Родиния - спирала от образи и завръщания
Сборникът с разкази “Родиния” е най-новото попълнение в творчеството на Николай Терзийски. Той бе един от представилите родната ни белетристика на европейската сцена през октомври на Франкфуртския панаир на книгата - това само говори за опит за разпространение навън като световен автор, което най-искрено му пожелавам. През последните години книгите му присъстват в номинациите на големите ни литературни награди, но в случая “Родиния” не е една от тях - нито беше включена в дългия списък на последното издание на литературния конкурс “Перото”. Това може да се дължи на по-краткия разказвателен формат, с който е избрал да си послужи Терзийски и който, за съжаление, бих казал, че не е достатъчен, за да обрисува наситена картина на родния свят и на светогледа на всеки един от персонажите в сборника.
“Родиния” разказва за рок звезди, майки с деца и внучки без куфари, завръщащи се в родината си, но не само. Присъстват темите за любовта, за разказа и песента, за носталгията, за запустелите села и градове, където живее миналото, където, макар и да не го показва винаги, всеки нетърпеливо чака любимите си хора да се завърнат.
Заглавието препраща към суперконтинента със същото име, към образа на родината, на България, говори за завръщането към спомените, но и за сливането и разпадането на човешките взаимоотношения, защото не само континентите са способни на това - хората също. Опит за олицетворено изображение на Родиния е представен на корицата във фигурата на жена, гледаща унесено и сляла се с фона, с природата и с родината. Самата тя обаче не се среща никъде в сборника - говори се за нейния първообраз, за обекти, кръстени на нея, но реално тя не прозира толкова от страниците, колкото от синьо-зелената корица, което е донякъде разочароващо.
Сборникът е структуриран на огледален принцип - 16-те разказа са подредени така, че темата и персонажите от първия се съгласуват с тези от последния (в случая и двата са озаглавени “След дъжда”). За един обикновен читател този похват може да се окаже объркващ - особено заради многобройните имена, които прескачат от разказ в разказ. Истината е, че повечето истории могат да бъде четени самостоятелно, но това не е толкова препоръчително именно защото огледалният разказ обикновено е този, който създава пълната картина на съответната случка - обикновено той допълва повествованието чрез погледа на друг близък персонаж. По този начин сборникът завърта в една спирала от разкази, която обърква, замайва, събира и разделя на фона на Родиния. Дали тя потапя или издига читателите, е трудно да се каже.
Развитието на действието в повечето разкази е позиционирано някъде в днешна България. Терзийски е измислил едно малко градче, наречено Средовград. Северно и южно от него пък са разположени селцата Горен и Долен полюс. С други думи, авторът е създал една планета на територията на България, която е застинала някъде в миналото. На нейната “повърхност” могат да се посетят както местната кръчма “Океания”, където знатен експонат е рибката Моби Дик, така и Магазина, Джунглата (гимназия), къщата с люляците, гробището, бензиностанция “Родиния” и др. Някои от разказите (като “Божествена Иглика” и “Ноктюрно”) преместват развитието на действието на Мусала или по гръцките плажове и хотели, което е някак отдалечаване от главния сборен пункт с истории, който би трябвало да е център на повествование.
Сборникът няма точно определен жанр. Някои разкази имат за цел да натъжат, други да разсмеят, трети са написани наполовина в лирически формат. Наблюдават се и някои необясними феномени, наподобяващи магически реализъм - изчезващи персонажи, магически масажи под съпровода на класическа музика, невидими дрехи, починали отдавна личности, които се връщат в името на историята и др.
Стилът на автора не е сложен и се чете бързо. Езикът е най-наслоен и най-въздействащ в поантата - в последните няколко изречения от всеки разказ. Бих предположил дори, че вероятно идеята за всяка една от историите е тръгнала от там. Началото на разказите също е интригуващо, защото читателят не знае какво го очаква всеки път. За съжаление обаче, средата е тази, която страда от това - Терзийски се е опитал да вплете похвати като “разказ в разказа” и смяна на гледните точки с цел да олекоти наративния поток, но при по-дългите разкази средата натежава. За сметка на това, най-кратките от тях изпъкват (“След дъжда” и “Бензиностанция “Родиния”).
Главни персонажи няма и е много трудно да се определят. Иво е този, който се появява в почти всички разкази - в някои от тях като повествовател, а в други като второстепенен герой. Носач на дърва, който всеки път бива описан по външния си вид - квадратната челюст, високата и стройна фигура, както и тъмнорусата коса. За характера, миналото и взаимоотношенията му разбираме постепенно, но не достатъчно. Едва когато влезем в главата му и съблюдаем неговата перспектива, бихме могли да разберем как се чувства той. Случаят е същият с Мила Търнър и дядо Дончо, които ни посрещат и изпращат като читатели.
Със сигурност някои части от “Родиния” ме заинтригуваха дотолкова, че да пожелая да разбера повече и за другите книги на автора, да прочета и романите му. Лично аз обаче не бих се завърнал към някои разкази в сборника. Съвсем възможно е с всяко четене да изникват нови и нови изпуснати елементи, но абсурдните епизоди като момичето с пистолета ме карат да се замисля дали ще се завърна към него Въпреки всичко Николай Терзийски създава един континентален опит за представяне на родното, на един интертекстуален свят чрез огледално спираловиден разказ.