„Зная, че се нагърбвам с непосилна задача. Моята черупка може въобще да не тръгне. тя може да потъне като камък на дъното още в самото начало, при първата вълна. Но нали надеждата ни крепи! Трябва да повярвам много силно в работата си. Тази вяра ще ме крепи да работя, да преодолявам всякакви съмнения, всяка греда и ребро да одялам спокойно, всеки гвоздей уверен да кова и да вдигна знаме на палубата. И мото! Много е хубаво, когато една работа си има мото! Тогава тя върви! Съвременният свят още няма свое мото. Той затова и не върви, а се бута. А и животът няма мото! (На животът всъщност мото не му трябва!)“
Йордан Радичков, „Ноев ковчег“
Всички специалисти, въпреки странната ѝ форма, наричат „Ноев ковчег“ роман. Според голяма част от изследователите на писателя това е един от най-силните литературни текстове в българската литература от края на 20 век.
Всяка отделна част от „Ноев ковчег“ е силно разтърсваща и заредена с дълбок емоционален заряд.
Yordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
Роман за живота и хората, събрал в своя "Ноев ковчег" цялата българска душевност, чрез нейните фрагменти, начело с мълвата, с типичната характерност на балканския човек, но все пак се чува и надземното съществувание от дъното на Вселената, от самата "адовина/преизподня". Няма добро и зло всичко е завързано на възел още от правремето и този възел не само не се развръзва, но още повече се заплита. Не, тук не става въпрос за безнадежност, а дори напротив от правреме до днес и в бъдещето ние не знаем как и защо преминаваме през живота, но едно е сигурно, смисълът и истината са някъде там.
На едно място в своите „Задочни репортажи“ писателят Георги Марков казва за Радичков следното (цитирам по памет): „Властта не успяваше много-много да разбере Радичков. И понеже не го разбираше напълно, предпочиташе да го възхвалява, за да не изпадне в конфузното положение да се окаже, че не разбира от литература.“ Марков и Радичков имат донякъде сходна съдба. И двамата са прекарали животозастрашаващо заболяване (туберкулоза) в младежките си години. Приемат ги в казионния в онези години писателски съюз. Млади таланти, творческо ядро на следващото писателско поколение. Марков го интересуват най-вече реалните проблеми на съвременния човек. Стилът на Радичков е по-отвлечен – характеризират го като магически реализъм. Романът му „Ноев ковчег“ излиза в навечерието на големите промени – 1988г. В СССР тече перестройка (поне на думи). Българската компартия предпочита стратегията „да се снишим, докато на големия брат му мине залитането по западния либерализъм“. Нормално нашите очаквания за този роман са той да бъде зареден с нови идеи, опитващ се да критикува режима, който изглежда отслабен. Радичков обаче е пестелив на критики. Едва-едва загатва нещо за „политиците“ и „изтупването на пърхота от рамената“. Всъщност критиката я прави Марков (и то много по-рано) в своите пиеси и романи, с което си навлича гнева на управляващите. Радичков изглежда далеч по-удобен за властта. Живков харесва компанията му, кани го редовно да ходи с него на лов. Подозирам, че Радичков не е бил сред най-запалените ловци. Иска ми се да мисля, че една чувствителна писателска натура би носила пушката само като оправдание за дългите си разходки сред природата – време за наблюдение и изучаване, за самовглъбяване и генериране на творчески идеи. Не зная дали е било така. Просто фантазирам на тема. Марков, макар и на два пъти канен от Живков да се присъедини към разходките му сред природата, се показва като неблагонадежден. Не „захапва“ подадения му от властта пръст. Проявява се като бунтар, инакомислещ. Неслучайно пътят му „нагоре“ не е лек и стремителен. Търпят го заради таланта му и заради това, че народът харесва да го чете, но много добре осъзнават, че е „трън в задника“. Анализите на „Ноев ковчег“ наблягат повече на литературната страна на произведението. Пределно ясно е, че то цялото е една голяма метафора. На какво обаче? Към какво ни препращат уж безобидните истории за животни, както и няколкото по-странни разказа в книгата? Макар да не познавам добре творчеството на Радичков, за мен тук отговорите са категорични и пределно ясни. Това е роман за смъртта. Неслучайно почти всеки един от персонажите в крайна сметка умира. Движещата сила зад романа е собственото битие на писателя. На 59 той вече е усетил горчивия вкус на наближаващата смърт. На 59 смъртта вече не е абстракция. Превръща се в нещо екзистенциално, нещо което вероятно много скоро предстои. Изненадвам се, че не попаднах на анализ, който да установи това, разглеждайки го в дълбочина. Няма как на читателя да не направи впечатление, че „Ноев ковчег“ е организиран около дългата повест „Щърков сняг“. Всичко друго като че ли е за допълнение, за изясняване на подробностите, за усилване на впечатлението, за затварянето на цикъла „живот-смърт“. Кой е този стар и сакат щъркел? Радичков, разбира се. С неговата ранна туберкулоза, с ранната смърт на баща му, брат му, приятелите му. Не е нужно да си Айнщайн, за да се досетиш. Старият щърк, опитният боец, който вече няма силите да се противопостави на настъпващото младо поколение. О, колко му се иска поне още веднъж да полети с тях, да бъде като тях, да го приемат като равен, да му отдадат полагащото му се уважение! Но животът е суров – старите трябва да си отидат и да освободят пространство за младите. Няма кой да ги чака. Мъдростта, опитът, предишната сила като че ли вече не означават нищо. В природата е така, а и човекът не е кой знае какво изключение. Старият щърк ще направи един последен опит. Спасен по милостта на един селянин, той ще оцелее още една зима. Но каква е крайната полза от това? Нима напролет ще добие нови сили? Нима счупеното му крило ще се възстанови и той ще се върне към ятото? Не, разбира се. Просто ще оцелее още една зима. Безсмислено удължаване на старостта. Напролет, още при първата си среща с младите, той ще загине. Така и трябва. Радичков отлично разбира това. Подновяването на живота не включва онези, които вече са го живели предостатъчно. От целия роман лъха на смърт. Обикновена смърт, безславна, очаквана, тъжна. Смърт, която има множество имена – щъркел, лисица, гъбена каша, сняг, свинар, който износва дрехите на мъртвите, снежна гугла, папуняк-дявол, човек-дявол, бог-дявол, тиква, черно куче, сив вълк, жаба, сняг, лято, река, камъни, гарвани, трюм, другари, меджидиета, ковчег, каракачанка, овен, върба, хлебарки, въшкарче… Всяка дума, всеки образ сякаш крещи: Смърт, смърт, смърт! Това е, което е най-велико на този свят и нищо не може да му противостои. Не природата, не обновяването на живота напролет, не древните въздушни коридори на птиците, не бременността на жената. Нищо от това не е особено важно. Всичко е смърт, прелюдия към смъртта, смърт в друга форма, закономерно положено в живота отлагане на момента на умирането. Живите същества си създават собствени илюзии, които смъртта рано или късно разбива на пух и прах. Нищо не е толкова важно и неотменимо. Дори бог и дяволът са безсилни пред смъртта. Тя е единствената истинска природа на света, на всичко. В живота е положен пътят към смъртта. Животът сам по себе си няма никакъв смисъл. Той е просто едно по-кратко или по-дълго пътуване към смъртта. Неотменима, неизбежна, успокояваща всяка земна страст. Настъпваща по-скоро случайно, закономерно. Без паника, без тревога, понякога и без болка. Неочакван финал на нечии филигранно измайсторени в рамките на живота му илюзии за значимост. Въпреки едногодишното си обучение като семинарист (а може би и точно заради него), Радичков изглежда не е успял да припознае християнството, не е открил целебните му лекове срещу страха от смъртта. Тя не е път, който задължително извървяваме, не е врата, която се отваря, за да ни пропусне към вечността, приятна или не. Смъртта е край. Истинският край, финалът на всичко. Онова, което е по силите на човека, се намира на отсамната страна. Там са и всички ценности. После идва смъртта и удря своя заключителен акорд, който дори не е и толкова величествен. По-скоро подсвирване с уста и… теб вече те няма. Библейският Ноев ковчег е обещание за нов живот. Живот след изтреблението, пречистен. Радичковият Ноев ковчег е самозаблуда, макар и доста прецизна. Но също и осъзнаване на този факт – че всъщност нищо няма смисъл, че си успял в едно единствено нещо в живота си – да се самозаблудиш красиво и ефективно, че нещо на този свят е имало някакъв смисъл – да се пишат се книги, да се композират симфонии, да се рисуват картини… В очите на бога ние всички сме равни. Той не се интересува дали един се е наричал Микеланджело, а друг – Мишо. Дали е написал двадесет романа, или е висял до затъпяване у дома, без да стори нищо значимо. Очите на бога търсят друго, но то вече е в измеренията на християнството. Радичковата гледна точка е друга, в значителна степен атеистична. В неговия свят бог, дявол и прочее са фигури на речта – красиви понятия, в които реално не се вярва, но пък стават добре за литература. Да, литература, но кой ще се интересува от всичко това един ден? А дори и да се интересуват, какво ще ти донесе това лично на теб? Ще се почувстваш по-добре от знанието, че си запомнен, че си бил важен, значим, талантлив, чувствителен, мъдър? Всичко е прах и суета. Затова и Ноевият ковчег на Радичков е студен, влажен и тъмен. Подобно на безброй други в запомнената и незапомнена история на човечеството, и той е опитал да направи нещо от живота си, да се труди върху нещо, да съгради нещо от живота си, нещо, което да пребъде във вечността. Да си съгради неръкотворен паметник, подобно на Пушкин. Напразно. Усещането за безсмисленост на битието доминира над всичко останало. Пишейки тази книга, писателят навярно вече е имал разбирането, че и този, иначе забележителен човешки акт, е лишен от кой знае какъв смисъл. „Е, добре, хората ще разберат, че аз съм осъзнал преходността на живота и всичките му напъни да бъде значим по някакъв начин. И какво от това?“ Няма наследство, няма памет, няма надграждане, няма посока. Всичко е смърт, космически студ, самота, празнота, безнадеждност, обреченост, предопределеност, смърт. Та нима някой успя да избяга от нея? Мао ли – великият лидер, който мъкне след себе си своя портрет из тъмните кътчета на Радичковите спомени? Или пък Апостола, когото народът ще почете с кръстния знак – от уважение към делото му и от страх пред Бога, но чиито сребърни меджидиета са по-важни от всичко друго? „Та те Апостола забравиха още в същия ден, че мен ли ще запомнят с нещо? Да, сега все още съм важен. Не за всички. За някои, които се интересуват от мен. И след смъртта ми пак ще остана важен за някои. Но от онзи Ноев ковчег, който цял живот градих, в крайна сметка не ще остане нищо.“ Радичковият ковчег е осъден да остане празен. Неслучайно трюмът му е толкова тъмен и лишен от всякакви твари. Напразно човекът се е опитвал да го пълни с нещо, което му се е струвало важно. Този Ноев ковчег ще потегли към отвъдното напълно празен. Единствено човекът, чиято собственост е, ще остане заключен там, чакайки прокапването на небето. Заключен в празнотата на своето съзнание. Колкото и да му се иска, няма да може да приюти дори вече починалите си приятели. От онази привидна веселост на живота днес не е останало нищичко. Заслужава ли си да се опитва още веднъж да се оцелее? За какво? Да полети още веднъж, знаейки, че младите начаса ще го умъртвят – не защото го мразят, а защото нямат време за старци. Твърде заети са да строят собствените си Ноеви ковчези. А какво иначе да правим с остатъка от живота си? Не бива и да легнем да мрем без време. Може би просто… да чакаме. Тихо и смирено. Без патос и болка. Краят ще дойде като избавление. Остава въпросът – защо тази книга на Радичков трябва въобще да се изучава в училище? Редно ли е да караме младите хора, в много отношения още деца, да разсъждават на такива тежки теми? А кога да им я предложим? Когато телата им остареят и смъртта придобие реални очертания? Когато ги налегне болест и немощ? Би било твърде жестоко. Напротив – точно сега е времето да им подадем за размисъл тази нелека тема. Нека се упражняват върху нея, защото точно в този момент те са безсмъртни. Едва-едва са започнали да събират греди за своите бъдещи Ноеви ковчези. На тази възраст смъртта може да се приема всякак. Тя може да е героична, смислена, жизнеутвърждаваща. След няколко десетилетия смъртта ще избледнее, ще стане тривиална, случайна, разбираема, необходима. Ще я познаем отблизо, ще признаем, че ни е победила, че ние сме като всички останали, живели под това небе – нито по-умни, нито по-успешни, нито по-щастливи, нито по-интересни, нито по-мъдри, нито по-завършени. Еднакви с всички преди нас и с всички, които предстои да се родят след нас. Еднакво обречени, еднакво безсмислени. Същества, изтъкани от смърт, кротко очакващи последния си час, последния си дъх. Борещи се все още по силата на някакъв ритуал, на навика, на инстинкта за живот, в който сме инвестирали толкова много. Но и очакващи, знаещи, че все пак в края на пътя, рано или по-късно, тя ще дойде, за да ни отнеме всичко. В един последен стон ще ни стане мило за собствения ни животец. Слава Богу, ще е закратко, а после атомите, от които сме съставени, ще се разпилеят и ще се преподредят за нов живот. Този път вече без нас.
Нищо в тази книга не е казано в прав текст. Всичко е завъртяно и има поне две скрити значения. Автора пише красиво, но се отплесва и дава ненужни детайли,и описанията на тези детайли.
Всички казват, че ако прочетеш тази книга след години, ще реагираш различно и ще ти хареса, но при мен няма да стане така - щом сега не ми харесва, как мислите,че ще реагирам след 15 години, примерно?
Имам нужда от добре написан анализ, за да разбера за какво идеше реч в този "роман". И е факт,че три седмици се мъчих с тази ужасна книга. Не я оставих недовършена, а трябваше. Не ми хареса, не бих я прочела отново, и кой по дяволите е решил, че е окей това произведение да бъде добавено към програмата за матура?
Много съжалявам, но ако единственото качествено нещо в една история е нейният “символизъм”, то историята не струва. Точно това е, което виждаме в Ноев Ковчег - страница след страница безсмислици, които са сложени под етикета, че имат дълбок смисъл, въпреки че по самосебеси нямат капка стойност. Символизмът не се добавя, за да конструира историята, а за да я подсили.
"Въпреки че навън цари пълно безветрие и никъде няма отворени ни врата, ни прозорец, аз продължавам да чувствам как едно леко, едва доловимо течение движи застоялия въздух в трюма… Тъй и в неуютния живот и при най-пълно безветрие, ако човек напрегне сетивата си, ще долови едно съвсем леко движение на въздуха, зародило се от някоя тайно открехната врата или тайно открехнат прозорец. Като че самото време открехва тайно врати и прозорци, за да не се задуши животът в собствената си непроветреност. Аз не искам тук да говоря за ураганните ветрове, които движат историята, въртят вятърните мелници на човечеството и мелят мливото му, за да хранят неговия дух. Думата ми е за слабите, едва доловими и съвсем тихи въздушни течения. Те са заченати в самата утроба на неподвижното."
Искам да знам какви (не)законни вещества е консумирал господин Радичков по време на писането на това прекрасно произведение. Процеса на писане беше ...... интересен.
b4: ако учителят ми по литература казва, че този роман е тежък..... бог да пази господ и мене и двамата да ме пазят.....
aфтър: никога повече няма да погледна йордан радичков по същия начин.... не искам да се отказвам да го чета ама не искам и да продължавам ГАДНО Е!!!!! защо дани просто не си остана с детските романи какво се е случило 😭
Страхотен меланхоличен и тъжен Радичков не му дадох максимална оценка само защото балканското и тъжното ми дойде малко в повече , но книга която заслжава да се чете и изучава в гимназии и прочие такива места .
Многото орнаменти не могат да скрият това, че няма основа, даже подчертават нейната липса. Немското изобилие от думи е полезно в такива случаи - "Kitsch".
Изненада! Няма да ви лъжа, ако МОН не ме задължаваше да прочета ,,Ноев ковчег"...едва ли бих я подхванала доброволно. Трудна, крайно абстрактна и безкрайно странна. Смърт, летаргия, надежда.Четеше се бавно, истинско предизвикателство се оказаха тези сравнително кратки разкази. Ако и на вас ви предстои прочитът на тази книжка (на тези спомени), препоръчвам ви да подходите възможно най-непредубедено. Би било абсурдно да твърдя, че съм разбрала "какво иска да каже авторът", но, надявам се, почувствах това, което е искал да скъта на своя Ноев ковчег.
Роман ли е, сборник с разкази? "Кулминацията на Радичковото творчество" или неговата видрица? Дали е Радичковият писателски завет?
Определяна като "роман", тази книга е всичко друго, но не и обикновен роман. Сюжетна линия и главни герои липсват в класическия смисъл на думата, повествователят обяснява на читателя мислите си и начина си на писане. Текстът е разделен на отделни тематични отрязъци, някои съвсем кратки, а други с дължина на отделна повест. Изглежда, че към края на писателския си път Радичков е събрал множество образи и митологеми на един Ноев ковчег, който, макар и да може да го спаси от удавяне, все пак си остава ковчег в съвременния смисъл на думата. Образите са тясно свързани с историите, в които се появяват, но понякога фигури от различни истории се срещат в плана на писателското въображение. В цялата книга има много малко реплики, и все пак тя е много филмова, натоварвайки със значимост цялостния изглед на отделните сцени, представяни винаги живописно. Действителност, легенда, сън се сливат и по такъв начин се смесват истински фигури (свинар, каракачанки, Васил Левски, хлебарки, щъркел, лисица) и въображаеми образи (човек-вълк, дявол, огромен удавник с рани по плешките като от изтръгнати дървета) в едно естествено течащо действие без посока (именно затова е трудно да се каже, че текстът е роман).
Тази книга не може да задоволи всеки вкус, дори не би се харесала на повечето български читатели. Но за мен беше чудесна възможност да се кача и аз на Ноево-Радичковия ковчег и да попътувам през един въображаем свят - красиво бягство от реалността. Това издание е много красиво, заслужава да се спомене името на художничката Ива Димитрова, която е автор на корицата и на илюстрациите към всяка част на книгата.
Предполагам, че ако бях с около 15 години по - голяма, книгата щеше да ми допадне, но в момента нито историите, нито стилът на писане предизвика някакъв интерес у мен.
Тежка книга, истински тежка. Книга за живота, книга за смъртта. Значението зад думите на Радичков не е черно на бяло, понякога това което е написал си е това което е написал, в други случаи не точно... Изключително много ми хареса точно това загатване. Макар и особен, стилът на Радичков е красив. Лично ми беше изключително интересна, но се запънах и изгубих някъде по време на "Щърков сняг". Отне ми време отново да се върна към книгата, но се радвам, че я прочетох до края. Истински негативните отзиви са със сигурност от хора не докоснали книгата по правилният начин. Не мисля, че аз самият успях да разбера абсолютно всичко от писането в точния смисъл на неговите думи. Интерпретацията ми може да е изключително грешна, може и да е близо до истината. За моя огромна участ няма да мога да попитам покойния автор. Препоръчвам, но не на всеки. Препоръчвам, но не във всеки момент.
I had to read it for school, skipped some parts so that I could finish it. A lot of unnecessary details and so on. It's just too long The main point could be told with just half of the book. Sorry Radichkov but no.
Този роман за мен полага основите на българската постмодерна литература по много фин начин, разчовъркващ тайно болезнени рани в човешката плът. Алегорията е прелюдие към сюрреалистични пейзажи, сцени от сънища и картини на съзнанието - такива, които поставят под съмнение всяко нещо в нашето съществуване. Излишно е да споменавам за дълбоко напластената образност, носеща рояци от послания и микрокосмоси. Роман, поставящ на преден план пределността на екзистенциализма. Дълбоката му философичност, съчетана с художественото начало, прави тази книга феномен в литературата. Именно линията между живота и смъртта - там, където нищо не е определено, където човешката душа се лута в неизвестност, тя определя същността на душевния път към осмислянето. Чрез множеството примери се постига цялостна картина на човешките (и не само) нрави, трептения, постъпки и изкушения, но това е тук само за да ни отведе към следващия етап - равносметката, която последва действията и постъпките ни, и горчивото осъзнаване на резултата - паметта или забравата. Носталгия лъха от тази поредица от разкази, примесена с доста душевна болка и меланхолия. Каквато несъмнено е неизбежна, опитвайки се да синтезираме този въшкав живот в пределния, граничен момент, приближавайки към смъртта - голия скелет с празните очи. Този чуден Ноев ковчег, побиращ в себе си толкова много, но отварящ трюм��вете си и за нас, давайки ни възможността да влезем в тях и да се докоснем до най-тъмните кътчета на стращата душа. Велико.
Това, че ние сме научени да рецетираме прочетеното в учебниците, без да мислим самостоятелно, е голям пропуск в образователната ни система (и не само нашата). Романът трябва да бъде прочетен и осмислен в контекста на личния ни светоглед. Вярвам, че всеки може да открие в него нещо от себе си.
Edit: Със сигурност не е за някого, който чете рядко. Трябва да имаш литературни знания, за да вникнеш в него.
Изобщо не ми допадна.. още от "Ние, врабчетата" си знаех, че Радичков не е моят автор, ноо сега едвам четох отделните глави, почти нямащи връзка помежду си. Интересно е замислена, но май очаквах различно нещо, имайки предвид Ноевият ковчег от Библията.
✒"Ето как всеки уж е съпричастен със съдбата на другия! Той дори изтръгва и по някое и друго възклицателно от себе си! А всъщност през цялото това време непрекъснато е бил загледан към своите фиданки под прозореца и следи да не би изневиделица да се появи козата и да бастиса милите, прескъпи на сърцето му фиданки. "
✒"Да му помогна обаче, не можех, никой още не е успял да помогне на мъртвите! Можех само да му съчувствам."
✒"Сам на себе си и олтар, и богомолец."
✒"И нищо, ама съвсем нищо не можеш да скриеш от погледа на скъпия на сърцето ти човек, впит в тебе!"
✒"„Живот!… Както и да го гледаме, побратиме, все не ни задоволява!“"
✒"С годините и със застаряването човекът все по-често и по-често се вглежда назад и в живота си, за да види дали случайно не е забравил нещо важно и съществено там в него. Той до последния миг на живота си не може да се освободи от натрапчивата мисъл, че е забравил нещо важно и от изключително значение. Затуй, когато застане пред прага на небитието, човекът все по-трескаво се рови, за да си припомни кое бе онова важно нещо от живота, което забрави, пренебрегна или недооцени…"
Като автор Йордан Радичков е труден за разбиране. Една от причините е нетрадиционната повествователна структура на творбите му и особеното присъствие на разказвача в сюжета. Налице е аз-форма на повествование, като чувствата за самоирония и критичност не са чужди на разказвача. Често присъстват спомените на автора, които са на границата между реалното и въображаемото - затова можем да отсъдим, че Радичковите текстове съдържат и автобиографични елементи. И в "Ноев ковчег", подобно на "Нежната спирала", присъства реални исторически личности, близки на самия писател - Методи Андонов, Григор Вачков и Емилиян Станев. "Ноев ковчег" е интересна книга, но трудна за разбиране. Налице е вглеждане в детайла и усет за драматичност в представената ситуация. Много често историите завършват тъжно и оказват влияние върху читателя.