Владетелите

by Калин Терзийски

Владетелите е серия от разкази или по-скоро ексцентрични етюди, които са смес от история, фантазия, мистификация и аналитична психология (в смисъла на К. Г. Юнг). Тези етюди извират от тъмното море на несъзнаваното, което всеки един хомо сапиенс носи заложено в себе си, плод са на свободни асоциации, но са базирани на исторически факти.
Тоест авторът е писал именно това, което най-първо изниква в съзнанието му – първото хрумване след прочитането на историческите факти.
Това е нещо като портрет на Личното историческо знание, а не история на действителността. Историята, каквато е в нашите души, а не каквато е била в действителност.
Но Авторът е убеден, че всеки мъдър човек знае: Действителна история не съществува. Съществува само историята като отпечатък в нашите души. Или казано иначе – без хора, които да се вълнуват от нея и да мислят за нея, които да я преживяват отново и отново – история не би имало.

304 pages, Paperback

First published September 1, 2014

About the author

Калин Николов Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в Подуене, София. Завършил е медицина и специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната боница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува нещата си в периодичния печат – списанията „SAX“, „Егоист“, „Едно“, „Найт лайф“, „Ева“, „Клуб М“, вестниците на „Труд“. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: „Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“.
Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура, в която членува и брат му, писателят Светослав Терзийски. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол“ (стихове), „Тринайсет парчета от счупеното време“(разкази), „Сурови мисли със странен сос“, участия в сборниците: „Недялко...projekt“, „Антология на живите“, „Обществен експеримент“, „Троица“, „Алкохол“.

Reviews

[heptagrammaton · Rating 4 out of 5]

„Владетелите“ (или „Българските владетели; свободни асоциации", ако сте майка им и току-що са ги извикали в офиса на директора) е нещо свежо, което се прокрадва и обзема мислите ти, разтърсвате с онази сила, която обикновено има само сумрачното време между нощта и деня, когато слънцето тепърва се промъква като убиец между назъбените облаци в дълечината, а времето е замръзнало, и ти се чувстваш като една изпразнена черупка, увиснална, безмощна, сляпа в океан от време, и пътят ти дотук и оттук няма никакво значение. И ти това го знаеш, ясно, като че ли сутрешната скреж го е надраскала дълбоко в стъклото.

„Владетелите“ скицира нашето оплетено отношение с миналото ни и българщината изобщо, и рисува владетелите на Първото и Второто българска царство, дълбоко и болезнено човешки, и се подиграва със самоважността на нашата историография. Има за мислене, има и за смеене. От горчивия вид. Върви със сутришното кафе. Или с вечерната ракия. Лично препоръчвам джин и вермут, едно къмто две. Или яйчен ликьор в кафето, на око.

Реших да пиша обстойно ревю, ама то ми се изтърси от мозъка едно такова безформено, въздълго, философсващо за един дявол знае какво. И, реших в самолюбието си, че това ревю е достойно огледало за книгата, която отразява. Пасват си някак. Тъй че, нá ви!
„Владетелите“ на Калин Терзийски попадна пред мен преди години, един безснежен декември, като (не особено обмислен и от мен не особено желан, да ме прощавате) подарък. Идва ти това в ръката, неудобно нещо, напечатано на твърде дебела хартия, като че ли от някакъв тих спотаен срам за броя си странеца – зян е да не може удобно да разкрачиш книга с мека корица, мисли си човек – и ти тогава си тийнейджър, пардон, юноша и искаш да знае светът, че си сериозен човек и се интересуваш от сериозна история – какви ми са тия разкази! И каква ми е тая българска средновековна история, дето се дъвчи, и предъвчва и дневно се повръща по класните стаи с години наред, не мога да я гледам! Марш, в изгнание, на най-горната полица!... Не знаех и кой е този Нойзи Цветков, който така възрадван и високопарен си обявяваше редакционното влияние на корицата. И тогава това ме подразни. Е, сега не ме дразни, младежкият ми бяс е узрял и отлежал като мляко в дървена бъчва, и вече отдавна е бил пуснат на въртележката, надолу по кранчето. Ама още не знам кой е Ивайло Цветков, макар и да прочетох страницата му в Уикипедия (не мога да кажа дали е по-посещавана от тази на Георги Тертер. Зависи от учебните планове на МОМН по история, ще предположа, а то техните пътища са неведоми.) Но се чувствам благосклонно. И ми е скучно. И самолетните терминали са ме довели обратно в детската ми стая, при полиците с книги. Тъй че, „Владетелите“ слезе от изгнаничеството си.

Бъдещето се натрапва в миналото. И миналото се натрапва в бъдещето. Да се преструваме, че национална история съществува някъде отвъд съзнанието на онези от нацията е нелепо – тъй че Терзийски пише от името на нацията, все въздишаща по миналото от тъга и дезориентираност в настоещето. Но, ето ни, българите, има ни- и „Владетелите“ е едно криво огледало – като водите на поток, такъв де, поток на мисълта, и прозорец на родовата ни памет, със сух хумор към абсурда на живота и метапоглед към историятя. Или към историите. Или към историографията. Ама и историографията е мета, тъй че е метамета. Заметена. Замятана. Ама, сантиментални сме, не си я менкаме. Тя е за владетелите като такива, за хората зад тях, но преди всичко за нас, пишещите, четящите. Че нашата тленност, че нашия екзистенциален ужас нито е бил, нито Е само за простолюдието.

Аспарух седи на кръстопът между изтока и запада. Тервел се нарежда на опашката с всички местни пълководци, да клати византийския трон като сухо крушово дърво. Борис се бори срещу ентропията. Симеон Велики стриже коси като един друг Велики, за да се отърве от свирепостта на степта, от онзи хунски ген. Като същия онзи Велики, не знам колко му се е получило. Пресиян и Ивайло бъркан в казана за глави – я зелеви, я човешки. Цезари, царе и циреи. Цярове. Цели. Ценни. История. Народопсихология. Такива ми ти работи.

[Гери · Rating 3 out of 5]

Not great, not terrible, въпреки това мирогледа на степните народи радва (актуалната бележката как през 2009 в Китай е имало бубонна чума, която те са спрели навреме)

[Ivopashov · Rating 4 out of 5]

Много алтернативен и интересен поглед към бг историята от времето на хановете. Смесица между факти и художествена измислица, разказани в контекста на ежедневни случки.