What do you think?
Rate this book
Сивият път #1
Наследникът
„Наследникът” e първата част от трилогията „Сивият път”, вдъхновена от великия Дж. Р. Р. Толкин. Книгата предлага на читателите приказно пътуване в света на една удивителна планета, населена с хора, неандерталци, джуджета и други странни създания.
През ХХІІІ век цивилизацията е рухнала след страховито сражение срещу вселенския демон Магед и неговата несметна войска. В първите редици крачели железните подобия на човеци, които Древните използвали за войници. Магед завладял техния нежив ум и те му се подчинили безпрекословно. След тази армия идвала друга – армията на мъртъвците. Великият хегемон притежавал силата да вдигне от гроба онези, които човечеството някога било погубило до крак: животни като мамутите, пещерните мечки, дългозъбите котки, люде като изтребените обитатели на Черокия и Ацтека, фейрите и гоблините от Малкия народ и неандите.
Петнайсет века след Първия Армагедон се задава втори. Този път за човечеството няма друга надежда, освен едно древно пророчество:
Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.
През ХХІІІ век цивилизацията е рухнала след страховито сражение срещу вселенския демон Магед и неговата несметна войска. В първите редици крачели железните подобия на човеци, които Древните използвали за войници. Магед завладял техния нежив ум и те му се подчинили безпрекословно. След тази армия идвала друга – армията на мъртъвците. Великият хегемон притежавал силата да вдигне от гроба онези, които човечеството някога било погубило до крак: животни като мамутите, пещерните мечки, дългозъбите котки, люде като изтребените обитатели на Черокия и Ацтека, фейрите и гоблините от Малкия народ и неандите.
Петнайсет века след Първия Армагедон се задава втори. Този път за човечеството няма друга надежда, освен едно древно пророчество:
Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон.
- GenresFantasy
256 pages, Hardcover
First published October 30, 2014
2 people are currently reading
88 people want to read
About the author
Любомир Николов-Нарви
135 books84 followersЛюбомир Николов е български преводач, писател, журналист и редактор.
In English ↓
В началото на 90-те години на миналия век той представя книгите-игри на българските читатели и е сред най-продуктивните писатели в новия жанр. Използва псевдонимите Колин Уолъмбъри, Тим Дениълс и собственото си име. В късните си произведения добавя „Нарви“ към фамилията си.
Той е може би най-известен с превода си на Властелинът на пръстените, който му носи наградата на Българската асоциация на преводачите през 1991 г. и, заедно с преводите му на Стивън Кинг, наградата „Гравитон“ за 2001 г. (българският еквивалент на наградата „Небюла“).
През 1999 г. българските фенове гласуват романа му „Десетият праведник“ за най-добър български научнофантастичен роман на 90-те години на миналия век.
През 2007 г. Любомир Николов става носител на първата награда за превод „Дянков“ за превод на романа на Халед Хосейни „Ловецът на хвърчила“. Наградата се връчва от фондация „Елизабет Костова“.
статия в БГ-Фантастика
- - -
Lyubomir Nikolov is a Bulgarian translator, writer, journalist and editor.
In the early 1990s, he introduced gamebooks to Bulgarian readers and was among the most productive writers in the new genre.
He is perhaps most well-known for his translation of The Lord of the Rings which earned him the Bulgarian Translators Association Award in 1991 and, along with his translations of Stephen King, the 2001 Graviton Award (the Bulgarian equivalent of the Nebula Award).
In 1999, Bulgarian fandom voted his novel "Десетият праведник" the Best Bulgarian SF Novel of the 1990s.
In 2007, Lyubomir Nikolov became the recipient of the first Dyankov Translation Award for his translation of Khaled Hosseini’s novel The Kite Runner. The award is given by the Elizabeth Kostova Foundation.
In English ↓
В началото на 90-те години на миналия век той представя книгите-игри на българските читатели и е сред най-продуктивните писатели в новия жанр. Използва псевдонимите Колин Уолъмбъри, Тим Дениълс и собственото си име. В късните си произведения добавя „Нарви“ към фамилията си.
Той е може би най-известен с превода си на Властелинът на пръстените, който му носи наградата на Българската асоциация на преводачите през 1991 г. и, заедно с преводите му на Стивън Кинг, наградата „Гравитон“ за 2001 г. (българският еквивалент на наградата „Небюла“).
През 1999 г. българските фенове гласуват романа му „Десетият праведник“ за най-добър български научнофантастичен роман на 90-те години на миналия век.
През 2007 г. Любомир Николов става носител на първата награда за превод „Дянков“ за превод на романа на Халед Хосейни „Ловецът на хвърчила“. Наградата се връчва от фондация „Елизабет Костова“.
статия в БГ-Фантастика
- - -
Lyubomir Nikolov is a Bulgarian translator, writer, journalist and editor.
In the early 1990s, he introduced gamebooks to Bulgarian readers and was among the most productive writers in the new genre.
He is perhaps most well-known for his translation of The Lord of the Rings which earned him the Bulgarian Translators Association Award in 1991 and, along with his translations of Stephen King, the 2001 Graviton Award (the Bulgarian equivalent of the Nebula Award).
In 1999, Bulgarian fandom voted his novel "Десетият праведник" the Best Bulgarian SF Novel of the 1990s.
In 2007, Lyubomir Nikolov became the recipient of the first Dyankov Translation Award for his translation of Khaled Hosseini’s novel The Kite Runner. The award is given by the Elizabeth Kostova Foundation.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 14 of 14 reviews
November 13, 2023
Разкошно, ама наистина разкошно, фентъзи, тъжно удавено в изригналия през Новия век океан от посредствена, а нерядко и откровено графоманска родна жанрова проза. И много ме е яд, че интересът към това томче явно е бил толкова слаб, та се наложи Любчо Николов и приятелите му да призоват преди време хората в социалните мрежи да си го вземат, за да може продължението му да стане хартиен факт… Признавам си, че и аз дълго време странях от него, но не защото не съм се сблъсквал с таланта на Нарви (напротив, още в юношеските си години открих романа му „Къртицата“ – свеж полъх в принципно тромавата и досадно наставническа соц. фантастика, както и повестта „Червей под есенен вятър“), а защото ме притесняваше вдъхновението от Толкин. Убийте ме с камъни, но не съм най-големият фен на Автора (главната буква е умишлено използвана), който е безспорен фентъзи стълб, изковал повечето от каноните на жанра - просто въпрос на личен вкус…
Е, все пак посегнах към книгата в рамките на текущата ми читателска кампания #BGbooksNovember и се оказа, че опасенията ми за Толкиновото влияние в тази задъхана, ситуирана в далечно постапокалиптично бъдеще история, са били абсолютно безпочвени. А докато отгръщах страниците, признавам си, хълцах от абсолютен кеф. Макар въобще да не обичам сравненията и паралелите между отделни автори, тук просто долових размах на фантазията, съпоставим с този при Дан Симънс, пропит с ония изконни, превърнали се почти в клишета, житейски мъдрости за доброто и злото, от които изобилстват произведенията на много любимия ми Дейвид Гемел и всичко това е гарнирано с небрежната (но само привидно, понеже несъмнено е подплатена с тонове изчетена литература) гениалност, присъща на Роджър Зелазни. Толкова ми хареса сюжетът, уж хаотичен, но всъщност лека-полека напасващ десетките си нишки, че на мига посягам към втората част - „Тронът на Коперник“, а обичайно гледам да правя кратки паузи между томчетата от дадена серия.
Но нека оставим и самият Нарви да каже една-две думи за своята прекрасна творба:
„Сивият път“ обаче наистина е само вдъхновен от Толкин… и от неговото огромно влияние върху хората от цял свят. Историята се развива в далечното бъдеще — след около хиляда и осемстотин години, когато отдавна е настанала Петата епоха. Какъв е сюжетът — ще разберете сами, но мисля, че трябва да кажа няколко предварителни думи.
Използвал съм един често употребяван във фантастиката похват: да хвърля читателя изведнъж в една необикновена обстановка. За онези, които не обичат прекалените изненади, ще обясня най-странното. Действието на тази история се развива на Луната (наричана Селена) — една тераформирана Луна с въздух, морета, гори и безкрайно дълги дни и нощи. Тази удивителна планета е населена с хора, неандерталци, джуджета и други странни създания. А защо е така… е, това вече наистина трябва да разберете сами...
Е, все пак посегнах към книгата в рамките на текущата ми читателска кампания #BGbooksNovember и се оказа, че опасенията ми за Толкиновото влияние в тази задъхана, ситуирана в далечно постапокалиптично бъдеще история, са били абсолютно безпочвени. А докато отгръщах страниците, признавам си, хълцах от абсолютен кеф. Макар въобще да не обичам сравненията и паралелите между отделни автори, тук просто долових размах на фантазията, съпоставим с този при Дан Симънс, пропит с ония изконни, превърнали се почти в клишета, житейски мъдрости за доброто и злото, от които изобилстват произведенията на много любимия ми Дейвид Гемел и всичко това е гарнирано с небрежната (но само привидно, понеже несъмнено е подплатена с тонове изчетена литература) гениалност, присъща на Роджър Зелазни. Толкова ми хареса сюжетът, уж хаотичен, но всъщност лека-полека напасващ десетките си нишки, че на мига посягам към втората част - „Тронът на Коперник“, а обичайно гледам да правя кратки паузи между томчетата от дадена серия.
Но нека оставим и самият Нарви да каже една-две думи за своята прекрасна творба:
„Сивият път“ обаче наистина е само вдъхновен от Толкин… и от неговото огромно влияние върху хората от цял свят. Историята се развива в далечното бъдеще — след около хиляда и осемстотин години, когато отдавна е настанала Петата епоха. Какъв е сюжетът — ще разберете сами, но мисля, че трябва да кажа няколко предварителни думи.
Използвал съм един често употребяван във фантастиката похват: да хвърля читателя изведнъж в една необикновена обстановка. За онези, които не обичат прекалените изненади, ще обясня най-странното. Действието на тази история се развива на Луната (наричана Селена) — една тераформирана Луна с въздух, морета, гори и безкрайно дълги дни и нощи. Тази удивителна планета е населена с хора, неандерталци, джуджета и други странни създания. А защо е така… е, това вече наистина трябва да разберете сами...
April 1, 2020
Една от най-пъстрите и космополитни родни фантастики, които съм чел. Осеяна с присъствието на западноевропейския феодализъм, индианските вярвания, духа на Близкия изток и дори собствените ни ширини... Всъщност Толкиновият епос е само една свързваща нишка през цялото.
Избрани любими пасажи сме представили в блога на Човешката библиотека:
http://choveshkata.net/blog/?p=5115
Най ми харесаха научните обяснения като за хора, забравили съвременната наука (Немият брат и гемо магията ;) ), и образите деца/тийнейджъри. Младите герои на Любомир Николов принципно носят една комбинация от живец, палавост и добри намерения, която ми топли сърцето.
Най ми липсваше повече време, прекарано с всеки герой – за да го видя още по-изотвътре.
А последният абзац в книгата първо ме сепна, после ме разсмя.
Добавка от 24.02.2015: Дълго се колебаех между три („харесах“) и четири („харесах много“) звездички. Днес най-сетне реших. По – както винаги ;) – субективни причини:
(Горното го написах в края на един силно изтощителен и изнервящ ден. *усмих*)
Избрани любими пасажи сме представили в блога на Човешката библиотека:
http://choveshkata.net/blog/?p=5115
Най ми харесаха научните обяснения като за хора, забравили съвременната наука (Немият брат и гемо магията ;) ), и образите деца/тийнейджъри. Младите герои на Любомир Николов принципно носят една комбинация от живец, палавост и добри намерения, която ми топли сърцето.
Най ми липсваше повече време, прекарано с всеки герой – за да го видя още по-изотвътре.
А последният абзац в книгата първо ме сепна, после ме разсмя.
Добавка от 24.02.2015: Дълго се колебаех между три („харесах“) и четири („харесах много“) звездички. Днес най-сетне реших. По – както винаги ;) – субективни причини:
Да превеждам „Сивият път“ на Любо Николов – особено сцените с детските му герои – е изключително изцеляващо преживяване. Сам ставам а) деветгодишно момче; б) дванайсетгодишно момиче. Английският ми потича – без спънките и заекванията на застаряващия ползвател, леко, естествено... детски. Ето и сега: за два часа преведох близо 5 страници. (А нормата ми е час за страница...)
Сполай ти, Любо!
(Горното го написах в края на един силно изтощителен и изнервящ ден. *усмих*)
February 9, 2015
Този чудесен футляр, съдържащ въпросните две книги от Любомир Николов - писател, преводач, автор на книги-игри и изобщо жива легенда в жанра е не само гордост за всяка библиотека и задължително четиво за всеки уважаващ себе си фен на фентъзито, Толкин и изобщо качествената литература. Той представлява 500 страници чисто удоволствие, които ще ви струват в книжарницата само 19 лв. В него са две книги на Любчо Николов - "Сивият път" и "Забравени сказания".
По същината си "Сивият Път" е фантастичен роман, вдъхновен от Толкин и замислен като поредица (трилогия, ако не се лъжа). Това е първия том, с твърди корици - "Наследникът". След Армагедон, докаран тук от могъщия Магед, нищо вече не е същото. Великият хегемон притежавал силата да командва железните подобия на човеци, използвани от Древните за войници, но това било само началото. Способностите му позволявали да вдигне като своя армия и мъртвите - мамутите, пещерните мечки, саблезъбите тигри, индианците и дори неандерталците, наричани за краткост неанди. Петнадесет века по-късно се задава втори Армагедон, единственото спасение от който е древно пророчество - за момче, единият родител който е от Тера (старата Земя) и другият от Селена (отчасти тераформираната Луна).
Не харесах, че тук-там бяха вкарани приказки от предишната книга на Любчо, не харесах, че и Смъртта беше наречена Великият Изравнител - точно както я нарича Абъркромби в книгите си. Но определено описаният свят, едновременно мащабен и в същото време кохерентен (не е безразборен хаос който да се губиш) е нещо, от което си заслужава да видим още истории.
По същината си "Сивият Път" е фантастичен роман, вдъхновен от Толкин и замислен като поредица (трилогия, ако не се лъжа). Това е първия том, с твърди корици - "Наследникът". След Армагедон, докаран тук от могъщия Магед, нищо вече не е същото. Великият хегемон притежавал силата да командва железните подобия на човеци, използвани от Древните за войници, но това било само началото. Способностите му позволявали да вдигне като своя армия и мъртвите - мамутите, пещерните мечки, саблезъбите тигри, индианците и дори неандерталците, наричани за краткост неанди. Петнадесет века по-късно се задава втори Армагедон, единственото спасение от който е древно пророчество - за момче, единият родител който е от Тера (старата Земя) и другият от Селена (отчасти тераформираната Луна).
Не харесах, че тук-там бяха вкарани приказки от предишната книга на Любчо, не харесах, че и Смъртта беше наречена Великият Изравнител - точно както я нарича Абъркромби в книгите си. Но определено описаният свят, едновременно мащабен и в същото време кохерентен (не е безразборен хаос който да се губиш) е нещо, от което си заслужава да видим още истории.
December 2, 2014
Клатушкаше ми се през цялото време между две и три звезди, но заради широтата на въобразения свят, един-двама герои и на места заради езика, си я слагам малко по-нагоре. За съжаление слабости във връзка със същите неща не й дават да си вземе четвърта, а защо не й пета. Скоро се надявам да кача и по-дълъг отзив.
*
Публикувано в онлайн списание Shadowdance.
За да ме зарадва един фентъзи роман, е почти задължително да ми даде две неща. Не че не може и другояче, но за втора така безотказна комбинация не мога да се сетя. От една страна – истински друг свят. Но не афиширана другост – прекарана през няколко набиващи се в съзнанието образа, посяти в най-горния слой на повествованието – а другост, която внезапно усещаш физически с тялото си и интуитивно със съзнанието. И за да бъде този свят наистина плашещ и магически с различността си – трябва ми чуждо съзнание, през което, колкото и да се различава от моето (още по-добре), да мога да се изплаша, да се ядосам, да се влюбя или дори да се отегча. Сякаш наистина съм в него и то наистина е в този друг свят.
Пиша горния параграф не толкова в пряка връзка с Наследникът на Любо Николов, колкото по отношение на фентъзи жанра като цяло. Доста малко са историите в модерното фентъзи, които грабват по този начин, и за жалост това май не е толкова нужен еволюционен етап в развитието на жанра, колкото е отражение на пазарните тенденции. Наследникът също не ме грабна по този начин. Но за разлика от предното фентъзи, което четох и рецензирах – при това номинирано за Небюла и Световна награда фентъзи – Наследникът истински желае да бъде такава история, или поне такова усещане остави у мен. А това никак не е малко.
Любо Николов е въобразил истински вълнуващ свят, който би минал за новаторски и така нататък в компанията на почти всяка друга книга от жанра. На ниво концепции всъщност е един от най-оригиналните, с които съм се сблъсквал от доста време насам. Сайънс-фентъзи, в което колелото на времето и жанровете се е завъртяло наобратно, змията отново е захапала опашката си, а мечтите на научната фантастика са се стрили на прах, от който е израснала една странна реалност. Хем нова, пълна с хора, неандерталци, тук-таме джуджета, тук-таме фейри; хем стара, защото си е разпознаваемо нашата, нещо, което рядко е заложено в други фентъзи произведения.
На места този свят е показан чудесно. Мигът, в който четях как някаква лунна птичка пораствала в рамките на един ден – бях готов да изпръхтя с насмешка и тогава си спомних, че съм на Луната, а там денят е далеч по-дълъг от земния… Или пък моментът, в който е описано как лунните къщи си имат басейн вътре в тях, за да може водата да изолира долния етаж от дългия нощен студ и също тъй от дългия зной на деня. Ето такива щрихи правят един свят истински нов, и в тази книга има немалко от тях. Втората съставка, възприемащото съзнание, също е привнесена успешно на доста места. С искрено удоволствие четох за братята Ланс и Айдо, най-вече заради много сполучливия език, който авторът е сложил в устата им. Нещата, които един герой казва, и начинът, по който ги казва, наред с тези, които прави (ок, ок, краят на това изречение идва съвсем скоро) почти изцяло го изграждат на страницата. А Любо Николов определено има дарба за езика и това се вижда ясно в Наследникът, не че сме се съмнявали.
Няма как да не е станало ясно от постоянното ми натъртване за моменти, места и мигове горе, че тези елементи работят само спорадично в романа. Остават си елементи в смисъл на тухлички, къде добре изпечени, къде не толкова, но не се превръщат в елементали, в тъкан на света и в движеща сила за историята. Личното ми мнение е, че основният проблем на Наследникът е в гледната точка. Дори не съм убеден, че се стреми да използва стандартното ограничено трето лице – твърде много езикови кукички в текста сочат към някакъв почти-ама-не-чак всезнаещ разказвач. От такъв обаче няма особен смисъл, поне аз не откривам, нито пък текстът заявява каква му е функцията; така че жертвата на един от най-добре отработените механизми на жанра е странен избор, и което е по-лошо, спъва почти всичко: разказ, светостроене, характеризация.
Изречения като следващото не са добро писане: “Черният монах придърпа расото си, направи крачка напред, изкашля се и впи в децата властен поглед.” Подобни скрити оценки в тежки епитети и метафори, когато са използвани в описанието на най-прости действия, не извикват в съзнанието запомнящи се образи, нито пък градят смислени герои. Това и други изречения в романа могат да бъдат отдадени чисто и просто на писателска немарливост и бързане, но дори така да е, убеден съм, че при правилното боравене с ограничено трето лице подобна немарливост щеше да бъде избегната много по-лесно. Кой герой наистина би помислил нещо подобно за някой друг: “Хугберт гордо вирна глава и сякаш цял се обгърна в ореол на наранено достойнство”?
Тези жестове на невидимия разказвач (бил той умишлен или инцидентен) ги има и в по-едри варианти, вече по-скоро нарочни. Може би зад тях се крие някаква цял, може би е някаква тънка ирония или нещо друго, което ми е убягнало, а може би е просто недобро използване на гледната точка и неосъзнаване на потенциала й както да катализира, така и да притъпява енергията на художествения свят. Изобщо, в Наследникът прави впечатление известна припряност. Проличава си къде в изречения като цитираните и в леко биещата на преводен английски българска фраза, къде в структуроопределящи избори. Друг проблем всъщност е самата сюжетна структура, която почти отсъства. Героите не са чак толкова много, но на пръв поглед безразборното им редуване (и отсъствие) създава впечатление за хаос и липса на ясна посока, а това, че историята така и не възприема отличителна форма и нищо твърде съществено не се случва, допълнително го затвърждава. Дребен, но важен да се отбележи детайл, е наличието на известен брой очеизбождащи грешки, които е трябвало да бъдат отстранени при коректурата.
Критиката ми към книгата всъщност е предизвикана от една доста силна симпатия, която имам към нея. Този свят ми харесва страхотно и искам да науча още много за него, да го преживея истински. С удоволствие бих го направил през главите на неколцина от главните герои, но ако бъдат доразвити, така както са наченати в някои от по-силните епизоди на романа. Това развитие ще дойде именно от пълноценното използване на тяхната автентична гледна точка. Трески за дялане има, а на места трябва да се отрежат цели чворове, за да се види сърцевината, която е може би далеч по-ценна. С удоволствие бих чел за “гемо” магията и за Нийл Силната ръка, който с един скок отишъл от Земята на Луната, но не чак толкова, ако възрастни фентъзи чичковци ми разказват за тях в сбити и информативни параграфи (модулирани от гласа на един друг чичко-разказвач, скрит под текста). Предпочитам да науча за тях през истинските герои на историята, така че да се изплаша, да се ядосам, да се влюбя или дори да се отегча. Сякаш наистина съм там и там наистина е друг свят.
Знам малко за историята на издаването на книгата, но някъде прочетох, че Любо Николов е работил усилено по нея в рамките на няколко месеца. Не знам дали на това се дължи усещането за прибързаност, или пък недостатъчната коректура (а и редакция), но силно се надявам втората част да се отърси поне частично от нещата, които на мен не ми харесаха. Сигурно има и други, неизвестни за мен български фентъзи попадения, обаче Наследникът действително е най-впечатляващото като размах и амбиция подобно заглавие, което съм срещал. Натоварена с всичките тези проблеми, поредицата все пак би могла да бъде доста приятна. Освободена от тях, ще има шанс да се конкурира с високите топки в жанра. Стискам палци. При всички случаи, това заглавие (а и чудесното издание само по себе си) заслужава подкрепа.
*
Публикувано в онлайн списание Shadowdance.
За да ме зарадва един фентъзи роман, е почти задължително да ми даде две неща. Не че не може и другояче, но за втора така безотказна комбинация не мога да се сетя. От една страна – истински друг свят. Но не афиширана другост – прекарана през няколко набиващи се в съзнанието образа, посяти в най-горния слой на повествованието – а другост, която внезапно усещаш физически с тялото си и интуитивно със съзнанието. И за да бъде този свят наистина плашещ и магически с различността си – трябва ми чуждо съзнание, през което, колкото и да се различава от моето (още по-добре), да мога да се изплаша, да се ядосам, да се влюбя или дори да се отегча. Сякаш наистина съм в него и то наистина е в този друг свят.
Пиша горния параграф не толкова в пряка връзка с Наследникът на Любо Николов, колкото по отношение на фентъзи жанра като цяло. Доста малко са историите в модерното фентъзи, които грабват по този начин, и за жалост това май не е толкова нужен еволюционен етап в развитието на жанра, колкото е отражение на пазарните тенденции. Наследникът също не ме грабна по този начин. Но за разлика от предното фентъзи, което четох и рецензирах – при това номинирано за Небюла и Световна награда фентъзи – Наследникът истински желае да бъде такава история, или поне такова усещане остави у мен. А това никак не е малко.
Любо Николов е въобразил истински вълнуващ свят, който би минал за новаторски и така нататък в компанията на почти всяка друга книга от жанра. На ниво концепции всъщност е един от най-оригиналните, с които съм се сблъсквал от доста време насам. Сайънс-фентъзи, в което колелото на времето и жанровете се е завъртяло наобратно, змията отново е захапала опашката си, а мечтите на научната фантастика са се стрили на прах, от който е израснала една странна реалност. Хем нова, пълна с хора, неандерталци, тук-таме джуджета, тук-таме фейри; хем стара, защото си е разпознаваемо нашата, нещо, което рядко е заложено в други фентъзи произведения.
На места този свят е показан чудесно. Мигът, в който четях как някаква лунна птичка пораствала в рамките на един ден – бях готов да изпръхтя с насмешка и тогава си спомних, че съм на Луната, а там денят е далеч по-дълъг от земния… Или пък моментът, в който е описано как лунните къщи си имат басейн вътре в тях, за да може водата да изолира долния етаж от дългия нощен студ и също тъй от дългия зной на деня. Ето такива щрихи правят един свят истински нов, и в тази книга има немалко от тях. Втората съставка, възприемащото съзнание, също е привнесена успешно на доста места. С искрено удоволствие четох за братята Ланс и Айдо, най-вече заради много сполучливия език, който авторът е сложил в устата им. Нещата, които един герой казва, и начинът, по който ги казва, наред с тези, които прави (ок, ок, краят на това изречение идва съвсем скоро) почти изцяло го изграждат на страницата. А Любо Николов определено има дарба за езика и това се вижда ясно в Наследникът, не че сме се съмнявали.
Няма как да не е станало ясно от постоянното ми натъртване за моменти, места и мигове горе, че тези елементи работят само спорадично в романа. Остават си елементи в смисъл на тухлички, къде добре изпечени, къде не толкова, но не се превръщат в елементали, в тъкан на света и в движеща сила за историята. Личното ми мнение е, че основният проблем на Наследникът е в гледната точка. Дори не съм убеден, че се стреми да използва стандартното ограничено трето лице – твърде много езикови кукички в текста сочат към някакъв почти-ама-не-чак всезнаещ разказвач. От такъв обаче няма особен смисъл, поне аз не откривам, нито пък текстът заявява каква му е функцията; така че жертвата на един от най-добре отработените механизми на жанра е странен избор, и което е по-лошо, спъва почти всичко: разказ, светостроене, характеризация.
Изречения като следващото не са добро писане: “Черният монах придърпа расото си, направи крачка напред, изкашля се и впи в децата властен поглед.” Подобни скрити оценки в тежки епитети и метафори, когато са използвани в описанието на най-прости действия, не извикват в съзнанието запомнящи се образи, нито пък градят смислени герои. Това и други изречения в романа могат да бъдат отдадени чисто и просто на писателска немарливост и бързане, но дори така да е, убеден съм, че при правилното боравене с ограничено трето лице подобна немарливост щеше да бъде избегната много по-лесно. Кой герой наистина би помислил нещо подобно за някой друг: “Хугберт гордо вирна глава и сякаш цял се обгърна в ореол на наранено достойнство”?
Тези жестове на невидимия разказвач (бил той умишлен или инцидентен) ги има и в по-едри варианти, вече по-скоро нарочни. Може би зад тях се крие някаква цял, може би е някаква тънка ирония или нещо друго, което ми е убягнало, а може би е просто недобро използване на гледната точка и неосъзнаване на потенциала й както да катализира, така и да притъпява енергията на художествения свят. Изобщо, в Наследникът прави впечатление известна припряност. Проличава си къде в изречения като цитираните и в леко биещата на преводен английски българска фраза, къде в структуроопределящи избори. Друг проблем всъщност е самата сюжетна структура, която почти отсъства. Героите не са чак толкова много, но на пръв поглед безразборното им редуване (и отсъствие) създава впечатление за хаос и липса на ясна посока, а това, че историята така и не възприема отличителна форма и нищо твърде съществено не се случва, допълнително го затвърждава. Дребен, но важен да се отбележи детайл, е наличието на известен брой очеизбождащи грешки, които е трябвало да бъдат отстранени при коректурата.
Критиката ми към книгата всъщност е предизвикана от една доста силна симпатия, която имам към нея. Този свят ми харесва страхотно и искам да науча още много за него, да го преживея истински. С удоволствие бих го направил през главите на неколцина от главните герои, но ако бъдат доразвити, така както са наченати в някои от по-силните епизоди на романа. Това развитие ще дойде именно от пълноценното използване на тяхната автентична гледна точка. Трески за дялане има, а на места трябва да се отрежат цели чворове, за да се види сърцевината, която е може би далеч по-ценна. С удоволствие бих чел за “гемо” магията и за Нийл Силната ръка, който с един скок отишъл от Земята на Луната, но не чак толкова, ако възрастни фентъзи чичковци ми разказват за тях в сбити и информативни параграфи (модулирани от гласа на един друг чичко-разказвач, скрит под текста). Предпочитам да науча за тях през истинските герои на историята, така че да се изплаша, да се ядосам, да се влюбя или дори да се отегча. Сякаш наистина съм там и там наистина е друг свят.
Знам малко за историята на издаването на книгата, но някъде прочетох, че Любо Николов е работил усилено по нея в рамките на няколко месеца. Не знам дали на това се дължи усещането за прибързаност, или пък недостатъчната коректура (а и редакция), но силно се надявам втората част да се отърси поне частично от нещата, които на мен не ми харесаха. Сигурно има и други, неизвестни за мен български фентъзи попадения, обаче Наследникът действително е най-впечатляващото като размах и амбиция подобно заглавие, което съм срещал. Натоварена с всичките тези проблеми, поредицата все пак би могла да бъде доста приятна. Освободена от тях, ще има шанс да се конкурира с високите топки в жанра. Стискам палци. При всички случаи, това заглавие (а и чудесното издание само по себе си) заслужава подкрепа.
December 16, 2018
Обичате Дж. Р. Р. Толкин, но вече сте (пре)прочели всичко негово, което е било издадено у нас? Мечтаете си за нови приключения из пределите на Средната земя? Именно там ни отвежда отново майсторското перо на един обичан български писател. Любомир Николов-Нарви, преводачът на „Властелинът на пръстените“, „Силмарилион“, „Недовършени предания“ и „Децата на Хурин“, развива вълшебната вселена на Толкин. И го прави с много талант, вдъхновение и почит към оригинала. В това ще се убедите от всяка страница на „Сивият път. Част I: Наследникът” и „Забравени сказания” (изд. „Изток-Запад”). Прочетете ревюто на "Книжни Криле": https://knijnikrile.wordpress.com/201...
December 29, 2016
Ако и вие като мен познавате Нарви основно като преводача на великия Толкин, и създател на няколко прекрасни приказки за лека нощ, отдалечаващи се значително от основните постулати на приказността, но и все пак достатъчно класически, за да не разстройват стандарното детскоградинско възпитание, то ще се учудите и доста зарадвате на внушителния проект Сивия път. Който нека се опитам да обясня като възхитителна сплав между научна фантастика, философия, приключенски роман и класическо фентъзи, завихряща сякаш милион сюжетни нишки в безумен танц, чийто изход ми е напълно неизвестен. А аз, признавам, обичам да не знам какво ме очаква в света на книгите.
Ако очаквате Толкин в Космоса – не, не е това, макар че ми се стори един Ам-гъл да прехвърча наоколо върху метеорит, но може и да съм се заблудила. Усетих Дюма, усетих Лайбовиц, може би Пруст, и Тома Аквински, и Шехерезада, Джойс, Казандзакис… Като се замисля, оказва се съм видяла препратки към почти всички класически произведения, които са ми някак познати, и вероятно съм пропуснала десет пъти повече. Текстът е като сложна плетеница от алюзии и намигвания, улавяйки ме в безброй клопки на привидна сигурност, че най-накрая съм разбрала къде съм и какво правя. Но винаги греша. В един момент говорим за тераформиране, Ланс Армстронг, роботи, изкуствен интелект, холографски карти, в следващия – пред погледа ни се изсипват наследниците на малкия народ, вълшебни остриета се излъскват, а кралски интриги между враждуващи родове в стил Игра на тронове ме връщат в доброто старо лоно на магията. И видях поне двама бога, които имат твърде много имена, за да не са истински. Но истината е винаги в средата.
Накратко – в неособено ясно дали е далечно или не бъдеще – хората развиват технологиите си до толкова висши нива, че преоткриват магията и канят боговете на чай. Прецакваме родната Земя, и изхвърляме излишъците от бликнала лава и надигнали се океани през принципно магически портали към Луната, която се тераформира и става място за живот, по-красиво и от най-райския сън. На нея скоро заживяват твърде много раси, половината неестествени или нереални, но събудени в една война с великия Магед – Ар-магед-он , ако не сте се досетили. Следва сложна теософска постановка, в която не съм сигурна кой е бил добрия, но нещата се разминават с цената на обичайните няколко милиона жертви, и животът закипява все така интересен. И интригите, приключенията и големите предсказания за междугалактически спасители със звезди на челата (или пръстени, мечове, каквото там е стандартната героична екипировка), се започват и увличат и най-скептичния читател, озовал се в една Страна на чудесата между звездите.
Препоръчвам силно фантазията на Нарви на всички, които обичат умните и създадени с много любов и майсторско вълшебство книги, и подкрепям с всичките крайници на Ктхулу проекта Сивия път, като се надявам да имам шанса да проследя и занапред живота на Ланс, Линда и Финеган – едва три от яркото съзвездие запомнящи се и оставащи в сърцата герои на Нарви, станали ми откровено симпатични по силата на характера и спомените. Защото не мога да не се усмихна на книга, която ми напомня с хитро намигване за други любими истории, с които съм намерила своето местенце в света. Е, те това си е истински майсторлък.
Ако очаквате Толкин в Космоса – не, не е това, макар че ми се стори един Ам-гъл да прехвърча наоколо върху метеорит, но може и да съм се заблудила. Усетих Дюма, усетих Лайбовиц, може би Пруст, и Тома Аквински, и Шехерезада, Джойс, Казандзакис… Като се замисля, оказва се съм видяла препратки към почти всички класически произведения, които са ми някак познати, и вероятно съм пропуснала десет пъти повече. Текстът е като сложна плетеница от алюзии и намигвания, улавяйки ме в безброй клопки на привидна сигурност, че най-накрая съм разбрала къде съм и какво правя. Но винаги греша. В един момент говорим за тераформиране, Ланс Армстронг, роботи, изкуствен интелект, холографски карти, в следващия – пред погледа ни се изсипват наследниците на малкия народ, вълшебни остриета се излъскват, а кралски интриги между враждуващи родове в стил Игра на тронове ме връщат в доброто старо лоно на магията. И видях поне двама бога, които имат твърде много имена, за да не са истински. Но истината е винаги в средата.
Накратко – в неособено ясно дали е далечно или не бъдеще – хората развиват технологиите си до толкова висши нива, че преоткриват магията и канят боговете на чай. Прецакваме родната Земя, и изхвърляме излишъците от бликнала лава и надигнали се океани през принципно магически портали към Луната, която се тераформира и става място за живот, по-красиво и от най-райския сън. На нея скоро заживяват твърде много раси, половината неестествени или нереални, но събудени в една война с великия Магед – Ар-магед-он , ако не сте се досетили. Следва сложна теософска постановка, в която не съм сигурна кой е бил добрия, но нещата се разминават с цената на обичайните няколко милиона жертви, и животът закипява все така интересен. И интригите, приключенията и големите предсказания за междугалактически спасители със звезди на челата (или пръстени, мечове, каквото там е стандартната героична екипировка), се започват и увличат и най-скептичния читател, озовал се в една Страна на чудесата между звездите.
Препоръчвам силно фантазията на Нарви на всички, които обичат умните и създадени с много любов и майсторско вълшебство книги, и подкрепям с всичките крайници на Ктхулу проекта Сивия път, като се надявам да имам шанса да проследя и занапред живота на Ланс, Линда и Финеган – едва три от яркото съзвездие запомнящи се и оставащи в сърцата герои на Нарви, станали ми откровено симпатични по силата на характера и спомените. Защото не мога да не се усмихна на книга, която ми напомня с хитро намигване за други любими истории, с които съм намерила своето местенце в света. Е, те това си е истински майсторлък.
March 26, 2017
Имам удоволствието да познавам автора. Любомир Николов със сигурност е един много ерудиран и начетен писател/преводач. Като цяло - човек, с който е удоволствие да се беседва.
Романът е пост-апокалиптично фентъзи с много фантастични елементи. Описаният свят е изумително оригинален - Земята е преживяла катаклизъм (технологиите са в средновековието), а Луната е тераформирана и населена с хора, неанди и други.
Епохата е в бъдещето - поне 2500 години от настоящето (поне!).
Сюжетът е доста заплетен, главната линия е сбъдването на пророчество, което само по себе си не е несрещано (май-малко) във фентъзито. За щастие има още много, много, което се случва, но - без спойлери.
Героите са много, и по-голямата част от тях са интересни. Повечето от основните от тях се развиват, което е безспорен плюс. Надявам се тези, извън тази група да се развият в следващата книга.
Преклонението пред Толкин (знам, че Любомир го изпитва) не е прекалено осезаемо (предполагам, че в първоначалния вариант е било по-застъпено).
Разбира се, перфектен роман няма, и по-долу е това, което не ми хареса:
1. Става ясно, че гравитацията на Луната е приблизително същата като земната, но не е загатнато поне - как. Дано е оставено за следващ том, защото според мен това би било най-трудното при пригодяването на спътника за живот.
2. Всяка глава започва с един или повече цитата от други произведения, които леко нарушават атмосферата.
3. Романът е излязъл от печат през Октомври 2014, сега сме почти Април 2017. Издаването на продължение дори не е загатнато - би било безкрайно жалко, ако "Сивият Път" остане незавършен!
4. Много от сюжетните линии свършват в нищото.
В заключение - двадесет страници преди края на романа се замислих, и в този момент щях да сложа четири звезди - не очаквах да има какъвто и да е финал, за щастие последната глава добави една.
Романът е пост-апокалиптично фентъзи с много фантастични елементи. Описаният свят е изумително оригинален - Земята е преживяла катаклизъм (технологиите са в средновековието), а Луната е тераформирана и населена с хора, неанди и други.
Епохата е в бъдещето - поне 2500 години от настоящето (поне!).
Сюжетът е доста заплетен, главната линия е сбъдването на пророчество, което само по себе си не е несрещано (май-малко) във фентъзито. За щастие има още много, много, което се случва, но - без спойлери.
Героите са много, и по-голямата част от тях са интересни. Повечето от основните от тях се развиват, което е безспорен плюс. Надявам се тези, извън тази група да се развият в следващата книга.
Преклонението пред Толкин (знам, че Любомир го изпитва) не е прекалено осезаемо (предполагам, че в първоначалния вариант е било по-застъпено).
Разбира се, перфектен роман няма, и по-долу е това, което не ми хареса:
1. Става ясно, че гравитацията на Луната е приблизително същата като земната, но не е загатнато поне - как. Дано е оставено за следващ том, защото според мен това би било най-трудното при пригодяването на спътника за живот.
2. Всяка глава започва с един или повече цитата от други произведения, които леко нарушават атмосферата.
3. Романът е излязъл от печат през Октомври 2014, сега сме почти Април 2017. Издаването на продължение дори не е загатнато - би било безкрайно жалко, ако "Сивият Път" остане незавършен!
4. Много от сюжетните линии свършват в нищото.
В заключение - двадесет страници преди края на романа се замислих, и в този момент щях да сложа четири звезди - не очаквах да има какъвто и да е финал, за щастие последната глава добави една.
September 26, 2015
Искаше ми се да харесам повече Наследникът, но не би.
Светът е достатъчно богат и разнообразен, закачките с неща от съвремието и нашата технология бяха добри, историята предполага завръзки, достатъчно интересни, за да ги проследи читателя и по-нататък в поредицата. Но просто не достигна до мен. Не можах да се свържа с героите, бяха прекалено много и нито един от тях не ми се разкри в дълбочина.
Изигра роля и всевиждащия/всезнаещ разказвач - нещо, което трудно понасям по принцип.
Светът е достатъчно богат и разнообразен, закачките с неща от съвремието и нашата технология бяха добри, историята предполага завръзки, достатъчно интересни, за да ги проследи читателя и по-нататък в поредицата. Но просто не достигна до мен. Не можах да се свържа с героите, бяха прекалено много и нито един от тях не ми се разкри в дълбочина.
Изигра роля и всевиждащия/всезнаещ разказвач - нещо, което трудно понасям по принцип.
February 20, 2019
Ревюто в Wanderbook
През ХХІІІ век цивилизацията е рухнала след страховито сражение срещу вселенския демон Магед и неговата несметна войска. В първите редици крачели железните подобия на човеци, които Древните използвали за войници. Магед завладял техния нежив ум и те му се подчинили безпрекословно. След тази армия идвала друга – армията на мъртъвците. Великият хегемон притежавал силата да вдигне от гроба онези, които човечеството някога било погубило до крак: животни като мамутите, пещерните мечки, дългозъбите котки, люде като изтребените обитатели на Черокия и Ацтека, фейрите и гоблините от Малкия народ и неандите.
Петнайсет века след Първия Армагедон се задава втори. Този път за човечеството няма друга надежда, освен едно древно пророчество:
Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон
Считам, че извадих голям късмет, че четох тази книга клубно, и че успяхме да обсъждаме паралелно всички малки години детайли, които откривахме. С това ще запомня най-ярко тази книга - какъв прекрасен пример за умело построен свят е. Освен това тя е и един страхотен и напълно естествено звучащ микс от фентъзи и научна фантастика. Отдава почит на Толкин, стила и творчеството му по най-прекрасния възможен начин (имам лош опит с Ник Перумов). Но именно старанието с големите и малките детайли ме накараха да се влюбя в "Наследникът", въпреки сюжета.
Например - картата! Авторът е ползвал истинската карта на луната, с нейните "морета" и хребети, и това бе едно от нещата, които направиха лунната част от историята така привлекателна. Или пък религията, еволюирала по такъв невероятен начин! Св. Толкин! Св. Морз! Как да не те привлекат на страната на църквата? :D Доставяше ми невероятен кеф да разкривам стъпка по стъпка всяка тайна на Селенския свят (а също и да обсъждаме теории). Файтроб! Тери!
Удоволствието от гореспоменатите неща почти успя да компенсира нещо, което не можах да отрека при дискусията - че нямаше фактическо действие и напредък. Цялата книга беше едно въведение и запознаване с героите. Все едно да чета "Задругата на пръстена", но тя да свърши в Брее, като паралелно ни запознаят с Рохан, Гондор и Исенгард и същевременно се вмъкнат части от историята на Валинор, песни за Гил-галад и късчета хобитска мъдрост. Което, макар и омешано, би било окей - и несъмнено епик - ако книгата не спре в Брее. "Задругата" не свършва в Брее, както знаем. "Наследникът" обаче спира точно в това символично "Скокликво пони", докато напредва по Сивия път. И се чудиш накрая - аджеба, какво стана?
"Наследникът" пусна десетки здрави, интересни нишки, но едвам-едвам почна да прекарва вътъка между тях. Някои дори са още толкова далечни, че на този етап няма за какво да се хвана, за да ги свържа. Накратко, на тази книга просто ѝ трябват още 250 страници (най-малко), за да може наистина да се потупа гордо по красивата корица и да заяви "Аз съм първи том!". В момента съм готова дори да заменя "Сказанията", с които вървеше в комплект, за тези 250 страници (въпреки че всъщност предвкусвам с удоволствие момента, когато ще стигна до тях. Досега само съм си патила от неща, базирани върху ВнП, но на базата на това, което видях в "Наследникът", съм по-скоро обнадеждена.)
История в "Наследникът" все пак има и тя се върти около пророчествата за избрания и за шест деца - три момчета и три момичета, които очевидно ще са ключови за развитието на същинската история. Аз си набелязах кои герои бих сложила в кюпа - поне петимата. Няма да споделям кои, но ще кажа само, че Ермелинда ми е любимата героиня :D
Все пак, давам 5 звезди на книгата (бтв, засега никой ли не е гласувал?). Наистина четох с голямо удоволствие книгата. От една страна, това е най-приятното бг фентъзи, което съм чела досега. Беше ми супер... комфортно и приятно да чета. Припомних си трепета, с който съм чела ВнП, изваяните думи и изрази, които са ме карали да трепна и са останали завинаги в ума ми. Същевременно беше по-лекичко, съвсем като за глава тук и там в горещите летни вечери. И най-вече - огромният кеф, с който търсих и тълкувах (или поне си мислех, че тълкувам) всичките образи и символи, късчета история, преиначена през времето до постапокалиптичното бъдеще на Тера и Селена. Едно огромно браво на автора за труда, старанието и безшевното им вплитане. Мда, на някои места диренето на тези Easter eggs, както ги кръстих, идваше на преден план за мен, заради липсата на същинска сюжетна нишка, която да следя... И тези моменти, и самостоятелно изградената мистика на Сивия път и на историята на света просто ме накараха да се накъдря от кеф като картофче.
Сега, за съжаление трябва да споделя още нещо - че на хоризонта няма изгледи за продължение на историята. Надявам се, пламенно се надявам това да се промени, защото ще е истинска загуба за читателите и за фантастиката, ако след като в този том се сложиха основите, те спрат да се надграждат. Въпреки тази донякъде обезкуражаваща информация, пак се осмелявам да ви препоръчам "Сивият път". Дори и само за да се докоснете до фантастичния свят, който е създал автора.
През ХХІІІ век цивилизацията е рухнала след страховито сражение срещу вселенския демон Магед и неговата несметна войска. В първите редици крачели железните подобия на човеци, които Древните използвали за войници. Магед завладял техния нежив ум и те му се подчинили безпрекословно. След тази армия идвала друга – армията на мъртъвците. Великият хегемон притежавал силата да вдигне от гроба онези, които човечеството някога било погубило до крак: животни като мамутите, пещерните мечки, дългозъбите котки, люде като изтребените обитатели на Черокия и Ацтека, фейрите и гоблините от Малкия народ и неандите.
Петнайсет века след Първия Армагедон се задава втори. Този път за човечеството няма друга надежда, освен едно древно пророчество:
Когато съюз на Селена и Тера роди от желязото син,
по пътя небесен ще дойде на кораб бокалът от злато с рубин.
На рат ще се вдигне и пак ще си иде тоз, що е под камък лежал.
От мрачна клисура за ден ще се върне любим и ненавистен крал.
И негов наследник ще седне тогава в Коперник на златния трон
и своята власт ще окичи навеки с корона от черен маскон
Считам, че извадих голям късмет, че четох тази книга клубно, и че успяхме да обсъждаме паралелно всички малки години детайли, които откривахме. С това ще запомня най-ярко тази книга - какъв прекрасен пример за умело построен свят е. Освен това тя е и един страхотен и напълно естествено звучащ микс от фентъзи и научна фантастика. Отдава почит на Толкин, стила и творчеството му по най-прекрасния възможен начин (имам лош опит с Ник Перумов). Но именно старанието с големите и малките детайли ме накараха да се влюбя в "Наследникът", въпреки сюжета.
Например - картата! Авторът е ползвал истинската карта на луната, с нейните "морета" и хребети, и това бе едно от нещата, които направиха лунната част от историята така привлекателна. Или пък религията, еволюирала по такъв невероятен начин! Св. Толкин! Св. Морз! Как да не те привлекат на страната на църквата? :D Доставяше ми невероятен кеф да разкривам стъпка по стъпка всяка тайна на Селенския свят (а също и да обсъждаме теории). Файтроб! Тери!
Удоволствието от гореспоменатите неща почти успя да компенсира нещо, което не можах да отрека при дискусията - че нямаше фактическо действие и напредък. Цялата книга беше едно въведение и запознаване с героите. Все едно да чета "Задругата на пръстена", но тя да свърши в Брее, като паралелно ни запознаят с Рохан, Гондор и Исенгард и същевременно се вмъкнат части от историята на Валинор, песни за Гил-галад и късчета хобитска мъдрост. Което, макар и омешано, би било окей - и несъмнено епик - ако книгата не спре в Брее. "Задругата" не свършва в Брее, както знаем. "Наследникът" обаче спира точно в това символично "Скокликво пони", докато напредва по Сивия път. И се чудиш накрая - аджеба, какво стана?
"Наследникът" пусна десетки здрави, интересни нишки, но едвам-едвам почна да прекарва вътъка между тях. Някои дори са още толкова далечни, че на този етап няма за какво да се хвана, за да ги свържа. Накратко, на тази книга просто ѝ трябват още 250 страници (най-малко), за да може наистина да се потупа гордо по красивата корица и да заяви "Аз съм първи том!". В момента съм готова дори да заменя "Сказанията", с които вървеше в комплект, за тези 250 страници (въпреки че всъщност предвкусвам с удоволствие момента, когато ще стигна до тях. Досега само съм си патила от неща, базирани върху ВнП, но на базата на това, което видях в "Наследникът", съм по-скоро обнадеждена.)
История в "Наследникът" все пак има и тя се върти около пророчествата за избрания и за шест деца - три момчета и три момичета, които очевидно ще са ключови за развитието на същинската история. Аз си набелязах кои герои бих сложила в кюпа - поне петимата. Няма да споделям кои, но ще кажа само, че Ермелинда ми е любимата героиня :D
Все пак, давам 5 звезди на книгата (бтв, засега никой ли не е гласувал?). Наистина четох с голямо удоволствие книгата. От една страна, това е най-приятното бг фентъзи, което съм чела досега. Беше ми супер... комфортно и приятно да чета. Припомних си трепета, с който съм чела ВнП, изваяните думи и изрази, които са ме карали да трепна и са останали завинаги в ума ми. Същевременно беше по-лекичко, съвсем като за глава тук и там в горещите летни вечери. И най-вече - огромният кеф, с който търсих и тълкувах (или поне си мислех, че тълкувам) всичките образи и символи, късчета история, преиначена през времето до постапокалиптичното бъдеще на Тера и Селена. Едно огромно браво на автора за труда, старанието и безшевното им вплитане. Мда, на някои места диренето на тези Easter eggs, както ги кръстих, идваше на преден план за мен, заради липсата на същинска сюжетна нишка, която да следя... И тези моменти, и самостоятелно изградената мистика на Сивия път и на историята на света просто ме накараха да се накъдря от кеф като картофче.
Сега, за съжаление трябва да споделя още нещо - че на хоризонта няма изгледи за продължение на историята. Надявам се, пламенно се надявам това да се промени, защото ще е истинска загуба за читателите и за фантастиката, ако след като в този том се сложиха основите, те спрат да се надграждат. Въпреки тази донякъде обезкуражаваща информация, пак се осмелявам да ви препоръчам "Сивият път". Дори и само за да се докоснете до фантастичния свят, който е създал автора.
April 3, 2016
Чудесен опит за Българската Фантастика: Има малко от Кларк, Доста от Толкин и най-много от Нарви.
August 16, 2017
Любомир Николов е голям! Чел съм му и други неща и винаги са ми харесвали. Ето защо останах изненадан, че тук нещата не са се получили много добре. Още след първите стотина страници в очите ви ще се набият един много голям плюс (прекрасно изграденият свят) и един много голям минус (бавната и недотам интригуваща история) на творбата.
Цялото ревю на http://scifi.bg/?p=43003
Цялото ревю на http://scifi.bg/?p=43003
April 24, 2024
Много неща в книгата са супер – изграждането на света и историята за формирането му, героите, но...
Прекалено много герои без ясна представа какво ги свързва.
Освен това част 1 е написана като 1/2 (или 1/3, не знам) от една цяла книга, не като завършена история с начало, климакс и развръзка...
Прекалено много герои без ясна представа какво ги свързва.
Освен това част 1 е написана като 1/2 (или 1/3, не знам) от една цяла книга, не като завършена история с начало, климакс и развръзка...
July 5, 2022
Страхотна история!
July 16, 2016
Ще ми се нищо да не ми беше харесало, защото тогава щях да съм по-малко разочарована.
Ревю - може би след няколко дни.
Ревю - може би след няколко дни.
Displaying 1 - 14 of 14 reviews