What do you think?
Rate this book
Пупаво време
77 pages, Paperback
First published January 1, 2000
1 person is currently reading
15 people want to read
About the author
Yordan Radichkov
82 books73 followersYordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
February 27, 2020
Ние продължаваме да си живеем в пупаво време...
Йордан Радичков си е мехлем за душата. Книгите му са своеобразен златен архив за уникални български думи. Част от тези думи се срещат все по-рядко, а по-старите са почти забравени.
Вестникът сега не само че не мълчи, ами всичко разгащва. Колкото и хората и държавата да се грижат да се огащват и да си връзват гащите, вестникът гледа да ги разгащва и ела да видиш какво става!
Сврачите разкази и преразкази ми припомниха една игра от детските години. Това бе игра с конци, които така се преплитаха, че образуваха нещо като кръст. Според тегленето на конците фигурата можеше да се разширява и стеснява, да се удължава и скъсява. Тази игра се наричаше сврачи-крачи. Като слушах няколко дни как свраките от махалата си разказваха една на друга все тази история с враните и вранчетата, накрая открих, че те всъщност играят на старата и прастарата игра сврачи-крачи.
Същата игра, сврачи-крачи, открих, че е на въоръжение и при нас, хората. Не дай си боже нещо да се случи (а то непрекъснато се случва!) и тогава всички виждаме кък първом народното събрание се залавя за събитието — водосвет, земеделски земи, депутатски имунитет, телевизия, вот на недоверие, мерцедеси. Веднага след Народното събрание настъпват вестниците с цялото си леко стрелково оръжие, както и коментарната телевизионна рубрика „Отзвук“. Не закъсняват да се включат и говорителите на държавната администрация, на парламентарните и извънпарламентарните сили, на светите синоди и на мюфтийствата. И когато сметнем, че събитието е достатъчно много брадясало, за да има нужда да го бръснем и да показваме лицето му отново на почитаемата общественост, то тъкмо тогава се задава с цялото си тежко въоръжение съботната телевизионна „Панорама“, за да забие последния гвоздей върху капака на ковчега. Но се оказва, че и този гвоздей не е последен, защото на следващия ден, в неделя, се появява радиопредаването „Неделя 150“. Там през цялото време се чува как отново се забива последния гвоздей върху ковчега на седмичното събитие.
Това също е част от играта сврачи-крачи.
Мине се — не мине не знам колко време и ето че телевизионната програма „Ку-ку“ се сеща за събитието и сяда да закове последния пирон върху капака на ковчега, нито че събитието отдавна е умряло и че от него в ковчега са останали само брадата и ноктите. На мъртъвците и на събитията ноктите и брадите продължават да растат и след смъртта.
Ето така, играейки непрекъснато на сврачи-крачи, ние ще продължим да проявяваме усърдие дотогава, докато около нас не остане нищо неосврачено. То и за това е казано: Ако ще е гарга — да е рошава!
От това по-рошаво, мисля, че не може и да бъде!
Йордан Радичков си е мехлем за душата. Книгите му са своеобразен златен архив за уникални български думи. Част от тези думи се срещат все по-рядко, а по-старите са почти забравени.
Вестникът сега не само че не мълчи, ами всичко разгащва. Колкото и хората и държавата да се грижат да се огащват и да си връзват гащите, вестникът гледа да ги разгащва и ела да видиш какво става!
Сврачите разкази и преразкази ми припомниха една игра от детските години. Това бе игра с конци, които така се преплитаха, че образуваха нещо като кръст. Според тегленето на конците фигурата можеше да се разширява и стеснява, да се удължава и скъсява. Тази игра се наричаше сврачи-крачи. Като слушах няколко дни как свраките от махалата си разказваха една на друга все тази история с враните и вранчетата, накрая открих, че те всъщност играят на старата и прастарата игра сврачи-крачи.
Същата игра, сврачи-крачи, открих, че е на въоръжение и при нас, хората. Не дай си боже нещо да се случи (а то непрекъснато се случва!) и тогава всички виждаме кък първом народното събрание се залавя за събитието — водосвет, земеделски земи, депутатски имунитет, телевизия, вот на недоверие, мерцедеси. Веднага след Народното събрание настъпват вестниците с цялото си леко стрелково оръжие, както и коментарната телевизионна рубрика „Отзвук“. Не закъсняват да се включат и говорителите на държавната администрация, на парламентарните и извънпарламентарните сили, на светите синоди и на мюфтийствата. И когато сметнем, че събитието е достатъчно много брадясало, за да има нужда да го бръснем и да показваме лицето му отново на почитаемата общественост, то тъкмо тогава се задава с цялото си тежко въоръжение съботната телевизионна „Панорама“, за да забие последния гвоздей върху капака на ковчега. Но се оказва, че и този гвоздей не е последен, защото на следващия ден, в неделя, се появява радиопредаването „Неделя 150“. Там през цялото време се чува как отново се забива последния гвоздей върху ковчега на седмичното събитие.
Това също е част от играта сврачи-крачи.
Мине се — не мине не знам колко време и ето че телевизионната програма „Ку-ку“ се сеща за събитието и сяда да закове последния пирон върху капака на ковчега, нито че събитието отдавна е умряло и че от него в ковчега са останали само брадата и ноктите. На мъртъвците и на събитията ноктите и брадите продължават да растат и след смъртта.
Ето така, играейки непрекъснато на сврачи-крачи, ние ще продължим да проявяваме усърдие дотогава, докато около нас не остане нищо неосврачено. То и за това е казано: Ако ще е гарга — да е рошава!
От това по-рошаво, мисля, че не може и да бъде!
September 20, 2024
Отдавна се каня да прочета нещо от Радичков.Реших,че този малка книжка е добро начало за човек,който не е чел нищо от автора.Някои разкази ми харесаха,други не и затова оценката е такава.Все пак ми допадна стилът на писане на Радичков и мисля след време отново да се присегна към него.
October 11, 2022
Любима моя книжка!
Displaying 1 - 3 of 3 reviews