What do you think?
Rate this book
Болката идва по-късно
Един мъж, напуснал окончателно семейството си, започва да пише писмо до своя първи и единствен син, след като жената, с която живее в момента, губи преждевременно детето им. Провокативен в посланията си, чувствен в езика си, богат на теми и идеи, разказът на бащата ще прерасне в разголваща изповед: за историята на предците му, за няколкото му семейства и отношенията с брат му, както и за вездесъщата, но недопустима жена в живота му. Ще се превърне ли това писмо в последен шанс той да почувства онова, което винаги се е смятал неспособен да изпитва: загубата, липсата, болката? Болката, която винаги идва по-късно…
„Болката идва по-късно“ е мащабна семейна, любовна и философска сага. Автофикционалният роман „пренаписва“ свободно, с напълно съвременен сюжет (от 20. век до наши дни) три базови разказа – за Авраам и Исаак, за близнаците Исав и Иаков и за сестрите Лия и Рахил. Сред многото теми в него са: истинското лице на родителството и сексуалността; латентният инцест в кръвната близост; смисълът на дома и принадлежността; страхът и отношенията с Бога; загубата и механизмите за съхранение; израстването и съперничеството; историческият и семеен багаж, който всички носим. Но най-вече любовта, понякога възможна единствено другаде.
Прекосяващ континенти и поколения и пълен с културно-исторически препратки, романът е определян от рецензента му Младен Влашки като изключително новаторски в представянето на един иначе традиционен за литературата етнос по съвременен и лишен от стереотипи и идеализация начин.
Редакторът Борис Минков:
„Много силно и увлекателно разказване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват библейски, битийни и битови гледни точки. Колко непринудено зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и мотиви! Колко усилия е коствало създаването на такива линии, по които да се движи разказът! Една запалваща с пластичността си цялост“.
Писателката Еми Барух:
„Зашеметяващо писане! Разбиваща, силна, дълбока и богата книга, от която не можеш да се откъснеш“.
„Болката идва по-късно“ е мащабна семейна, любовна и философска сага. Автофикционалният роман „пренаписва“ свободно, с напълно съвременен сюжет (от 20. век до наши дни) три базови разказа – за Авраам и Исаак, за близнаците Исав и Иаков и за сестрите Лия и Рахил. Сред многото теми в него са: истинското лице на родителството и сексуалността; латентният инцест в кръвната близост; смисълът на дома и принадлежността; страхът и отношенията с Бога; загубата и механизмите за съхранение; израстването и съперничеството; историческият и семеен багаж, който всички носим. Но най-вече любовта, понякога възможна единствено другаде.
Прекосяващ континенти и поколения и пълен с културно-исторически препратки, романът е определян от рецензента му Младен Влашки като изключително новаторски в представянето на един иначе традиционен за литературата етнос по съвременен и лишен от стереотипи и идеализация начин.
Редакторът Борис Минков:
„Много силно и увлекателно разказване, което изисква да се съучаства. Впечатляваща е лекотата, с която се преливат и взаимно се осветляват библейски, битийни и битови гледни точки. Колко непринудено зад баналното и познатото се откриват неподозирани пластове и мотиви! Колко усилия е коствало създаването на такива линии, по които да се движи разказът! Една запалваща с пластичността си цялост“.
Писателката Еми Барух:
„Зашеметяващо писане! Разбиваща, силна, дълбока и богата книга, от която не можеш да се откъснеш“.
525 pages, Paperback
Published May 1, 2025
4 people are currently reading
62 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 9 of 9 reviews
January 12, 2026
“Болката идва по-късно”
Антония Апостолова
“Просто исках да ти кажа, че едно дете не бива да вижда неумението на големите да бъдат щастливи.”
Прочетох я за два дни. Но после рязко попаднах в работно време и се откъснах от книгата. Сега се връщам да разкажа трезво и разбъркано.
Първо се уплаших от родословното дърво. Трудно ми е да проследявам обикновено, но не беше трудно всъщност в този роман и всички баби и дядовци, лели и чичовци ми бяха “ясни”. Не бих допуснала да ги пренебрегна, защото няма нищо изкуствено в описанията и връзките. И защото еврейските семейства са ми винаги интересни, от семейство Глас съм започнала да си пъхам носа в тях...“Висяла” съм в стаите/домовете, описвани и от Амос Оз, Давид Гросман, Цруя Шалев, Меир Шалев - и нищо по-малко не ми даде Антония Апостолова. Така че - важни ми бяха не само главните герои. Дори след напускането на Израел много ми липсваха предишните поколения. Останаха младите и стана много нажежено.
Затова никога няма да е достатъчно да четем за семейства. Хем всяко е различно и откачено посвоему, хем все едни и същи грешки и драми. Психотерапевтирах се отново яко в над 500 страници , по три направления. Аз като “аз”, аз и родното ми семейство, аз и създаденото ми семейство.
“... теорията ѝ за сближаването е абсолютен парадокс: постепенно разкриване след мигновено първоначално сливане.”
“...как “трагедията” на моето семейство е в неговата обикновеност - тоест дефакто в неспособността му да произведе истинска трагедия.”
Оох, Илан, добре че често си противоречиш, добре че си аналитичен и честен и още страница по-късно се усещаш:
“Възможно е да си въобразявам всичко това, Йоав. Възможно е нещата да са били просто нормални и всичко, което ти наговорих, да е разтеглена ретроспективна оценка на фона на интимния пароксизъм на на майка ти.”
Да, колко съм благодарна на обикновеността в родното ми семейство. Колко се чудя сега на себе си, когато съм допускала драми в “създаденото” - самораздути и излишни от погледа на времето... Колко са унищожителни, а как сме склонни към тях, творци направо!:)) Но и колко е субективно всичко. Много добре това е показано чрез двамата братя - Илан и Омер.
“Защото Омер никога не е виждал родителите ни по този начин. Напротив, в неговите очи това със сигурност бе най-прекрасното семейство и той за нищо на света не би поискал друго.”
Искала съм да разбера брат ми как възприема нашето родно семейство. Защото с романа измервах колко татко беше като Шломо (много), колко майка е като Наима (малко). Най-много разбира сравнявах себе си с майката на Йоав и ми настръхваха косите от сходствата. Всъщност малко съм като майката (страхове), малко съм и като Илан (мълчалив). В началото си казвах: Илан - какво му има, нищо?! После доста ме ядосваше, макар че излиянията му първосигнално могат да накарат читателя да вижда вината на майката. Но отново се връща нашият честен Илан - напълно възприема възможността да бъде чута и другата версия. Нали винаги я има.
Всъщност защо още в началото исках да прочета романа (но чаках подходящ момент - някои читатели са го чели с почивки, аз наведнъж). Защото героите са евреи - от Израел и преди това откъде ли не... А тази тема продължава да не ми омръзва. Този неразгадаем Израел (така мразен преди и днес). Тази Хайфа в романа! Необяснима привлекателност за мен от много време. С всичко това (на което съм била свидетел като екскурзовод на израелски групи):
“Може би заради това рационално обяснение не носех запазената марка на еврейството с наглостта, с която я развяват върволиците пазаруващи из моловете; досадниците, разцъкващи маткот на плажа; гръмогласните туристи из Европа - същите, които настояват да бъдат обслужени на мига и сноват с калпави айфони из клишетата на континентите без истинско любопитство към света. Света, от който се връщат все така местни и старозаветни със следващия безумно скъп полет на “Ел Ал.”
Но! “Нашите” хора в романа са други. Нашето голямо семейство не е такова. “Нашият” главен герой Илан е “от малцината светски израелци”. А например леля му - второстепенен герой ли?! Не, над-главен дори. Леля Хели, леля Хели. Добре че ми избягаха страниците с/за нея, че имаше да преписвам с дни... Много пластове има връзката ѝ с малкия/младия/средния Илан или неговата с нея? :) За мен главното беше интелектуалното общуване, както по-късно и на Илан с майката - новата ни главна героиня, навлизаща с изкусителния интелектуален флирт, който не може да се равнява на нищо друго. Това не пречи разбира се сексът, плътта, тялото да са разчепкани в романа до дъно. До голо. До библейско. Аз нищо не разбирам от каквито и да е религии , несхватлива съм, безразлична съм. Но тук запознатите ще имат да дълбаят още пластове, откровения и опровержения.
За мен изкусителното е езикът на Антония Апостолова в романа. Език, уплътняващ смисъла, език, изискващ вкусване, предъвкване, физическо осезаване. С израз като “жизнеустойчива непоклатимост” например направих това - подържах го сякаш в устата си, за да усетя смисъла и героя 1000%.
И така логично от езика - по-всеобхватно към литературата. Ето я леля Хели, уж не знаех на коя страница пише за нея:
“Илани, ако един писател е безсилен пред баналността, той вероятно за нищо не става. Не е оферта, капиш? Ако трябва нон стоп да препуска, да се кълчи, да те изненадва и хваща натясно, да те клати на тройна езда, както би казал брат ти, определено компенсира неспасяемо бездарие. Мисля, че най-добрият приятел на големия автор е скуката. Ако успява да те преведе през незначителното и тривиалното, през досадата на делника, през монохромния и монотонен бит, дето всеки смята, че го познава - ама така че ушите ти да окапят и сам да се изумиш, - то тогава си давай парите.”
Силен boost за мен за Новата година. Точно такива дни чаках - да нямам никаква работа и два дни да лежа и чета потънала. Заради Израел започнах, а получих много по-удовлетворяваща и силна цялостност. Препоръчвам на почитателите на трудното въвличащо четене. А по принцип си падам по лекотата, не обичам дълбаенето и драмата. Но е полезно понякога да си признаем нови неща за себе си. В книгата имаме и герой психоаналитик (“Обикновеност не простовата, а интелигентна макар и не по онзи потискащ или изискващ начин.”). В последната част имаме други изненади от съвременността. И през цялото време - език, който разголва.
Най-голямото удовлетворение от размислите на Илан за мен (той самият пише писмо на сина си):
“... се беше оказало достатъчно никога да не съм изпитвал обратното на обичта.”
Хм, не съм наблегнала на майката в отзива си (преводачка е!;)), а колко майки ще се видят в нея... Представена е така, както Карл Уве Кнаусгор ни запознава с жена си.
“Бях прекалено дълго изпитван. Твърде неумолимо бях призоваван да бъда повече от самия себе си - да бъда ние.”
“... подмолното желание да се оттласнеш от извънредното и да се върнеш обратно в редовното.”
Антония Апостолова
“Просто исках да ти кажа, че едно дете не бива да вижда неумението на големите да бъдат щастливи.”
Прочетох я за два дни. Но после рязко попаднах в работно време и се откъснах от книгата. Сега се връщам да разкажа трезво и разбъркано.
Първо се уплаших от родословното дърво. Трудно ми е да проследявам обикновено, но не беше трудно всъщност в този роман и всички баби и дядовци, лели и чичовци ми бяха “ясни”. Не бих допуснала да ги пренебрегна, защото няма нищо изкуствено в описанията и връзките. И защото еврейските семейства са ми винаги интересни, от семейство Глас съм започнала да си пъхам носа в тях...“Висяла” съм в стаите/домовете, описвани и от Амос Оз, Давид Гросман, Цруя Шалев, Меир Шалев - и нищо по-малко не ми даде Антония Апостолова. Така че - важни ми бяха не само главните герои. Дори след напускането на Израел много ми липсваха предишните поколения. Останаха младите и стана много нажежено.
Затова никога няма да е достатъчно да четем за семейства. Хем всяко е различно и откачено посвоему, хем все едни и същи грешки и драми. Психотерапевтирах се отново яко в над 500 страници , по три направления. Аз като “аз”, аз и родното ми семейство, аз и създаденото ми семейство.
“... теорията ѝ за сближаването е абсолютен парадокс: постепенно разкриване след мигновено първоначално сливане.”
“...как “трагедията” на моето семейство е в неговата обикновеност - тоест дефакто в неспособността му да произведе истинска трагедия.”
Оох, Илан, добре че често си противоречиш, добре че си аналитичен и честен и още страница по-късно се усещаш:
“Възможно е да си въобразявам всичко това, Йоав. Възможно е нещата да са били просто нормални и всичко, което ти наговорих, да е разтеглена ретроспективна оценка на фона на интимния пароксизъм на на майка ти.”
Да, колко съм благодарна на обикновеността в родното ми семейство. Колко се чудя сега на себе си, когато съм допускала драми в “създаденото” - самораздути и излишни от погледа на времето... Колко са унищожителни, а как сме склонни към тях, творци направо!:)) Но и колко е субективно всичко. Много добре това е показано чрез двамата братя - Илан и Омер.
“Защото Омер никога не е виждал родителите ни по този начин. Напротив, в неговите очи това със сигурност бе най-прекрасното семейство и той за нищо на света не би поискал друго.”
Искала съм да разбера брат ми как възприема нашето родно семейство. Защото с романа измервах колко татко беше като Шломо (много), колко майка е като Наима (малко). Най-много разбира сравнявах себе си с майката на Йоав и ми настръхваха косите от сходствата. Всъщност малко съм като майката (страхове), малко съм и като Илан (мълчалив). В началото си казвах: Илан - какво му има, нищо?! После доста ме ядосваше, макар че излиянията му първосигнално могат да накарат читателя да вижда вината на майката. Но отново се връща нашият честен Илан - напълно възприема възможността да бъде чута и другата версия. Нали винаги я има.
Всъщност защо още в началото исках да прочета романа (но чаках подходящ момент - някои читатели са го чели с почивки, аз наведнъж). Защото героите са евреи - от Израел и преди това откъде ли не... А тази тема продължава да не ми омръзва. Този неразгадаем Израел (така мразен преди и днес). Тази Хайфа в романа! Необяснима привлекателност за мен от много време. С всичко това (на което съм била свидетел като екскурзовод на израелски групи):
“Може би заради това рационално обяснение не носех запазената марка на еврейството с наглостта, с която я развяват върволиците пазаруващи из моловете; досадниците, разцъкващи маткот на плажа; гръмогласните туристи из Европа - същите, които настояват да бъдат обслужени на мига и сноват с калпави айфони из клишетата на континентите без истинско любопитство към света. Света, от който се връщат все така местни и старозаветни със следващия безумно скъп полет на “Ел Ал.”
Но! “Нашите” хора в романа са други. Нашето голямо семейство не е такова. “Нашият” главен герой Илан е “от малцината светски израелци”. А например леля му - второстепенен герой ли?! Не, над-главен дори. Леля Хели, леля Хели. Добре че ми избягаха страниците с/за нея, че имаше да преписвам с дни... Много пластове има връзката ѝ с малкия/младия/средния Илан или неговата с нея? :) За мен главното беше интелектуалното общуване, както по-късно и на Илан с майката - новата ни главна героиня, навлизаща с изкусителния интелектуален флирт, който не може да се равнява на нищо друго. Това не пречи разбира се сексът, плътта, тялото да са разчепкани в романа до дъно. До голо. До библейско. Аз нищо не разбирам от каквито и да е религии , несхватлива съм, безразлична съм. Но тук запознатите ще имат да дълбаят още пластове, откровения и опровержения.
За мен изкусителното е езикът на Антония Апостолова в романа. Език, уплътняващ смисъла, език, изискващ вкусване, предъвкване, физическо осезаване. С израз като “жизнеустойчива непоклатимост” например направих това - подържах го сякаш в устата си, за да усетя смисъла и героя 1000%.
И така логично от езика - по-всеобхватно към литературата. Ето я леля Хели, уж не знаех на коя страница пише за нея:
“Илани, ако един писател е безсилен пред баналността, той вероятно за нищо не става. Не е оферта, капиш? Ако трябва нон стоп да препуска, да се кълчи, да те изненадва и хваща натясно, да те клати на тройна езда, както би казал брат ти, определено компенсира неспасяемо бездарие. Мисля, че най-добрият приятел на големия автор е скуката. Ако успява да те преведе през незначителното и тривиалното, през досадата на делника, през монохромния и монотонен бит, дето всеки смята, че го познава - ама така че ушите ти да окапят и сам да се изумиш, - то тогава си давай парите.”
Силен boost за мен за Новата година. Точно такива дни чаках - да нямам никаква работа и два дни да лежа и чета потънала. Заради Израел започнах, а получих много по-удовлетворяваща и силна цялостност. Препоръчвам на почитателите на трудното въвличащо четене. А по принцип си падам по лекотата, не обичам дълбаенето и драмата. Но е полезно понякога да си признаем нови неща за себе си. В книгата имаме и герой психоаналитик (“Обикновеност не простовата, а интелигентна макар и не по онзи потискащ или изискващ начин.”). В последната част имаме други изненади от съвременността. И през цялото време - език, който разголва.
Най-голямото удовлетворение от размислите на Илан за мен (той самият пише писмо на сина си):
“... се беше оказало достатъчно никога да не съм изпитвал обратното на обичта.”
Хм, не съм наблегнала на майката в отзива си (преводачка е!;)), а колко майки ще се видят в нея... Представена е така, както Карл Уве Кнаусгор ни запознава с жена си.
“Бях прекалено дълго изпитван. Твърде неумолимо бях призоваван да бъда повече от самия себе си - да бъда ние.”
“... подмолното желание да се оттласнеш от извънредното и да се върнеш обратно в редовното.”
August 4, 2025
Без да е мъчна за четене, "Болката идва по-късно" е трудна за преодоляване. Както се върви в насрещен вятър или срещу вода - и това е не съпротивата на езика, а сблъсъкът с дълбинните му пластове. Търсенето на семантичните и архетипните корени, кръженето, синонимичността ("нима езикът, който ни свързва, всъщност не ни разделя, не се превръща в минно поле, в крепостен ров?").
Антония Апостолова е написала роман, към който читателят да се връща в различни възрасти. Макар да декларира, че е текст-писмо към сина, който бащата пише, след като е напуснал семейството си, "Болката идва по-късно" е за всичко, което по принцип не казваме на децата си. Преглед на всички семейства, които е имал Илан, епос за живелите преди него (без обаче да изключваме разривите: "близостта, осигурена от гените и кръвта, е уязвима от всякакви обстоятелства).
Роман за самотата на човека, за постепенното и неотменно рухване на смисъла ("Човекът е само останките си"), но и за пребиваването му в голямото време, което включва политически трусове, културни особености, с също и съдбовността, участта, решенията, в чието вземане героят няма кой знае какво участие. А също и по вертикалата на времето – за човека и изборите му в светлината на библейската перспектива (неведнъж романът реферира към старозаветната история за Авраам, вдигащ ножа, за да пренесе в жертва сина си Исаак).
Антония Апостолова е изградила сложни характери, подводни камъни от напластени болки, въртопи от несигурност, нелицеприятност, безпомощност.
Телесността, физиологията и плътта (романът прави разлика между тяло и плът) носят екзистенциалния отпечатък на двусмисленост, на секс и ужас, на Е��ос и Танатос.
Героите ѝ се борят с екзистенциалния ужас от съществуването, бъхтат се в стените и ограниченията на егото си, докато не свалят кожата на привидността. И отдолу не останат само раните им, изнурената памет ("свикването с тъмнината значи да провидиш в нея светлината"), докато не дойде болката и не изличи излишното.
И тогава остават единствено пътят, движението, животът:
"живите са обречени на флуидност, на нестабилност в привидното равновесие на разпада, на колебание кои да бъдат, кои да станат, кои да останат, кои да не са."
Антония Апостолова е написала роман, към който читателят да се връща в различни възрасти. Макар да декларира, че е текст-писмо към сина, който бащата пише, след като е напуснал семейството си, "Болката идва по-късно" е за всичко, което по принцип не казваме на децата си. Преглед на всички семейства, които е имал Илан, епос за живелите преди него (без обаче да изключваме разривите: "близостта, осигурена от гените и кръвта, е уязвима от всякакви обстоятелства).
Роман за самотата на човека, за постепенното и неотменно рухване на смисъла ("Човекът е само останките си"), но и за пребиваването му в голямото време, което включва политически трусове, културни особености, с също и съдбовността, участта, решенията, в чието вземане героят няма кой знае какво участие. А също и по вертикалата на времето – за човека и изборите му в светлината на библейската перспектива (неведнъж романът реферира към старозаветната история за Авраам, вдигащ ножа, за да пренесе в жертва сина си Исаак).
Антония Апостолова е изградила сложни характери, подводни камъни от напластени болки, въртопи от несигурност, нелицеприятност, безпомощност.
Телесността, физиологията и плътта (романът прави разлика между тяло и плът) носят екзистенциалния отпечатък на двусмисленост, на секс и ужас, на Е��ос и Танатос.
Героите ѝ се борят с екзистенциалния ужас от съществуването, бъхтат се в стените и ограниченията на егото си, докато не свалят кожата на привидността. И отдолу не останат само раните им, изнурената памет ("свикването с тъмнината значи да провидиш в нея светлината"), докато не дойде болката и не изличи излишното.
И тогава остават единствено пътят, движението, животът:
"живите са обречени на флуидност, на нестабилност в привидното равновесие на разпада, на колебание кои да бъдат, кои да станат, кои да останат, кои да не са."
August 22, 2025
Безспорно такъв роман може да се определи като явление в съвременната българска литература и най-добре може да бъде описан с цитат от собствения си текст - "от ония, които ти превеждат прозата на живота, превеждат те през кротките опустошения и баналността на провалите, през затишието на креватите и вътрешните стихии на героите, в които няма нищо героично".
Макар да не е труден за възприемане, тексът е силно ангажиращ заради нуждата от осмисляне, заради невъзможността да проявиш читателска небрежност дори към най-дребните детайли, защото тъкмо те определят нюанса на посланието.
Разказът от първо лице позволява на авторката да вмъкне с лекота философските си възгледи за живота, подплатени с препратки към свещените книги, закономерността на поварящите се ситуации, откакто свят светува, давайки психологически и аналитичен поглед към вътрешния свят на героите, които присъстват не чрез събитията от живота, а чрез субективното си възприятие на тези събития, чрез следите, които те оставят в психиката им и определят последващите им избори, чрез травмите и комплексите си, тревожността и колебанието.
Но това не са безплътни присъствия, а съвсем телесни герои, заявяващи себе си прекалено натурално с техните миризми, секрети, завземащите пространство тела, прекалено изпъкналите срамни кости или пък звуците на червата в тоалетната, като дори еротичното общуване на телесно ниво е сведено до прецизни описания и подробни детайли, предизвикващи по-скоро погнуса, отколкото копнеж или желание и няма как да е иначе, когато дори напъпилите клонки на дъветата през погледа на разказвача са "пъпките, от които изтича гнойта на пролетта". Това създава усещане за цинизъм, за един емоционално прегорял човек, който пише не писмо до сина си, а до себе си, в което сам се опитва да си изясни откъде е тръгнал и защото сега е тук.
Смислена книга с висока заявка, но тягостна и бавна, създаваща мрачна атмосфера и оставяща чувство на угнетеност.
Макар да не е труден за възприемане, тексът е силно ангажиращ заради нуждата от осмисляне, заради невъзможността да проявиш читателска небрежност дори към най-дребните детайли, защото тъкмо те определят нюанса на посланието.
Разказът от първо лице позволява на авторката да вмъкне с лекота философските си възгледи за живота, подплатени с препратки към свещените книги, закономерността на поварящите се ситуации, откакто свят светува, давайки психологически и аналитичен поглед към вътрешния свят на героите, които присъстват не чрез събитията от живота, а чрез субективното си възприятие на тези събития, чрез следите, които те оставят в психиката им и определят последващите им избори, чрез травмите и комплексите си, тревожността и колебанието.
Но това не са безплътни присъствия, а съвсем телесни герои, заявяващи себе си прекалено натурално с техните миризми, секрети, завземащите пространство тела, прекалено изпъкналите срамни кости или пък звуците на червата в тоалетната, като дори еротичното общуване на телесно ниво е сведено до прецизни описания и подробни детайли, предизвикващи по-скоро погнуса, отколкото копнеж или желание и няма как да е иначе, когато дори напъпилите клонки на дъветата през погледа на разказвача са "пъпките, от които изтича гнойта на пролетта". Това създава усещане за цинизъм, за един емоционално прегорял човек, който пише не писмо до сина си, а до себе си, в което сам се опитва да си изясни откъде е тръгнал и защото сега е тук.
Смислена книга с висока заявка, но тягостна и бавна, създаваща мрачна атмосфера и оставяща чувство на угнетеност.
October 26, 2025
Многообещаващо заглавие, но действително много разочароваща книга. До края не ми стана ясно каква е идеята и замисълът на автора. Нямаше нито една сюжетна линия, която да ме заинтригува и да ми разпали интереса.
Правописни, пунктуационни и толкова много други видове грешки се срещат почти на всяка страница. А авторът уж е редактор по професия. Много скучна и отблъскваща книга.
Правописни, пунктуационни и толкова много други видове грешки се срещат почти на всяка страница. А авторът уж е редактор по професия. Много скучна и отблъскваща книга.
October 29, 2025
Романът „Болката идва по-късно“ представлява забележителен литературен експеримент, който майсторски рефункционализира класическия психосоциален семеен роман за съвременния читател.
Централен за цялостната структура и тематика на романа е изборът на ненадежден мъжки повествовател, който предава автобиографични факти чрез фикционалната маска на пространно писмо до сина си. Авторката влага цялата си езикова, аналитична и психологическа мощ в този мъжки глас, създавайки наративна клопка и провокирайки съзнанието за алтернативна биография/автофикцията.
Читателят е изправен пред стереофонично възприятие, което противопоставя (и същевременно слива) емоционално отчуждената, но хипер-аналитична мъжка гледна точка със следите от фигуративния и сетивен женски глас на създателката.
Именно в този андрогинен наративен синтез се крие силата на романа да подкопава патриархалните клишета и да поддържа напрежението между вярност и подозрителност към разказваното.
Чрез красноречиво и фигуративно богато слово, авторката разкрива екзистенциалния трагизъм – самотата, страха от смъртта, невъзможността за постигане на Другия и суровата телесност на човешкото.
Географският и културен фон на Израел е разработен с впечатляваща дълбочина, обогатявайки повествованието с множество интересни детайли. Независимо от факта, че този тип мащабна и комплексна литература обичайно не привлича широк обществен интерес, нейната стойност е безспорна.
Книгата представлява великолепно постижение, което значително допринася за развитието и обогатяването на полето на родната литература.
Централен за цялостната структура и тематика на романа е изборът на ненадежден мъжки повествовател, който предава автобиографични факти чрез фикционалната маска на пространно писмо до сина си. Авторката влага цялата си езикова, аналитична и психологическа мощ в този мъжки глас, създавайки наративна клопка и провокирайки съзнанието за алтернативна биография/автофикцията.
Читателят е изправен пред стереофонично възприятие, което противопоставя (и същевременно слива) емоционално отчуждената, но хипер-аналитична мъжка гледна точка със следите от фигуративния и сетивен женски глас на създателката.
Именно в този андрогинен наративен синтез се крие силата на романа да подкопава патриархалните клишета и да поддържа напрежението между вярност и подозрителност към разказваното.
Чрез красноречиво и фигуративно богато слово, авторката разкрива екзистенциалния трагизъм – самотата, страха от смъртта, невъзможността за постигане на Другия и суровата телесност на човешкото.
Географският и културен фон на Израел е разработен с впечатляваща дълбочина, обогатявайки повествованието с множество интересни детайли. Независимо от факта, че този тип мащабна и комплексна литература обичайно не привлича широк обществен интерес, нейната стойност е безспорна.
Книгата представлява великолепно постижение, което значително допринася за развитието и обогатяването на полето на родната литература.
July 29, 2025
Роман-изповед
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Само няколко въпроса са достатъчни, за да се очертаят характерните особености на личността. „Как се чувстваш?“, „Всичко наред ли е?“, „Искаш ли помощ?“ – въпроси с крайно специфичен контекст, ако искаме да разберем реалността на отсрещния, като очакваме противоречиви или ясни отговори. В роман като „Болката идва по-късно“ („Жанет-45“, 2025) тези въпроси резонират с дълбок психологизъм, натрапена синхроничност и търсене на потенциални слабости в героя Илан, който подрежда отново пъзела на живота си, за да преосмисли собствените си действия. Какво всъщност е натрупаното качество и дали самооценката е субективна на фона на изградената лична концепция? Това е роман-изповед, магически изплетен като семейна сага, но и израз на изгубеното и спечеленото, повод за преосмисляне на модела „изкупление чрез признание“. Тази изповед може да се преустрои и като сеанс в кабинета на психотерапевта, воден с идеята да се намери израз на мотивацията за самото действие на споделянето. В случая ролята е на читателя, който съставя карта на взаимовръзките и претегля фактите. Но тук има толкова много… Представата ми беше за безкраен прилив върху самотен остров в ума на героя, където болката идва по-късно.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
Само няколко въпроса са достатъчни, за да се очертаят характерните особености на личността. „Как се чувстваш?“, „Всичко наред ли е?“, „Искаш ли помощ?“ – въпроси с крайно специфичен контекст, ако искаме да разберем реалността на отсрещния, като очакваме противоречиви или ясни отговори. В роман като „Болката идва по-късно“ („Жанет-45“, 2025) тези въпроси резонират с дълбок психологизъм, натрапена синхроничност и търсене на потенциални слабости в героя Илан, който подрежда отново пъзела на живота си, за да преосмисли собствените си действия. Какво всъщност е натрупаното качество и дали самооценката е субективна на фона на изградената лична концепция? Това е роман-изповед, магически изплетен като семейна сага, но и израз на изгубеното и спечеленото, повод за преосмисляне на модела „изкупление чрез признание“. Тази изповед може да се преустрои и като сеанс в кабинета на психотерапевта, воден с идеята да се намери израз на мотивацията за самото действие на споделянето. В случая ролята е на читателя, който съставя карта на взаимовръзките и претегля фактите. Но тук има толкова много… Представата ми беше за безкраен прилив върху самотен остров в ума на героя, където болката идва по-късно.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/202...)
November 4, 2025
Докато четох "Хендерсън -- кралят на дъжда" (изд. "Лист", 2025) на Сол Белоу, един от героите каза: "ако някои е решил да се разпада пред теб, не бива да го събираш. Нека сам се събере отново." Веднага се сетих за Антония Апостолова и героят ѝ Илан от "Болката идва по-късно". Вече бях написала отзивът, когато осъзнах, колко много репликата на Белоу резонира с основното движение в романа на Апостолова. Авторката не бърза да "спасява" Илан, не му предлага изкупление, нито утеха. Вместо това му дава пространство да се разпадне -- бавно, докато преглежда целия си живот и сам не се изправи пред собствените си руини. В този жест на авторката към героя вероятно се крие и най-голямото ѝ доверие към човека: че само през разпада може да се роди разбиране.
Виждате ли, това е роман, чието ехо не заглъхва лесно. "Болката идва по-късно" е книга, която отдавна чаках да бъде написана от български автор.
Защо съм написала тук: https://cargokult.org/apostolova
Виждате ли, това е роман, чието ехо не заглъхва лесно. "Болката идва по-късно" е книга, която отдавна чаках да бъде написана от български автор.
Защо съм написала тук: https://cargokult.org/apostolova
July 28, 2025
4.5 звезди за този чуден роман, само защото не мога да преглътна, че е твърде "грижовен" към публиката си.
Част от мнението ми за книгата, съвсем неизчерпателна, но фундаментална, е публикувана в последния брой на "Литературен вестник":
https://litvestnik.com/2025/07/23/%d0...
Част от мнението ми за книгата, съвсем неизчерпателна, но фундаментална, е публикувана в последния брой на "Литературен вестник":
https://litvestnik.com/2025/07/23/%d0...
December 14, 2025
Книгата има нужда от редактор и 150 страници по -малко. Представям си авторката повече като поетеса. Текстът е пример за феминистична литература - дори и технически добра, остава вглъбена в частното и семейното. Между 2 и 3 звезди от мен. Прочетох романа само защото ми беше препоръчан от уважаван от мен литературен критик. Не съжалявам, но можех и без това четиво. Животът е твърде кратък за да чета за объркания семеен живот на Израелски програмист.
Displaying 1 - 9 of 9 reviews