What do you think?
Rate this book
Болката идва по-късно
Един мъж, напуснал окончателно семейството си, започва да пише писмо до своя първи и единствен син, след като жената, с която живее в момента, губи преждевременно детето им. Провокативен в посланията си, чувствен в езика си, богат на теми и идеи, разказът на бащата ще прерасне в разголваща изповед: за историята на предците му, за няколкото му семейства и отношенията с брат му, както и за вездесъщата, но недопустима жена в живота му. Ще се превърне ли това писмо в последен шанс той да почувства онова, което винаги се е смятал неспособен да изпитва: загубата, липсата, болката? Болката, която винаги идва по-късно…
„Болката идва по-късно“ е мащабна семейна, любовна и философска сага. Автофикционалният роман „пренаписва“ свободно, с напълно съвременен сюжет (от 20. век до наши дни) три базови разказа – за Авраам и Исаак, за близнаците Исав и Иаков и за сестрите Лия и Рахил. Сред многото теми в него са: истинското лице на родителството и сексуалността; латентният инцест в кръвната близост; смисълът на дома и принадлежността; страхът и отношенията с Бога; загубата и механизмите за съхранение; израстването и съперничеството; историческият и семеен багаж, който всички носим. Но най-вече любовта, понякога възможна единствено другаде.
Прекосяващ континенти и поколения и пълен с културно-исторически препратки, романът е определян от рецензента му Младен Влашки като изключително новаторски в представянето на един иначе традиционен за литературата етнос по съвременен и лишен от стереотипи и идеализация начин.
Редакторът Борис Минков:
„Много силно и увлекателно разказване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват библейски, битийни и битови гледни точки. Колко непринудено зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и мотиви! Колко усилия е коствало създаването на такива линии, по които да се движи разказът! Една запалваща с пластичността си цялост“.
Писателката Еми Барух:
„Зашеметяващо писане! Разбиваща, силна, дълбока и богата книга, от която не можеш да се откъснеш“.
„Болката идва по-късно“ е мащабна семейна, любовна и философска сага. Автофикционалният роман „пренаписва“ свободно, с напълно съвременен сюжет (от 20. век до наши дни) три базови разказа – за Авраам и Исаак, за близнаците Исав и Иаков и за сестрите Лия и Рахил. Сред многото теми в него са: истинското лице на родителството и сексуалността; латентният инцест в кръвната близост; смисълът на дома и принадлежността; страхът и отношенията с Бога; загубата и механизмите за съхранение; израстването и съперничеството; историческият и семеен багаж, който всички носим. Но най-вече любовта, понякога възможна единствено другаде.
Прекосяващ континенти и поколения и пълен с културно-исторически препратки, романът е определян от рецензента му Младен Влашки като изключително новаторски в представянето на един иначе традиционен за литературата етнос по съвременен и лишен от стереотипи и идеализация начин.
Редакторът Борис Минков:
„Много силно и увлекателно разказване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват библейски, битийни и битови гледни точки. Колко непринудено зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и мотиви! Колко усилия е коствало създаването на такива линии, по които да се движи разказът! Една запалваща с пластичността си цялост“.
Писателката Еми Барух:
„Зашеметяващо писане! Разбиваща, силна, дълбока и богата книга, от която не можеш да се откъснеш“.
525 pages, Paperback
Published May 1, 2025
3 people are currently reading
51 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
August 22, 2025
Безспорно такъв роман може да се определи като явление в съвременната българска литература и най-добре може да бъде описан с цитат от собствения си текст - "от ония, които ти превеждат прозата на живота, превеждат те през кротките опустошения и баналността на провалите, през затишието на креватите и вътрешните стихии на героите, в които няма нищо героично".
Макар да не е труден за възприемане, тексът е силно ангажиращ заради нуждата от осмисляне, заради невъзможността да проявиш читателска небрежност дори към най-дребните детайли, защото тъкмо те определят нюанса на посланието.
Разказът от първо лице позволява на авторката да вмъкне с лекота философските си възгледи за живота, подплатени с препратки към свещените книги, закономерността на поварящите се ситуации, откакто свят светува, давайки психологически и аналитичен поглед към вътрешния свят на героите, които присъстват не чрез събитията от живота, а чрез субективното си възприятие на тези събития, чрез следите, които те оставят в психиката им и определят последващите им избори, чрез травмите и комплексите си, тревожността и колебанието.
Но това не са безплътни присъствия, а съвсем телесни герои, заявяващи себе си прекалено натурално с техните миризми, секрети, завземащите пространство тела, прекалено изпъкналите срамни кости или пък звуците на червата в тоалетната, като дори еротичното общуване на телесно ниво е сведено до прецизни описания и подробни детайли, предизвикващи по-скоро погнуса, отколкото копнеж или желание и няма как да е иначе, когато дори напъпилите клонки на дъветата през погледа на разказвача са "пъпките, от които изтича гнойта на пролетта". Това създава усещане за цинизъм, за един емоционално прегорял човек, който пише не писмо до сина си, а до себе си, в което сам се опитва да си изясни откъде е тръгнал и защото сега е тук.
Смислена книга с висока заявка, но тягостна и бавна, създаваща мрачна атмосфера и оставяща чувство на угнетеност.
Макар да не е труден за възприемане, тексът е силно ангажиращ заради нуждата от осмисляне, заради невъзможността да проявиш читателска небрежност дори към най-дребните детайли, защото тъкмо те определят нюанса на посланието.
Разказът от първо лице позволява на авторката да вмъкне с лекота философските си възгледи за живота, подплатени с препратки към свещените книги, закономерността на поварящите се ситуации, откакто свят светува, давайки психологически и аналитичен поглед към вътрешния свят на героите, които присъстват не чрез събитията от живота, а чрез субективното си възприятие на тези събития, чрез следите, които те оставят в психиката им и определят последващите им избори, чрез травмите и комплексите си, тревожността и колебанието.
Но това не са безплътни присъствия, а съвсем телесни герои, заявяващи себе си прекалено натурално с техните миризми, секрети, завземащите пространство тела, прекалено изпъкналите срамни кости или пък звуците на червата в тоалетната, като дори еротичното общуване на телесно ниво е сведено до прецизни описания и подробни детайли, предизвикващи по-скоро погнуса, отколкото копнеж или желание и няма как да е иначе, когато дори напъпилите клонки на дъветата през погледа на разказвача са "пъпките, от които изтича гнойта на пролетта". Това създава усещане за цинизъм, за един емоционално прегорял човек, който пише не писмо до сина си, а до себе си, в което сам се опитва да си изясни откъде е тръгнал и защото сега е тук.
Смислена книга с висока заявка, но тягостна и бавна, създаваща мрачна атмосфера и оставяща чувство на угнетеност.
August 4, 2025
Без да е мъчна за четене, "Болката идва по-късно" е трудна за преодоляване. Както се върви в насрещен вятър или срещу вода - и това е не съпротивата на езика, а сблъсъкът с дълбинните му пластове. Търсенето на семантичните и архетипните корени, кръженето, синонимичността ("нима езикът, който ни свързва, всъщност не ни разделя, не се превръща в минно поле, в крепостен ров?").
Антония Апостолова е написала роман, към който читателят да се връща в различни възрасти. Макар да декларира, че е текст-писмо към сина, който бащата пише, след като е напуснал семейството си, "Болката идва по-късно" е за всичко, което по принцип не казваме на децата си. Преглед на всички семейства, които е имал Илан, епос за живелите преди него (без обаче да изключваме разривите: "близостта, осигурена от гените и кръвта, е уязвима от всякакви обстоятелства).
Роман за самотата на човека, за постепенното и неотменно рухване на смисъла ("Човекът е само останките си"), но и за пребиваването му в голямото време, което включва политически трусове, културни особености, с също и съдбовността, участта, решенията, в чието вземане героят няма кой знае какво участие. А също и по вертикалата на времето – за човека и изборите му в светлината на библейската перспектива (неведнъж романът реферира към старозаветната история за Авраам, вдигащ ножа, за да пренесе в жертва сина си Исаак).
Антония Апостолова е изградила сложни характери, подводни камъни от напластени болки, въртопи от несигурност, нелицеприятност, безпомощност.
Телесността, физиологията и плътта (романът прави разлика между тяло и плът) носят екзистенциалния отпечатък на двусмисленост, на секс и ужас, на Ерос и Танатос.
Героите ѝ се борят с екзистенциалния ужас от съществуването, бъхтат се в стените и ограниченията на егото си, докато не свалят кожата на привидността. И отдолу не останат само раните им, изнурената памет ("свикването с тъмнината значи да провидиш в нея светлината"), докато не дойде болката и не изличи излишното.
И тогава остават единствено пътят, движението, животът:
"живите са обречени на флуидност, на нестабилност в привидното равновесие на разпада, на колебание кои да бъдат, кои да станат, кои да останат, кои да не са."
Антония Апостолова е написала роман, към който читателят да се връща в различни възрасти. Макар да декларира, че е текст-писмо към сина, който бащата пише, след като е напуснал семейството си, "Болката идва по-късно" е за всичко, което по принцип не казваме на децата си. Преглед на всички семейства, които е имал Илан, епос за живелите преди него (без обаче да изключваме разривите: "близостта, осигурена от гените и кръвта, е уязвима от всякакви обстоятелства).
Роман за самотата на човека, за постепенното и неотменно рухване на смисъла ("Човекът е само останките си"), но и за пребиваването му в голямото време, което включва политически трусове, културни особености, с също и съдбовността, участта, решенията, в чието вземане героят няма кой знае какво участие. А също и по вертикалата на времето – за човека и изборите му в светлината на библейската перспектива (неведнъж романът реферира към старозаветната история за Авраам, вдигащ ножа, за да пренесе в жертва сина си Исаак).
Антония Апостолова е изградила сложни характери, подводни камъни от напластени болки, въртопи от несигурност, нелицеприятност, безпомощност.
Телесността, физиологията и плътта (романът прави разлика между тяло и плът) носят екзистенциалния отпечатък на двусмисленост, на секс и ужас, на Ерос и Танатос.
Героите ѝ се борят с екзистенциалния ужас от съществуването, бъхтат се в стените и ограниченията на егото си, докато не свалят кожата на привидността. И отдолу не останат само раните им, изнурената памет ("свикването с тъмнината значи да провидиш в нея светлината"), докато не дойде болката и не изличи излишното.
И тогава остават единствено пътят, движението, животът:
"живите са обречени на флуидност, на нестабилност в привидното равновесие на разпада, на колебание кои да бъдат, кои да станат, кои да останат, кои да не са."
October 29, 2025
Романът „Болката идва по-късно“ представлява забележителен литературен експеримент, който майсторски рефункционализира класическия психосоциален семеен роман за съвременния читател.
Централен за цялостната структура и тематика на романа е изборът на ненадежден мъжки повествовател, който предава автобиографични факти чрез фикционалната маска на пространно писмо до сина си. Авторката влага цялата си езикова, аналитична и психологическа мощ в този мъжки глас, създавайки наративна клопка и провокирайки съзнанието за алтернативна биография/автофикцията.
Читателят е изправен пред стереофонично възприятие, което противопоставя (и същевременно слива) емоционално отчуждената, но хипер-аналитична мъжка гледна точка със следите от фигуративния и сетивен женски глас на създателката.
Именно в този андрогинен наративен синтез се крие силата на романа да подкопава патриархалните клишета и да поддържа напрежението между вярност и подозрителност към разказваното.
Чрез красноречиво и фигуративно богато слово, авторката разкрива екзистенциалния трагизъм – самотата, страха от смъртта, невъзможността за постигане на Другия и суровата телесност на човешкото.
Географският и културен фон на Израел е разработен с впечатляваща дълбочина, обогатявайки повествованието с множество интересни детайли. Независимо от факта, че този тип мащабна и комплексна литература обичайно не привлича широк обществен интерес, нейната стойност е безспорна.
Книгата представлява великолепно постижение, което значително допринася за развитието и обогатяването на полето на родната литература.
Централен за цялостната структура и тематика на романа е изборът на ненадежден мъжки повествовател, който предава автобиографични факти чрез фикционалната маска на пространно писмо до сина си. Авторката влага цялата си езикова, аналитична и психологическа мощ в този мъжки глас, създавайки наративна клопка и провокирайки съзнанието за алтернативна биография/автофикцията.
Читателят е изправен пред стереофонично възприятие, което противопоставя (и същевременно слива) емоционално отчуждената, но хипер-аналитична мъжка гледна точка със следите от фигуративния и сетивен женски глас на създателката.
Именно в този андрогинен наративен синтез се крие силата на романа да подкопава патриархалните клишета и да поддържа напрежението между вярност и подозрителност към разказваното.
Чрез красноречиво и фигуративно богато слово, авторката разкрива екзистенциалния трагизъм – самотата, страха от смъртта, невъзможността за постигане на Другия и суровата телесност на човешкото.
Географският и културен фон на Израел е разработен с впечатляваща дълбочина, обогатявайки повествованието с множество интересни детайли. Независимо от факта, че този тип мащабна и комплексна литература обичайно не привлича широк обществен интерес, нейната стойност е безспорна.
Книгата представлява великолепно постижение, което значително допринася за развитието и обогатяването на полето на родната литература.
July 29, 2025
Роман-изповед
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Само няколко въпроса са достатъчни, за да се очертаят характерните особености на личността. „Как се чувстваш?“, „Всичко наред ли е?“, „Искаш ли помощ?“ – въпроси с крайно специфичен контекст, ако искаме да разберем реалността на отсрещния, като очакваме противоречиви или ясни отговори. В роман като „Болката идва по-късно“ („Жанет-45“, 2025) тези въпроси резонират с дълбок психологизъм, натрапена синхроничност и търсене на потенциални слабости в героя Илан, който подрежда отново пъзела на живота си, за да преосмисли собствените си действия. Какво всъщност е натрупаното качество и дали самооценката е субективна на фона на изградената лична концепция? Това е роман-изповед, магически изплетен като семейна сага, но и израз на изгубеното и спечеленото, повод за преосмисляне на модела „изкупление чрез признание“. Тази изповед може да се преустрои и като сеанс в кабинета на психотерапевта, воден с идеята да се намери израз на мотивацията за самото действие на споделянето. В случая ролята е на читателя, който съставя карта на взаимовръзките и претегля фактите. Но тук има толкова много… Представата ми беше за безкраен прилив върху самотен остров в ума на героя, където болката идва по-късно.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Само няколко въпроса са достатъчни, за да се очертаят характерните особености на личността. „Как се чувстваш?“, „Всичко наред ли е?“, „Искаш ли помощ?“ – въпроси с крайно специфичен контекст, ако искаме да разберем реалността на отсрещния, като очакваме противоречиви или ясни отговори. В роман като „Болката идва по-късно“ („Жанет-45“, 2025) тези въпроси резонират с дълбок психологизъм, натрапена синхроничност и търсене на потенциални слабости в героя Илан, който подрежда отново пъзела на живота си, за да преосмисли собствените си действия. Какво всъщност е натрупаното качество и дали самооценката е субективна на фона на изградената лична концепция? Това е роман-изповед, магически изплетен като семейна сага, но и израз на изгубеното и спечеленото, повод за преосмисляне на модела „изкупление чрез признание“. Тази изповед може да се преустрои и като сеанс в кабинета на психотерапевта, воден с идеята да се намери израз на мотивацията за самото действие на споделянето. В случая ролята е на читателя, който съставя карта на взаимовръзките и претегля фактите. Но тук има толкова много… Представата ми беше за безкраен прилив върху самотен остров в ума на героя, където болката идва по-късно.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
November 4, 2025
Докато четох "Хендерсън -- кралят на дъжда" (изд. "Лист", 2025) на Сол Белоу, един от героите каза: "ако някои е решил да се разпада пред теб, не бива да го събираш. Нека сам се събере отново." Веднага се сетих за Антония Апостолова и героят ѝ Илан от "Болката идва по-късно". Вече бях написала отзивът, когато осъзнах, колко много репликата на Белоу резонира с основното движение в романа на Апостолова. Авторката не бърза да "спасява" Илан, не му предлага изкупление, нито утеха. Вместо това му дава пространство да се разпадне -- бавно, докато преглежда целия си живот и сам не се изправи пред собствените си руини. В този жест на авторката към героя вероятно се крие и най-голямото ѝ доверие към човека: че само през разпада може да се роди разбиране.
Виждате ли, това е роман, чието ехо не заглъхва лесно. "Болката идва по-късно" е книга, която отдавна чаках да бъде написана от български автор.
Защо съм написала тук: https://cargokult.org/apostolova
Виждате ли, това е роман, чието ехо не заглъхва лесно. "Болката идва по-късно" е книга, която отдавна чаках да бъде написана от български автор.
Защо съм написала тук: https://cargokult.org/apostolova
July 28, 2025
4.5 звезди за този чуден роман, само защото не мога да преглътна, че е твърде "грижовен" към публиката си.
Част от мнението ми за книгата, съвсем неизчерпателна, но фундаментална, е публикувана в последния брой на "Литературен вестник":
https://litvestnik.com/2025/07/23/%d0...
Част от мнението ми за книгата, съвсем неизчерпателна, но фундаментална, е публикувана в последния брой на "Литературен вестник":
https://litvestnik.com/2025/07/23/%d0...
December 14, 2025
Книгата има нужда от редактор и 150 страници по -малко. Представям си авторката повече като поетеса. Текстът е пример за феминистична литература - дори и технически добра, остава вглъбена в частното и семейното. Между 2 и 3 звезди от мен. Прочетох романа само защото ми беше препоръчан от уважаван от мен литературен критик. Не съжалявам, но можех и без това четиво. Животът е твърде кратък за да чета за объркания семеен живот на Израелски програмист.
October 26, 2025
Многообещаващо заглавие, но действително много разочароваща книга. До края не ми стана ясно каква е идеята и замисълът на автора. Нямаше нито една сюжетна линия, която да ме заинтригува и да ми разпали интереса.
Правописни, пунктуационни и толкова много други видове грешки се срещат почти на всяка страница. А авторът уж е редактор по професия. Много скучна и отблъскваща книга.
Правописни, пунктуационни и толкова много други видове грешки се срещат почти на всяка страница. А авторът уж е редактор по професия. Много скучна и отблъскваща книга.
Displaying 1 - 8 of 8 reviews