Любов на площада

by Владимир Левчев

Книгата съдържа любовни, политически и религиозни стихотворения, писани през последните 35 години.

Genres: Poetry

First published January 1, 2014

About the author

Владимир Левчев е роден на 17.10.1957 г. в София. Завършва английска гимназия и изкуствознание в Художествената академия. Работи като редактор и преводач на поезия в издателство „Народна култура“ от 1982 до 1990 г. Oт януари 1989 г. издава забраненото тогава списание „Глас“. След 1990 г. е зам.-главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. години заминава за САЩ, където преподава литература и творческо писане в няколко университета. Oт есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград.

Владимир Левчев е автор е на 13 стихосбирки, два романа – „Крали Марко: Балканският принц“ и „2084-та“, както и множество статии на културни и политически теми. Има три книги, издадени в САЩ.

По време на дългогодишния си престой във Вашингтон Владимир Левчев се запознава в дълбочина с тайните на масонството.

Reviews

[Emilia Mirazchiyska · Rating 5 out of 5]

Определението "религиозни" стихотворения в този случай малко ме смущава, признавам. Не ми се струва добро определение за стиховете в последния дял от тази книга. Сега ще пиша само за тях, само за стихотворенията от тези последен отсек на книгата, наречен БОГ. Те са малко, първото е Барселонското "Убийство на светец", ще ви кажа, че то ми е сред любимите и усешам присъствието си някъде в него, в някоя от залите на музея, навън под палмата, разлюляна от прохладния пролетен вятър, в линейката с мелодична аларма, сред множеството на площада, сред близките на светеца от картината, или сред обкръжението на лирическия аз - още не съм решила точно къде се усещам най-силно. "Целта на душите" от 1993 намерих и в предишната книга за София на Владо Левчев и той някак винаги ме оставя безразлична. "Дявол и бог" (заглавието е дадено с главни букви, но тук не ми спестява колебанието дали да пиша бог с главна или с малка буква). Та то започва така:

Дяволът е разликата между нас.
Дяволът е тайната,
която всеки за себе си знае.

Не, няма да продължа да го цитирам. Но ще кажа, че съм напълно съгласна с това, което Владо Левчев казва за Бог.

"За да съществува света" е едно от стихотворенията на Владо Левчев, което най-много харесвам. Ще го цитирам цялото.

ЗА ДА СЪЩЕСТВУВА СВЕТА

Бог казва.
Делфийският оракул предсказва.
Декарт доказва.
Данте показва.
Твоята Сянка наказва.

Бог е непознаваемото. Делфийският оракул е легенда от културата на Древна Гърция. Чела съм Декарт. Чела съм Данте, при това в оригинал и го обичам. От тази сянка се страхувам.

Последните две стихотворения в този кратък дял от книгата, дял посветен на БОГ са "Струнната теория" (от 2013) и "Теология на песента" (от 1988).

Може би наистина трябваше да пишем на задната корица "Книгата съдържа любовни, политически и теологически стихотворения, писани през последните 35 години". Или пък теологични? Е, може би още не е късно да решим.

[Илияна Делева · Rating 5 out of 5]

Търсене – думата ключ за „Любов на площада”
Илияна Делева
Стихосбирката на Владимир Левчев „Любов на площада“ излиза в новата поредица „поезия poesia ποίηση poetry“ на издателство „Скалино“. Първото впечатление при първия прочит е, че тази поетична книга следва една идея и контекстуалните връзки в нея са толкова силни, че на места читателят като че ли губи представа за текста и му остава само усещането за някакво внушение. Затова един прочит не стига.
Стих от Бийтълс и стих от Библията – онова, което води лирическия аз по пътя през времето, сред хората, на среща със себе си. Това може да е първият ключ към разбирането на една дълбока поетично-философска концепция, създавана 35 години (както пише на задната корица).
„Любов на площада“ е заглавието на първото стихотворение, дало и заглавието на книгата. Вероятно написано специално за нея, то не е оставено само в началото, а е последвано от друго – „Будният” от далечната 1981-ва година. Двете съставят своеобразна цялост с идеята човек да се разбере със себе си и предполагат, че времето е нищо, но и всичко, че сънят и будността се преплитат в този най-важен наш път – към срещата с душата ни.
Любов
В този първи цикъл са включени стихотворения, които с повече въображение могат да се нарекат любовни. Но те следват (именно чрез интертекстуалността си и размес(т)ването на годините – не са хронологично подредени) една философия на това какъв е човек в различното време и как любовта, в различни нейни смисли, го променя. У читателя остава впечатлението, че хората сме едновременно едни и същи, но и други, затова и начина ни да обичаме е различен.
Ако човек (читателят) обърне внимание на годините, поставени под стихотворенията може да добие представа за едно развитие. С времето лирическият аз става по-лаконичен, по-тих и сякаш по-намерен. В 80-те крещи истерично, апокалиптично и многословно, през 90-те е безкрайно самотен, а днес (в стихотворенията с дата след 2000-та год.) е някак премерено тих и любовта му е помъдряло нежна.
Тази любов е едновременно интимна и всеобхватна. Но тя е много тъжна, защото Човекът се е изгубил. Човекът живее в едно страшно Отчуждение. Затова Смисълът е в Търсенето. Така Любовта е отиване на среща със себе си и с другия, но може би е пътуване насреща – срещу другия и себе си. Последно в първата част и повеждащо ни към втората част на книгата, е стихотворението от 1994-та, което завършва така:
Свята
свети
самотата ни
Светът е свят
На площада
Един цитат от „Четирите квартета“ на Т.С. Елиът, от „Бънт Нортън“ отваря тази част: „Only through time time is conquered.“ (като този цитат не е даден в превод в бележка под линия, за да не се намесва тук преводачът) и поетът продължава с особения си подход да размесва времената, а с това да внушава идеята за вечност.
Тук главен герой е протестиращият човек от лятото на 2013, но и този от 1989-та, и няма как читателят да не ги сравни, ако иска да достигне до своето философско тълкувание на случващото се. Но от друга страна такова тълкуване е някак опростено. Защото този протестиращ човек е всъщност търсещият, социализиращият се, намерилият един възможен път към другия Човек. Поезията е жива. Поезията е ритъм, махало, метроном и чук. Поезията не гледа встрани, не се отклонява, тя води направо на площада, без пощада… Поезията без да иска става публицистика. Защото случващото се на човека е по-интересно от случващото се в него и в крайна сметка, полисът е наше деяние, наша гордост и утеха, и грижата за него, разбира се, е неотменно наша. И все пак, все още оставаме сами и самотни във времето, което не тече праволинейно. Внушението отново идва от последното стихотворение, чиято роля е да ни преведе към третата част и съвсем умишлено то няма под себе си дата – Квартал „Надежда” (рондо).
Бог
Тази трета последна част в книгата е най-кратка и стихотворенията в нея са най-къси, но това е логично. Тук Поетът изследва сложните отношения на Човек с Бог. Тук поставя големите въпроси, които често не намират отговор или пък отговорите са повече от един. Тук времето е спряло (и под творбите често липсва дата). Кой е Смисълът? Защо са ни дадени Паметта и Забравата? И още…? Какво съм Аз? А какво е Бог? Може би Бог „е това, което не знаем.“ и което „трепери вътре в нас“…

Затова „Любов на площада” е един път между Човек и Другите, едно търсене на другия, в съ-жителството – там, където съществува социумът, и в самотата – там където съществува Бог…(less)

[Иглика Дионисиева · Rating 4 out of 5]

Стихосбирката на Владимир Левчев „Любов на площада“ приковава вниманието ми и ме вдига на крака още преди да съм я разгърнала. Корицата говори, атакува веднага, щом вглеждащият се в нея отмести поглед от заглавието. Корицата обещава поезия, но и стряска, и подлага всичко на съмнение и проверка – с визирането на същността и мисията на изкуството. Съмнение на четящия – касаещо неговите собствени компетенции, виждания, прояви за и в изкуството. Проверка – като отвориш книгата, какво ще намериш там – потвърждение на екстериорния текст, от всички следващи го текстове в книгата, или предизвикателни словесни късове, стоящи на границата между потвърждението и отричането, поставящи допълнителни въпроси, вместо отговори. И още едни думи засилват енигматичността отвън: „Книгата съдържа любовни, политически и религиозни стихотворения, писани през последните 35 години.“ Значи ли това, че тези стихотворения тук, по някакъв начин не са се вписвали в издадените вече 19 стихосбирки на автора (15 от които в България и 4 в САЩ), били са твърде различни, или по някаква друга причина са били поставени в състояние на другост, отграничаване, табу и са чакали да им дойде времето? Отварям книгата.
Стихотворенията, освен, че носят заряда и частици от 35 различни години, през които са писани, са и различни по форма и графичен изглед. Има бели, свободни стихове, но има и класически, вписващи се в канона на куплетите, римуването и слога. Някои текстове бихме могли да доближим до сонетите, други съдържат в себе си рефренност, свойствена за поп-културата и позната ни от времето на децата-цветя, хипитата; рондо, блусове, хроники, оди…
Ето и любимото ми стихотворение от цикъла "Бог":„Теология на песента“:
„Бог е нещо много
малко
и нетрайно.

То трепери вътре в нас.

Навън е смърт.

Но нали човекът,
който пее,
когато е изправен до стената,
е по-голям от смъртта?
И нали човекът
е изправен до стената?

Нека пее!“

[Ирен Петрова · Rating 5 out of 5]

Отварям книгата и се озовавам на площада. Никой не ме пита дали искам или не. Думите ме отнасям там и няма смисъл да се съпротивлявам. Без да осъзная съм преминала през "тайни проходи, стълбища, балкони". Намирам се между стотици други. Това са онези същите, които "преживяха Османската империя" и "още една национална катастрофа след Втората световна война" онези, които викат "свобода" и "оставка". Аз съм единица съставляваща цялото. Четейки думите, минавайки от ред на ред, от страница на страница, съм станала част от действието, което се развива на големият площад на любовта. Събрани са хора от всякакви раси и прослойки. Някой чака "последния влак в полунощ". Друг разговаря "с просяците на ъгъла". Вятърът разнася найлонови торбички, докато на този площад се случват екзекуции, убиват се светци, тълпата аплодира Мустафа. Отнякъде се чува глас от гетото, после изстрел. Свободен си! Висят по прозорците на старите сгради нашият срам, страховете ни, нашите сънища и кошмари. Озовавам се под натиска на обществото. Дават ми избор, да се превърна в "човекът без лице", "човекът маса" или да ме разстрелят. Жените играят народно хоро, а онези викат пред парламента. Дюкяните на пазара са празни. Площадът, пред който цяла страна се разпада. "Змията на вселената раздвижва лъскаво подлунно тяло" и "някъде по залез се чува Божествената музика". "Стрелките на часовника обикалят свободно безкрая". Затварям книгата написана с "най-българските букви". Това не е книга, а покана да се събудиш.
Ирен Петрова

[Misho Todorov · Rating 4 out of 5]

Ще коментирам предимно американските стихотворения в тази книга. "Справедливост за всички" е много американско стихотворение, вече и много българско, с други думи много „капиталистическо“. То е едно от предпочитаните от мен в тази книга и ако го знаех by heart, както се казва на английски, сега щях да го цитирам. De Profundis” - намигване от гетото към мрачния опус на Оскар Уайлд – се явява нещо като продължение на "Справедливост за всички" (и двете са писани във Вашингтон през 2006) и сега, като си мисля за тях, в ума ми се върти стихът „Свободен си, братко, свободен си“.
"Свободен си
да кандидатстваш за най-страхотната работа,
която няма получиш,
защото си се родил с лоша карма
или с лош цвят на кожата."
Така си е, спор няма, изпитвал съм го на свой гръб! Тук Вл. Левчев по нищо не отстъпва на любимите ми американски поети Уолт Уитмън и Алън Гинзбърг. И честно ме размива мнението на някои хора, които твърдят, че го предпочитат като преводач.
Колкото до онова почти любовно стихотворение "Пет години след 11 септември" и предишното стихотворение в книгата "Единадесети септември" и аз бях в Америка този ден и изпитах същото като всички американци и хора по света (талибаните, ислямските фундаменталисти и членовете на Ал Кайда за мен не са хора). И да, "Човекът не е остров", това стихотворение със заглавие-цитат от Джон Дън е стихотворението, което най-много харесвам в цялата книга. Направо съм горд от факта, че е написано от български поет.

[Ivan Patev · Rating 5 out of 5]

Владимир Левчев е поет, който не си играе с езика самоцелно. Езика той използва, като средство, за да изкаже гражданска позиция, а поезията му борави спокойно и свободно с целия диапазон от поетически техники –рима, ритъм, стихотворни стъпки… За него поезията е граждански ангажирана дейност, а не игра в някакво безвремие, защото изказването на емоция е поезия. Да се покаже емоцията означава тя да премине в следващия миг, показва се и нищо не остава от това показване, затова да се изкаже емоцията е по-важно отколкото да се покаже. Думите са юмрук в лицето на историята, поезията на Владимир Левчев иска да ги намери.
В тази негова книга „Любов на площада“, която съдържа стихотворения, писани през последните 35 години се усеща една спокойна, самоуверена поетическа река, която не държи сметка за течението (си), нито за бреговете си, една чистосърдечна и емоционално наситена строфа, която неусетно ни помага да преминем на другата до нея и да доловим далечен ромон на вода в естествените алитерации на чувството, в можещата стабилност на римата, в обвиването на белия стих с традиции и класика. Толкова за езиковите функции – останалото е на корицата (предната).

[Teodora · Rating 3 out of 5]

Първа среща с Владимир Левчев. Морска, задочно – защото нямах възможност да бъда на представянето на книгата му в Созопол – но макар и в различни дни неговите думи и аз самата сме дишали един вятър, един приказен град.

Сега се здрависваме със стиховете му в тишината на моята стая, прегърнати от светлината на нощната лампа и тютюнев дим. А първото изречение, цитатът, с който бива отключено споделянето на трийсет и пет години, веднага успява да ни сближи. Защото Бийтълс (точно те, така любими) смигват от страниците с: „Why don’t we do it on the road?“ Най-страстната им песен, онази, която сама разрошва косата ми и тайничко повдига крайчеца на роклята ми. Песен, която да се свърже в пъзел с „Любов на площада“. И да заразказват, заедно. За голота, рок, подскачане из точките на календарите, откриване и губене.
Книгата е разделена на три части – по една за любовта, политиката и Бог. Три основни съставки на всеки житейски път, общи. И три пределно интимни осмисляния.

(още: http://our-walls-and-bridges.blogspot... )

[Cvi * · Rating 3 out of 5]

"Милярди хора по света сънуват
това, което ще забравят"

[Yuliyana Todorova · Rating 5 out of 5]

http://blog.scalino.eu/2014/10/28/%D1...