What do you think?
Rate this book
Избрани творби
324 pages, Paperback
First published January 1, 1973
2 people are currently reading
13 people want to read
About the author
Пенчо Славейков
19 books27 followersПенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на П. Р. Славейков, от когото наследява много като човек, гражданин и поет. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет; тези "враснали тъй дълбоко в душата спомени" служат на Славейков при работата му върху "Кървава песен". Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява. В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия "смут" в Пловдивската реална гимназия - против лошото преподаване на "предметите" (след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с "парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели"). По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения - затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с "Живи мощи" и "Слепият музикант". В борба с "неволята" Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на "велик учите
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява. В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия "смут" в Пловдивската реална гимназия - против лошото преподаване на "предметите" (след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с "парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели"). По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения - затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с "Живи мощи" и "Слепият музикант". В борба с "неволята" Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на "велик учите
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
April 27, 2025
„Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!
Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба — то за свят е чудо.“
Пенчо Славейков е прекрасен български поет, издигнал нашата литература на световно ниво! Син е на големия възрожденски творец Петко Славейков, но въпреки това творчеството му се отдалечава от бащиното и прелива от чисто народното към модерното световно течение, както река се влива в морето. От млад е останал инвалид заради нещастен случай, но въпреки житейските трудности е отишъл да учи философия в Лайпциг, пътувал из различни европейски държави, на по-късен етап е бил директор на Народния театър и Народната библиотека, както и написал своите разнообразни и чудесни произведения! Голямата любов на живота му е била поетесата Мара Белчева…
Пенчо Славейков е бил важна част от легендарния кръг „Мисъл“, а и той е измислил псевдонима на Пейо Яворов. Напълно заслужено е бил номиниран от Алфред Йенсен за Нобелова награда за литература… В края на живота си е бил тежко болен и обиден на българската действителност, като прекарва последните си дни със своята любима Мара Белчева в италианското градче Брунате, край брега на езерото Комо.
„Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.“
„Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва…
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.“
„Съмнение во моя висши дар —
то неведнаж душата ми облада,
и неведнаж ми бодрий дух отпада,
обезсърчен под тежкий му удар.
Ханджара си то дига върху мен,
като разбойник над избрана жъртва,
и стон се из душата ми изкъртва.
Но во борба и за борба кален,
отбивах смел разбойнику удара,
и браних се и сам налитах аз…
„Не се поддавай! Имай в себе вяра!“ —
В борбата чувах да ми шепне глас…
Но, като ехо, мигом велегласно
друг екваше: „Безумецо, напразно!“
„Плакала е горчиво нощта,
плакала е мълком сирота,
че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае
туй що мъчи нейното сърце
и каква й скръб тъми лице!…
И когато сипна пак зората —
от сълзите на нощта земята
бе покрита с бисерна роса;
и во всяка капчица-сълза
се огледва белий ден сияен —
и усмихнат мина пак нехаен.“
божа дарба не заптисва стар кадия!
Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
що е божа дарба — то за свят е чудо.“
Пенчо Славейков е прекрасен български поет, издигнал нашата литература на световно ниво! Син е на големия възрожденски творец Петко Славейков, но въпреки това творчеството му се отдалечава от бащиното и прелива от чисто народното към модерното световно течение, както река се влива в морето. От млад е останал инвалид заради нещастен случай, но въпреки житейските трудности е отишъл да учи философия в Лайпциг, пътувал из различни европейски държави, на по-късен етап е бил директор на Народния театър и Народната библиотека, както и написал своите разнообразни и чудесни произведения! Голямата любов на живота му е била поетесата Мара Белчева…
Пенчо Славейков е бил важна част от легендарния кръг „Мисъл“, а и той е измислил псевдонима на Пейо Яворов. Напълно заслужено е бил номиниран от Алфред Йенсен за Нобелова награда за литература… В края на живота си е бил тежко болен и обиден на българската действителност, като прекарва последните си дни със своята любима Мара Белчева в италианското градче Брунате, край брега на езерото Комо.
„Ни лъх не дъхва над полени,
ни трепва лист по дървесата,
огледва ведър лик небето
в море от бисерна роса.
В зори ранил на път, аз дишам
на лятно утро свежестта —
и милва ми душата бодра
за лек път охолна мечта.
За лек път, за почивка тиха
през ясна вечер в родний кът,
където ме с милувка чака
на мойто щастие сънят.“
„Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки,
и в тихите му тъмни глъбини
преплитат отразени сянки.
Треперят, шептят белостволи буки,
а то, замряло, нито трепва…
Понякога му сал повърхнини
дълга от лист отронен сепва.“
„Съмнение во моя висши дар —
то неведнаж душата ми облада,
и неведнаж ми бодрий дух отпада,
обезсърчен под тежкий му удар.
Ханджара си то дига върху мен,
като разбойник над избрана жъртва,
и стон се из душата ми изкъртва.
Но во борба и за борба кален,
отбивах смел разбойнику удара,
и браних се и сам налитах аз…
„Не се поддавай! Имай в себе вяра!“ —
В борбата чувах да ми шепне глас…
Но, като ехо, мигом велегласно
друг екваше: „Безумецо, напразно!“
„Плакала е горчиво нощта,
плакала е мълком сирота,
че за нея белий ден нехае,
че не иска той дори да знае
туй що мъчи нейното сърце
и каква й скръб тъми лице!…
И когато сипна пак зората —
от сълзите на нощта земята
бе покрита с бисерна роса;
и во всяка капчица-сълза
се огледва белий ден сияен —
и усмихнат мина пак нехаен.“
September 23, 2020
Няма да ми омръзне да го препрочитам. Един от недооценените български поети
August 9, 2023
Творби със силни послания в правилния момент, на правилното място. Статуята на Славейков до езерото Комо беше просто напомняне, че трябва да се върна към красивата му поезия и да свържа творчество му с музата му тогава.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews