What do you think?
Rate this book
Ильгет. Три имени судьбы
Новый захватывающий роман Александра Григоренко ИЛЬГЕТ. ТРИ ИМЕНИ СУДЬБЫ о человеке, у которого "стрелой в ране" застряла загадка его жизни. Тщедушный приемыш, потерявший брата-близнеца, по воле "бесплотных" проходит путь от раба своего отчима до вождя чужого племени. Вновь становится рабом - монголов, огненной лавой затопивших могучую реку Енисей, - но обретает свою правду: великое благо - жить без страха.
328 pages, Hardcover
First published January 1, 2013
4 people are currently reading
220 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 29 of 30 reviews
November 27, 2020
Сибир е земя на крайности. Климатични и човешки. В Сибир живеят много местни народи, които си остават неизвестни за широкия свят. Отглеждат елени, сменят пасищата, зимата не ги плаши, а духовете на предците бродят сред живите, когато завее снежна буря. Оцеляват откак свят светува, спазвайки свирепото съглашение за взаимно уважение с майката природа. Наказанието за нарушаването му в тайгата е само едно - смърт. Светът им е пълен с чудеса, отмиращи заедно с последните оцелели от древните племена, които изчезват никога невидени от други по простата причина, че светогледът им не е на завоеватели. Тяхното късче земя им стига, и това, което изглежда лош късмет от лотарията на живота, за тях е животът им с всичките му радости и в цялата си палитра - скръб, радост, гняв, любопитство, страх, заслепение, омраза, почуда...
Похвален е опитът на Григоренко да ни въведе в техния свят, и то в 12-ти век, когато от юг скоро ще връхлетят като скакалци монголите. Да покаже, че магията е преплетена в ежедневието. Че където и когато да се роди човек - било и като ловец или пастир на елени - страстите и размислите човешки не се менят - какво е да си чужденец, какво е да си човек, цената на властта над себеподобните.
При мен този опит не успя. Мистиката и суеверията ми дойдоха в повече. В един суров свят е логично те да са силни. Но да се показват като почти желана реалност, като идеализирана сюрреалистична част от тази Северна повест ми дойде в повече. Магическият реализъм никога не ми е допадал като стил, a тук определено е използван доста хаотично - особено за племето, което загуби огъня си. Другият проблем се оказаха героите. Едни искат да завладеят света, други изобщо не знаят какво искат, трети дирят безсмъртие, четвърти се опитват да се помирят с боговете и себе си... Не ги усетих като присъствие, а само като литературен опит на хартия. След средата ми станаха безразлични. И да, жените. Подобно на онези дебели статуетки на “Венери” от праисторически времена, те са само за едно. Да се залепят за мъжа и да имат деца. И в името на това са готови на какво ли не, докато това не им бъде осигурено. Не че в едно първобитно общество би било различно, но Григоренко с радост е насолил женския род, личи му на човека.
И накрая... Нищо. Избързах да ми се махне от главата, макар замисълът да е чудесен.
Похвален е опитът на Григоренко да ни въведе в техния свят, и то в 12-ти век, когато от юг скоро ще връхлетят като скакалци монголите. Да покаже, че магията е преплетена в ежедневието. Че където и когато да се роди човек - било и като ловец или пастир на елени - страстите и размислите човешки не се менят - какво е да си чужденец, какво е да си човек, цената на властта над себеподобните.
При мен този опит не успя. Мистиката и суеверията ми дойдоха в повече. В един суров свят е логично те да са силни. Но да се показват като почти желана реалност, като идеализирана сюрреалистична част от тази Северна повест ми дойде в повече. Магическият реализъм никога не ми е допадал като стил, a тук определено е използван доста хаотично - особено за племето, което загуби огъня си. Другият проблем се оказаха героите. Едни искат да завладеят света, други изобщо не знаят какво искат, трети дирят безсмъртие, четвърти се опитват да се помирят с боговете и себе си... Не ги усетих като присъствие, а само като литературен опит на хартия. След средата ми станаха безразлични. И да, жените. Подобно на онези дебели статуетки на “Венери” от праисторически времена, те са само за едно. Да се залепят за мъжа и да имат деца. И в името на това са готови на какво ли не, докато това не им бъде осигурено. Не че в едно първобитно общество би било различно, но Григоренко с радост е насолил женския род, личи му на човека.
И накрая... Нищо. Избързах да ми се махне от главата, макар замисълът да е чудесен.
August 27, 2017
Нарине Абгарян в мъжки вариант. Същото "завръщане към корените", "бягство от цивилизацията", "близост с природното и магичното", по същия плитковат, схематичен и до болка познат начин. Никакво желания нямам да продължавам напред. Жалко, залагах доста много на мотивите за тайгата и атмосферата, която доближаването към обитателите ѝ можеше да предизвика, но попаднах на нещо като Коельо, омесен с народни приказки, плитък морализъм и захаросана носталгия. Предполагам, че любителите на Нарине могат да извлекат наслада от тази книга. Тези на Розмари вероятно също. Може би те най-вече. А може и всеки, на когото му се четат приказки в класически романтичен патос (като от началото на ХIХв.).
На мен една Нарине ми е стига като (горчив) опит, още ми държи влага въпреки отминаващите месеци.
На мен една Нарине ми е стига като (горчив) опит, още ми държи влага въпреки отминаващите месеци.
Read
January 8, 2025Приятна книга за един често романтизиран етап от историята на човечеството – когато реалност и въображение са били по-неразривно свързани. Допаднаха ми препратките към сибирския шаманизъм, но леко ми досади поучителния елемент във втората половина. Предпочитам индиректни послания, така или иначе книгата предполага сравнения с подобни истории, например тази за Йов.
June 9, 2017
„Мебет” – жестоката приказка за една дивашка жътва приживе и за още по-дивашко опрощение в отвъдното.
http://knijno.blogspot.bg/2017/06/blo...
http://knijno.blogspot.bg/2017/06/blo...
June 9, 2021
Mebet, by Russian author Alexander Grigorenko, is a parable that interrogates belief in a higher power, set in an exotic location. It takes place in the frozen landscapes of Siberia, and its central character is a Nenet hunter of the taiga. (Home to bears and reindeer, the taiga is the forested part of sub Arctic Russia; the tundra is what is often called the frozen wastelands because of the absence of water).
Written in two parts, this short work of fiction tells the story of Mebet, a man so favoured by luck, that he succeeds in everything he does. Nicknamed 'The Gods' Favourite' because he is impervious to harm or grief, Mebet saunters through life without a care in the world and any respect for the ancient laws and traditions of his clan. It is not until death beckons that he learns that his luck was indeed due to the favouritism of The Mother, and that other gods are vying for control of his life and death. (These gods are like Greek gods: capricious, jealous, selfish and utterly unconcerned about the welfare of the creatures they've created on Earth). Part Two takes the form of Mebet's quest to get back from the realms of the dead to his wife and surviving grandson. With his pride and arrogance chastened by a new understanding and concern for what will befall his family, he undergoes various trials representing the people he has wronged throughout his life.
The book is about Mebet, but although this is a mythic tale and should be read accordingly, many women, I think, will read it with disdain for the way of life depicted. There's a lot of claptrap at Wikipedia which deplores the impact of Soviet collectivisation destroying the Nenets' way of life. Well, there is not much IMO about such traditional cultures worth preserving because they entrench male privilege and hypermasculinity. Under the Soviets children got an education they'd never had access to before, and women had opportunities denied them in their traditional way of life. Men suddenly had to do work which they considered beneath them because it was 'women's work', and they felt so miffed about this that they took up heavy drinking as consolation, which meant that jobs offered by the Soviet government mostly went to women. Reading this at Wikipedia reminded me of the very different take on Soviet collectivisation in Zuleikha by Guzel Yakhina, translated by Lisa C Hayden, Based on the real life experience of the author's grandmother in Siberia—Zuleikha was unequivocal about the way women had their lives transformed when collectivisation rescued them from lives where they'd had no agency of their own.
Brutality against women is certainly depicted in Mebet.
To read the rest of my review please visit https://anzlitlovers.com/2021/06/09/m...
Written in two parts, this short work of fiction tells the story of Mebet, a man so favoured by luck, that he succeeds in everything he does. Nicknamed 'The Gods' Favourite' because he is impervious to harm or grief, Mebet saunters through life without a care in the world and any respect for the ancient laws and traditions of his clan. It is not until death beckons that he learns that his luck was indeed due to the favouritism of The Mother, and that other gods are vying for control of his life and death. (These gods are like Greek gods: capricious, jealous, selfish and utterly unconcerned about the welfare of the creatures they've created on Earth). Part Two takes the form of Mebet's quest to get back from the realms of the dead to his wife and surviving grandson. With his pride and arrogance chastened by a new understanding and concern for what will befall his family, he undergoes various trials representing the people he has wronged throughout his life.
The book is about Mebet, but although this is a mythic tale and should be read accordingly, many women, I think, will read it with disdain for the way of life depicted. There's a lot of claptrap at Wikipedia which deplores the impact of Soviet collectivisation destroying the Nenets' way of life. Well, there is not much IMO about such traditional cultures worth preserving because they entrench male privilege and hypermasculinity. Under the Soviets children got an education they'd never had access to before, and women had opportunities denied them in their traditional way of life. Men suddenly had to do work which they considered beneath them because it was 'women's work', and they felt so miffed about this that they took up heavy drinking as consolation, which meant that jobs offered by the Soviet government mostly went to women. Reading this at Wikipedia reminded me of the very different take on Soviet collectivisation in Zuleikha by Guzel Yakhina, translated by Lisa C Hayden, Based on the real life experience of the author's grandmother in Siberia—Zuleikha was unequivocal about the way women had their lives transformed when collectivisation rescued them from lives where they'd had no agency of their own.
Brutality against women is certainly depicted in Mebet.
To read the rest of my review please visit https://anzlitlovers.com/2021/06/09/m...
November 1, 2017
„Мебет“ – любимата история на боговете: http://azcheta.com/mebet-aleksandar-g...
„Мебет“ е особено създание, което, независимо дали се насладите на присъствието му, дълго ще витае в съзнанието ви. Александър Григоренко предлага необикновено и разчупващо границите на съвременната проза преживяване, като се завръща към архаичните корени на литературата. Той ни припомня къде и как са се зародили вечните мотиви, които днес можем да открием в почти всякo произведение. Смятам, че на това се дължи и усещането за безвремие – сякаш точно в този момент Мебет се впуска в лова си нейде из примитивните, неопитомени кътчета на нашия свят.
Романът определено не би се харесал на всеки, най-малкото защото е от онези бавни четива, изискващи дълбоко осмисляне и повечко търпение. Мнозина читателите ще се поддадат на повика на страниците, наситени с мистична атмосфера, други биха се почувствали отчуждени от богатия, но старомоден изказ на преданията. Мисля, че вече сме отвикнали на подобен притчов език и стил. Просто трябва да прецените доколко сте склонни да се откъснете от удобствата на модерната цивилизация, за да се пренесете в един коренно различен свят, където нейните правила нямат никаква власт.
„Мебет“ е особено създание, което, независимо дали се насладите на присъствието му, дълго ще витае в съзнанието ви. Александър Григоренко предлага необикновено и разчупващо границите на съвременната проза преживяване, като се завръща към архаичните корени на литературата. Той ни припомня къде и как са се зародили вечните мотиви, които днес можем да открием в почти всякo произведение. Смятам, че на това се дължи и усещането за безвремие – сякаш точно в този момент Мебет се впуска в лова си нейде из примитивните, неопитомени кътчета на нашия свят.
Романът определено не би се харесал на всеки, най-малкото защото е от онези бавни четива, изискващи дълбоко осмисляне и повечко търпение. Мнозина читателите ще се поддадат на повика на страниците, наситени с мистична атмосфера, други биха се почувствали отчуждени от богатия, но старомоден изказ на преданията. Мисля, че вече сме отвикнали на подобен притчов език и стил. Просто трябва да прецените доколко сте склонни да се откъснете от удобствата на модерната цивилизация, за да се пренесете в един коренно различен свят, където нейните правила нямат никаква власт.
October 25, 2020
Кога се изтърколи тази 2020 година? :) Дори не я усетих, а съм прочела само 9 книги!
Това обаче е попадението ми за тази година, а и не само. Реална, като аромат на отрязано дърво през есента; сурова, като като присъда на мъж, който не обича; пъстра като черга и жива като младостта. И над това - търсеща отговори. В нещо повече от присъдата, в нещо като земята, нещо нереално, но и неизмислено. Нещо, което е част от тайната на живота - онази, дето знае за страданието, знае за любовта, и много други неща знае. Но какво като знае? Мигар това е полза?
Отговорът не е в любовта. И в ��нанието не е. И в страданието не е. И в справедливостта не е. Недостигнатия копнеж? Невъзможното? Защо оставя това чувство за отчаяние, ако това е правилния въпрос? Духовната слепота ли е правилния път?
Е, честно, няма друга книга в последните 2-3-4 години, която да съм прочитала за ден, както направих с Мебет.
Това обаче е попадението ми за тази година, а и не само. Реална, като аромат на отрязано дърво през есента; сурова, като като присъда на мъж, който не обича; пъстра като черга и жива като младостта. И над това - търсеща отговори. В нещо повече от присъдата, в нещо като земята, нещо нереално, но и неизмислено. Нещо, което е част от тайната на живота - онази, дето знае за страданието, знае за любовта, и много други неща знае. Но какво като знае? Мигар това е полза?
Отговорът не е в любовта. И в ��нанието не е. И в страданието не е. И в справедливостта не е. Недостигнатия копнеж? Невъзможното? Защо оставя това чувство за отчаяние, ако това е правилния въпрос? Духовната слепота ли е правилния път?
Е, честно, няма друга книга в последните 2-3-4 години, която да съм прочитала за ден, както направих с Мебет.
August 27, 2017
Не е моето нещо.
February 24, 2015
Отличная притча! Христианская по своей сути, но спроецированная на быт и мифологию народов Крайнего Севера. Читается на одном дыхании.
November 30, 2021
Two and a half stars, rounding up to three. Rarely have I had such a neutral reaction to a book. I find the setting interesting and the characters absolutely flat - this is a folk tale dragged out to far past its natural length, but I think more important than the deadening effect of the characterisation is the fact that, even so, I can't stand the main character. He's unpleasant. Unpleasant protagonists can be interesting, of course, but Mebet never is. He's just sort of there, a plastic representation of archetype, and I'd like to say he gets what's coming to him and he sort of does, but it's all so watered down and emotionless that what's coming is the spiritual equivalent of a slap on the back of the wrist with a wet bus ticket.
I do think there's a kernel of something compelling here, but it never quite reaches it for me, not on any level.
I do think there's a kernel of something compelling here, but it never quite reaches it for me, not on any level.
February 8, 2018
Я бы назвла это философской сказкой в стиле эпоса народов севера. Вторую часть, где главный герой попадает в поднебесный мир, осилила с большим трудом.
"Ильгет" очень мне понравился, а эта книга нет.
"Ильгет" очень мне понравился, а эта книга нет.
October 5, 2019
Про пошук вищої сили в нашому житті
February 2, 2023
"не бывает такого, чтобы люди в тайге, даже незнакомые, разошлись без доброго разговора, драки или убийства"
June 6, 2020
Глубокая и завораживающая история о жизни ницшеанского сверхчеловека в тайге и о том, почему такая жизнь на самом деле невозможна.
May 21, 2017
Книга-притча, която много напомня приказките на северните народи, които обичах да чета като дете. В известен смисъл те ми се струваха по-екзотични от африканските приказки, защото трудно можех да си представя тези краища, почти целогодишно покрити със сняг и сковани от лед. А после самата аз поживях на подобно място, видях тайгата и Северното сияние и сега не изпитвам изумление, а само носталгия.
"Мебет" е една проста, но доста кръвожадна история за мястото на човек в света. За това може ли един човек, ограден от всякакви страдания да бъде действително щастлив. За това какво е моралът: натрапени ни от обществото правила или необходимост да бъдем чисти пред собствената си съвест.
Мебет е мъж от народа на ненците. Ненците са коренното население на севера, името на народа им идва от тяхната дума за мъж. Руснаците ги наричат самоеди (букв. самоизяждащи се). Според последното преброяване в Русия живеят около 45 000 ненци, но ненски език владеят едва 1750 от тях. Мебет от раждането си е дарен от боговете с късмет. Даже в гладни години ловът му е винаги успешен, богатството му се множи. Едновременно с това, Мебет се има за човек над всички закони. Той с лекота нарушава ловните райони, договорите и обичаите. Не изпитва жал, самосъжаление, тъга или любов. Поне докато не му се ражда внук, който става първото същество, което Мебет безрезервно обиква. И когато смъртта неочаквано идва за суровия ловец и воин, Мебет ще се реши да изпита наведнъж всички човешки страдания и ще влезе в схватка даже с боговете, за да се завърне в света на живите и да спаси внука си от гладно и мизерно съществувание.
И както често се случва в литературата, приказката за древния човек от тайгата, се превръща в общочовешка история с аналог в съвременността.
Прочетох в оригинал.
"Мебет" е една проста, но доста кръвожадна история за мястото на човек в света. За това може ли един човек, ограден от всякакви страдания да бъде действително щастлив. За това какво е моралът: натрапени ни от обществото правила или необходимост да бъдем чисти пред собствената си съвест.
Мебет е мъж от народа на ненците. Ненците са коренното население на севера, името на народа им идва от тяхната дума за мъж. Руснаците ги наричат самоеди (букв. самоизяждащи се). Според последното преброяване в Русия живеят около 45 000 ненци, но ненски език владеят едва 1750 от тях. Мебет от раждането си е дарен от боговете с късмет. Даже в гладни години ловът му е винаги успешен, богатството му се множи. Едновременно с това, Мебет се има за човек над всички закони. Той с лекота нарушава ловните райони, договорите и обичаите. Не изпитва жал, самосъжаление, тъга или любов. Поне докато не му се ражда внук, който става първото същество, което Мебет безрезервно обиква. И когато смъртта неочаквано идва за суровия ловец и воин, Мебет ще се реши да изпита наведнъж всички човешки страдания и ще влезе в схватка даже с боговете, за да се завърне в света на живите и да спаси внука си от гладно и мизерно съществувание.
И както често се случва в литературата, приказката за древния човек от тайгата, се превръща в общочовешка история с аналог в съвременността.
Прочетох в оригинал.
June 11, 2017
Цялото ревю в „Мебет“ – мъдрост и сила от тайгата
Руският писател Александър Григоренко ни отваря погледа за една напълно непозната вселена – тази на тайгата. Този слабо познат климатичен пояс се среща рядко като сцена на романи. Неговата наситена магичност е ловко обрисувана от Григоренко чрез смелия му герой Мебет.
До средата книгата върви вяло и дори бавно, като се запознаваме с жената, сина и враговете на Мебет. Но всичко това е като през призмата на научно-документален филм и за мен имаше повече образователна, отколкото емоционална стойност. Докато от средата вече романът се насочва в дълбоките води на мъдростта, кара ни да се замислим, по много фин и деликатен начин.
Руският писател Александър Григоренко ни отваря погледа за една напълно непозната вселена – тази на тайгата. Този слабо познат климатичен пояс се среща рядко като сцена на романи. Неговата наситена магичност е ловко обрисувана от Григоренко чрез смелия му герой Мебет.
До средата книгата върви вяло и дори бавно, като се запознаваме с жената, сина и враговете на Мебет. Но всичко това е като през призмата на научно-документален филм и за мен имаше повече образователна, отколкото емоционална стойност. Докато от средата вече романът се насочва в дълбоките води на мъдростта, кара ни да се замислим, по много фин и деликатен начин.
May 10, 2018
Формат: Книга Язык: Русский
Автор чем-то напомнил Иванова с его "Сердцем Пармы" и "Листы каменной книги" (автора не помню). Магический реализм. Жизнь человека из остяцкого рода в Сибири времен татаро-монгольского нашествия. Прочитал с удовольствием. Чем-то завораживает его идея судьбы и определенное безразличие автора к судьбе протагониста. Так возможно действительно швыряла жизнь людские щепки в те смутные времена.
К перепрочтению - думаю да. Годика через 3-4, что-бы проверить первоначальные ощущения.
Автор чем-то напомнил Иванова с его "Сердцем Пармы" и "Листы каменной книги" (автора не помню). Магический реализм. Жизнь человека из остяцкого рода в Сибири времен татаро-монгольского нашествия. Прочитал с удовольствием. Чем-то завораживает его идея судьбы и определенное безразличие автора к судьбе протагониста. Так возможно действительно швыряла жизнь людские щепки в те смутные времена.
К перепрочтению - думаю да. Годика через 3-4, что-бы проверить первоначальные ощущения.
This entire review has been hidden because of spoilers.
December 24, 2014
годится. универсальный миф, переводимый без потерь.
March 30, 2020
Размытое предание.
Может и хорошо, что я ничего от книги не ждала и уже очень давно прочитала детский сборник якутских сказок, так что сравнить не могу. (Якутские сказки жалко, надо бы в электронке найти и прочитать)
Ну, по тому как передан стиль сказок, общее есть, но не полностью, ощущения этничности нет. Есть отсылки к ней, от чего воспринимается сказка все же не полностью созданием своего времени, но если разбирать составление фраз, то видно, что рассказывал ее все же человек слушавший или читавший сказки народов севера, но к народу все же имеющий отдаленное отношение. Может быть это и к лучшему, современному читателю, который и про народы Севера не слышал, и якутских сказок в детстве не читал и, наверное, даже советских мультиков по этим самым сказкам не смотрел, так воспринимать книгу проще. И хоть что-то воспримется им в итоге)
Предание интересное, но все же грустное, потому что как любое предание оно бесконечно. И тут очень размыт конец истории. Предания, конечно, не отличаются конкретикой, но все же какой-то итог имеется, и он основной, а потом совсем немного про мед пил по усам текло, да в рот не попало и все. Но автор, словно остановится не смог, и мы узнали про двух жен, про внуков, про еще одного человека из мира людей, что научил грамоте. Мысли внука о том, зачем он это делает и вот само предание о яркой тени, которую наделили счастьем пропало, смазалось. Порой так надо уметь вовремя останавливаться не перетягивать одеяло, не вводить новых героев, не удлинять истории о людях, которые мимо проходили.
Эта история о Мэбэте, не о его внуке или не о его с��охе. А о нем. Люди должны восприниматься в разрезе с ним, или как его сын - в сравнении с ним. А в конце мы получаем отчет о том, какие были люди после Мэбэта и не общим числом, а по отдельности, ну нельзя так предания выстраивать.
Само предание интересное. В литературе не раз обращались к феномену счастливого человека и все время показывали, что счастье - это не "удобство". Что такой человек не объединяется, не создает нечто прекрасное, он игнорирует, он топчет, он берет себе оставляя других побоку. И это красиво слишком недолго в глазах смотрящего, ��отому что лишь первое мгновение ты путаешь это с властью, с истинной силой, со свободой, а потом понимаешь, что человек просто берет для своего счастья и не более того. Но так как это предание, то смысл, конечно затерся. Надо же было и про дерево рассказать, и про оставленных на земле людей. Автор почему-то не смог остановится на теме счастья со всеми выводами, примерами, он все равно пропихивал восхищение Мэбэтом не объясняя за что. А ведь восхищения могло стоить, что он смог осознать свою жизнь, переоценить, но интересно, что он не признал этого вслух и поэтому, конечно, ты в переоценку не веришь и восхищения поддержать не можешь, так же как не можешь поддержать желание внука выписать историю деда. Потому что история без переоценки - это жил-жил человек, да помер.
У Мэбэта, если, по-серьезному, разобраться, так и получилось. Его собака местами умнее и благороднее хозяина была.
Для меня, пожалуй, самым интересным моментом в книге стало предание о Матери. Я такого не помню в сказках, что в принципе и понятно, но вот легенду об этом существе прочитала бы, есть там моменты, в которых хочется покопаться, но это я рассуждаю, как любитель копаться в мифах и легендах, не зря культурологию любила в институте. Это очень специфичное желание и замечание, к книге можно лишь прикрутить как то, что автор все же нам какие-то знания о мифах и легендах основных, про божественность подкинул. Чуточку наш кругозор расширил. Новые знания, может быть новый интерес и можно сказать, что книга даже с таким размытым преданием написана не впустую.
Может и хорошо, что я ничего от книги не ждала и уже очень давно прочитала детский сборник якутских сказок, так что сравнить не могу. (Якутские сказки жалко, надо бы в электронке найти и прочитать)
Ну, по тому как передан стиль сказок, общее есть, но не полностью, ощущения этничности нет. Есть отсылки к ней, от чего воспринимается сказка все же не полностью созданием своего времени, но если разбирать составление фраз, то видно, что рассказывал ее все же человек слушавший или читавший сказки народов севера, но к народу все же имеющий отдаленное отношение. Может быть это и к лучшему, современному читателю, который и про народы Севера не слышал, и якутских сказок в детстве не читал и, наверное, даже советских мультиков по этим самым сказкам не смотрел, так воспринимать книгу проще. И хоть что-то воспримется им в итоге)
Предание интересное, но все же грустное, потому что как любое предание оно бесконечно. И тут очень размыт конец истории. Предания, конечно, не отличаются конкретикой, но все же какой-то итог имеется, и он основной, а потом совсем немного про мед пил по усам текло, да в рот не попало и все. Но автор, словно остановится не смог, и мы узнали про двух жен, про внуков, про еще одного человека из мира людей, что научил грамоте. Мысли внука о том, зачем он это делает и вот само предание о яркой тени, которую наделили счастьем пропало, смазалось. Порой так надо уметь вовремя останавливаться не перетягивать одеяло, не вводить новых героев, не удлинять истории о людях, которые мимо проходили.
Эта история о Мэбэте, не о его внуке или не о его с��охе. А о нем. Люди должны восприниматься в разрезе с ним, или как его сын - в сравнении с ним. А в конце мы получаем отчет о том, какие были люди после Мэбэта и не общим числом, а по отдельности, ну нельзя так предания выстраивать.
Само предание интересное. В литературе не раз обращались к феномену счастливого человека и все время показывали, что счастье - это не "удобство". Что такой человек не объединяется, не создает нечто прекрасное, он игнорирует, он топчет, он берет себе оставляя других побоку. И это красиво слишком недолго в глазах смотрящего, ��отому что лишь первое мгновение ты путаешь это с властью, с истинной силой, со свободой, а потом понимаешь, что человек просто берет для своего счастья и не более того. Но так как это предание, то смысл, конечно затерся. Надо же было и про дерево рассказать, и про оставленных на земле людей. Автор почему-то не смог остановится на теме счастья со всеми выводами, примерами, он все равно пропихивал восхищение Мэбэтом не объясняя за что. А ведь восхищения могло стоить, что он смог осознать свою жизнь, переоценить, но интересно, что он не признал этого вслух и поэтому, конечно, ты в переоценку не веришь и восхищения поддержать не можешь, так же как не можешь поддержать желание внука выписать историю деда. Потому что история без переоценки - это жил-жил человек, да помер.
У Мэбэта, если, по-серьезному, разобраться, так и получилось. Его собака местами умнее и благороднее хозяина была.
Для меня, пожалуй, самым интересным моментом в книге стало предание о Матери. Я такого не помню в сказках, что в принципе и понятно, но вот легенду об этом существе прочитала бы, есть там моменты, в которых хочется покопаться, но это я рассуждаю, как любитель копаться в мифах и легендах, не зря культурологию любила в институте. Это очень специфичное желание и замечание, к книге можно лишь прикрутить как то, что автор все же нам какие-то знания о мифах и легендах основных, про божественность подкинул. Чуточку наш кругозор расширил. Новые знания, может быть новый интерес и можно сказать, что книга даже с таким размытым преданием написана не впустую.
January 7, 2022
С огромным удовольствием прочла эту невероятно самобытную зимнюю сказку-притчу. Мэбэт человек уникальных способностей, не ведающий горя и печалей, живет в тайге непонятно когда. И вообще он непонятно кто, то ли манси, то ли ненец, то ли любимец божий. С ним верный пёс Войпель, безграничная удача и абсолютное бесстрашие. Но вот однажды оказывается, что он просто человек. Тут и начинается его приключение-размышление о судьбе.
За одну только манеру письма автору низкий поклон. Текст вышел потрасающе достоверный, снежно-ритмичный, убаюкивающий. Вообще я не фанат фантастики и иных сказаний. На данный момент удалось полюбить (зато как полюбить) лишь «Кысь» и «Лавра». Теперь «Мэбэт» пополнил этот выдающийся ряд в качестве младшего брата.
За одну только манеру письма автору низкий поклон. Текст вышел потрасающе достоверный, снежно-ритмичный, убаюкивающий. Вообще я не фанат фантастики и иных сказаний. На данный момент удалось полюбить (зато как полюбить) лишь «Кысь» и «Лавра». Теперь «Мэбэт» пополнил этот выдающийся ряд в качестве младшего брата.
September 8, 2022
"Мебет" е необикновена книга. Не прилича на никоя друга, която съм чела. Бих я оприличила на приказка за живота.
Първата част въвежда в трудния бит на хората в тайгата с техните привички, обичаи, празници и вярвания и ни запознава с Мебет, Любимеца на Боговете, за който това са условности, които той не желае, а и не му се налага да следва. Късметът, негов вечен спътник, силата и самонадеяността му му позволяват да е сам господар на себе си, да не спазва правилата, а сам той да си е правило.
Във втората част на книгата нещата се променят, ситуацията се обръща, на ход идват митовете, безплътните , боговете и заслуженото наказание. Или както се казва в книгата "Животът на човека е като чужда война, в която никоя победа не е твоя. Твое е само поражението." Мебет влиза във война, "велика война, най-великата и тежката от всички войни — войната за самия теб".
Книга, изпълнена с мъдрост и с познание, която дълго време ще вълнува съзнанието ми. Книга, търсеща истината и смисъла на човешкото съществуване.
Защото "сляп е не който няма истина, а който не я търси и смята, че всичко на тоя свят е случайно и безсмислено".
Първата част въвежда в трудния бит на хората в тайгата с техните привички, обичаи, празници и вярвания и ни запознава с Мебет, Любимеца на Боговете, за който това са условности, които той не желае, а и не му се налага да следва. Късметът, негов вечен спътник, силата и самонадеяността му му позволяват да е сам господар на себе си, да не спазва правилата, а сам той да си е правило.
Във втората част на книгата нещата се променят, ситуацията се обръща, на ход идват митовете, безплътните , боговете и заслуженото наказание. Или както се казва в книгата "Животът на човека е като чужда война, в която никоя победа не е твоя. Твое е само поражението." Мебет влиза във война, "велика война, най-великата и тежката от всички войни — войната за самия теб".
Книга, изпълнена с мъдрост и с познание, която дълго време ще вълнува съзнанието ми. Книга, търсеща истината и смисъла на човешкото съществуване.
Защото "сляп е не който няма истина, а който не я търси и смята, че всичко на тоя свят е случайно и безсмислено".
June 28, 2018
Формат: Аудиокнига Язык: Русский
Философская притча построенная на верованиях народов Сибири. Оставила смешанное послевкусие, поначалу показалась слабее "Ильгет. Три имени судьбы", хотя сейчас уже не уверен. Как Ильгет остановился в одном шаге от "Сердца Пармы" Иванова в моем внутреннем рейтинге, так Мэбет остановился в полушаге от Ильгета.
Перечитывать - не знаю, время покажет.
Философская притча построенная на верованиях народов Сибири. Оставила смешанное послевкусие, поначалу показалась слабее "Ильгет. Три имени судьбы", хотя сейчас уже не уверен. Как Ильгет остановился в одном шаге от "Сердца Пармы" Иванова в моем внутреннем рейтинге, так Мэбет остановился в полушаге от Ильгета.
Перечитывать - не знаю, время покажет.
This entire review has been hidden because of spoilers.
January 26, 2021
Волшебная и чудесная книга, жестокая и кровавая. Из списка 100 значимых русских книг 21 века. Галина Юзефович пишет о ней как об эпосе типа Гильгамеш или Нибелунги, и это так. В маленькой (4 часа аудиозаписи) умещается длинная главного героя, его странствие в мир духов. Имя Мэбэт как будто рифмуется с Макбет. Это трагедия калибра Царя Эдипа.
July 9, 2020
Интересна книга. Показва как човекът е несъвършен и в крайна сметка колкото и да се стреми към съвършенството на божествата, той си остава човек. Именно в това се крие красотата и смисъла на човешкия живот - стремеж към това да сме по-добри!
August 16, 2021
Величествено сказание за един дълъг и изпълнен с преврати живот, воден от съдбата и боговете.
January 1, 2023
Интересна книга. За идентичността и силата 🌺
November 18, 2016
Определённо нравится мне этот автор! Описание жизни и обычаев северных народов, окружающей безбрежной тайги, сверхъестественного единения и взаимопонимания с природой, полностью погружают в атмосферу повествования, а сюжет держит в напряжении до последней страницы. Может быть "погружению" в книгу дополнительно способствуют и тридцатипятиградусные морозы, установившиеся за окном на этой неделе...
Если "Мэбет" рассказывал притчу об искуплении грехов, то "Ильгет" раскрывает тему причуд судьбы, когда человек в одночасье выбивается"из грязи в князи" и так же стремительно теряет всё и доходит до отчаяния, чтобы затем снова обрести своё.
Немного напрягает многократное повторение "красных словец", явно запавших в душу автора, вроде: "отбросить как жир со скребка", "демон, поселившийся между его лопатками" и т.п. Такие повторения неудивительно встретить у авторов ширпотребных детективов и боевиков, но никак не у Григоренко. Тем не менее, приятные впечатления от прочтения бесконечно перевешивают маленькие шероховатости, поэтому твёрдая "пятёрка".
Если "Мэбет" рассказывал притчу об искуплении грехов, то "Ильгет" раскрывает тему причуд судьбы, когда человек в одночасье выбивается"из грязи в князи" и так же стремительно теряет всё и доходит до отчаяния, чтобы затем снова обрести своё.
Немного напрягает многократное повторение "красных словец", явно запавших в душу автора, вроде: "отбросить как жир со скребка", "демон, поселившийся между его лопатками" и т.п. Такие повторения неудивительно встретить у авторов ширпотребных детективов и боевиков, но никак не у Григоренко. Тем не менее, приятные впечатления от прочтения бесконечно перевешивают маленькие шероховатости, поэтому твёрдая "пятёрка".
March 17, 2016
У Владимира Короленко есть рассказ «Сон Макара». Там одноимённого персонажа судит после смерти нойон, взвешивая на весах плохие и хорошие поступки, в результате чего жизнь начинает восприниматься исходя не от стремления поступать согласно нормам общепринятой морали, а согласно личным убеждениям и желанию прожить без лишних мучений. О чём-то подобном рассказал и Александр Григоренко. Его «Мэбэт» — это сказ о любимце богов, что жил без мучений согласно личным убеждениям, пренебрегая нормами общепринятой морали.
(c) Trounin
(c) Trounin
December 29, 2020
Экзистенциальная притча про ненцев. Норм, но ничего особенного.
Displaying 1 - 29 of 30 reviews