Създаден през есента на 2005 г., Институтът за изследване на близкото минало идва да запълни една все по осезаема липса в академичния и в обществения ни живот. Комунистическото минало е загърбено, но не е осмислено и преодоляно, не е изживяно като манталитет и продължава да се възпроизвежда под различни форми. На фона на общественото мълчание за комунизма и сблъсъците на различни частни памети, както и на различни стратегии за манипулирането им, се появяват поколения без историческа памет. Ще бъде жалко, ако преминат през историята, или по-точно историята премине през тях, без да разберат какво им се е случило.
Институтът си поставя за цел насърчаването и подпомагането на изследванията в областта на съвременната българска история, както и методологическото обновяване и обогатяване на тези изследвания. Стремежът ни е да помогнем на младите хора в България и на всеки читател да получат адекватно познание за отминалия период. Поредицата Минало несвършено предлага резултатите от извършваните изследвания.
В “Тоталитаризма” Ивайло Знеполски е решил да резюмира няколко книга в една, като предимно е преразказвал възгледите за тоталитаризма на Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон. Задача, с която определено не се е справил, поне по мое скромно мнение. Изреченията са толкова дълги, че докато стигне до края, читателят забравя началото. Структурата им е сложна и отблъскваща. Много от научните термини не са обяснени, сякаш се очаква, че масовият човек по презумпция е запознат с тях. По всичко личи, че книгата не е писана за “обикновените” хора, а за научните среди. Книгата е абсолютно неуважение към времето на масовия читател.
Единственият плюс, който не е за подценяване, е факта, че вместо всички книги на тримата политически мислите, можеш да прочетеш тази на Знеполски и гд да разбереш основните им възгледи и съждения. Но, ако искаш да вникнеш в дълбочина, “Тоталитаризмът”(на Знеполски) не е подходящото четиво.