В едно от писмата до писателя - след първото отпечатване на романа - група млади читатели му пишат:
"...С мъка прекъснахме четенето на "Гавроша не загива", за да си подготвим уроците... Колко много научихме за живота на бедните, на изоставените от родителски и обществен надзор деца! Гавроша ни стана наистина близък, мил. Ние го приехме и заобичахме като нещо живо и съществуващо в действителност, а не като измислен образ. Едно дете от миналото, което расте в покрайнините на големия град, като дръвче на каменист скат, открито за ветровете, от нищо непритулено.
И докато четяхме книгата, ние преживявахме нерадостното му детство. Как искахме да му помогнем, когато изпадаше в беда - да го нахраним когато беше гладен, да го приютим, когато нямаше къде да спи... Искахме да го спасим от лапите на Ставри, от компанията на Китайчето, да го предупредим за всяка грозяща го опасност. Ние тъгувахме с него, смеехме се, страдахме - невсякъде бяхме с него.
Гошо се запази с чисто и добро сърце въпреки някои лоши прояви. Как го болеше за сестричето му, как копнееше за майчина ласка и дом! Колко беше добър Гошо с тетка Васа, с Гяволето, с бате Живко, с всички, които се отнасяха с топло чувство към него.
Незабравим спомен отнасяме за бате Живко. Малка е неговата роля в романа, но голяма по значение. Това е нашата комунистическа партия, която не остави Гавроша да загине, която като орлица е бдяла и бди над всички ни."
Какво бихме прибавили към тези развълнувани читателски редове? Те говорят за силата на истинското художествено произведение. То не само ни развлича и ни държи в напрежение, но и събужда размисъл да ненавиждаме грозното в живота, да обичаме хубавото и доброто, да се борим за тяхното тъжество.