Чудовището Хоклайн. Едно сомбреро пада от небето

by Richard Brautigan, Ричард Бротиган, Рада Шарланджиева (Translator)

„От времето на Зоро никой в Америка не е носил по-впечатляваща шапка от него. И като че ли през двете десетилетия на американската контракултура „ъндърграундът" не е изпратил на „белия свят" по оригинален писател. От своята прословута шапка на магьосник-каубой Ричард Бротиган вади малки чудеса, полуромани, полупоеми, игри на въображението, като цветни съновидения. Можем да го наречем гении на артистичната небрежност, които скита из литературните стилове с непринудеността на най-надарените поети. Идва ни наум за Джак Керуак, Боб Дилън и Жак Превер. Идва ни наум най-вече за Борис Виан заради вдъхновената лекота, импровизацията и пародията. Романист, поет, хуморист? Всичко едновременно. Този път с „Чудовището Хоклайн" ни поднася един „готически уестърн", а на романа би прилягало също тъй добре и определението „хибридна приказка", понеже оставя у нас усещането, че Зоро е избавил Снежанка или, ако предпочитаме Тарзан е отвлякъл Алиса в Страната на чудесата..."

Жак Кабо

272 pages, Mass Market Paperback

First published December 1, 1982

About the author

Richard Brautigan was an American novelist, poet, and short-story writer. Born in Tacoma, Washington, he moved to San Francisco in the 1950s and began publishing poetry in 1957. He started writing novels in 1961 and is probably best known for his early work Trout Fishing in America. He died of a self-inflicted gunshot wound in 1984.

Reviews

[Metodi Markov · Rating 1 out of 5]

Определено тези две новели не са от типа литература, който харесвам. :(

С голяма мъка дочетох Сомбрерото, а Чудовището с нищо не ме впечатли. Може би, трябва да се четат когато си надрусан или пиян, вероятно така са и писани.

Както и при "Сговор на глупци", ми се видя безнадежден случай цялата работа.

Единствено ми хареса българската корица.

Цитат:

"Следващият път ще внимавам повече, в кого се влюбвам."

[Симеон Трифонов · Rating 5 out of 5]

Бротиган е от имената, които превключват предавките в литературата. Ако сте почитатели на Джон Фанти, на Буковски, на Вонегът или речено другояче - на провокативната, поетична, многопластова и истински удоволствена книга - посягането към текстовете на Бротиган е задължително.
Сомбрерото и Чудовището бяха първите ми срещи с автора, над които надградих с "Частен детектив във Вавилон" - за съжаление това е оскъдната библиография на български език. Аз пък си обещавам, макар и с повече от 10 години закъснение, да си взема нещо в оригинал.

[Solar · Rating 2 out of 5]

"Чудовището Хоклайн" привлече вниманието ми с категоризацията в жанра "готически уестърн". Отличава се с това, че е нещо, което не съм чела преди като жанр, много ми напомняше на абсурдните приключения на Рик и Морти с мистериозната лаборатория и чудовището от светлина и сянка. Колкото и да си блъсках главата какво символизират светлината и сянката в този роман, какво се крие отвъд повърхностния абсурсд, така и не открих същността. Така се чувствам и с епизодите на Рик и Морти. Не че е неприятна загуба на време, но с две думи - brain rot.

В "Едно сомбреро пада от небето" ситуацията е същата, търсих символиката в сомбрерото и цялото стълпотворение, което създаде в градчето, но отново не разгадах какво се крие. Ориенталската японска нишка ми беше приятна и приказна, но недостатъчна някак. По едно време имах чувството, че чета любимия си Паланюк, но булевардния вариант на Паланюк си представете

Книгата има стойност с атмосферите в двете новели, които създава, но в никакъв случай не е за хора, които търсят дълбочина, действие или случаи за размисъл

[soaronski · Rating 5 out of 5]

чудовището хоклайн ми беше като филм на джим джармуш, само че на хартия.. ;)

[Dimitar Stefanov · Rating 5 out of 5]

"Едно сомбреро падна от небето" преплита в себе си две истории. На великолепен хуморист без грам чувство за хумор, който преживява тежко загубата на своята японска любима. Неговото вдъхновение последните две години го напуска, а накъсаният на малки парченца лист хартия с неуспешното начало на новия му роман заживява собствен живот в кошчето за боклук. Докато писателят се лута в мислите с кого споделя леглото сега неговата японска лейди (фактът, че само котаракът и прави компания, най-добре би засилил неговите терзания), в едно малко градче, в един топъл предесенен ден, пада леденостудено сомбреро. Връзката между двете събития просто липсва, на пръв поглед (добре де, и до края на новелата), те просто следват своите истории паралелно. Докато писателят прекарва часове в разговори с жени, които съществуват само в съзнанието му, в градчето пламва истинска битка. Никой не разбира откъде идва всичката тази агресия и дали сомбрерото е катализаторът, или всичко щеше да се случи и без него, но твърде скоро се заформя истинско меле всеки срещу всеки. В боя влизат всякакви позволени и непозволени средства - токче между краката, торта в кюлотите, но истински страшното става, когато се появяват полицаите с извадени пистолети. Междувременно в паралелната реалност коремът напомня на нашия хуморист, че не е хапвал нищо от векове. Сандвичите с риба тон съдържат живак и могат да направят книгите му съвсем странни, или кюфтета (защо изядох две кюфтета снощи? ако не бях ги изял сега как щеше да ми се услади едно кюфте...). Или, колко затормозяващо е да държиш цяла дузина яйца в хладилника, а ако вземеш само половината - сякаш някой е срязал не картонена кутия, а жив човек. Но така или иначе не след дълго, той ще забрави за глада си, защото един дълъг, черен, японски косъм ще го върне в света на мъката и разбитите сърца. А в това време тълпата, вече въоръжена - и много опасна - ще се противопостави на целия свят, опитал се да ги омиротвори, започвайки с убийството на тяхната библиотекарка. Така или иначе цялата агресия и ярост вече се насочва към националната гвардия и армията. А лошо става, когато хората от градчето откриват, че на тяхната гара стои влак, натоварен с най-новите образци на военната индустрия. Три дена продължава битката им срещу външния свят и дори Норман Мейлър (който и да е той) не успява да успокои разбунтувалото се градче. И когато най-сетне нещата си идват на мястото, самият президент произнася своята най-велика реч, застъпена в бъдещите учебници по история, веднага след Гетигсбъргската на Линкълн. „А писателя”, ще попитате вие? Никой не знае какво е станало с него, след като написа текста на онази популярна кънтри песен с японски мотиви. Така е то.

Представям ви основните действащи лица в "Чудовището Хоклайн" - Гриър и Камерън са наемни убийци без особени белези (всъщност Камерън обича да брои Неща). Мис Хоклайн и Вълшебното Момиче - сестри близначки, деца на професор Хоклайн. И накрая (но в никакъв случай по важност) - Химикалите! Химикалите са последният проект на професора. Нещо, което ще промени света и ще го направи едно по-добро място. Място с повече любов и вечен мир. Освен ако нещо не се обърка, разбира се. А според законите на Мърфи (примерно) когато нещо може да се обърка - то се обърква. Грешката става, когато професорът пуска ток през експеримента си и той (експериментът) започва да се държи странно, а самият професор изчезва. Едно от по-невинните му забавления е това, че внушава на мис Хоклайн (няма значение коя от двете, все пак са близначки), че е индианка и така Вълшебното Момиче се оказва на път да търси двама наемни убийци да се справят с чудовището в мазето им. Гриър и Камерън, от своя страна, приемат работата, и така се озовават в странното имение Хоклайн. Там двамата, парченце по парченце, сглобяват пъзела, разбират кой всъщност е чудовището и успяват да го преборят. Междувременно Химикалите правят последните си изстъпления, превръщайки иконома-великан в джудже (което пък прави погребението му значително по-лесно), но така или иначе и те биват неутрализирани от нашите герои. Книгата завършва с нещо, което при добро желание може да се нарече хепиенд, а малко преди това ще бъдем изненадани да разберем къде се е губил Професорът през цялото това време.