднага пуснах аудиокнигата в момента, в който беше достъпна в Storytel.
Уви... нямах и представа за погрома и висотите, до които ще стигне моето разочарование. „Лехуса“ е изпълнена с празнота и повърхностност, която омерзява някак си дори образа на Божана от първата книга и те кара да погледнеш назад и да се замислиш – абе всъщност, Божана прави ли нещо в тези книги или не?
Кадорина се оказва не точно археоложка – по приказки уж е, на практика нямах идея каква работа вършеше тази жена там, освен всички в книгата да я укоряват и унижават за това, че очеизвадно е жертва на домашно насилие и връзката ѝ с Юлиан е основана на страх и насилие. Имаше едни пасажи от психотерапевта на Лора, които ме караха да искам да си избода очите, докато ги чета. Авторът се заема с теми, за които не съм сигурна, че има опита и емпатията да разнищи със съчувствие, вместо да остави темата за домашното насилие с извода „нея такива мъже я привличат“. Божана, разбира се, не проявява симпатия към някогашната си „приятелка“ – отнема доста странички, докато я видим да даде някакъв кредит на Лора, но дори и тогава звучи кухо и плоско.
Самата Божана в това продължение изпада все повече и повече в категорията на безхарактерна жена, която все седи зад нечий гръб и се пази. Има няколко глави, които ни връщат назад в студентските години на Божана и се изливат едни „лекции“ за лехусите, които те информират, че Божана е запозната с това митологично създание, което тормози бременните жени. За жалост в нито един момент, дори когато е изправена очи в очи с лехуса, Божана не вярва в съществуването им. Нищо че преди седмица-две е борила мамници по родните баири.
Тук идва и представянето на новия герой в поредицата – Бранимир, който е толкова абсурден, че дори самото му описание повдига вежди. Бранимир няма един крак, има витилиго, което прави една част от лицето му и косата бели; текстът неколкократно ти напомня, че ако посмееш да съжалиш Бранимир за неговия липсващ крайник, ще си идиот – защото той е твърде мачо. Мускулите му се описват постоянно, за да се избегне рискът от това ние да забравим, че той е алфа мъжкар. За да ви спестя учебния текст за това какво е Бранимир, ще кажем, че той е просто Witcher, само че този път няма да се радваме на смешките на Митето, защото за разлика от Walking Dead, той Witcher не е гледал. Бранимир е мъж, когото с радост бих зашлевила – нагъл и груб, заядлив без никаква провокация и говори като Бойко Борисов. След като първо неизбежно си го представях като Хенри Кавил, след две глави за мен той бе единствено Бат Бойко, който все хока Божана защо не изпълнява заповедите му, без да ѝ дава реални обяснения за действията си. Предполагам, че Божана просто трябва да слуша и изпълнява, когато Генералът говори. В негова защита, Божана в тази книга си е откровено тъпа, така че разбирам страданията му. Но нека не го оправдаваме прекалено много, защото между Бранимир и Юлиан голяма разлика нямаше.
Обаче Бранко очевидно е новият любовен интерес на Божана. Мир на праха му на Лазар – на Божана ѝ отне точно две минути да го смени с нов алфа мъжкар, чрез когото да търси защита и някой, който да я кара да се чувства спокойна. Ще попитате кога се развива техният романс, и аз няма да мога да ви отговоря. Искри се появяват отникъде и остават необяснени. Предполагам, че изправена пред мускулестото му тяло, такива глупави въпроси не бива да бъдат задавани. Още след първата им среща Митко започва да нарича Бранимир „твоят билкар“ и това остава до края на книгата, подемано и от други герои също. Не ми стана много ясно, но явно техният романс ще бъде развиван в третата част на тази трилогия.
Тримата ни герои, заедно с комедийния притурък Митко, се запътват към Усое да разнищват мистерии и да бият люспести създания, и тук книгата почва да се рони, заедно с писателските умения на автора, които съвсем издъхват. Любимият ми диалог между Божана и Лора (жертвата на домашно насилие):
Б: „...Някакви жени изтръгват сърцата на мъже и ги изяждат.“
Л: „Не правим ли всички жени така?“
Б: „Май си права…“
Забавно. ХАХАХА.
"Когато Божана ги попита дали имат някакви съмнения, те отрекоха и свиха рамене, но на нея ѝ се стори, че крият нещо." Това е нивото на писане – нещата се казват, не се показват. Емоционалното състояние на героите ти се казва, то не се показва по никакъв начин. Което е безкрайно скучно и плоско като похват. В един момент всичко се усеща така, сякаш някой ти преразказва тази книга по бегли спомени. За сметка на това има безброй абсолютно детински описания на дрехите на почти всеки герой – от блуза до ботуши.
Още с встъпването в Усое става ясно, че това е село на историци, и започват едни излияния от всеки срещнат за Сабазий, за последователите му, за традициите на селото, за траките, за храм-кладенеца. И така, докато не ти писне и не почнеш да се чудиш дали, ако копираш някое изречение и го потърсиш в някой научен текст, няма да намериш същото преписано дословно. Чувстваш се като ученичка, готвеща се за изпит по история, която кара приятелки да ѝ повтарят урока, за да го запомни.
Ако си мислите обаче, че след като сте научили всичко, което може да се научи за Сабазий, авторът вече може да ви има доверие, че не сте идиоти и действието може да продължи по своя път без да ви бъде напомняно отново и отново – лъжете се.
Бранимир ще ви обясни отново кой е Сабазий, как умирал и как се прераждал, ако случайно сте го забравили отпреди 50 страници.
По някое време разбираме, че Божана ще ражда дете на друг бог, но след Вещера, дори Пърси Джаксън не може да накара окото ми да трепне.
Сега, след края на Лехуса, осъзнавам, че Божана никаква главна героиня не е. Имало ли е действие, повлияно от нея самата? Нещата ѝ се случват на тази женица, а алфа-пичовете покрай нея вършат разни геройски неща – а тя реално има едно-единствено постижение – да е по-компетентна от Митето, алкохолизирания си колега.
April 27, 2025
"Мамник" вдигна летвата много, много високо и вероятно затова "Лехуса" ми се стори доста по-слаба и по-малко въздействаща. Някак цялата книга беше едно въвеждане в историята, много митове, легенди, разказани от много и различни хора. Но, като че ли не се случи почти нищо през цялото време, скучновата ми беше, не ме завладя и накрая просто свърши изведнъж... Озвучаването на Владо Пенев, разбира се, беше уникално! Чакам с нетърпение трета книга!
April 11, 2025
И този път не останах разочарована! Ще падне чакане пак хаха, дано бързо да излезе трета!
January 18, 2026
Изслушах книгата в Storytel, обзета от нетърпение да науча какво се случва по-нататък в интригуващия свят, който Васил Попов ни създава в първата си книга и уви, тази история ми се стори толкова пресолена и недоизпипана. Ако в първата история имахме реалистичен свят, в който се е вмъкнал зъл митичен дух, то тук всякакъв реализъм е изблъскан в страни, за да отстъпи място на всякакви митични същества, смачкани като пластилин и натъкмени някак си, за да се поберат повече между страниците на книгата. Тук границата на забулеността и мистерията беше много сериозно прекрачена. Всичко мистериозно изведнъж се материализира пред очите на всички и просто се изля в излишни подробности... Започвам със спойлерите от тук: Образът на преподавателя - прекрасна идея, но остана недоизграден и захвърлен, защо изобщо ни трябваше да знаем отношенията му с майка му като героят му ще ни послужи като носна кърпичка, и ще го захвърлим още в главата, в която набързо се справяме с лехусата. Защо Бранимир беше толкова шизофреничен? За опитността и възрастта си не беше ли възможно да е по-отработил поведенчески гласовете в главата си, пък и той горкият - витилиго, липса на крак, не му ли идва множко на човека и с шизофренични състояния да се справя? Лора не си отработи и частичка от травмата, защо тогава и това ни беше плеснато да го мислим? Нейният образ също ми остана недоизграден и хвърлен в нищото. На Михаил, защо му убихте половината семейство, г-н Попов? Той не влиза ли в затвора така или иначе поради самопризнания и трафикантството... На цялата манджа с грозде и Горгона Медуза ми липсваше пльосната удобно там и хайде чао, дим да я няма. Голяма каша е тази книга, имам чувството,че първата книга и тази са написани от двама съвсем различни човека. Как е възможно? ... Баба ти Дана знае да ти каже Витилиго, тя в университет е учила та ги знае тези диагнози... ох, спирам, спирам, че ставам силно емоционална. От толкова добра и вдъхновяваща първа книга, изстреляла те в космоса, плонж в тази боза. Още имам надежди за третата книга и се моля този автор да се сдобие с вдъхновение свише, защото вече показа,
че го може и то много добре.
че го може и то много добре.
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 10, 2025
Хареса ми. Като цяло го почувствах като коренно различна история.
Прочита от Владимир Пенев е много въздействащ и многократно настръхвах. Васил Попов те пренася в едно друго измерение, в което започваш да вярваш, че всичко което слушаш е реалност.
Според мен трябва да има предупреждения за книгата, тъй като има няколко неща, които смятам че са големи тригъри за някои хора.
Финала не ми се стори крайно шокиращ, по-скоро не очаквах, че ще приключи точно така.
Очаквам с нетърпение третата книга.
Прочита от Владимир Пенев е много въздействащ и многократно настръхвах. Васил Попов те пренася в едно друго измерение, в което започваш да вярваш, че всичко което слушаш е реалност.
Според мен трябва да има предупреждения за книгата, тъй като има няколко неща, които смятам че са големи тригъри за някои хора.
Финала не ми се стори крайно шокиращ, по-скоро не очаквах, че ще приключи точно така.
Очаквам с нетърпение третата книга.
April 10, 2025
Още по-добра от "Мамник" ❤️🤯
June 20, 2025
Разкошна беше и тази книга от поредицата. Много ми харесва какво богатство на фолклор, митове и легенди е скрито между редовете. Също така и героите... Толкова са разноцветни. Божана сериозна, аналитична и умислена, Митко... смешката на групата и Бранко, разкошен нов герой с ужасно много потенциал и съм сигурна, че ще видим още от него.
А Владо Пенев... отново Б.Р.У.Т.А.Л.Е.Н. наратив. Знам, че не ща никога да ми пее песнички било то приспивни или такива за легенди, че тръпки ме побиват, а това по принцип хич не е лесно! Разкошна "Лехуса"
А Владо Пенев... отново Б.Р.У.Т.А.Л.Е.Н. наратив. Знам, че не ща никога да ми пее песнички било то приспивни или такива за легенди, че тръпки ме побиват, а това по принцип хич не е лесно! Разкошна "Лехуса"
May 6, 2025
Харесвам много Васил Попов и начина му на писане. Имах много големи очаквания като започнах книгата и може би там беше проблема. Тази книга се усети като пълнеж, в който 14 часа се търсят откраднати пари и изгубено куче, а аз очаквах да се търсят лехуси и отговори покрай мистериите в храм-кладенеца и всички нови митични създания, които просто се появяваха или споменаваха без реална причина какво място имат в историята. Разбирам, че няма как да получим всички отговори, които се търсят, защото ще има втора книга, но каквото разбрахме в началото на книгата това си знаехме и в края и.
January 8, 2026
Ако опитът ви с фентъзи жанра се изчерпва от "Мамник", то "Лехуса" би трябвало да ви е по вкуса. На мен ми беше трудно да я довърша. Общо-взето, каквото не беше наред в "Мамник" като литература, продължава да не е наред и в "Лехуса". В "Мамник" обаче фабулата беше консистентна, докато в "Лехуса" се изсипват случайни факти и събития, които трудно правят една цялостна история.
Като читател не съм доволен от книгата, но като писател се радвам, че Васил Попов успя да привлече интерес към жанра, и че някои от най-продаваните книги в България са от млад български автор, който пише фентъзи. Дори днес ни предстои да гледаме пилотния епизод на сериал по "Мамник".
Като читател не съм доволен от книгата, но като писател се радвам, че Васил Попов успя да привлече интерес към жанра, и че някои от най-продаваните книги в България са от млад български автор, който пише фентъзи. Дори днес ни предстои да гледаме пилотния епизод на сериал по "Мамник".
January 4, 2026
Макар и не толкова завладяваща като “Мамник”, тази книга все пак успява да задържи вниманието ми. Авторът пише с изключителна лекота, а героите му никога не са скучни — всеки от тях носи нещо уникално и живо на страниците.
Единствената ми съществена критика е, че романът сякаш служи предимно като преход към следващата част. Лехусата, за разлика от Мамника, не беше толкова ярък и централен образ, което донякъде отслаби въздействието.
Към края вече се съсредоточаваме към различно чудовище, а тук най-вече си личи, че книгата си страда от синдрома на “средната книга в поредица”.
Надявам се следващата част да излезе скоро!!!
Единствената ми съществена критика е, че романът сякаш служи предимно като преход към следващата част. Лехусата, за разлика от Мамника, не беше толкова ярък и централен образ, което донякъде отслаби въздействието.
Към края вече се съсредоточаваме към различно чудовище, а тук най-вече си личи, че книгата си страда от синдрома на “средната книга в поредица”.
Надявам се следващата част да излезе скоро!!!
April 19, 2025
Как да го кажа сега, ама нали честно ще си говорим, ами не достига нивото на Мамник. Изобщо! Твърде много митове и легенди. Историята ми липсваше. Лехусата пък никаква я нямаше, уж тя трябваше да е в основата, а тя историята все покрай нещо друго завиваше.
Много ме е яд, а така добре започна. И Странджа- така мистична и вълшебна, толкова неща още можеха да се случат там...
Ами така става с очакванията, когато твърде много заложиш на тях. Но пък Владо Пенев е велик.
Много ме е яд, а така добре започна. И Странджа- така мистична и вълшебна, толкова неща още можеха да се случат там...
Ами така става с очакванията, когато твърде много заложиш на тях. Но пък Владо Пенев е велик.
April 28, 2025
Цялата книга се усети като един мост към третата.
January 3, 2026
Авторът си е написал домашното по митология и в резултат на това всеки срещнат от героите статист им изнася лекция по митове и предания. Всеки е скрит професор, дори и селския идиот, който мете улиците.
В книгата липсва мистерията в която беше обвита първата книга и представлява само няколко отделни екшън истории за приключенията на техно-вещера.
Имаше зачекнати доста наболели теми в българската съвременна действителност. Няколкото съспенс сцени бяха описани много въздействащо.
Новите герои бяха плоски, даже и старите бяха окепазени.
Кулминация нямаше.
В книгата липсва мистерията в която беше обвита първата книга и представлява само няколко отделни екшън истории за приключенията на техно-вещера.
Имаше зачекнати доста наболели теми в българската съвременна действителност. Няколкото съспенс сцени бяха описани много въздействащо.
Новите герои бяха плоски, даже и старите бяха окепазени.
Кулминация нямаше.
April 20, 2025
Определено не ме грабна както "Мамник". Сюжетът беше манджа с грозде, а точното време, оповестявано в началото на всяка глава беше откровено дразнещо. От него имаше смисъл единствено в главите, които се връщаха в миналото.
Имаше и някои нелепи изрази като "Лора заплака през сълзи" или "Овчарката имаше рани на лапите на краката (?!)".
Прочитът обаче беше чудесен, бонус ⭐️ за Владо Пенев!
Имаше и някои нелепи изрази като "Лора заплака през сълзи" или "Овчарката имаше рани на лапите на краката (?!)".
Прочитът обаче беше чудесен, бонус ⭐️ за Владо Пенев!
April 16, 2025
Много интересно продължение. Прочитът е феноменален. Искам по-бързо да излезе третата част, за да разбера как ще завърши историята. Според мен бременни жени не трябва да я слушат сега, а след като родят. Също и за удавените ми беше много тегаво да слушам, защото съм се давила - 5 литра вода в дробовете и 1 месец в болница. Моята по-голяма сестра ме спаси. /Да не спойлвам, но много гадно ми стана/ Това разбира се си е лично моя фобия и спомен и на другите хора няма да им въздейства така. Битката с Лехусата можеше да е по към края на историята, изненадах се, че беше само това, очаквах повече срещи с нея. Като цялостна история ми хареса и ще си чакам третата книга.
May 18, 2025
2.5 ⭐️
Интересен, но неудовлетворяващ роман – достатъчно добър, за да го прочетеш заради атмосферата, митологията и идеите, но не чак дотам, че да го препоръчаш без допълнителни пояснения и уговорки поради "стегнатият" сюжет.
Интересен, но неудовлетворяващ роман – достатъчно добър, за да го прочетеш заради атмосферата, митологията и идеите, но не чак дотам, че да го препоръчаш без допълнителни пояснения и уговорки поради "стегнатият" сюжет.
May 4, 2025
Книгата не е лоша, нямам търпение за третата част. Малко градивна критика - самата Лехуса е доста по-"масова" от Мамник, нивото на психо-трилър е много по-ниско, може да се чете и от деца буквално (след Мамник с месеци изтръпвах като чуя гарга, от Лехуса не ме побиваха особени тръпки, дано няма разочаровани очаквали друго). От друга страна е доста по-силно застъпена митологията, на моменти прекалено, почти не остава място за друго. Дори за хора, които се интересуват от подобни неща, като мен, вплитането и паралелите между тракийски, гръцки, християнски, арменски и арабски вярвания идва в повече и почва леко да отегчава и да се усеща повтаряне. Разбирам желанието на автора да ни информира максимално, но на моменти звучи странно как произволни хора (непознати!) от нищото почват да си разказват митове и легенди, малко е неестествено.
August 17, 2025
До тук ми приключва "запознанството" с Васил Попов и неговото творчество. Не мисля по никакъв начин да си причинявам евентуални продължения на тази поредица.
Тази книга беше и уникална мъка за слушане, пък за четене не ми се мисли. Много скучно действие, буквално нищо не се случваше и то в един момент ми стана крайно безинтересно.
Тази книга беше и уникална мъка за слушане, пък за четене не ми се мисли. Много скучно действие, буквално нищо не се случваше и то в един момент ми стана крайно безинтересно.
April 27, 2025
Не давам 5 звезди само защото Мамник беше завършена книга, а тук имаме едва половината история. Беше изключително интересна и пълна с митология и история, нямам търпение за следващата част вече.
April 29, 2025
Брилянтно! Харесвам стила на писане на Васил Попов. Проч��та на Владимир Пенев отново велико изпълнение. Уникално преживяване.
Стори ми се, че свърши много бързо и сега ще очаквам с нетърпение следващата част.
Стори ми се, че свърши много бързо и сега ще очаквам с нетърпение следващата част.
December 9, 2025
Отново не оставам разочарована! Дори ми се стори,че свърши много бързо!
Веднага започвам "Аждер"!
Васил Попов определено знае какво прави! ❤️
Веднага започвам "Аждер"!
Васил Попов определено знае какво прави! ❤️
May 3, 2025
Ето едно добро попадение за годината. Започна плавно, но от средата до края ме държа на тръни. С нетърпение очаквам следващата част. Поздравления на Васил Попов за прекрасната творба и на Владимир Пенев за омагьосващия глас.
January 28, 2026
Мазохизъм беше да изслушам „Лехуса“ след премеждията ми с „Мамник“.
В предното си ревю за първата книга от (до колкото разбрах) тетралогията използвах личния си израз „синдром на дебютния роман“ – т.е. когато наблъскаш първата си книга с нереално много сюжетни линии и герои, за да се подсигуриш, че дори ако не пожелаят да те публикуват втори път, поне в първия си роман си избълвал всичките си идеи. Е, „Лехуса“ се оказа много по-сюжетно натоварена от предшественика си. И къде е иронията във всичко това обаче – сюжетни линии много, а сюжетът... какъв всъщност беше?
От анотацията на книгата читателят остава с впечатлението, че главната сюжетна линия на книгата е следната – т.нар. лехуса тормози бременната Божана и граничарката трябва да я надвие, за да спаси нероденото си дете. Хубаво де, ама прословутата лехуса се появява едва в 5-та глава от общо 9 части на романа, а преди това сме се срещнали с нави, басариди, святочер, телефонни измамници, иманяри, та чак и Хеката направи скок между митологиите и се намеси, та накрая цялата работа ми заприлича на по-мрачната версия на Пърси Джаксън. И след всичките тия премеждия накрая какво стана? Лехусата се появи, попищя, порева, попя и умря в същата глава, победена от мъжете (естествено), а ние директно преминахме към аждерите, които май обърксха коя книга е кръстена на тях. Е страшна работа, няма що. Ама сега ако кажа, че това си беше типично мъжко поведение от страна на автора към женски антагонист, някой ще каже, че съм радикална феминистка и мъжемразка. И също, някой ще ми припомни ли кой беше главният герой в тази поредица? Понеже имам чувството, че повече наблегнахме на дядото на Дойчин и майката на Грегъри, отколкото на Божана, която общо взето не свърши нищо (не пак, а отново). За женските образи ще отделя един абзац по-надолу, но само ще отбележа, че историите на половината герои можеха спокойно да бъдат премахнали от романа. Все пак мисля, че първа глава щеше да бъде все така ефектна и без да прекараме 30 минути в това да слушаме как Дойчин се е давил във... фекалии във външната тоалетна като малък.
Едно нещо, което мен лично много ме дразни и забелязах да се споменава и в други ревюта, са повторенията. Да, разбрахме, че косата на баба Елза е синя, че в песничката се пее „На кол, на разкол“, че раницата на малката бежанка е с картинка от анимацията „Прасенцето Пепа“ и какво ли още не. Още предишния път, когато прочетох „Мамник", си казах, че това може би е заради аудио формата, който изисква повече напомняне, понеже не можеш да прелистиш до предната глава, за да прочетеш. Да, обаче дори и като аудио книга „Лехуса“ беше пренатоварена с досадни повторения, който не просто подценяват, ами направо обиждат мозъчния капацитет на читателя.
А и нещо, което просто ме караше физически да си извъртам очите, докато слушах книгата – защо при най-малкия скок в пространството се даваше времеви маркер? Разбирам, че това е нужно, ако сменим селото или годината на действие, както се прескачаше от настоящето към студентските години на Божана. Ама да ми наблъскаш 23 маркера за ден, час, минута и място, само защото действието се е преместило от единия край на поляната в другия, беше просто прекалено.
Самият стил на писане ми хареса даже по-малко от този в „Мамник“, което може би се дължеше на това, че Попов беше попрекалил с фолклорните препратки. Доста хора бяха описали книгата като видео игра, в която главните протагонисти отиват при някой страничен герой, който избълва лекция на тема лехуси, мамници, нави, аждери и каквото друго се сетите, и след това действието продължава към следващия такъв герой. Чак ме хваща яд, че не го измислих това описание аз, но съм напълно съгласна. Това не се забелязваше само в речта на героите, която звучеше крайно неестествено през повечето време, но и в самото повествование, което отново не показваше, а казваше. Ето например, как ни беше описан Бранимир (който сам по себе си е крайно напудрен образ на мъжът спасител):
Бранимир имаше витилиго – дерматологично заболяване, при което изчезва пигментът в отделни участъци на кожата. Затова лявата половина на лицето му бе като прорязана от голямо бяло петно, което отдалеч създаваше дори илюзията за маска, скриваща само едната му част.
А ето как друг автор по доста по-кадърен и преносен начин успява да ни опише същите външни белези на друг герой:
Tя отмяташе гъстата коса назад от лицето нa момичето и прокарваше мокър парцал по ръцете и краката ѝ, задържайки го там, където кафеникавата кожа отстъпваше място на бледите петна, приличащи на пръски от счупена делва мляко. [...] Сваля забрадката си и вдига високо глава.
– Бродила съм из двата свята. – казва, а гласът ѝ е нисък шепот. [...]
Линията, минаваща през носа ѝ изчезва и селяните виждат двете половини на едно момиче – една бледа и една мрачна.
Виждате ли разликата? Извадките от Уикипедия страници в писанията на Попов обаче продължават с най-ненужните и нелитературни етимологични описания, които някога читателите са срещали в етнофентъзи роман.
Навремето наричаха това „пренасяне“, макар на Бранимир да му допадаше и новият термин „телепортация“, който хората бяха започнали да използват от началото на двадесети век. Трябваше да признае, че хрумката бе наистина добра – все пак думата съчетаваше гръцката представка tele- (със значение на „отдалечен“) и корена на латинския глагол portare, означаващ „да нося“.
Като цяло наличието на толкова много митология, обичаи, поверия и празници беше доста натоварващо и утежняваше повествованието страшно много. От всички тези библиографски цитирания, които г-н Попов беше наблъскал в книгата си, средностатистическият читател или слушател ще запомни най-много 5 факта. Направо предлагам да махнем имената на героите, да сложим едни бележки под линия за всеки информационен абзац и „Лехуса“ става една прилична курсова работа на тема „Митологията в българското село от 21. век“.
Сега за жените в „Лехуса“, понеже не може да цитираш Симон дьо Бовоар в романа си и героините ти да не минават теста на Бекдел през 80% от времето. Малко контекст – този тест се прилага от 80-те години насам и служи за проверка дали женските персонажи в даден медиен продукт (книга, филм, сериал и т.н.) са достоверни. Тестът се провежда като си зададем следните три въпроса относно сюжета: 1) Имаме ли поне два персонажа от женски пол? 2) Те говорят ли си? 3) За нещо различно от мъж ли? Е, не знам защо тази трета точка толкова се опъва на голям брой автори, ама и Попов си пати с нея. В „Лехуса“ имаме две главни героини – Лора и Божана, които са приятелки от университетските си години, но не са се виждали от много време. И те за какво се говоря предимно? За мъже естествено – основно Юлиян, приятелят на Лора, който я малтретира, но някак всички винят нея, даже до известна степен и авторът. За мен е изключително нетактично да оправдаеш факта, че повечето връзки на една жена са били насилствени с това, че „тя такива си ги търси, понеже се обвинява за нещо станало преди 20+ години“. Да, травмата ѝ не е шега работа, ама това със сигурност не е единствената причина една жена да остане в такава връзка. Има специализирани центрове и фондове в България, които се занимават именно с подпомагането на жени в подобни ситуации, и съм убедена, че ако Васил Попов се бе свързал с тях за една бърза консултация преди да пише (както според мен е уместно да направи един писател без женски житейски опит, който има амбицията, че може да пише за такива сложни проблеми), щеше да вникне поне малко в проблематиката на тази чувствителна тема и нямаше да прави подобни изказвания. В случай, че вече е направил това и всеки пак това е крайният продукт на неговите проучвания, го съветвам да се консултира повторно. Ако тази книга беше издадена в англоговоряща страна щеше да бъде изядена с парцалите в социалните мрежи, а в България минава между капките в това отношение понеже менталното здраве и домашното насилие са все още теми табу в държавата.
Прекарахме цялата книга в това да изградим следната теза – Лехусата дали е злодей или е просто една очернена жена и всички жени ли са „лехуси“ до известна степен? Личеше си, че авторът се беше опитал да вгради тази феминистична и явно твърде напредничава за българския манталитет идея в романа си, но тези опити, представени отново чрез сухо поднесени фолкорни поверия (в Усое, видиш ли, даже и уличните чистачи говорят като лектори от Факултета по славянски филологии) стояха някак плоско насред творбата. Защото не можеш да претендираш за представянето на такъв сложен и стойностен мотив и да го комбинираш с небрежно обяснен домашен тормоз, представен единствено чрез случен термин, намерен в Гугъл търсачката, и гранична полицайка, която уж е на висока позиция в службата, а се крие зад цивилен, който едва познава, по време на засада.
Бранимир като образ ми беше крайно досаден – мачо, алфа, доминиращ мъжкар като нереалистичните персонажи от BookTok книгите, които циркулират в социалните мрежи. Това са едни прословути хибриди от хора и животни, които няма да видиш през девет планини, та чак в десета – то ръмжи, ежи се, зъби се, пуфти и издава всяко междуметие, познато в българския език и ми се промотира като приличен мъж със задоволително IQ. Дали бе? Най-много ме изкарваше извън нерви фактът, че той хем беше крайно хиперболизиран, но и изтерзан едновременно – постоянно има проблем с ходенето, ама се бие като от Бързи и яростни част 45; святочер е, който може да се телепортира, ама през 90% от времето пулсът му бил проблем. Господинът съществува от тракийско време, а искате да ми кажете, че още не се е научил как да контролира този аспект от силите си? Има замисъл в персонажа на билкарчето, но очевидно е бил създаден малко по-набързо от по-старите герои, само за да може Божана да получи нова любовна линия в сюжета и (обърнете внимание на времето!) само 4 дни след загубата на Лазар вече да усеща „тръпката“ от допира на Бранко.
Това е още една причина посланието за очернянето на женските образи от фолклора да не въздейства така, както трябва – Божана никога през тази поредица не е съществувала самостоятелно. Написах го в предното си ревю, пиша го и тук – героините трябва да същестуват извън мъжете в живота им. Божана обаче е като една кукла на конци, подмятана между образите на баща ѝ, Митко, Камен, Лазар, а сега и Бранимир, но тя самата не се променя. Не тя се спаси от Лехусата и не тя върна парите, които Михаил бе взел от майка ѝ. Не знам дали ще си причиня още болка и с „Аждер“, обаче съм убедена, че там тя отново ще бъде използвана само като кух уред за задвиждане на историята на сина ѝ, Явор. Подобно пренебрежително отношение получи дори и самата Лехуса, която сякаш бе по-скоро използвана като предпоставка за навлизане в сюжета на следващата книга от поредицата, отколкото като централен антагонист.
Повечето сюжетни линии за мен останаха ненужно отворени – цялата драма с бежанката Шада, потенциалният арест на Михаил, Лора и ръката на Сабазий, внучката на арменеца, която не говори, вражалицата Дана и нейната връзка със змейовете... Всяка история, която се разгърна, беше сякаш просто мост между „Мамник“ и „Аждер“, понеже третата книга е щяла да стане твърде дълга и Попов е трябвало да скалъпи нещо като словесно „кашонче“, в което да натъпка малко от нейния сюжет. Хубавото на „Мамник“ бе поне, че не беше създаден с изричната мисъл задължително да получи продължение. За съжаление, „Лехуса“ блика от консуматорство и това сваля стойността на иначе приличната идея на автора – количеството и бързината на издаване на още и още книги под името на Васил Попов са предпочитани пред качеството на издаваните произведения. Жал ме е само за Владо Пенев и гласа му с тази нереално бързопишеща се поредица.
В предното си ревю за първата книга от (до колкото разбрах) тетралогията използвах личния си израз „синдром на дебютния роман“ – т.е. когато наблъскаш първата си книга с нереално много сюжетни линии и герои, за да се подсигуриш, че дори ако не пожелаят да те публикуват втори път, поне в първия си роман си избълвал всичките си идеи. Е, „Лехуса“ се оказа много по-сюжетно натоварена от предшественика си. И къде е иронията във всичко това обаче – сюжетни линии много, а сюжетът... какъв всъщност беше?
От анотацията на книгата читателят остава с впечатлението, че главната сюжетна линия на книгата е следната – т.нар. лехуса тормози бременната Божана и граничарката трябва да я надвие, за да спаси нероденото си дете. Хубаво де, ама прословутата лехуса се появява едва в 5-та глава от общо 9 части на романа, а преди това сме се срещнали с нави, басариди, святочер, телефонни измамници, иманяри, та чак и Хеката направи скок между митологиите и се намеси, та накрая цялата работа ми заприлича на по-мрачната версия на Пърси Джаксън. И след всичките тия премеждия накрая какво стана? Лехусата се появи, попищя, порева, попя и умря в същата глава, победена от мъжете (естествено), а ние директно преминахме към аждерите, които май обърксха коя книга е кръстена на тях. Е страшна работа, няма що. Ама сега ако кажа, че това си беше типично мъжко поведение от страна на автора към женски антагонист, някой ще каже, че съм радикална феминистка и мъжемразка. И също, някой ще ми припомни ли кой беше главният герой в тази поредица? Понеже имам чувството, че повече наблегнахме на дядото на Дойчин и майката на Грегъри, отколкото на Божана, която общо взето не свърши нищо (не пак, а отново). За женските образи ще отделя един абзац по-надолу, но само ще отбележа, че историите на половината герои можеха спокойно да бъдат премахнали от романа. Все пак мисля, че първа глава щеше да бъде все така ефектна и без да прекараме 30 минути в това да слушаме как Дойчин се е давил във... фекалии във външната тоалетна като малък.
Едно нещо, което мен лично много ме дразни и забелязах да се споменава и в други ревюта, са повторенията. Да, разбрахме, че косата на баба Елза е синя, че в песничката се пее „На кол, на разкол“, че раницата на малката бежанка е с картинка от анимацията „Прасенцето Пепа“ и какво ли още не. Още предишния път, когато прочетох „Мамник", си казах, че това може би е заради аудио формата, който изисква повече напомняне, понеже не можеш да прелистиш до предната глава, за да прочетеш. Да, обаче дори и като аудио книга „Лехуса“ беше пренатоварена с досадни повторения, който не просто подценяват, ами направо обиждат мозъчния капацитет на читателя.
А и нещо, което просто ме караше физически да си извъртам очите, докато слушах книгата – защо при най-малкия скок в пространството се даваше времеви маркер? Разбирам, че това е нужно, ако сменим селото или годината на действие, както се прескачаше от настоящето към студентските години на Божана. Ама да ми наблъскаш 23 маркера за ден, час, минута и място, само защото действието се е преместило от единия край на поляната в другия, беше просто прекалено.
Самият стил на писане ми хареса даже по-малко от този в „Мамник“, което може би се дължеше на това, че Попов беше попрекалил с фолклорните препратки. Доста хора бяха описали книгата като видео игра, в която главните протагонисти отиват при някой страничен герой, който избълва лекция на тема лехуси, мамници, нави, аждери и каквото друго се сетите, и след това действието продължава към следващия такъв герой. Чак ме хваща яд, че не го измислих това описание аз, но съм напълно съгласна. Това не се забелязваше само в речта на героите, която звучеше крайно неестествено през повечето време, но и в самото повествование, което отново не показваше, а казваше. Ето например, как ни беше описан Бранимир (който сам по себе си е крайно напудрен образ на мъжът спасител):
Бранимир имаше витилиго – дерматологично заболяване, при което изчезва пигментът в отделни участъци на кожата. Затова лявата половина на лицето му бе като прорязана от голямо бяло петно, което отдалеч създаваше дори илюзията за маска, скриваща само едната му част.
А ето как друг автор по доста по-кадърен и преносен начин успява да ни опише същите външни белези на друг герой:
Tя отмяташе гъстата коса назад от лицето нa момичето и прокарваше мокър парцал по ръцете и краката ѝ, задържайки го там, където кафеникавата кожа отстъпваше място на бледите петна, приличащи на пръски от счупена делва мляко. [...] Сваля забрадката си и вдига високо глава.
– Бродила съм из двата свята. – казва, а гласът ѝ е нисък шепот. [...]
Линията, минаваща през носа ѝ изчезва и селяните виждат двете половини на едно момиче – една бледа и една мрачна.
Виждате ли разликата? Извадките от Уикипедия страници в писанията на Попов обаче продължават с най-ненужните и нелитературни етимологични описания, които някога читателите са срещали в етнофентъзи роман.
Навремето наричаха това „пренасяне“, макар на Бранимир да му допадаше и новият термин „телепортация“, който хората бяха започнали да използват от началото на двадесети век. Трябваше да признае, че хрумката бе наистина добра – все пак думата съчетаваше гръцката представка tele- (със значение на „отдалечен“) и корена на латинския глагол portare, означаващ „да нося“.
Като цяло наличието на толкова много митология, обичаи, поверия и празници беше доста натоварващо и утежняваше повествованието страшно много. От всички тези библиографски цитирания, които г-н Попов беше наблъскал в книгата си, средностатистическият читател или слушател ще запомни най-много 5 факта. Направо предлагам да махнем имената на героите, да сложим едни бележки под линия за всеки информационен абзац и „Лехуса“ става една прилична курсова работа на тема „Митологията в българското село от 21. век“.
Сега за жените в „Лехуса“, понеже не може да цитираш Симон дьо Бовоар в романа си и героините ти да не минават теста на Бекдел през 80% от времето. Малко контекст – този тест се прилага от 80-те години насам и служи за проверка дали женските персонажи в даден медиен продукт (книга, филм, сериал и т.н.) са достоверни. Тестът се провежда като си зададем следните три въпроса относно сюжета: 1) Имаме ли поне два персонажа от женски пол? 2) Те говорят ли си? 3) За нещо различно от мъж ли? Е, не знам защо тази трета точка толкова се опъва на голям брой автори, ама и Попов си пати с нея. В „Лехуса“ имаме две главни героини – Лора и Божана, които са приятелки от университетските си години, но не са се виждали от много време. И те за какво се говоря предимно? За мъже естествено – основно Юлиян, приятелят на Лора, който я малтретира, но някак всички винят нея, даже до известна степен и авторът. За мен е изключително нетактично да оправдаеш факта, че повечето връзки на една жена са били насилствени с това, че „тя такива си ги търси, понеже се обвинява за нещо станало преди 20+ години“. Да, травмата ѝ не е шега работа, ама това със сигурност не е единствената причина една жена да остане в такава връзка. Има специализирани центрове и фондове в България, които се занимават именно с подпомагането на жени в подобни ситуации, и съм убедена, че ако Васил Попов се бе свързал с тях за една бърза консултация преди да пише (както според мен е уместно да направи един писател без женски житейски опит, който има амбицията, че може да пише за такива сложни проблеми), щеше да вникне поне малко в проблематиката на тази чувствителна тема и нямаше да прави подобни изказвания. В случай, че вече е направил това и всеки пак това е крайният продукт на неговите проучвания, го съветвам да се консултира повторно. Ако тази книга беше издадена в англоговоряща страна щеше да бъде изядена с парцалите в социалните мрежи, а в България минава между капките в това отношение понеже менталното здраве и домашното насилие са все още теми табу в държавата.
Прекарахме цялата книга в това да изградим следната теза – Лехусата дали е злодей или е просто една очернена жена и всички жени ли са „лехуси“ до известна степен? Личеше си, че авторът се беше опитал да вгради тази феминистична и явно твърде напредничава за българския манталитет идея в романа си, но тези опити, представени отново чрез сухо поднесени фолкорни поверия (в Усое, видиш ли, даже и уличните чистачи говорят като лектори от Факултета по славянски филологии) стояха някак плоско насред творбата. Защото не можеш да претендираш за представянето на такъв сложен и стойностен мотив и да го комбинираш с небрежно обяснен домашен тормоз, представен единствено чрез случен термин, намерен в Гугъл търсачката, и гранична полицайка, която уж е на висока позиция в службата, а се крие зад цивилен, който едва познава, по време на засада.
Бранимир като образ ми беше крайно досаден – мачо, алфа, доминиращ мъжкар като нереалистичните персонажи от BookTok книгите, които циркулират в социалните мрежи. Това са едни прословути хибриди от хора и животни, които няма да видиш през девет планини, та чак в десета – то ръмжи, ежи се, зъби се, пуфти и издава всяко междуметие, познато в българския език и ми се промотира като приличен мъж със задоволително IQ. Дали бе? Най-много ме изкарваше извън нерви фактът, че той хем беше крайно хиперболизиран, но и изтерзан едновременно – постоянно има проблем с ходенето, ама се бие като от Бързи и яростни част 45; святочер е, който може да се телепортира, ама през 90% от времето пулсът му бил проблем. Господинът съществува от тракийско време, а искате да ми кажете, че още не се е научил как да контролира този аспект от силите си? Има замисъл в персонажа на билкарчето, но очевидно е бил създаден малко по-набързо от по-старите герои, само за да може Божана да получи нова любовна линия в сюжета и (обърнете внимание на времето!) само 4 дни след загубата на Лазар вече да усеща „тръпката“ от допира на Бранко.
Това е още една причина посланието за очернянето на женските образи от фолклора да не въздейства така, както трябва – Божана никога през тази поредица не е съществувала самостоятелно. Написах го в предното си ревю, пиша го и тук – героините трябва да същестуват извън мъжете в живота им. Божана обаче е като една кукла на конци, подмятана между образите на баща ѝ, Митко, Камен, Лазар, а сега и Бранимир, но тя самата не се променя. Не тя се спаси от Лехусата и не тя върна парите, които Михаил бе взел от майка ѝ. Не знам дали ще си причиня още болка и с „Аждер“, обаче съм убедена, че там тя отново ще бъде използвана само като кух уред за задвиждане на историята на сина ѝ, Явор. Подобно пренебрежително отношение получи дори и самата Лехуса, която сякаш бе по-скоро използвана като предпоставка за навлизане в сюжета на следващата книга от поредицата, отколкото като централен антагонист.
Повечето сюжетни линии за мен останаха ненужно отворени – цялата драма с бежанката Шада, потенциалният арест на Михаил, Лора и ръката на Сабазий, внучката на арменеца, която не говори, вражалицата Дана и нейната връзка със змейовете... Всяка история, която се разгърна, беше сякаш просто мост между „Мамник“ и „Аждер“, понеже третата книга е щяла да стане твърде дълга и Попов е трябвало да скалъпи нещо като словесно „кашонче“, в което да натъпка малко от нейния сюжет. Хубавото на „Мамник“ бе поне, че не беше създаден с изричната мисъл задължително да получи продължение. За съжаление, „Лехуса“ блика от консуматорство и това сваля стойността на иначе приличната идея на автора – количеството и бързината на издаване на още и още книги под името на Васил Попов са предпочитани пред качеството на издаваните произведения. Жал ме е само за Владо Пенев и гласа му с тази нереално бързопишеща се поредица.
April 12, 2025
Много рядко пиша ревюта за книгите, които чета, защото усещам всяка история като дълбоко лично преживяване, което си споделям само с близките ми хора.
Нямах търпение да изслушам “Лехуса”, даже се притеснявах, че от това ще съм завишила много очакванията и си и няма как книгата да ми хареса. Притеснявала съм се напразно (story of my life) - историята те кара да искаш да разбереш повече, държи те в напрежение, има доста смразяващи и мрачни моменти, но това, което най-много ми хареса беше развитието на героите. Много са истински и близки до мен, до приятели, роднини и познати. Все повече харесвам Божана и Митко , усещам колко ми липсват вече и очакам скоро да ги срещна отново.
Нямах търпение да изслушам “Лехуса”, даже се притеснявах, че от това ще съм завишила много очакванията и си и няма как книгата да ми хареса. Притеснявала съм се напразно (story of my life) - историята те кара да искаш да разбереш повече, държи те в напрежение, има доста смразяващи и мрачни моменти, но това, което най-много ми хареса беше развитието на героите. Много са истински и близки до мен, до приятели, роднини и познати. Все повече харесвам Божана и Митко , усещам колко ми липсват вече и очакам скоро да ги срещна отново.
May 23, 2025
Озвучаванено беше за 4 звезди, женските гласове си приличаха малко и звучаха странно, иначе гласът на г-н Пенев е невероятен, както винаги. А четенето на жената с говорно апаратче беше гениално!
Извън това, книгата беше ПРЕКАЛЕНО пълна с най-различни същества. В миналата книга имаше мамник, куче съботник, зомби и вещица (забравих за момент как се наричаха тези две същества), а тук сякаш авторът е намерил фолклорен митологичен речник и просто е отварял на произволни страници, за да включи възможно най-много същества. Това ми подейства безкрайно объркващо и натоварващо, все пак не би трябвало да съм на лекция, ама после като се спомене въпросното същество и се чувствам като ученичка, която не си е научила урока... А даже не мога да се върна на страницата, в която се е обяснявало за него, защото "Лехуса" е само аудиокнига за сега. Доста се разочаровах, а със страхотно нетърпение очаквах продължението. Божана не е мръднала, даже деградира, само й казваха какво да прави, къде да ходи нощем, информираха я кое същество какво е... И от къде дойде това с тези специализирани лекции в университета? Не би ли трябвало да знаеше тогава какво е мамника в миналата книга? малко зле скалъпено ми изглеждаше... Романтиката отново никаква я нямаше, а където се намекваше за такава, направо караше червата ми да къркорят. Приятелски съвет - Айде да остави вече тия стотицигодишни дядовци и да си го хване тоя Митко, защото са си тамън, само той я разбира и подкрепя. За него пък да добавя, че вече ни писна да чуваме, че "не пропусна да се пошегува". Такъв му е стилът, разбрахме, шегува се, няма нужда да ни го казвате, г-н Попов, обиждате интелигентността ни малко! Новите герои няма и да ги коментирам. Страшно скучни и глупави по различни начини. Лора не е симпатична с тия увлечения към лоши момчета, а Бранко не е много готин като е толкова мистериозен и СТАР!!!! Ужасно много не се впечатлих, а мислех да предложа "Мамник" да четем в читателския клуб, където членувам.. Сега малко се разколебавам дали и миналата книга не е била такава, просто да съм била по-благосклонна, защото е в моя край? Не знам... Надявам се третата книга да не бъде така скалъпена и да не се добавя много нова информация и същества. Буквално в последните 5 минути имаше обяснение на два термина (цветето, садено на гробовете и наименованието на човек с шест пръста на краката или ръцете), вместо нещо да се развърже, някоя мистерия да се избистри ... Р.а.з.о.ч.а.р.о.в.а.н.и.е.
Извън това, книгата беше ПРЕКАЛЕНО пълна с най-различни същества. В миналата книга имаше мамник, куче съботник, зомби и вещица (забравих за момент как се наричаха тези две същества), а тук сякаш авторът е намерил фолклорен митологичен речник и просто е отварял на произволни страници, за да включи възможно най-много същества. Това ми подейства безкрайно объркващо и натоварващо, все пак не би трябвало да съм на лекция, ама после като се спомене въпросното същество и се чувствам като ученичка, която не си е научила урока... А даже не мога да се върна на страницата, в която се е обяснявало за него, защото "Лехуса" е само аудиокнига за сега. Доста се разочаровах, а със страхотно нетърпение очаквах продължението. Божана не е мръднала, даже деградира, само й казваха какво да прави, къде да ходи нощем, информираха я кое същество какво е... И от къде дойде това с тези специализирани лекции в университета? Не би ли трябвало да знаеше тогава какво е мамника в миналата книга? малко зле скалъпено ми изглеждаше... Романтиката отново никаква я нямаше, а където се намекваше за такава, направо караше червата ми да къркорят. Приятелски съвет - Айде да остави вече тия стотицигодишни дядовци и да си го хване тоя Митко, защото са си тамън, само той я разбира и подкрепя. За него пък да добавя, че вече ни писна да чуваме, че "не пропусна да се пошегува". Такъв му е стилът, разбрахме, шегува се, няма нужда да ни го казвате, г-н Попов, обиждате интелигентността ни малко! Новите герои няма и да ги коментирам. Страшно скучни и глупави по различни начини. Лора не е симпатична с тия увлечения към лоши момчета, а Бранко не е много готин като е толкова мистериозен и СТАР!!!! Ужасно много не се впечатлих, а мислех да предложа "Мамник" да четем в читателския клуб, където членувам.. Сега малко се разколебавам дали и миналата книга не е била такава, просто да съм била по-благосклонна, защото е в моя край? Не знам... Надявам се третата книга да не бъде така скалъпена и да не се добавя много нова информация и същества. Буквално в последните 5 минути имаше обяснение на два термина (цветето, садено на гробовете и наименованието на човек с шест пръста на краката или ръцете), вместо нещо да се развърже, някоя мистерия да се избистри ... Р.а.з.о.ч.а.р.о.в.а.н.и.е.
Displaying 1 - 30 of 211 reviews