The Café with No Name

by Robert Seethaler

THE NUMBER ONE INTERNATIONAL BESTSELLER

'How I loved this book . . . Seethaler is in his very own league' Elizabeth Strout

It is 1966, and Robert Simon has just fulfilled his dream by taking over a café on the corner of a bustling Vienna market. He recruits a barmaid, Mila, and soon the customers flock in. Factory workers, market traders, elderly ladies, a wrestler, a painter, an unemployed seamstress in search of a job, each bring their stories and their plans for the future. As Robert listens and Mila refills their glasses, romances bloom, friendships are made and fortunes change. And change is coming to the city around them, to the little café, and to Robert's dream.

A story of the hopes, kindnesses and everyday heroism of one community, The Café with No Name has charmed millions of European readers. It is an unforgettable novel about how we carry each other through good and bad times, and how even the most ordinary life is, in its own way, quite extraordinary.

Genres: Fiction, Historical Fiction, German Literature, Roman, Literary Fiction, Historical, Audiobook

224 pages, Paperback

First published April 26, 2023

About the author

Robert Seethaler is an Austrian living in Berlin and is the author of four previous novels. A Whole Life is his first work to be translated into English and is already a German bestseller, selling over 100,000 copies. The book has been translated from its original German by Charlotte Collins.

Reviews

[Great-O-Khan · Rating 1 out of 5]

Die Stunden, die ich im "Café ohne Namen" verbracht habe, haben sich für mich nicht gelohnt. Das Buch ist für mich ein enttäuschender Roman. Es geht zunächst noch vielversprechend los, auch wenn es keine stimmige Gesamthandlung gibt. Man liest eher Porträts von Menschen, die in irgendeiner Art und Weise mit dem titelgebenden Café in Verbindung stehen. Bei den Porträts sind zu Beginn durchaus schöne, melancholische Beschreibungen dabei. Doch zunehmend erinnern die in die Porträts eingebauten "Lebensweisheiten" unangenehm an Paulo Coelho. Auch die Grenze zum Kitsch wird mit dem Verlauf des Buches immer häufiger überschritten. Darüber hinaus ist mir der Ton zu gleichförmig geblieben. Unabhängig davon, ob die Renovierung des Cafés oder eine Fehlgeburt beschrieben worden ist, wirkte alles sprachlich gleich. Am Ende wurden diese Defizite immer mehr zum Ärgernis. Ich kam mir auf den letzten Seiten wie ein Cafébesucher vor, der zahlen wollte, vom Kellner aber ignoriert wurde. Dabei wollte ich doch einfach nur schnell hier raus.

[Stephen the Bookworm · Rating 4 out of 5]

The Café with No Name is a beautifully melancholic gentle tale of a small café- it's owner and the locals who visit it.

This is Vienna in the 1960s - a city that is recovering and changing from its past.

Robert Simon has dreamed of owning a café and when the opportunity arises to take over a property near a busy market he seizes the chance
With the support of Mila- a barmaid- together they establish a place of joy, refuge, comfort and a community is established.

This is a somewhat gentle and wistful read- ( but never hiding from the hardships of life) telling the story of Robert and his landlady - The Widow ; Mila and her boxing husband Rene and weaving in the lives of other residents and frequent visitors.

Katy Derbyshire's translation captures the mood of the time and the place - a new world approaching but haven for people can be found within the four walls of the café.

Robert Seethaler's novel has been a big success and this translated version should bring new readers into The Cafe with No Name. A book to gently explore and enjoy


Quotes:
I do love the sound of ice cubes in the glass. That alone makes everything worth it.

[Nadine Schrott · Rating 4 out of 5]

Ein leiser Roman mit stimmungsvollen Momenten und tiefen Einblicken in die menschliche Seele .....

Simon schlägt sich mit Gelegenheitsjobs durch....Sein Leben ändert sich grundlegend, als er die Chance nutzt, ein Café zu eröffnen...
Dort treffen sich die unterschiedlichsten Menschen...beladen mit Sorgen und Nöten ...oder eben diejenigen, die einfach ein Gläschen trinken möchten.....und Simon gibt ihnen auf Zeit einen Ort für ihr Sein....

Ein sprachlich ausgefeilter Roman, den ich unglaublich gerne gelesen habe....doch der trotzdem in meinen Augen nicht tief genug eindringt in das Menschsein der Protagonisten.....

Lesenswert!

[Eylül Görmüş · Rating 4 out of 5]

Ne kadar sessiz bir kitap - ve bu nasıl güzel bir şey.

Bir kitabı sessiz diye tanımlamak olur mu, olurmuş. Az kelimeyle konuşan ancak insanda söyledikleri kadar söylemedikleriyle etki bırakan bir kitap Avusturyalı yazar Robert Seethaler'ın İsimsiz Kafe'si. Kendisinin dilimize çevrilmiş her şeyini okudum, çoğunu çok sevdim, bu da istisna olmadı.

1966 yılının Viyana'sındayız. Robert Simon adlı bir adam yıkık haldeki bir kafeyi devralmaya karar veriyor, hikayemiz böyle başlıyor. Mekan kısa zamanda kendi müdavimlerini yaratıyor, o insanların her biri kendi öyküleriyle geliyor.

Tıpkı Tütüncü Çırağı'ndaki gibi bir mekan üzerinden bir semtin ve kentin tarihine bakıyoruz ve tıpkı Toprak'taki gibi küçük, sıradan insanların öykülerine kulak veriyoruz. Arka kapakta yazdığı gibi, "küçük insanlar hakkında büyük hikayeler anlatmak": Seethaler'in alamet-i farikası sahiden, çok iyi beceriyor bu işi.

Bu kitap biraz da kişisel bir yerden dokundu bana, hatta birkaç yerden. Viyana'nın kafe kültürü malum, tüm Avrupa şehirlerinden başka, köklü ilişkileri var kentlilerin kafeleriyle. Viyana'ya gittiğim iki seferde de en az sokakta olmak kadar sevmiştim o kafelerde olmayı, zira kentin hafızası gibiler, çok başkalar, onu anımsadım. İkincisi de, altı sene boyunca kafe işlettiğim için insanların bu tür mekanlarla kurduğu ilişkinin nasıl olabileceğini az çok biliyorum. Ben de bir dönem Robert Simon oldum aslında, ben de gelenlerin hikayelerinden kendime bir dünya ördüm, o tanıdıklık hissi de çok iyi geldi.

Küçük, iddiası iddiasızlığından gelen, naif, yumuşacık bir kitap İsimsiz Kafe. Mevzubahis kafenin isimsiz olması detayından tutun da, savaşın ardından ayağa kalkmaya çalışan bir kenti aslında mikro düzeyde temsil etmesine, kapısından giren herkese sunduğu kucaklayıcılığına, insanların başkalarıyla tanışarak hayatlarında büyük dönüşümler olmasına vesile olmasına... Çok şeyini çok sevdim, kafenin de, kitabın da.

Bir Viyana kafesinde oturup etrafı dinlermiş gibi hissetmek, kendinizi öyle hayal etmek isterseniz okuyunuz efendim. Ve tabii - Regaip Minareci çevirisi her zamanki gibi pırıl pırıl.

[Emiliya Bozhilova · Rating 5 out of 5]

Мъничка книга за мъничко местенце - кафене без име - на мъничко пазарно площадче в една призрачна Виена, която сякаш никога не е била. Подслон за няколко тъжни, самотни, подплашени души, които не искат друго освен свое мъничко кътче с мъничко топлинка и пристан от оглушителната врява на другата, забързаната и все по-шумна Виена и от тегобите на криволичещите им, теснички житейски пътечки.

Годината, в която някогашният сирак от войната Роберт Симон наема сбутаното помещение на партера на някога внушителна, но вече отдавна западнала виенска къща, за да го превърне в кафене без име, може и да е 1966. Но кафенето се носи в ефирно безвремие, където всеки от посетителите му сякаш обитава свят от сенки и непознаваеми непознати, но същевременно неизменно носи своето само негово си пламъче, негова си искрица светлина. Светът на кафенето е ефимерен, но сгряващ, като плахо цветче, подало се в пукнатина в асфалта. Докато някой ден някой реши да я отстрани. Но споменът, че е дишало и носило уют и радост вероятно се родее с пищните вишневи цветове, обожавани от цяла нация на другия край на света, която в източноазиатски безумно напрегнатото си ежедневие намира време в няколко кратки седмици всяка година да им се порадва.

Усещането за сакура и за мека, светла меланхолия, за листенце нежност - по виенски - са напоили всеки ред. А редовете, изглежда, са по-издържливи пред вечния враг на всяко начало - времето.

4,5⭐️

————————
▶️ Цитати:

☕️”Светът се върти все по-бързо, та може да се случи някои от онези, чийто живот не е с достатъчно тежест, да бъдат изхвърлени от релсите.
Не е ли хубаво, че има такова място, на което хората да държат?”

☕️“Когато бях млада, един ми вика: мила ми госпожице, знам, че сте твърде хубава за мен, но въпреки това ще опитам - мога ли да Ви поканя на кино?
Ама че идиотия. Разкара ли го?
Не, омъжих се за него. Никога не съм разбирала мъжете както трябва, но винаги ми е било приятно да са край мен.”

☕️“Пише го в Библията. Ужасно. Винаги нещо потъва или се изравнява със земята. Човек обича да се занимава с разрухата. Никога не съм изпитвала нужда от кaтoлицизма, макар да обичам да ходя на черква. Навън - крясъци, автомобили, строежи, а вътре - само проскърцване и шепот. А през лятото е приятно хладно.”

☕️“Доброто се съдържа в благодарността. Човек е благодарен на виното, задето още му харесва, на тялото, задето още го носи, и на пенсионната каса, че финансира всичко това.”

☕️“Когато го попита защо, онзи му отговори, че плаче, понеже сега вече завинаги било свършено със старата Австрия. Можело да настъпят по-добри времена, каза той, докато сълзите обилно мокреха страните му. Но по-добрите времена били и по-различни времена, човек първо трябвало да свикне с тях.”

——————
И едно кратко, но добро интервю: https://www.ft.com/content/df8a2ba6-9...

[Diane Barnes · Rating 4 out of 5]

Another one of those quiet little novels that are Seethaler's trademark, where not much happens but everything does.

"The best thing is to look for a shady spot in life and keep still."

Just like the dead people buried in The Field, his previous novel, we get to know the customers in this little Austrian cafe, along with Robert Simon, the owner, and his waitress Mila. I'm sure I'll be wondering what they're all doing for the next few days.

[Elena · Rating 4 out of 5]

"Man sollte sich immer ein bisschen mehr Hoffnung als Sorgen machen. Alles andere wäre doch blödsinnig, oder?" - Robert Seethaler, "Das Café ohne Namen"

Wien, im Spätsommer 1966: Robert Simon wohnt zur Untermiete bei der Kriegerwitwe Martha Pohl und schlägt sich als Gelegenheitsarbeiter auf dem Karmelitermarkt durch. Als der Besitzer eines kleinen Kaffeehauses am Markt verschwindet und der Laden fortan leer steht, bewirbt er sich als Pächter. Er eröffnet ein kleines Café, in dem sich die nächsten zehn Jahre viele Stammgäste tummeln und ihre eigenen Geschichten, Sorgen und Ängste mitbringen.

Ein Café ohne Namen, das zum Mittelpunkt eines ärmlichen Wiener Viertels wird und die Menschen Gemeinschaft fühlen lässt - was für eine schöne, leise Erzählung! Robert Seethaler zeichnet in seinem Roman "Das Café ohne Namen" die Aufbruchsstimmung rund zwanzig Jahre nach dem Krieg nach, die auch den Protagonisten Robert Simon erfasst, woraufhin er ein kleines Café eröffnet, in dem er Kaffee, Soda, Bier, Wein, Schmalzbrot und Salzgurken anbietet. Doch nicht das Angebot lockt die Besucher*innen in das Café (mit Ausnahme des Punsches im Winter), vielmehr sind es die Suche nach Gemeinschaft, Gesprächen und manchmal gar der Liebe, die sie in die Wirtschaft locken.

Viele verschiedene Persönlichkeiten lernen die Lesenden im Laufe des Buches kennen, verknüpft sind sie alle durch Robert Simons Café. Der Autor gibt mal längere, mal kürzere Abrisse ihres Lebens wieder, wechselt bei einigen Figuren auch die Erzählperspektive. Mir hat die Art des Erzählens wirklich gut gefallen, mich haben die Schicksale der Wiener*innen, die immer wieder im Café ohne Namen zusammen kommen, berührt und ich mochte vor allem auch die Botschaft des Romans, dass ein Mensch Gemeinschaft braucht, sehr. "Das Café ohne Namen" ist kein Pageturner, es ist ein ruhiger, unaufgeregter Roman, den ich genau deshalb empfehlen möchte.

[Jodi · Rating 4 out of 5]

This was a quiet, comfortable slice-of-life kind of novel, which I usually enjoy, and I did enjoy this one! It takes place in Vienna in 1966.

Robert Simon (“Simon” to all) had a job in the Farmer’s Market in the town centre, where he did various odd jobs for all the market vendors. The war had ended about 20 years previously and the economy was starting to improve. Simon enjoyed the variety and physicality of his work, and his tips were quite good, but he felt there was something missing in his life. He found an ad saying the old café across from the market was available, so he applied to lease the space and re-open the café. He set to work cleaning, painting, repairing equipment, and shining the glassware. Within just a few days, he was open for business. He couldn’t think of a name for it and felt naming it after himself was too pretentious. It was a friend who came up with this:

“Maybe it doesn’t matter after all,” the butcher said, thinking it over. “I mean, the Danube existed long before anyone called it the Danube. So your café can just have no name, and that’s fine.”

Customers began arriving almost right away and, as fate would have it, a young woman came by, crying and desperate for a job, so he hired her on the spot as a server.

The book's focus is on the various “regulars” who frequent the place. Most are real characters who give the novel its nice, light-hearted feel. There are a few troubled customers, as well, who create or experience enough drama to keep the book interesting.

The Café with No Name is a nice, gentle novel that appeals to me though it may not appeal to all in the same wa.😉 Still, I recommend it!


“Between–the–pages–of–a–book–is–a–lovely–place–to–be” 3.5-stars ⭐⭐⭐⭐

[Left Coast Justin · Rating 3 out of 5]

He was becoming aware of the sober fact that every dream disappears the moment it becomes true.

This slender and lightweight novel floats through the reader’s mind like a dandelion seed, moving here, moving there and ultimately landing with almost imperceptible impact. Most of the characters in this book grew up with nothing, but the café with no name gives them a place to enjoy their nothings together. A few people are present throughout the book; a few more drift in, have their moment and drift out again.

One of the interesting choices Seethaler makes is in naming his characters; nearly all of them have names like Stjanko and Slubetzky and Prsbiszil, reminding us that, for hundreds of years, Vienna was the de facto capital of major chunks of what is now called Eastern Europe. The city itself, like many of the café’s patrons, seems to be in decline. This is not the Vienna of musicians and the waltz or prancing Lipizzaners, but of worn-out barmaids, butchers, fading widows, athletes gone soft and gamblers. Seethaler (himself a Viennese who has decamped to Berlin) treats these folks with respect and affection.

I appreciate what he’s trying to do here, but with so many characters and so few pages, none of these stories generated the requisite heft to affect me much. With the passage of time comes, inevitably, stories involving death and dying, lending the flavor of profundity without actually achieving it.

She said, “Where are we going?”
“Home,” said Simon.
“Through weather, dust and tedium?”
“Absolutely,” said Simon. “How else would we get there?”

Now there’s an interesting question, Mr. Seethaler. How else would we get there?

[Kingofmusic · Rating 5 out of 5]

Mit einem Café oder Bier in der Hand mit den Sorgen und Nöten der kleinen Leute auf Du und Du. Wunderbar!

Ausführliche Rezension folgt!

[City ReadersMag · Rating 4 out of 5]

Biz sadece yıllar boyu bir fanusunda yüzen iki kayıp ruhuz.
Wish You Were Here | Pink Floyd
Sanki bu kitabın ve Seethaler’in diğer eserlerinin fon müziği Pink Floyd’un bu şarkısı olurdu. Küçük bir fanusta yaşayan küçük insanların, basit ama kendilerince önemsiz olmayan hikayeleri. Gelenler, kalanlar, acıyı ve sevinci hayatın olağan bir parçası olarak yaşayıp geçip gidenler. Fonda kasaba veya mezarlık ya da isimsiz bir kafe…
Robert Simon da bu insanlardan biri. Kitabın kapağını açtığımızda gittiğimiz 1966 yılında Simon, adeta harabeye dönmüş Marktcafe’yi kiralayıp kendi isimsiz kafesinin başına geçiyor. Bu sırada biz de kafeyi güzel bir açıdan gören bir noktaya sandalyemizi yerleştirip, buraya bir şekilde yolu düşen insanların hikayesini izliyoruz. Kırılganlıklara, insan olma hallerine ve varoluşsal kaygılara şahitlik ediyoruz. Aralardaki sadece monolog/diyaloglardan oluşan bölümler sayesinde kafenin müşterilerine kulak misafiri oluyoruz.
Seethaler, önemsiz görülebilecek sıradan insanların bu dünyadan geçip gidişlerini sade ama etkileyici bir biçimde anlatmakta tam bir uzman. Ben, yazarın bu eserini - diğerlerinin de yoldaşlığında yazarın külliyatını bitirmeye koşuyorum.

https://www.instagram.com/cityreaders...

[Joy D · Rating 3 out of 5]

Set in Vienna in the 1960s to 1980s, protagonist Robert Simon acquires a café, which he never names. This is a low-key “slice of life” book with little to no plot. It follows the lives of Simon’s friends, coworkers, and the regular visitors to the café. Some play a large role in the story, such as Mila, the woman he hires to help run the business, while others come and go briefly. People live and die, experience successes and failures. It is a story about community. It is a pleasant read, but I found it hard to get invested. I read the English translation from the original German. I much prefer Seethaler’s A Whole Life, which I highly recommend.

[Lyubov · Rating 3 out of 5]

Стабилно, приземено и спокойно писане, каквото и очаквам от Зееталер. Някакси обаче цялостно книгата не ме докосна, не резонира особено с мен. Затова и слагам 3 звезди. Почти съм убедена, че до няколко месеца няма да помня почти нищо от нея освен тихата ѝ обичайност. В крайна сметка понякога има нужда и точно от такива четива.

[Miroslav Maričić · Rating 3 out of 5]

Baš kao što i naslov govori, u pitanju je opuštajuća i neopterećujuća priča smeštena u Beč dvadesetak godina nakon završetka drugog svetskog rata. Godine u kojima je talas optimizma uveliko zahvatio Evropu, pa i junaka ove knjige Roberta Simona. Simon je odrastao bez roditelja u domu za nezbrinutu decu i kao autsajder nije birao poslove, radio je kao najamni radnik na pijaci, u siromašnom delu Beča. Imao je sreće da je ratna udovica nudila smeštaj poštenoj osobi, koja će se brinuti o njoj i na neki način biti joj nova porodica. Sticajem okolnosti zatvaranje lokalnog kafea donelo mu je priliku da ispuni svoj san i postane gostioničar, ohrabren od strane ratne udovice, sa osnovnim menijem i kartom pića, ali bez ideje o imenu Simeon otvara Kafe bez imena.
U početku Simeon je i vlasnik i jedini radnik kafea, a gosti, radnici na lokalnoj pijaci i poneki slučajni prolaznik, ali vremenom kafe radi sve bolje pa Simeon uskoro nalazi radnicu Milu, vrednu i na sličan način od sudbine odbačenu ženu. U knjizi su opisane svakodnevne zgode i nezgode koje se dašavaju u okviru kafea. Priče o ljubavi, svakodnevnim problemima, popravkama, održavanju i napretku, planiranju, priče o ljudima koji žive obične, male živote sa puno snova i nadanja u lepšu budućnost. Opisuje se Milina ljubav sa rvačem Reneom, koji voli da pije, održavanje kotla za grejanje kafea, unos novih artikala u ponudu kafea, briga za ostarelu gazdaricu i odavno prijateljicu, ljubav sa jugoslovenkom Jašom, njeno ludilo, dolaženje i odlaženje, neke nenadane smrti i odnos sa pijanim gostima. Knjiga za svaki dan, za uživanje u književnosti, za opuštanje od svakodnevnih briga i nekih teških tema u nekim drugim knjigama. Ali da je knjiga vrhunska književnost, da će vas uzdići poput Grka Zorbe koji je takođe opuštajuć i predivan, to svakako neće.

„Bolovi su samo male pakosti života. Strašno postaje tek kad ih više ne osećaš. Mudri ljudi se propiju, a glupi u nekom trenutku trabunjaju kako žude za majčinom utrobom.“

[Wandaviolett · Rating 5 out of 5]

Aufbaujahre in Wien
Kurzmeinung: Robert Seethaler - der Name steht für literarische Qualität. Egal, welchen Seethaler man greift, man wird immer gut unterhalten und das auf hohem Niveau.

Kurz nach Kriegsende hilft der ungelernte junge Bursche Robert Simon auf dem Wiener Mark aus als Mädchen für alles. Er ist handwerklich geschickt und sucht eine Perspektive. Schließlich findet er ein paar kleine Räume, die schon früher einmal für eine Kneipe genutzt wurden und er legt seine sämtlichen mühevollst zusammengekratzten Spargroschen auf den Tisch für deren Anmietung, ein paar Möbel dazu und eine Schanklizenz: und voilà, das Café ohne Namen, direkt am Marktplatz, ist geboren. Als später Mila als energische Kellnerin dazukommt, läufts. Ich lese das Hörbuch - und Matthias Brandt als Sprecher mit seinem unnachahmlichen Timbre tut das Seinige, das heißt, ich bin sehr angetan.
Robert Seethaler erzählt in ruhiger, aber eindringlicher Weise vom Nachkriegsleben, von den Depressionen der Menschen, vom Weitermachen, vom Scheitern und Wiederaufstehen. Aber auch vom Liegenbleiben. Und Nichtwiederaufstehen. Und von Erinnerungen an bessere Zeiten. Ohne dass es expressis verbis gesagt wird, ist klar, der verlorene Krieg hat seine Spuren in den Seelen der Menschen hinterlassen, sie geknickt, gebrochen, verbogen. Im Café, das eigentlich keins ist, sondern eine Kneipe, treffen sich die mehr oder weniger gescheiterten Existenzen des Viertels, Die Stammkunden sind die stadtbekannten Alkoholiker. Wie Seethaler gerade diesen Menschen ein Gesicht und eine Geschichte gibt, das ist bemerkenswert. Auch andere, gebrochene Lebensläufe werden von Seethaler aufgegriffen und ins Bild gesetzt. Das macht er tiefgründig und sensibel, doch ohne etwas zu verschweigen. Arbeiter kommen ins Café, Marktbesucher, bald ist das Café eine Anlaufstelle für viele.
Die Nachkriegszeit ist eine Zeit des Aufbaus und der Chancen, jeder, der vordergründig einigermassen gesund ist oder gesund geblieben ist und mitanpacken kann, bekommt eine Arbeit. Freilich, man darf auch nicht wählerisch sein. „Das Café ohne Namen“ ist eine Erzählung über den Mann und die Frau von der Straße, eine Hommage an den Mut einfacher Leute, denen nichts anderes übrig bleibt, als auf die Zähne zu beißen und weiterzumachen. Irgendwie. Manchmal klappts und manchmal klappt es auch nicht. Unaufdringlich fließt die Atmosphäre der Zeit und der Stadt Wien ins Geschehen. Die Lektüre: ein Genuß.

Fazit: Eine oft melancholische, einfühlsame Erzählung in wunderschöner Sprache über gebrochene Existenzen, die ein Plätzchen zum Abhängen suchen und in Seethalers Markt-Café auch finden. Freilich der Wirt ist er nicht, das ist Robert Simon. Aber ist es nicht auffällig, dass beide den selben Vornamen haben? „Das Café ohne Namen“ gehört ein bisschen eben auch Seethaler.

Kategorie: Anspruchsvolle Literatur. Wien.
Hörbuch Verlag Hamburg, 2023 /sonst: Claassen

[Aoife Cassidy McM · Rating 4 out of 5]

I got lost in this slice of life novel set in 1960s Vienna. It’s a relatively short book at around 200 pages but it’s not one you’ll want to rush through, and its unhurried pace only adds to its immersive quality.

Simon Robert had a difficult childhood and adolescence, and lives with a war widow in a small apartment in central Vienna. Having worked for years at the Karmelitenmarkt, Simon has saved up enough money to take on the lease for a cafe in a working class Viennese neighbourhood.

The book follows Simon’s life and the life of the cafe (with no name), as it draws in characters from the locale with its relaxed and welcoming ambience and ordinary fare. Don’t expect a huge amount of plot but do stay for the well drawn characters, the precise writing and the beautifully authentic sense of time and place - a Vienna 20 years after the war when possibility abounds.

There are perhaps many to whom this will not appeal, but I found it thoroughly lovely, gentle and bittersweet, and with Seethaler having been previously longlisted for his novel A Whole Life, we might see this on the International Booker longlist. For fans of Elizabeth Strout or Marzahn Mon Amour. 4/5⭐️

Wonderful translation by Katy Derbyshire, the original was a bestseller in Austria. Many thanks to Canongate books for the arc via @netgalley in exchange for an honest review.

[Caroline Günther · Rating 3 out of 5]

Ich habe Seethaler letztes Jahr im Interview zu seinem Roman "Das Café ohne Namen" erlebt, wobei mir seine Art nicht unbedingt positiv in Erinnerung geblieben ist. Für eine lange Autofahrt ist mir das Hörbuch nun wieder ins Auge gesprungen und da es ziemlich genau der Fahrtzeit entsprach und ich wusste, dass seine Bücher als literarisch wertvoll gehandelt werden, wollte ich ihm eine Chance geben.

Ich war also voreingenommen. Ständig klingelte mir in den Ohren, dass er seinen Schreibprozess als "wie ein Autist im stillen Kämmerlein" beschrieb, wobei er sich "die Worte aus dem Herzen presst". Dies suggeriert schon einmal alles andere als Leichtigkeit, was ich an Büchern normalerweise sehr schätze. Auch war laut Seethaler die fröhliche, sommerliche Kulisse des Wannsees unpassend für die Lesung eines Auszugs des Romans. Nach Lesen des Buchs kann ich das sogar nachvollziehen, denn es ist durchzogen von Düsterkeit und Melancholie.

Seethaler hat definitiv ein Talent zum Schreiben. Denn obwohl der Roman kaum Handlung hat, habe ich die Personen und ihre Schicksale rund um das Wiener Café mit Interesse verfolgt. Es gab Passagen, die mich zum schmunzeln gebracht haben, wobei es sich eher um schwarzen Humor handelte. Gegen Ende kamen sogar ein paar Emotionen auf.

Nach ca. 67% musste ich den Roman pausieren, weil ich das prätentiöse Geschreibsel kurzzeitig satt hatte. Ständig jagen sich vermeintlich tiefgründige Aussagen, die aber eigentlich Kalenderspruchniveau haben. Es wird zu viel gewollt und geschwafelt - vielleicht auch einfach zu viel gepresst, wer weiß.

Die Darstellung von Frauen war mir unangenehm, auch wenn mir durchaus bewusst ist, dass manche der problematischen Aussagen aus Sicht der Charaktere getroffen werden und die damalige Lebensrealität widerspiegeln. Was mich deutlich mehr gestört hat: Die handelnden weiblichen Charaktere wurden zu 100% aus männlicher Sicht beschrieben. Für mich war zu jeder Zeit der männliche Schriftsteller und seine Sicht auf Frauen erkennbar. (Das ist nicht immer der Fall, denn es gibt durchaus gelungene weibliche Charaktere von männlichen Autoren.)

Letztendlich hat das Buch keine Begeisterungsstürme in mir ausgelöst. Ich fand es interessant, mich mit dem Buch und dem Autor und meinen Vorurteilen auseinanderzusetzen, aber gute Literatur sieht für mich anders aus.

[SusanneH · Rating 3 out of 5]

Ich mag wie Seethaler schreibt, aber dieser Roman war irgendwie doch kein Roman, er bestand für mich aus einzelnen Fetzen.
Ich habe einige schlechte Bewertungen gesehen und kann sie verstehen.
Dann kam mir der Gedanke, dass vielleicht das Café selbst seine Geschichte erzählt und wir durchs Schlüsselloch, das Fenster oder die Tür einzelne Situationen miterleben, manchmal nur Gespräche oder Gedanken hören.
Und dann macht der Aufbau des Buches mehr Sinn. Wie ein Kaleidoskop zeigt uns das Café ohne Namen seine Welt.

[Nina]

Prokleti grafički dizajneri.

Ukratko, jako loše. Kičaste rečenice koje pokušavaju da pogode neki melanholičan ton, likovi koji su tek nacrti. Zamislite Bakmana da imitira Erih Mariju Remarka. Tugaljiva knjiga sa gomilom opštih mesta. Jedva sam nekako izgurala do 30. stranice i odlučila da ipak volim sebe.

[Zeynep Gunduz Seyhan · Rating 4 out of 5]

Okuduğum ilk Seethaler kitabı olmasından mı yoksa polisiyenin üzerine denk geldiği için beni rahatlattığından mı bilmem ama çok sevdim kitabı. Ara ara aklıma düşeceğinden eminim Simon nerede acaba, Mila ne yapıyor, kasabın babası öldü mü?…

[LeserinLu · Rating 5 out of 5]

Stil von Ein ganzes Leben - hat mir gut gefallen, insbesondere das Ende!

[Marion · Rating 3 out of 5]

Ein leises Buch ohne viel Tamtam.

[Debbie Robson · Rating 3 out of 5]

Robert Seethaller’s The Café With No Name is definitely a quiet book. I did enjoy the clean and simple prose, the evocation of Vienna in the 1960s but somehow missed the humour. The book definitely doesn’t shy away from the harshness of many people’s lives – the long hours, the cramped flats, hopes and dreams dashed. The strength in the novel is the characters that visit the café and of course run it like Robert and Mila. I was just, somehow, expecting more. Also, I found Mila’s last remark to Robert discordant and dismissive, keeping the review to 3 stars.

[kvazimodla · Rating 3 out of 5]

Život teče, u prazno.

Ovde nisam našla onu toplinu koju volim kod Zetalerovih knjiga, kao da su i njega stigle godine i razočarenja - nema onog tihog optimizma, prihvatanja, diskretne poruke da je sve dobro i loše što nam zapadne deo veće slike koja je u suštini o saosećanju i ljudskosti.

Ima momenata kad te srce zaboli, kad se prepoznaš, zatreperiš, ali do smisla, svrhe, ipak ne dobaciš.

Ne znam, ne poleti, ili poleti pa sleti. Nema kuda.


"Naime, sadašnjost nije ništa drugo nego čir koji buja na temelju jedne potpuno zapuštene i ukaljane prošlosti i koji će se na kraju neminovno probiti do budućnosti, čime će dovesti do konačnog sloma svega što život koliko-toliko čini podnošljivim. Tako gledajući, smatrala je da i nije najgore rešenje da se čovek na vreme skloni u svet mimo ovozemaljskih gluposti, svejedno da li pomoću injekcija, pilula ili triput prepečenog likera od trešnje."

[Стефани Kalcheva · Rating 4 out of 5]

"Който разяжда един град отвътре, не бива да се учудва, че той рухва."

Много обичам да започвам отзивите си с цитат, като не губя време да обмислям и избирам, нещо отвътре ми нашепва кой е най-подходящ, а после сама се удивлявам, че съм избрала точно него. И ето го изречението за разрухата, за една отминаваща епоха във Виена, която никога няма да се повтори, и чийто край, подобно на всеки друг, навява усещане за тленност, меланхолия и страх, че нищо не може да е вечно (освен промяната, разбира се, тя е сигурна).

В "Кафенето без име" Роберт Зееталер ни описва родния си град Виена, в който е роден през 1966 г., а действието в романа се развива през 60-те и 70-те години. Тогава той е бил дете, но това не му пречи да улови атмосферата и духа на тези десетилетия. Всичко започва с главния герой Роберт Симон, който отваря кафене близо до пазара "Кармелитенмаркт". Този район е описан като един от най-мръсните и бедните във Виена, "по много от приземните прозорци още лепнеше прахолякът от купищата развалини, оставени от войната". Във въздуха обаче цари и обещание за ново начало, икономически възход, грохот и вой на машини, градеж след разрухата.

В началото кафенето е запуснато, мръсно и мрачно, тънещо в прах, но постепенно ще се окаже дом на колоритни несретници, всеки очарователен по свой собствен начин. Отрудени мъже и жени, на всякакви възрасти, очукани от живота, намират утеха в компанията от съседните маси, уют и топлина в зимните вечери, веселба в летните, могат да поговорят с някого, да помълчат или да са слушатели на нечия странна съдба. Колкото и трескаво да е ежедневието, има светлинка в края на деня. Мога да кажа по две думи за всеки посетител, нещо за миналото на Симон, за дамите под слънчобрана, за Яша и умрелия гълъб, но защо да ви разказвам книгата? Отворете романа, представете си неназованото кафене и се оставете историята плавно да ви води ту към един, ту към друг самотник и особняк (каквито сме реално всички).

"Светът се върти все по-бързо, та може да се случи някои от онези, чийто живот не е с достатъчно тежест, да бъдат изхвърлени от релсите. Не е ли хубаво, че има такова място, на което хората да държат?"

Зееталер отново избира за герои обикновените хора, на които сякаш нищо кой знае колко важно не се случва. Ако отсъствието на интелектуалнечене и динамика не ви допадат, не е вашата книга. За мен обаче тя е трогателна, мила, топла и меланхолична проза, която ни учи как да се сбогуваме и с достойнство да приемаме всеки неизбежен край. История, която се чете с притихнало внимание и наблюдателно око.

"Когато го попита защо, онзи му отговори, че плаче, понеже сега вече завинаги било свършено със старата Австрия. Можело да настъпят по-добри времена, каза той, докато сълзите обилно мокреха страните му. Но по-добрите времена били и по-различни времена, човек първо трябвало да свикне с тях."

изд. "Лист", превод от немски: Любомир Илиев

[Amber · Rating 3 out of 5]

2.5 stars rated up, because I probably should have just DNF'd this.



I wasn't a huge fan of the writing style, but I wanted to give it a chance. It was a book about a man's life, the things that happen along the way and it all just felt so simple. Though there was substance abuse and a somewhat melancholic view of growing old it still felt peaceful? The writing kept a certain degree of distance between the characters and the readers, so I never felt overly attached and events happened quickly and we would move on to something else.



It's not to say that I didn't like our characters, our main ones being Simon and Mila. I liked them enough but it still felt detached. It's like someone telling me the life story of their aunt, someone I have no emotional connection to but I can be like, "cool that's interesting." Overall it was a fine book. There were some nuggets of wisdom in here that if I had read the physical book I would have highlighted. Boiled down it's a story about living one's life and where you may find yourself over the years, the way life drifts along.

[martin · Rating 5 out of 5]

This is one of my favourite novels of the last 5 years or so. Beautifully written, deceptively simple but full of insights into human interaction.

Its main character is Robert Simon’s nameless cafe, the one thread that brings all these souls together and allows us to see into lives which are dramatic in their ordinariness and normality. It uses as a backdrop Vienna’s post war history up to the mid-70s, not big political events but the ones which really affect the lives day to day of its people.

In these days of xenophobia and populism, I noticed the family names Seethaler chooses for his characters, a mix of Central European ethnic origins that mirror Austria’s former imperial past. I’m not sure if the author did this intentionally, but for me it seemed he was saying that ultra-nationalist nativism is foolish in a city that’s been a melting pot for centuries.

The English language version is due out in early 2025. It’s a joy to read, don’t miss it

[Lyudmila Spasova · Rating 5 out of 5]

Още една чудесна книга от Роберт Зееталер.

Пред нас е Виена от 60-те години, лекуваща се от раните на Втората световна война. Разрушенията отстъпват място на нови квартали, издигат се мостове, градът си стъпва на краката метафорично казано и ние сме свидетели на това обновление. Роберт Симон решава да наеме кафене на ъгъла близо до оживен пазар и то скоро приютява несретници от близките улици. Контингентът е изтощени от убийствен труд работници, алкохолици, хора крехки, които трудно оцеляват. Някои от тях са малко или много луди, каквито сме може би всички ние, други са в края на жизнения си път и вече не помнят кои са. Симон не знае как да нарече кафенето си и то си остава без име, едно неназовано място, което би могло да бъде където и да е, символ на живота. Хора идват и си отиват и въпреки драмите, които често се разиграват, всеки остава сам в своя собствен свят, непознат, непознаваем.

“Става въпрос за моето кафене на “Кармелитинмаркт”. Казвам, че е кафене, макар че никой друг освен мен не го нарича така. И казвам още, че е мое, макар по документи никога да не ми е принадлежало. Преди десет години това беше една празна дупка, сега там всяка вечер, с изключение на вторник, сядат хора, за да забравят поне за няколко часа цялата каша наоколо. Отоплено е, през зимата прозорците са уплътнени и има нещо за пиене, и преди всичко там човек може да говори, а ако не му е до приказки, да мълчи. Светът се върти все по-бързо, та може да се случи някои от онези, чийто живот не е с достатъчна тежест, да бъдат изхвърлени от релсите…

“Сега сигурно ще помислите: ами защо не отидат другаде тия нещастници, всяка промяна боли, няма нищо вечно, и така нататък. И естествено, ще имате право. Но аз познавам няколко души, за които дори пътят до другия ъгъл е твърде дълъг. Тях ги боли не промяната, а всеки кокал в тялото им, защото по цял се катерят по строежите или стоят с изкривен гръбнак пред някоя машина, или просто защото са твърде стари или болни, или и двете заедно.”

Героят на Зееталер, както в повечето му романи, е малкият човек, на пръв поглед много обикновен, неизкушен от интелектуализиране или самонаблюдение, понякога дори твърде посредствен в умствено отношение бедняк, който цял живот блъска и няма кога и как да осмисли случващото му се.
Но той е човешко същество като всяко друго с цялата святост на тази ситуация. Самите житейски обстоятелства, в които героите са поставени, може да не са особено разнообразни и вълнуващи за външния човек, но всеки от тях е една голяма и непознаваема вселена, а Роберт Симон е през повечето време неин наблюдател. Съчувствието към другия, онази ненатрапчива деликатност, която отличава и “Цял един живот” озарява и този роман, и това ме докосна на дълбоко човешко ниво.
Отношенията между Роберт и
помощничката му Мила, топлотата на Роберт към възрастната му хазяйка - “вдовицата” - без име в романа, Мила и Рене, Роберт и Яша, пълна с живот, но и със смърт, с черни нокти и красиви очи, корабокруширалата Яша, двете остарели вече приятелки, които всеки ден се срещат в кафенето и разменят тривиални реплики, но всъщност са истински свързани, всички тези хора никога не навлизат грубо в живота но другия, а просто го обичат и приемат.

“Аз съм стара вече от трийсет години, а сега ми се струва, че с всеки ден ставам по-млада. Това добре ли е, или зле? Доброто се съдържа в благодарността.”

“Горкият човек. Нестабилен и треперещ. Движи се като собствената си сянка. А носи в себе си толкова скрита нежност. Цял живот е бил самотник, самотник в гордостта си, а е толкова ненатрапчив и симпатичен. Бил е нацист, говори се, че след войната е префасонирал с клещи пречупения си кръст в християнски. Това нищо не значи, всеки втори виенчанин е нацист. Иначе как толкава много хора щяха да липсват? “

Всеки миг в този роман е като кадър, отделен от другите, ясно очертан, осветен и после разтворил се в настоящето.

“По ръкава на блузата и пъплеше малък бръмбар. Спря на рамото и, направи няколко пружиниращи движения с цялото си тяло и накрая замря неподвижен. Бронята му проблясваше в зеленикаво, главата и крачката му бяха черни и за няколко секунди на Симон се стори, че наоколо няма нищо друго освен този бръмбар.”

Зееталер има много дълбоко вътрешно усещане за естеството на времето, което едновременно тече, но също като че ли е спряло, концентрирано в един момент и в определена точка, самодостатъчна и наситена с живот. Именно тази кинематографичност е още една отличителна черта на романите му. Но ако при други писатели това е подход, при него е органично отношение към реалността. В един миг се съдържа началото, развитието и краят му.
Затова преди да заработи и на финала кафенето изглежда по един и същи начин, все едно никакво време не е изминало. И затова последният образ в романа е този на вдовицата, която вече живее извън времето, където кафенето все още
скоро е отворило врати.

Хареса ми също повествователната техника със смяна на гледни точки, като че невидим обектив се насочва в близък план и се движи от маса на маса и така чуваме смесващите се разговори в кафенето, една много естествено звучаща полифония. После камерата се отдалечава и наративът е в трето лице.

Може се каже, че романът е до голяма степен безсюжетен, което в никакъв случай не го прави скучен, че е “тих” - дори сбиванията, скандалите, сърдечният удар, ирационалната любов, полудяването, провалите и смъртта не звучат драматично. Имах чувството, че наблюдавам събитията през стъкло, може би през прозорците на кафенето без име.
Ако мога да му дам име, то би било ЖИВОТ.

Препоръчвам.

[Cathy · Rating 4 out of 5]

Set in 1960s Vienna, The Café with No Name is the deceptively simple story of mild-mannered Robert Simon. He rents a room from an elderly widow with whom he often shares breakfast, providing each with quiet companionship. He harbours an ambition to open a café and one day comes across a property on the edge of the local market. It’s a bit rundown but he’s not afraid of hard work and sets to work refurbishing it. Unable to decide on a name for the cafe, it remains without one.

Customers start to come to the café. They drink a coffee, a beer or a glass of wine – possibly more than one – and eat the cafe’s simple food offering of bread and dripping. At the suggestion of the widow he adds hot punch to the menu – with great success – and thanks to his friend, the butcher across the street, he acquires a barmaid, Mila.

Some customers of the café sit alone, some strike up conversations with other customers, others join friends for a game of cards. There are regular patrons, including traders from the market. Others are simply passers-by. The café is the scene of assignations, quarrels and gossip. It’s a place to unburden yourself or just to sit in quiet reflection. It’s everything Robert hoped the café would be. ‘[He] couldn’t help smiling at the thought of all the lost souls who came together in his café every day.’

Gradually we learn more about the lives of some of the café’s customers. There are moments of joy and sadness, of hope and despair. I found certain scenes intensely moving but I also enjoyed the touches of humour, chiefly provided by two female customers whose gossipy conversation the author allows us to eavesdrop on periodically.

Change is in the air as Vienna continues to rebuild after the war. And for Robert and the café, as in life, it’s time to move on. The Café with No Name explores the lives of ordinary people with an engagingly deft and compassionate touch.

[Floflyy · Rating 4 out of 5]

Comme une impression de lire les Daguerréotypes d'Agnès Varda. Une rue commerçante dans les années 70, sa vie, son humeur, ses passants et un cafetier. Le Café sans Nom recueille les badauds, les ouvriers, les commerçants qui font une pause.

C'est toute une rue qui prend vie sous un filtre sépia, avec une pointe de nostalgie et des personnages qui se dévoilent au hasard d'une pression, d'un punch ou d'une tartine de Saindoux. Roman d'ambiance délicieux qui donne envie de s'asseoir en terrasse d'un de ses vieux café, lieux de socialisation ou chacun connaissait l'histoire du voisin.