Вера Мутафчиева беше последният голям български белетрист. Тя оставя за нас, особено за младите хора днес, които искат да се занимават с литература, една огромна задача – [защото] показа, че българският интелектуален писател е възможен. Ани Илков
Чрез [дълбокия си анализ на] съдбата на прочутия пълководец и изменник, Вера Мутафчиева се домогва до нещо, твърде доминиращо и в проявленията на модерния човек. Писателката го определя като „алкивиадство“ – „зверинна радост от това, че си жив; порив да извършиш съвсем всичко замислено, за да си го извършил и преживял; влечението към човешките сборища – съвети, демос, публика, войска“. Симбиозата между егоцентризъм и стадност ражда отровните пустоцветия на демагогията и моралния релативизъм. И сякаш са необходими корективите на сократическото учение за нравствеността, за да се спасим от собственото си „алкивиадство“. Владимир Янев
Твърдеше, че е потомствен учен историк, а писател по принуда. Всъщност беше точно обратното, тя беше историк и османист по принуда, така са се стекли житейските обстоятелства, а писател по даденост свише, по рождение. Антонина Желязкова
За нея обикновено се казва, че в писането си е събрала заедно историческата наука и литературата; но ми се струва, че всъщност тя успя ясно да ги раздели, да направи от тях различни разкази. Нейното четене-писане е винаги скептично, критично – и точно затова проникващо и казващо. Албена Хранова
Вера Петрова Мутафчиева е български историк, специалист по османистика и история на България по време на Османската империя, академик на БАН (2004), доктор на историческите науки (1978), ст.н.с. I ст. (1980), с десетки научни публикации в България и чужбина. От 1961 г. публикува художествена проза — романи, повести, есета на историческа и съвременна тематика. Историческите ѝ романи са многократно преиздавани в България, преведени са на над 10 езика и са удостоени с множество български и международни награди. Автор е на сценария на най-гледания български филм „Хан Аспарух“ (1981). Носител e на орден „Стара планина“ — I степен (1999).
Книгата разказва историята на пълководеца Алкивиад през Пелопонеските войни. Героят води наситен на приключения, измени и слава живот с вярата в неуязвимост, докато не открива стремежа си към обикновено битие, спокойствие и любов. В "Алкивиад Велики" изпъкват от една страна представянето на душевния мир на един себичен свръхчовек, а от друга - богатият речник на авторката, ковяща красиви думи и изравяща други от забвение.
Находката тук е безупречната рецепта на Мутафчиева за магнетичен протагонист, чието същество е изтъкано от противоречия.
Обаянието на нейния твърде художествен Алкивиад умело черпи вдъхновение от историческите сведения за дързостите на последния Алкменоид, за да го превърне в очите на останалите персонажи в „…Нещо грамадно, объркано, опасно.“ Хазартът му с превратностите на съдбата е почти толкова добре разгърнат, колкото темата за трагедията на пропиления потенциал у „Случаят Джем“. Предимството тук е, че Мутафчиева е съумяла да се отърве от наративната особеност на структурирането на отделните глави под формата на свидетелство-изповед, което, макар и печелившо за историята на Джем Султан, се числи по-скоро като репетитивен недостатък при „Аз, Анна Комнина“.
Вземайки предвид тази особеност, поетическият и алегоричен език тук се долавя най-осезаемо спрямо византийското и османското отроче на автора. Сякаш из античните пристанища на Егея, над който в крайна сметка е разпръснат прахът ѝ, прозата на Мутафчиева се усеща най-пълнокръвна.
7.2-7.8/10 начи. много приятна книга, сега ще се разгугълвам да видя колко от нещата са се случили наистина, с леко сантиментален край, който натъртва леко една идеология и я набутва в устата на сократ и не знам дали съм съгласен с туй ч е с т н о к а з а н о, о б а ч е като цяло приятна книга :)) сега е време за епикциц, понеже буда не дойде навреме.
This entire review has been hidden because of spoilers.