Любовен джаз

by Васил Акьов

222 pages, Paperback

First published April 20, 1982

About the author

Васил Георгиев Акьов, български писател, е роден на 06.06.1924 в гр. Дупница. През 1942 г. е изключен от гимназията заради антифашистка дейност и арестуван. През 1943 г. е осъден и изпратен в Кюстендилския затвор, където прекарва до 09.09.1944 г. Секретар на Околийския комитет на РМС в Дупница и член на Околийския комитет на РП (к); участва активно в укрепването на новата власт. В края на 1945 г. започва да работи в Областния комитет на РМС в София. През 1946 г. работи в ЦК на Демократичната младеж, през 1947 г. е на строежа на жп линията Перник-Волуяк. Работи в културно-просветния отдел на ЦК на СНМ (1947-1948). Главен редактор на Детиздат (1948), завежда културния отдел на в. “Народна младеж” (1949-1950) и на в. “Работническо дело” (1951-1961), главен редактор на в. “Литературни новини” (1961-1964). Редактор в Студията за игралния филми (от 1972). Член на СБП, СБФД. За пръв път печата критическа статия през 1954 г. във в. “Народно дело” (Дупница). През 1948 г. сътрудничи на списания за деца и юноши; от 1949 г. печата критика и публицистика във в. “Народна младеж”, “Работническо дело”, “Литературен фронт”, сп. “Ново време”, “Септември”, “Пламък”, “Киноизкуство” и др. Автор на книгите “Република на смъртните” (повест, 1966), “И дойде денят” (роман, 1967, 1974), “Светове” (критика, 1968), “Птици и хрътки” (1969), “Тихи залези” (разкази и новели, 1973), “Джокерите” (роман, 1977), “Любовен джаз” (1982), “Петляно време” (1983), “Игри по никое време” (1984), “Избрани произведения” (1984), “Инфаркт” (1988), “Ангели след потопа” (роман). Книги за деца: “Ивайло” (исторически разказ в картинки, 1972, 1976), “Вили тръпката” (1979). Автор е на сценариите на филмите “Птици и хрътки” (1969), “Тигърчето” (1972), “И дойде денят” (1973), “Пантелей” (1977), “Мигове в кибритена кутийка” (1979), “Къщата” (1979). Съпругата му, Донка Акьова, е известен кинокритик. Негов син е редакторът и режисьор Иля Акьов. Награди: Орден на Народна Република България І степен; награда за литературен сценарий за филма “Птици и хрътки” на фестивала на трудещите се (Чехословакия, 1971); награда на Министерството на народната просвета за същия филм на VІІ фестивал на българския филм (Варна, 1969); награда на Съюза на българските писатели за сценарий за филма “…И дойде денят” на ХІІ ФБФ (Варна, 1973); награда на СБФД за цялостно творчество (посмъртно). Умира на 07.02.1989 г. в София.

Reviews

[Tzeck · Rating 2 out of 5]

Първо - в книгата няма никакъв джаз (а аз си я взех заради тази думичка в заглавието, което си е мой проблем). Има един откъслечен тромпет към края, който обаче не играе централна роля, макар да се опитва (може би) да внуши обатното. Езикът на автора е образен, стилен, автентичен, на моменти даже красив, но твърде често преиграва със собствените си похвати и силни страни, което повечето пъти води до гротескни вместо изящни резултати. Например обстоятелствените пояснения на мислите и емоциите на говорещия след буквално всяка една пряка реч, колкото и незначително да е съдържанието ѝ. Героите са интересни, но незавършени, някои от по-второстепенните са стереотипни и почти всички са с много странни и необичайни (да не кажа невъзможни) за епохата имена - което все пак придава известен колорит и може да се отчете като плюс, особено на фона на соц-реалностите. Финалът беше не особено реалистичен, а внезапната психо-метаморфоза на бащата на главния герой - напълно изсмукана от пръстите. Но като цяло четивото е леко, незатормозяващо, даже приятно. Би могло да му се дадат и три звезди, но усещането, с което прелистих последната страница, беше по-скоро на безразличие, затова - две.

[Bunny Slipper · Rating 3 out of 5]

сякаш българият от късния социализъм ме прегръща и ми разказва истории и не спира да се шегува с всичко и с всеки (づ￣ ³￣)づ

[Kalin · Rating 3 out of 5]

По плътност на стила и пиротехничност на идеите е от класата на Станислав Стратиев, Васил Цонев и дори Иван Мариновски.

Но героите, особено към края, кривнаха тъй дълбоко към цинизма на „обикновения човек“ (една от любимите измишльотини на „реалистичната“ литература: все за него се говори, а някой да го е виждал в обкръжението си? След внимателно вглеждане?), че, първо, спрях да вярвам, че са млади, и второ, спрях да колоездя редом с тях и ги изпроводих с тъжен поглед, докато изчезваха зад хоризонта.