„Родиния“ е книга пътуване и книга завръщане. Пространство едновременно илюзионно и действително. Родиния – огромният суперконтинент, съществувал преди седемстотин милиона години, обърнал се отвътре навън и разпаднал се на части, само за да се свържат отломъците му отново, милиони години по-късно. Точно така и историите в тази книга са части от едно голямо цяло – те се разделят и свързват, оглеждат се една в друга, за да ни отведат към същността, към смисъла, да преобърнат времето и запълнят липсата.
* * *
"С „Родиния“ Николай Терзийски докосва нови пространства в литературния изказ. Свобода на художественото послание, открит дъх на повествованието и колоритно изваяни герои, житейски пръснати в големия свят. Писателят изгражда ярък образ на големите мащаби и тяхната нищожност в мирозданието и времето чрез планетарна метафора: за огромния континент, родил парчетата земя, които населяваме; за разпада и новото начало на мъртвата материя; за илюзията за вечност на живата, с нейните радости-мигновения и тъги-мираж. Родното място на героите се съчетава в един роман с паяжинно слепващ се сюжет до взривно творческо извисяване в края."
Боян Биолчев
„Книга за паметта и за несъзнаваните пътища, по които тя продължава да свързва и води човека дори тогава, когато той е престанал да помни. Шестнадесет единични къси разкази са събрани в общо повествование за завръщането към себе си. Отделните истории имат общ хоризонт, общи герои, общи принципи на протичане и общи решения. В сборника-роман посланията притежават тежестта на универсални опори и противотежести за съвременния човек – независимо от това закъде пътува и към какво се стреми.
Николай Терзийски е роден през 1983 г. в Смолян. Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски" през 2005 г., две години по-късно получава магистърска степен от Философския факултет на университета.
През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения – кратки и средно дълги разкази, хумористични есета, политическа сатира, публицистика, ревюта за книги.
Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г., издаден от „Жанет 45“. Избран е от интернет сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през 2017 година. „Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература Южна пролет 2018. Романът попада и в краткия списък на номинациите за наградите „Перото“, за принос към българския литературен контекст. Междувременно разказът на Терзийски „Божествената иглика“ печели първата награда за кратък разказ „Под върха“ 2018.
През март 2019 г. излиза вторият роман на автора, озаглавен „Хроники на неведомото“, издаден отново от „Жанет 45“. Книгата е една от шестте номинирани за „Роман на годината 2020“ - Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. Романът има номинация и за Годишните награди на Портал Култура – в раздел „Проза“.
През март 2022 г. излиза третият роман на Николай Терзийски – „Звезди под клепачите“. С тази книга авторът печели националната награда "Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ - за принос в националната книжовна култура. Освен това, романът получава номинации за следните награди: „Перото“, за принос към българския литературен контекст, в категория „проза“; „Хеликон“ за нова българска художествена проза; „Роман на годината 2023“ – на Национален дарителски фонд „13 века България“. През 2024 г. книгата излиза в Северна Македония в превод на Виолета Танчева-Златева.
През април 2025 г. излиза четвъртата книга на Николай Терзийски - романът от разкази "Родиния".
Текстове и разкази на Николай Терзийски са публикувани в редица сборници, списания и антологии, сред които: „Съвременник“; Списание "Страница"; "Нашата Коледа", сборник с коледни истории; Алманах "Огоста 2021"; "Любовта за напреднали", антология на Светлозар Желев; "Спектър на земните звуци", антология на лауреатите на конкурса „Южна пролет“; "Нашата Коледа 2", сборник с коледни истории;
-
Романите на Николай Терзийски обединяват динамиката на съвременните романи с автентичността и дълбочината на старите книги, събират на едно място магичното и ежедневното, историята и митологията. Характерна черта на повествованието в „Отлъчване“ и „Хроники на неведомото“ е сложната структура, в която са вплетени разкази от различни исторически пластове, обединени от темите за родовата кръв и корените на човека, неизбежността на съдбата, наред с любовта и омразата, войната и приятелството, отмъщението, майчината любов и предателството.
„Родиния“ е чудесен български роман! Той представлява очарователна плетеница от стойностни разкази, която за мен се оказа изключително вълнуващо книжно преживяване. В нея увлекателно са разказани трогателните житейски истории на колоритни персонажи... За пръв път прочетох книга на Николай Терзийски и съм силно впечатлен от неговия красив и лиричен стил, с удоволствие бих се потопил в още негови творби. Всички разкази много ми харесаха, но любимият ми определено е „Ноктюрно“!
„Той се превърна в струна. Струна в кутията на пианото. Божествен звук, който се носеше във въздуха над море, по-тихо от планинско езеро. Сърцето му биеше бавно в ритъма, който ставаше все по-призрачен. Летеше над яркосиньо море, гмуркаше се дълбоко в черните му дълбини, после се отпускаше върху малките вълнички, които гъделичкаха тялото му. През цялото време чуваше красивия глас на пианото, което му показваше пътя. Вдъхваше от аромата на люляк същия като парфюма, който беше усетил при първата си среща с нея.“
Говоря за Николай Терзийски вече седем години и ще продължа да го правя. Беше любов от първа страница. Това е името, което без да се замислям посочвам за любим български автор и няма да спра да препоръчвам романите му!
Не знам как се случва всеки път… С всяка книга, с всяка страница, с всеки ред… Случва се любовта на читателя към автора… към измислените му светове и герои, които сигурна съм в някои случаи са реални хора 💙💚💙
Двете села Горен и Долен полюс, Средовград свързват и разделят героите на “Родиния”… Роман от разкази или разкази, превърнали се в роман? Какво четем? Честно казано няма никакво значение. По-важното е, че красотата на думите и въображението на Николай Терзийски за пореден път ме поведоха на пътешествие, за което дълго ще мисля. Смятам, че всеки ще намери по нещо, което да го развълнува, разсмее или разплаче, всеки ще се припознае в някой от жителите на Горен полюс, Долен полюс и Средовград.
Както всеки път след последната страница съм притихнала и в очакване на следващата книга…
Трудно ми е да опиша чувствата си от прочита на тази книга. Току-що прочетох последната страница тук в Милано, където живея вече осем години и може би никога няма да принадлежа напълно. Сигурно затова се свързах така с героите и съдбите им, с търсенията им и липсите, но най-вече защото Николай Терзийски пише чудесно. Не съм добра в писането на ревюта затова просто ще ви кажа да прочетете “Родиния”.
Спомени от едно друго време. От свят на милиони светлинни години. Момиче. Прашни панталонки. Ухание на люляци. Свеж полъх от планината. Компот. От праскови. Компот, който пиеш направо от буркана, стича се по лицето ти, а нежният му аромат изпълва цялото ти тяло със свежест. Сладост. Мирис на печени чушки. Детски устни, боядисани от пресни боровинки. Филия с гореща, току-що сварена лютеница, който се носи в мръсната от игри ръка като награда. Като благословия. Тичане по прашни селски улици. Приятели. Луната, която виси над планинските върхове — блестящ медал след финала на поредния летен ден. Още приятели, насядали около огъня в лятната вечер. Огънят топли, свети и ухае, хвърля нежни сенки върху детските лица. Лятото. Тогава, когато единствената грижа е как да изпълниш с лудост всяка минутка от него. Тогава, когато всички бяхме тук..."
Този абзац ме пречупи. Не, че преди него в книгата нямаше трогателни моменти - и забавни, и тъжни. Но от тук... Като ми стана едно мъчно, като ми се насълзиха очите 40 страници преди финала и така до самия ѝ край. А след като я затворих, се разридах и плаках още десетина минути — за изгубеното детство (което вече съществува само в спомените, във вкусовете на компот и лютеница, в уханията на печените чушки), за онези хора, които вече ги няма, но живеят в паметта ми, и... за това, че тази прекрасна книга свърши.
"Родиния" не е просто роман — това е книга, изградена от разкази, които ни напомнят, че земята ни е огромна, жива мозайка от човешки съдби, които се преплитат по неочаквани начини, за да очертаят един по-дълбок контекст - за съществуването ни. Това е книга за любовта към най-близките, за спомените и загубеното минало, за мечтите — реализирани или неосъществени, за завръщането към себе си и към корените си, за това, че колкото и да сме далеч от родния дом и дори да се срамуваме понякога от него, той е част от нас; за безкрайната любов на децата към родителите, но и на родителите към децата...
"Родиния" е много лична книга. Всеки може да открие частица от себе си между редовете — в тъгата, в мечтите, в онова чувство, че някога сме били повече... повече заедно, повече живи, повече свързани.
"Родиния" е книга, която не просто се чете — тя се преживява. И остава.
(Всъщност... както и останалите книги на Николай Терзийски! Тази излезе току що, а аз вече питам за следващата. :-) Година с нова книга от Николай Терзийски е не просто специална — тя е по-хубава, по-смислена, по-светла! Дано има още много хубави и светли години с още много книги на Николай Терзийски! :-) )
„Родиния“ е сборник с разкази, които се четат като фрагменти от една по-голяма, дълбоко човешка история. Николай Терзийски създава свят, в който темите за корена, семейството, загубата и принадлежността се преплитат по ненатрапчив, но въздействащ начин. Всяка история е самостоятелна, но в същото време носи усещане за обща нишка – за търсене на смисъл и завръщане към себе си.
Разказите не залагат на шумен драматизъм, а на приглушени, но силни емоции – мигове на размисъл, на неизречено, на близост и отдалечаване. Езикът е жив и образен, а героите – разпознаваеми и истински, независимо дали са в селски пейзаж или в градската сивота.
„Родиния“ е тих, но запомнящ се сборник – за онези, които обичат литературата да им говори не само с думи, а и с тишините между тях.
Не случайно следя творчеството на Николай Терзийски . Пише като хала! Друго ниво, отваряш първата страница и те отнася! Историята те поема и край ти си свидетел на случващото се! Така умело преплита съдби и времеви нишки, така красиво умее да описва героите си…. Обожавам всяка книжка на Николай! Препоръчвам !
Чудесна, чудесна книга! Когато обърнах последната страница, ми се прииска да я започна отначало, може би за да изпитам отново вълнението от красивите и тъжни малки истории, да проследя тъничките въженца, с които са навързани, да не пропусна пропуснатото в първия прочит. Накрая всички се връщаме там, откъдето сме тръгнали и континентите се събират в един.
Всеки път ми е толкова трудно да говоря за книгите на Николай Терзийски, защото те просто те стискат за гърлото (клише, но в случая вярно) и те оставят без думи, без глас. Четейки последните редове на "Родиния" си мислех как е възмож��о да има толкова философски начин на мислене, да се вглежда в нещата така в дълбочина и накрая да успява да ги представи като уж простички, но трагични житейски истории. Така умело борави с думите, преплита историите, героите, съдбите. Това е характерно за всеки един негов роман. После видях, че има завършена и магистърска степен по философия. Впечатляващо е как всеки един от романите на автора или има награда, или е бил номиниран за такава. На мен ми остана да прочета само "Хроники на неведомото". Тази история или история от истории (съдържа 16 свързани разказа) разказва за събирането и разделянето, как те са части от едно цяло, от един процес, който следва естествения си ход. Четете страница след страница тези уж отделни разкази и всъщност постепенно те се наместват като парченца от пъзел и разбирате как са свързани помежду си. А героите им по същия начин търсят парченцата от душата си, от себе си, завръщайки се към корените, които са изгубили. Този роман би въздействал особено много на хора, които отдавна са избрали пътят им да продължи в чужбина, но и на всеки един от нас, защото в днешно време в България кой няма приятел, познат, член на семейството, който е потърсил спасение и по-добро бъдеще някъде там. Надявам се Николай Терзийски никога да не спира да пише. А аз обещавам да чета. Любимият ми разказ от книгата е може би "По очите" или "Божествената иглика", или "Ноктюрно". Май не мога да реша.
"Знаеш ли, Стефане, че преди повече от седемстотин милиона години, много преди Пангея, на Земята пак е имало само един огромен континент. Казвал се е Родиния. Тоя континент се обърнал отвътре навън и се е разпаднал на части. Земята погълнала глобалния океан. Трябвало да минат милиони години, за да се появят следващите суперконтиненти Панотия и Пангея. Накрая и Пангея се разпаднала на днешните континенти и оная клиентка с изгорелия фар е трябвало да прелети цял океан, за да дойде да види дядо си. Не е само това. Преди Родиния, милиард и половина години преди днес да се срещнем с теб тук, пак е имало един-единствен континент, Нуна. Преди него е имало и други... Какво означава това? Дори на Цанко, дето ти напълни колата с бензин, ще му стане ясно. Всичко това са цикли, Стефане. Това е цялата ни история - свързване и разделяне. Сливане и разпадане. Самосъздаване и самоунищожаване."
- Което означава... какво? Ето ти хубав въпрос, Мила. - Което означава, че ние не бива да осъзнаваме всичко в цялост. Че това осъзнаване на смисъла ще бъде край на пътя ни. Смърт.
Прочетох книгата за един ден. Вероятно ще трябва да я прочета отново, за да хвана всички взаимовръзки сред разказите в нея, но днес ми бе невъзможно да я оставя - като шеметен влак от който не искаш да слезеш, макар да не си успял да зърнеш всички детайли на преминаващия покрай теб пейзаж. Влаковете и книгите имат прекрасното свойство да те отвеждат два пъти по едни и същи коловози, така че нищо не е пропуснато. С този роман от разкази Николай Терзийски подпечатва своето място в челната редица на съвременните, български автори.
Тази вечер бях в литературен клуб Перото. На представянето. На тази книга. Малко ме досрамя да си изкажа впечатлението от прочетеното до стр. 40, към момента, затова споделям тук. Преди да започна да чета Родиния се зачудих има ли с какво да ме докосне Николай Терзийски този път. Защото. Като прочетох Звезди под клепачите всички струни на душата ми вибрираха, особено тънката, най-нежната. След прочитането на Божествената иглика в Родиния се показа друга неподозирана, незабелязана, невидима струнка, резонираща във всичко! И на-хубавото е, че имам още поне 266 страници емоция. Благодаря!
Като ме хване този Николай Терзийски, мира не ми дава! Чета,бързам за другата страница, ама не, хоп живота нещо ми застане на пътя, няма четене, затварям книгата, а аз само за другата страница мисля.
"Кое е по-красиво? Това, което си измисляме, или това, което виждаме?"
Виждаме ли цялостта отстрани? И парчетата по-отделно и заедно? Части от пъзела, наречен живот. А животът ту сладък като мармалад от сливи, ту горчив и нагарчащ като лекарство, което знаеш, че лекува, но трудно преглъщаш. А времето, застинало в движение, е катализатор на тая криволинейна горчилка.
"Родиния" идва с името си, за да ни приюти в обществото на несъвършенството. Място, където "Божествената иглика" (😉) расте и цъфти само "под това небе, в което греело това слънце". Място, където можеш "Да се влюбиш в някого, който не съществува", да преминеш през цялата болка на едно отритнато съсловие, за да те измие дъжда от сълзи на неказаното, премълчаното и стаеното. И да завършиш с надежда "Сега, след всички тези години."
"Ние идваме от небето и ставаме част от Земята." Отговор на незададен въпрос. Вече се чудя дали мога да бъда обективна 😀 Но в стремежа си "да приласкае (я) скръби и нещастни" съчетавам личната си тъга с общочовешките теми за страдание и утеха. Размисли за живота, смъртта и човешката съдба. Нищо не е случайно 😏
Чели ли сте разказа за Петата ракия? Аз не, но точно така си го представям – милозлив, манипулативен и дълбоко измамен. Естествено, това е начинът, по който обикновено се говори за рода и родината, но от Николай Терзийски очаквах малко повече заради добрите ми впечатления от Звезди под клепачите. След епиграфа „Никой човек не е остров…“ обаче вече бях сигурна, че с Родиния ще ме разочарова брутално.
Още Божествената иглика, което е едва вторият разказ, потвърди всичките ми опасения – чрез предвидима история и плоска ботаническа метафора се комуникира посланието, че смисълът не е успехът в чужбина, а любовта у дома. Фалшиво противопоставяне, което подменя сложността на човешкия избор и придава морална тежест на авторовата позиция. В крайна сметка, Божествената иглика се превръща в нещо като разказ „майка“ на останалите, защото и те гравитират смислово около същата заблуда и стигат до нея по същия тромав начин.
Единственото, което ме заинтригува, е композицията на сборника/романа – начинът, по който отделните елементи преливат във всички откъси. Разбира се, тази неустановеност на литературната форма и пропускливостта между частите още повече засилват идеята, че смисълът е в единението: сами по себе си историите са нищо, но заедно – предполагаемо – зазвучават като симфония (музикалната метафора си е вътрешна за книгата).
Въпреки това, когато разказът точно след средата завърши сюжета на разказа преди нея, бях на път да си променя мнението. В първия говори син, а във втория – баща му. Помислих си, че тази симетрия ще продължи до края и че може би еднозначното послание ще бъде разколебано от други гледни точки. За съжаление, не стана така – всъщност дори това уж допускане на друга гледна точка се оказа само привидно. Самият избор последната дума да е на бащата е достатъчно красноречив, да не говорим за другите елементи: справедливата ненавист на сина, представена като инфантилна, разкаянието му – като катарзис, манипулативното поемане на вината за прекъсване на връзката им от бащата и отвратителният посмъртен жест, с който заставя сина си да признае, че е бил обичан, въпреки че това никога не е било реалност за него. Следващите разкази продължиха да усилват основния мотив, а накрая го повториха и оформен като философски извод, досущ като п��ипев в края на песента. Въпреки периодите на разделение, всички сме едно – праконтинент Родиния, ла-ла-ла, съединение.
Струва си да споменем и двата може би най-полюсни разказа, в които измисленият основен конфликт е доведен до крайност – Преди дъжда и Последният концерт. В първия, в едно нелошо упражнение по магически реализъм, се демонстрира как нашите предци живеят буквално в телата ни, а в другия празният успех, заради който предполагаемо изоставяме тази органична връзка, е доведен до пълна гротеска. Такова разбиране е опростенческо и няма нищо общо с реалността на човешките отношения, а когато се налага като модел, става токсично. В него изцяло се пренебрегва възможността връзките между хората да се разпадат по други причини освен гоненето на успех, да не говорим за възможността тези връзки да не са единственият или изобщо начин да живееш пълноценно. Фактори като развод, алкохолизъм и пр. са споменати само мимоходом и някак си извън хората.
Естествено, има и един разказ на бежанска тематика – да не стане мн. шовинистична цялата работа.
В крайна сметка, Родиния е нещо като декоративна вещ – приятна за окото, докато не разбереш какво символизира, след което едва ли би си я внесъл вкъщи. Черна магия, която смалява или направо отрича болките, изпросва незаслужени прошки и представя капитулацията пред другите за мъдрост, а натрапената вина и изтръгнатата с манипулация жалост – за любов.
Така… купих книгата днес и реших да прочета 20-тина страници и да я довърша следващите няколко дни. Да, ама не! Отворих я и не можах да спра докато не я прочетох. След като оревах орталъка последният половин час да ви споделя скромното ми мнение: Това не е просто книга, това е магия пренасяща читателя в мечтите, копнежите, целите, грешките и най-вече реалността на всички хора родени и живяли по онези вече отдавна забравени и изоставени малки села в България и не само…
„Животът е цикъл от начала и краища… свързване и разделяне. Сливане и разпадане“, а истинският смисъл идва чрез връзката с другия – семейно, родово, духовно.
Разкошна книга, която ще ви върне към истинското в живота. Към смисленото и важното! Към единственото значимо. Николай Терзийски е великан! Благодаря!
Пореднатга чудесна книга на Николай Терзийски, пълна с толкова много емоции - от изгубените мечти и любови, през болезнените избори и грешки, белязващи животи, до надеждата и осъзнаването, че щастието е в семейството, невидими нишки, които всички носим дълбоко в себе си, за които не е нужен език, за да ги разберем, а просто сърце, обич, вяра и жест на топлина.
Николай Терзийски умее да приковава читателите с истории, които те хващат за гърлото. Любимо ми е как ме връща в спомените ми за селото. Родиния“ е литературно пътешествие, което изследва вътрешните светове на героите и тяхната връзка с миналото и настоящето. Със своята дълбочина и символика, книгата предлага размисъл върху човешката същност и стремежа към принадлежност.
Родиния е поредната силна книга на Николай Терзийски - отново имаме събрани истории на хора и съдби, които се преплитат и разплитат в един вечен кръговрат. Това е един свят, една вселена, един континет, разпаднал се на съставните си части, който се събира, за да стане цял и да се разцепи отново. Във всяка една отделна история намираме носталгия, надежда, любов, но също така разрушение и разпад. Това е красивото в хода на времето, това е животът - един цикъл от повтарящи се мотиви, (не)осъзнати грешки и (не)научени уроци. На това ни учи Нколай Терзийски в новата си книга и затова я препоръчвам на всеки, който обича живота.
Роман, изтъкан от разкази. За мен магията му се крие в това, че умело пресъздава преплитането на животите на хората и въпреки отделността на сюжетите, те се оказват неразривно свързани. Много от историите те хващат за гърлото, душат те докато не избият сълзи и после те пускат, оставили своя отпечатък от пръсти на шията. Хареса ми темата за разделянето и събирането както на хората, така и на континентите. Хареса ми идеята, че душите на хората са дошли от небето и когато умираме, пълним земята с небе. Хареса ми, че героите са плътни, наситени с емоция, характер, мисли, спомени, мечти, копнежи и терзания. Хареса ми и начина на писане - лесно за четене, разбиране, помнене. Препоръчвам на всеки!
Сборникът с разкази “Родиния” е най-новото попълнение в творчеството на Николай Терзийски. Той бе един от представилите родната ни белетристика на европейската сцена през октомври на Франкфуртския панаир на книгата - това само говори за опит за разпространение навън като световен автор, което най-искрено му пожелавам. През последните години книгите му присъстват в номинациите на големите ни литературни награди, но в случая “Родиния” не е една от тях - нито беше включена в дългия списък на последното издание на литературния конкурс “Перото”. Това може да се дължи на по-краткия разказвателен формат, с който е избрал да си послужи Терзийски и който, за съжаление, бих казал, че не е достатъчен, за да обрисува наситена картина на родния свят и на светогледа на всеки един от персонажите в сборника. “Родиния” разказва за рок звезди, майки с деца и внучки без куфари, завръщащи се в родината си, но не само. Присъстват темите за любовта, за разказа и песента, за носталгията, за запустелите села и градове, където живее миналото, където, макар и да не го показва винаги, всеки нетърпеливо чака любимите си хора да се завърнат. Заглавието препраща към суперконтинента със същото име, към образа на родината, на България, говори за завръщането към спомените, но и за сливането и разпадането на човешките взаимоотношения, защото не само континентите са способни на това - хората също. Опит за олицетворено изображение на Родиния е представен на корицата във фигурата на жена, гледаща унесено и сляла се с фона, с природата и с родината. Самата тя обаче не се среща никъде в сборника - говори се за нейния първообраз, за обекти, кръстени на нея, но реално тя не прозира толкова от страниците, колкото от синьо-зелената корица, което е донякъде разочароващо. Сборникът е структуриран на огледален принцип - 16-те разказа са подредени така, че темата и персонажите от първия се съгласуват с тези от последния (в случая и двата са озаглавени “След дъжда”). За един обикновен читател този похват може да се окаже объркващ - особено заради многобройните имена, които прескачат от разказ в разказ. Истината е, че повечето истории могат да бъде четени самостоятелно, но това не е толкова препоръчително именно защото огледалният разказ обикновено е този, който създава пълната картина на съответната случка - обикновено той допълва повествованието чрез погледа на друг близък персонаж. По този начин сборникът завърта в една спирала от разкази, която обърква, замайва, събира и разделя на фона на Родиния. Дали тя потапя или издига читателите, е трудно да се каже. Развитието на действието в повечето разкази е позиционирано някъде в днешна България. Терзийски е измислил едно малко градче, наречено Средовград. Северно и южно от него пък са разположени селцата Горен и Долен полюс. С други думи, авторът е създал една планета на територията на България, която е застинала някъде в миналото. На нейната “повърхност” могат да се посетят както местната кръчма “Океания”, където знатен експонат е рибката Моби Дик, така и Магазина, Джунглата (гимназия), къщата с люляците, гробището, бензиностанция “Родиния” и др. Някои от разказите (като “Божествена ��глика” и “Ноктюрно”) преместват развитието на действието на Мусала или по гръцките плажове и хотели, което е някак отдалечаване от главния сборен пункт с истории, който би трябвало да е център на повествование. Сборникът няма точно определен жанр. Някои разкази имат за цел да натъжат, други да разсмеят, трети са написани наполовина в лирически формат. Наблюдават се и някои необясними феномени, наподобяващи магически реализъм - изчезващи персонажи, магически масажи под съпровода на класическа музика, невидими дрехи, починали отдавна личности, които се връщат в името на историята и др. Стилът на автора не е сложен и се чете бързо. Езикът е най-наслоен и най-въздействащ в поантата - в последните няколко изречения от всеки разказ. Бих предположил дори, че вероятно идеята за всяка една от историите е тръгнала от там. Началото на разказите също е интригуващо, защото читателят не знае какво го очаква всеки път. За съжаление обаче, средата е тази, която страда от това - Терзийски се е опитал да вплете похвати като “разказ в разказа” и смяна на гледните точки с цел да олекоти наративния поток, но при по-дългите разкази средата натежава. За сметка на това, най-кратките от тях изпъкват (“След дъжда” и “Бензиностанция “Родиния”). Главни персонажи няма и е много трудно да се определят. Иво е този, който се появява в почти всички разкази - в някои от тях като повествовател, а в други като второстепенен герой. Носач на дърва, който всеки път бива описан по външния си вид - квадратната челюст, високата и стройна фигура, както и тъмнорусата коса. За характера, миналото и взаимоотношенията му разбираме постепенно, но не достатъчно. Едва когато влезем в главата му и съблюдаем неговата перспектива, бихме могли да разберем как се чувства той. Случаят е същият с Мила Търнър и дядо Дончо, които ни посрещат и изпращат като читатели. Със сигурност някои части от “Родиния” ме заинтригуваха дотолкова, че да пожелая да разбера повече и за другите книги на автора, да прочета и романите му. Лично аз обаче не бих се завърнал към някои разкази в сборника. Съвсем възможно е с всяко четене да изникват нови и нови изпуснати елементи, но абсурдните епизоди като момичето с пистолета ме карат да се замисля дали ще се завърна към него Въпреки всичко Николай Терзийски създава един континентален опит за представяне на родното, на един интертекстуален свят чрез огледално спираловиден разказ.
Такива са срещите ни с български приятели и познати.
С роднини и съученици.
Започваме да си говорим, и от дума на дума времето се разтегля в локумена сладка приказка, без графично да отмерва часовете.
И така, докато си говорим и споделяме истории, се оказва, че имаме общи познати, за които не сме подозирали; общи спомени, които са изветрели; и или светът е малък, или България е голяма.
"Родиния" е за тази наша близка, споделена реалност, която граничи с фантазията.
Жанрово Николай Терзийски я определя като "роман в разкази".
Всеки разказ звучи самостоятелно завършен, но някои от героите се появяват ту в един, ту в друг разказ - като централни или второстепенни фигури, а някъде съвсем дискретно. Прочетох книгата два пъти - втория път със специално внимание към структурата: кой какъв е, в какъв контекст и отношения се появява или намеква за себе си. Очарована съм от финеса, с който разказите се сглобяват в роман.
Събитията се развиват основно в град Средовград и селата Горен и Долен полюс. Фикционални места, но провокират отпратки към реалностите на който и да е български провинциален град и на типизираното българско село. А "Джунглата" е любимата гимназията, която създава вечните, безусловни приятелства от ученическо време. Закопнях си отново за моя "Средовград".
Има и тъга, но има и надежда до степен на илюзия в тази книга. И човешкото осъзнаване колко сме свързани, как всички принадлежим на този общ континент - "Родиния".