What do you think?
Rate this book
Кого живея?
Костас Монтис не конструира поетичните си книги като цялости. Поезията му е непрекъснат поток от натрупващите се, взаимодопълващи се, взаимокоментиращи се фрази на едно единствено стихотворение, което го съпътства през целия му живот. Оставя времето да подреди, линейно както умее, фрагментите от този несекващ текст, представяйки стиховете си в последователността на написването им, без допълнителна намеса. Книгата свършва при изпълването на обема си, една започната тема или тематичен цикъл продължават безпрепятствено в следващата. Текстът следва естествените кръгове на мисълта, постига непринудено равновесието си между откъслечното и последователното, автономното и цикличното. Тази "неслучайна случайност" в подредбата на поетичния материал сме се опитали да запазим, доколкото беше възможно, и в настоящата книга.
256 pages, Paperback
First published January 1, 2005
2 people are currently reading
132 people want to read
About the author
Costas Montis
9 books18 followersCostas Montis (Κώστας Μόντης) was born on February 18, 1914 in Famagusta, and died on March 1, 2004 in his home in Nicosia, surrounded by his family. He has received numerous honors and awards throughout his life, and his books have been translated into several languages. Costas Montis has received honorary doctorates from both the University of Cyprus and the University of Athens. He has been nominated for the Nobel Prize, and in 2000 he was declared Corresponding Member of the Academy of Athens, the highest honor conferred upon intellectual creators living outside Greece.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 27 of 27 reviews
November 10, 2022
Обичам кратки и стегнати стихове. Генерално не харесвам куплети, дълги цели страници. Доста време оттлагах кчетенето на “Кого живея” на Костас Монтис и е имало смисъл. Срещнахме се точно, когато е трябвало.
——-
Кого повтарям, в чии стъпки стъпвам,
кого живея?
——-
СПОМЕНИ
Колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате,
колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.
——-
Няма родословно дърво поезията,
от себе си започва,
от само себе си.
——-
Кого повтарям, в чии стъпки стъпвам,
кого живея?
——-
СПОМЕНИ
Колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате,
колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.
——-
Няма родословно дърво поезията,
от себе си започва,
от само себе си.
February 24, 2017
катеря почти вертикален калдъръм в Солун, когато приятен човек от малка и стилна книжарничка в София ми се обажда по телефона и припомня: бяхте поръчали една книга на гръцки автор на 6 януари 2016 година. точно така, потвърждавам.
все още ли я желаете? - следва.
и така всъщност я получавам – изчерпана повсеместно, открива ме в Гърция.
толкова много за смъртта, загубата и страха, поднесено с толкова много жизнеутвърждаване, топлина, човещина, финес и прецизност. мъдър синтез на Всичко, плиснат в оскъдно малко редове на страница, наивно погледнато звучащи наивно. поток от мисли, теми, меланхолии, наслагващи се, общуващи си, привидно хаотични, привидно случайно подхвърлени. вероятно в своята фрагментираност текстовете (непроектирано) във финала създават цялост, която всеки би могъл да осмисли / почувства по свое му - като препускане с препятствия, като поглед през калейдоскоп. като вихрушка.
предговорът от Яна Букова разказва увлекателно.
оформлението точно пасва на текстовете, уютен джобен формат.
ювелирна изработка. и текстовете, и форматът.
моето разлюляно море от фрагменти се вълнува така:
как постоянно се отдалечавам от света,
как си отивам, преди да съм си тръгнал.
в голямата пропаст на стаята ми.
в голямата пропаст на Неделята.
най-голямото ни откритие
страниците, които се обръщат.
какви скоби сме,
каква голота въвеждаме.
не знаеше Април какво се случи междувременно.
и дойде с предишната си дързост,
и дойде с предишното си самочувствие.
небето падна по очи върху асфалта.
трябва да кажа нещо на морето.
заведете ме при него сутрин, когато е само.
твърде сме самотни за морето.
беше една обикновена сянка на точка.
беше една разсеяна пролет,
която оставаше където ѝ падне нещата си.
ранен от човек.
онези пролетни епилепсии.
не си чака реда любовта,
бута се!
обикнах те в пълни подробности.
какви викове зад очите ти.
какви крясъци зад очите ти.
каква глъчка!
вдигнатият клепач на луната.
отсъствието ти се смрачава.
да знаеш колко се затвори
тази врата, която се затвори.
лошото е, че не си отива
онова, което си отиде.
*
кажете му да не се страхува да се страхува.
кажете му да се страхува без никакъв страх.
*
сърцето I
защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност
да удря по стените,
усещайки,
че там навън нещо се извършва,
усещайки,
че там навън нещо се провежда в негово отсъствие
спомени
колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате.
колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.
живот IX
сбъркахме
и слязохме една спирка по-рано.
теми за размисъл
ех, да бяхме, казват, знаели от преди.
но ако, не щеш ли, бяхме знаели, по-рано
от необходимото
...
как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост.
носталгиите
трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.
паметта
казвам ви: напразно търсите някакви критерии.
няма такива. съвсем безотговорно трие,
съвсем безотговорно съхранява,
съвсем безотговорно подчертава.
относно Бога
точно това: за да не бъдем напълно сами,
когато ще бъдем напълно сами.
все още ли я желаете? - следва.
и така всъщност я получавам – изчерпана повсеместно, открива ме в Гърция.
толкова много за смъртта, загубата и страха, поднесено с толкова много жизнеутвърждаване, топлина, човещина, финес и прецизност. мъдър синтез на Всичко, плиснат в оскъдно малко редове на страница, наивно погледнато звучащи наивно. поток от мисли, теми, меланхолии, наслагващи се, общуващи си, привидно хаотични, привидно случайно подхвърлени. вероятно в своята фрагментираност текстовете (непроектирано) във финала създават цялост, която всеки би могъл да осмисли / почувства по свое му - като препускане с препятствия, като поглед през калейдоскоп. като вихрушка.
предговорът от Яна Букова разказва увлекателно.
оформлението точно пасва на текстовете, уютен джобен формат.
ювелирна изработка. и текстовете, и форматът.
моето разлюляно море от фрагменти се вълнува така:
как постоянно се отдалечавам от света,
как си отивам, преди да съм си тръгнал.
в голямата пропаст на стаята ми.
в голямата пропаст на Неделята.
най-голямото ни откритие
страниците, които се обръщат.
какви скоби сме,
каква голота въвеждаме.
не знаеше Април какво се случи междувременно.
и дойде с предишната си дързост,
и дойде с предишното си самочувствие.
небето падна по очи върху асфалта.
трябва да кажа нещо на морето.
заведете ме при него сутрин, когато е само.
твърде сме самотни за морето.
беше една обикновена сянка на точка.
беше една разсеяна пролет,
която оставаше където ѝ падне нещата си.
ранен от човек.
онези пролетни епилепсии.
не си чака реда любовта,
бута се!
обикнах те в пълни подробности.
какви викове зад очите ти.
какви крясъци зад очите ти.
каква глъчка!
вдигнатият клепач на луната.
отсъствието ти се смрачава.
да знаеш колко се затвори
тази врата, която се затвори.
лошото е, че не си отива
онова, което си отиде.
*
кажете му да не се страхува да се страхува.
кажете му да се страхува без никакъв страх.
*
сърцето I
защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност
да удря по стените,
усещайки,
че там навън нещо се извършва,
усещайки,
че там навън нещо се провежда в негово отсъствие
спомени
колко по-хубави ставате, когато се отдалечавате.
колко се отдалечавате, когато ставате по-хубави.
живот IX
сбъркахме
и слязохме една спирка по-рано.
теми за размисъл
ех, да бяхме, казват, знаели от преди.
но ако, не щеш ли, бяхме знаели, по-рано
от необходимото
...
как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост.
носталгиите
трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.
паметта
казвам ви: напразно търсите някакви критерии.
няма такива. съвсем безотговорно трие,
съвсем безотговорно съхранява,
съвсем безотговорно подчертава.
относно Бога
точно това: за да не бъдем напълно сами,
когато ще бъдем напълно сами.
July 2, 2018
Чудесно издание (както винаги при "ДА"), чудесен превод. Просторните луфтове тук не ме дразнят, напротив, нужни са ми, за да преглъщам и/или да се шляя с последната подхвърлена от автора мисъл в главата. То е като тефтерче с хрумвания и наблюдения от лято на остров. Като радостна, чудата и странно стройна симфония от долитащи от чужди разговори откъслечни изречения.
Ценността на "Кого живея?" за мен е не в обичайните неща, които търся в книгите - да науча нещо за себе си и за света / да чувствам наситено / да изпитам почти плътско удоволствие от езикова или друга изобретателност, - а в необичайността на това, което чувам (защото Монтис сякаш не го чета, а го слушам). Не съм знаела, че чакам това, не съм очаквала, че го зная.
Ценността на "Кого живея?" за мен е не в обичайните неща, които търся в книгите - да науча нещо за себе си и за света / да чувствам наситено / да изпитам почти плътско удоволствие от езикова или друга изобретателност, - а в необичайността на това, което чувам (защото Монтис сякаш не го чета, а го слушам). Не съм знаела, че чакам това, не съм очаквала, че го зная.
October 5, 2012
Имах усещането, че чета нещо, написано от прастар динозавър, останал си обаче дете. Болезнен и лековит. Самобитен и като форма, и като съдържаемо. Ще го чета още пъти...
И от дистанцията на времето вече, лоша работа... След тази книга вече няколко поетични книги ми се струват мижави (а сред тях Били Колинс и Н. Маджиров!, които уж харесвам много). Беля си отворих:)
И от дистанцията на времето вече, лоша работа... След тази книга вече няколко поетични книги ми се струват мижави (а сред тях Били Колинс и Н. Маджиров!, които уж харесвам много). Беля си отворих:)
September 30, 2015
„Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.“
(„Носталгиите“, Костас Монтис)
Месец се търсим с тази книга. Обикалям по книжарници, а навсякъде учудени, гледат с неразбиране, нямат книгата, понякога мислят, че „още не е излязла, скоро“, друг път нацелват „с изчерпан тираж е вече“. Месец се търсим и единствената причина е това стихотворение, скочило случайно към мен; единствената причина - че с Костас Монтис говорим един език, учим си едни уроци. Общува ми се с него.
Месец се търсим, за да се открием в Нисим. Малко чудо – „имате ли „Кого живея?“ – „имаме“, и книгата е кротко е кацнала точно до книжаря, гледа ме от етажерката.
Томчето е джобен формат, почти колкото длан (но широката длан на силен мъж). Стрелки без означения за цифри чупят времето по корицата, а този образ е още един ключ на разпознаване за всички онези от нас, които все имаме необходимостта да се надбягваме с часовете, да се покатерваме обратно в тях и после да им се зъбим.
Костас Монтис е поет на „плодородната меланхолия“, както най-точно определя преводачката Яна Букова в предговора към изданието. И отново тя първа усеща – стихотворенията му всъщност са „непрекъснат поток от натрупващи се, взаимодопълващи се, взаимокоментиращи се фрази на едно-единствено стихотворение, което го съпътства през целия му живот.“
Това стихотворение е ту тъга, ту закачка („с онези странни лъчи, които слънцето забравя по пустите улици“). Понякога смига, понякога се сгушва в ъгъла на страницата, бледнее някак. Монтис говори като мил дядо, който никога не е спирал да бъде момче с обелени от тичане колене („сбъркахме и слязохме една спирка по-рано“). Помни и забравя, надхитря се с времето („НОЩТА Срещнете я поне веднъж сама (…) и да видите колко страхлив е мракът й“), пък вземе, че се оплете в мрежите му. В един момент е наивен, а после оставя в шепите ми обяснения на страхове („КЪМ ОМИР ЗА АХИЛ Какво ни го възпяваш? Ако беше мъж, да беше я отменил неуязвимостта си!“), приласкава обърквания, дава спокойствие, подарява едно прошепнато, но пък много, много ясно „всичко е наред такова, каквото е“:
„как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост“
„Кого живея?“ задължително се чете поред (опитомяване на времето, мисля), но след това диалогът изисква всеки да си подреди свой собствен пъзел. Колаж на собствено неспиращо стихотворение. И ето малко от моето; лепя си думите на дядо Костас по моите криволици: „Как влезе пътя�� в стаята?“ – „Трябва да кажа нещо на морето./Заведете ме при него сутрин, когато е само.“ – „Приседна до мен един стих, нещо ми говори…“ – „Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ – „кого живея?“ – „Какви скоби сме,/каква голота въвеждаме?“ – „Небето падна по очи върху асфалта.“ – „Без назад, без напред.“ – „С погрешно ударение.“ – „Твърде сме самотни за морето.“ – „Отменете ъглите/да не се крият децата да плачат.“ – „Още малко радост и се натъжавам.“ – „Знае, че срещу крилете не съществува защита,/ знае, че криле е невъзможно да откажеш“ – „Безпризорните ми вечерни меланхолии (…) се случи да минат оттук“ - „Казаха ни „научете наизуст една зора“ – „(Продължението в следващия човек)“ …
Продължението в следващия човек. Винаги.
(а в блога, по стара традиция: коя песен свързвам с книгата http://our-walls-and-bridges.blogspot...)
P.S. Нещо, на което забравих да обърна внимание в текста (а и е дребно, толкова дребно), но което си драснах в книгата и искам да запазя като мост: ,„Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ така кореспондира с любимото ми почти до религия Рупчево "един след друг напускам себе си,/един след друг се връщам друг при мене."
Обичам ги тези диалози отвъд времената и вселените.
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега, както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.“
(„Носталгиите“, Костас Монтис)
Месец се търсим с тази книга. Обикалям по книжарници, а навсякъде учудени, гледат с неразбиране, нямат книгата, понякога мислят, че „още не е излязла, скоро“, друг път нацелват „с изчерпан тираж е вече“. Месец се търсим и единствената причина е това стихотворение, скочило случайно към мен; единствената причина - че с Костас Монтис говорим един език, учим си едни уроци. Общува ми се с него.
Месец се търсим, за да се открием в Нисим. Малко чудо – „имате ли „Кого живея?“ – „имаме“, и книгата е кротко е кацнала точно до книжаря, гледа ме от етажерката.
Томчето е джобен формат, почти колкото длан (но широката длан на силен мъж). Стрелки без означения за цифри чупят времето по корицата, а този образ е още един ключ на разпознаване за всички онези от нас, които все имаме необходимостта да се надбягваме с часовете, да се покатерваме обратно в тях и после да им се зъбим.
Костас Монтис е поет на „плодородната меланхолия“, както най-точно определя преводачката Яна Букова в предговора към изданието. И отново тя първа усеща – стихотворенията му всъщност са „непрекъснат поток от натрупващи се, взаимодопълващи се, взаимокоментиращи се фрази на едно-единствено стихотворение, което го съпътства през целия му живот.“
Това стихотворение е ту тъга, ту закачка („с онези странни лъчи, които слънцето забравя по пустите улици“). Понякога смига, понякога се сгушва в ъгъла на страницата, бледнее някак. Монтис говори като мил дядо, който никога не е спирал да бъде момче с обелени от тичане колене („сбъркахме и слязохме една спирка по-рано“). Помни и забравя, надхитря се с времето („НОЩТА Срещнете я поне веднъж сама (…) и да видите колко страхлив е мракът й“), пък вземе, че се оплете в мрежите му. В един момент е наивен, а после оставя в шепите ми обяснения на страхове („КЪМ ОМИР ЗА АХИЛ Какво ни го възпяваш? Ако беше мъж, да беше я отменил неуязвимостта си!“), приласкава обърквания, дава спокойствие, подарява едно прошепнато, но пък много, много ясно „всичко е наред такова, каквото е“:
„как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост“
„Кого живея?“ задължително се чете поред (опитомяване на времето, мисля), но след това диалогът изисква всеки да си подреди свой собствен пъзел. Колаж на собствено неспиращо стихотворение. И ето малко от моето; лепя си думите на дядо Костас по моите криволици: „Как влезе пътя�� в стаята?“ – „Трябва да кажа нещо на морето./Заведете ме при него сутрин, когато е само.“ – „Приседна до мен един стих, нещо ми говори…“ – „Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ – „кого живея?“ – „Какви скоби сме,/каква голота въвеждаме?“ – „Небето падна по очи върху асфалта.“ – „Без назад, без напред.“ – „С погрешно ударение.“ – „Твърде сме самотни за морето.“ – „Отменете ъглите/да не се крият децата да плачат.“ – „Още малко радост и се натъжавам.“ – „Знае, че срещу крилете не съществува защита,/ знае, че криле е невъзможно да откажеш“ – „Безпризорните ми вечерни меланхолии (…) се случи да минат оттук“ - „Казаха ни „научете наизуст една зора“ – „(Продължението в следващия човек)“ …
Продължението в следващия човек. Винаги.
(а в блога, по стара традиция: коя песен свързвам с книгата http://our-walls-and-bridges.blogspot...)
P.S. Нещо, на което забравих да обърна внимание в текста (а и е дребно, толкова дребно), но което си драснах в книгата и искам да запазя като мост: ,„Как постоянно се отдалечавам от света,/ как си отивам преди да съм си тръгнал.“ така кореспондира с любимото ми почти до религия Рупчево "един след друг напускам себе си,/един след друг се връщам друг при мене."
Обичам ги тези диалози отвъд времената и вселените.
October 13, 2015
Гръмкост е всеки опит за затваряне на стиха на Монтис в буркана на думите. Той надскача символиката, надскача междуредието и увисва с разперени крайници за стрелките на емоциите. „Кого живея?“ е едно от малките съкровища, които отнемат секунди, а подаряват безкрайно море. Без нужда от напомняния. Защото след един прочит знаеш, че ще се върнеш към него.
http://knijno.blogspot.bg/2015/10/blo...
http://knijno.blogspot.bg/2015/10/blo...
September 9, 2017
3.5/5
РАЗУМЪТ
Забърква се в някакви каши,
намира си някакви компании,
и после ни се връща вкъщи,
и ни мъкне и проблемите си
СЛУЖИТЕЛИ
Тъй както стоим затворени тук, на шестия етаж
и се потим под електрическата светлина нощ и ден
знае ли слънцето, че ни няма?
Тъй както стоим затворени тук, на шестия етаж
и се потим под електрическата светлина нощ и ден
знае ли земята, че ни няма,
знае ли Бог,
казал ли им е някой?
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
РАЗУМЪТ
Забърква се в някакви каши,
намира си някакви компании,
и после ни се връща вкъщи,
и ни мъкне и проблемите си
СЛУЖИТЕЛИ
Тъй както стоим затворени тук, на шестия етаж
и се потим под електрическата светлина нощ и ден
знае ли слънцето, че ни няма?
Тъй както стоим затворени тук, на шестия етаж
и се потим под електрическата светлина нощ и ден
знае ли земята, че ни няма,
знае ли Бог,
казал ли им е някой?
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
April 17, 2019
Книгата заслужава не пет звезди, а цяло съзвездие.
October 11, 2015
Историята с тази книга тръгва малко отдалеч.
Миналата година във Фейсбук се разхождаше едно стихотворение на Костас Монтис – Към себе си.
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
Традиционното му тълкуване е прозрачно. В крайна сметка: кой не е изпитвал сплин, кой не се е чувствал нещастен без конкретна/видима причина, кой не се е чудил: „депресиран(а) ли съм“, понеже за депресията няма (винаги) сигнали, няма (винаги) причини. Има само болка, а с нея човекът (все още) борави неумело – като с чаша горещо мляко в ръцете – защото го е страх да не се изгори. И защото именно онова, което е познато като депресия, често е третирано като болест с неравностойно положение; сякаш не е достатъчно добре аргументирана, подплатена. А това е нещо, на което можем да разчитаме на Костас – ще ни позволи да се страхуваме, ще ни позволи да боледуваме, да сме. Не се свени да пита, да провокира, да иска обяснение, да търси сметка – така, както на нас ни искат накрая.
Но мисълта ми беше за Към себе си: имах го предвид за друг човек тогава. Питах го с това стихотворение, показвах му го, посочвах му думите, но ответна реакция не се роди. Почти година по-късно отдавна съм забравила тази история, но пък Костас Монтис отново броди социалните мрежи, този път с други стихове, и аз се сещам, че и преди съм го чела, че ми е харесал много, че ме е жегнал – така, както жегват писателите, с които си търся срещите поради един стих, поради едно изречение, поради една дума понякога. Ако е правилната. Ако се е наместила в сърцето ми на мястото, което е вакантно в конкретния момент. Ако е адресатът, на когото пращам писмата си. Ако шепнат думите, дето са ми все на върха на езика и все не успявам да ги намеря.
Обаче когато срещам стихосбирката за втори път, въобще не се сещам за стихотворението, заради което първо съм искала да опозная К. М.
Разбираемо, когато го откривам на стр. 240, съм изненадана. Кръгът се затваря. Намирам пристан и в тази книга.
А това е важно, защото я започвам една дъждовна вечер на дълъг уикенд петък срещу неделя. И съм скептична. И се смея с друго същество на някои абсурдни стихове, на които попадам. На неща, които далеч не ми се струват толкова страхотни. Започвам да се съмнявам в целия хайп по Кого живея, но не се отказвам. На следващия ден я довършвам – този път от кора до кора.
И да, все още съм на мнението, че на места Кого живея си носи кръста, въплъщаващ се в тези две строфи.
КЪМ ЕДИН ПОЕТ
Нямаше какво да кажеш, господине.
Защо тогава им досаждаше на думите,
защо им досаждаше?
//
ОТНОСНО СТИХОВЕТЕ
Понякога не слизат от заглавието до текста,
понякога не се изкачват до заглавието.
Ала други неща са изчислили скоростта и траекторията. И уцелват.
Кого живея е стихосбирка петък-срещу-неделя. Защото е обяснение в любов.
Кой ще ни даде отново онази съботна вечер,
която имаше пред себе си Неделя.
//
Ако не друго, съществуваше тогава вчерашният ден,
съществуваше утрешния ден.
//
Ти си съботната вечер и неделята ми,
ти си голямото ми междучасие в училище.
Защото е любов, която има преброени часове; начало и раздяла. (И, моля, в никакъв случай не ограничавам с романтична любов. А любовта към живота? А тази между живота и смъртта?)
Защото са ни пуснали като Моисеевци в сламени кошнички по течението на житейската река. Грешно са ни въвели в живота – без реална ръка, за която да се хванем. Единственото, което отлежава в нас, са илюзиите.
И започват живота ни с приказките
в скута на бабите,
започват живота ни по най-неподходящия начин,
с най-опасното въведение.
Защото е път – литературата винаги е път, а поезията е и пътят, и истината, и любовта. She’s the only God I’ll ever need. И в нея ще се уповавам, когато дойде Часът. Това ѝ е целта, това ѝ е службата, това е великото в нея. Отъждествих поезия с бог и резултатът се равнява на два стиха.
ОТНОСНО БОГА
Точно това: за да не бъдем напълно сами,
когато ще бъдем напълно сами.
Защото само минаваме през този свят.
Пътят, който ни доведе,
още е отвън и чака,
даже коня си не е завързал.
А скуката, съдбата и меланхолията са взаимозаменяеми в това гръцко стихоплетство, в тази кипърска носталгия, дето извира от страниците… и на места от вените. Взаимозаменяеми са, понеже са безпризорни. Неуловими. Тъкмо се подготвим за тях, тъкмо се закалим – и изчезват. И ни биват отнети.
И не на последно място: тази стихосбирка е пролет.
Кога сме я оставили да довърши?
Винаги я прекъсваме,
винаги я спираме насред думата.
Тази пролет, дето все пропускаме от много приказки. Този коварен април (на Елиът любимия, най-жесток месец) – самонадеян до безумие. До болка.
София посивя от есен, но надежда има (без план, такава я харесва Костас - Каква надежда щях да бъда, ако правех планове,
каква надежда щях да бъда, ако знаех накъде ви водя?):
Всеки момент отново ще започнат
пролетните отравяния.
Вярвам на Костас, задето е износил живота двойно, тройно. Не съм го заобичала в пълни подробности, но доверието невинаги се основава на знание за отсрещния човек.
Наложителна е (…) по-голяма безотговорност.
Миналата година във Фейсбук се разхождаше едно стихотворение на Костас Монтис – Към себе си.
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
Традиционното му тълкуване е прозрачно. В крайна сметка: кой не е изпитвал сплин, кой не се е чувствал нещастен без конкретна/видима причина, кой не се е чудил: „депресиран(а) ли съм“, понеже за депресията няма (винаги) сигнали, няма (винаги) причини. Има само болка, а с нея човекът (все още) борави неумело – като с чаша горещо мляко в ръцете – защото го е страх да не се изгори. И защото именно онова, което е познато като депресия, често е третирано като болест с неравностойно положение; сякаш не е достатъчно добре аргументирана, подплатена. А това е нещо, на което можем да разчитаме на Костас – ще ни позволи да се страхуваме, ще ни позволи да боледуваме, да сме. Не се свени да пита, да провокира, да иска обяснение, да търси сметка – така, както на нас ни искат накрая.
Но мисълта ми беше за Към себе си: имах го предвид за друг човек тогава. Питах го с това стихотворение, показвах му го, посочвах му думите, но ответна реакция не се роди. Почти година по-късно отдавна съм забравила тази история, но пък Костас Монтис отново броди социалните мрежи, този път с други стихове, и аз се сещам, че и преди съм го чела, че ми е харесал много, че ме е жегнал – така, както жегват писателите, с които си търся срещите поради един стих, поради едно изречение, поради една дума понякога. Ако е правилната. Ако се е наместила в сърцето ми на мястото, което е вакантно в конкретния момент. Ако е адресатът, на когото пращам писмата си. Ако шепнат думите, дето са ми все на върха на езика и все не успявам да ги намеря.
Обаче когато срещам стихосбирката за втори път, въобще не се сещам за стихотворението, заради което първо съм искала да опозная К. М.
Разбираемо, когато го откривам на стр. 240, съм изненадана. Кръгът се затваря. Намирам пристан и в тази книга.
А това е важно, защото я започвам една дъждовна вечер на дълъг уикенд петък срещу неделя. И съм скептична. И се смея с друго същество на някои абсурдни стихове, на които попадам. На неща, които далеч не ми се струват толкова страхотни. Започвам да се съмнявам в целия хайп по Кого живея, но не се отказвам. На следващия ден я довършвам – този път от кора до кора.
И да, все още съм на мнението, че на места Кого живея си носи кръста, въплъщаващ се в тези две строфи.
КЪМ ЕДИН ПОЕТ
Нямаше какво да кажеш, господине.
Защо тогава им досаждаше на думите,
защо им досаждаше?
//
ОТНОСНО СТИХОВЕТЕ
Понякога не слизат от заглавието до текста,
понякога не се изкачват до заглавието.
Ала други неща са изчислили скоростта и траекторията. И уцелват.
Кого живея е стихосбирка петък-срещу-неделя. Защото е обяснение в любов.
Кой ще ни даде отново онази съботна вечер,
която имаше пред себе си Неделя.
//
Ако не друго, съществуваше тогава вчерашният ден,
съществуваше утрешния ден.
//
Ти си съботната вечер и неделята ми,
ти си голямото ми междучасие в училище.
Защото е любов, която има преброени часове; начало и раздяла. (И, моля, в никакъв случай не ограничавам с романтична любов. А любовта към живота? А тази между живота и смъртта?)
Защото са ни пуснали като Моисеевци в сламени кошнички по течението на житейската река. Грешно са ни въвели в живота – без реална ръка, за която да се хванем. Единственото, което отлежава в нас, са илюзиите.
И започват живота ни с приказките
в скута на бабите,
започват живота ни по най-неподходящия начин,
с най-опасното въведение.
Защото е път – литературата винаги е път, а поезията е и пътят, и истината, и любовта. She’s the only God I’ll ever need. И в нея ще се уповавам, когато дойде Часът. Това ѝ е целта, това ѝ е службата, това е великото в нея. Отъждествих поезия с бог и резултатът се равнява на два стиха.
ОТНОСНО БОГА
Точно това: за да не бъдем напълно сами,
когато ще бъдем напълно сами.
Защото само минаваме през този свят.
Пътят, който ни доведе,
още е отвън и чака,
даже коня си не е завързал.
А скуката, съдбата и меланхолията са взаимозаменяеми в това гръцко стихоплетство, в тази кипърска носталгия, дето извира от страниците… и на места от вените. Взаимозаменяеми са, понеже са безпризорни. Неуловими. Тъкмо се подготвим за тях, тъкмо се закалим – и изчезват. И ни биват отнети.
И не на последно място: тази стихосбирка е пролет.
Кога сме я оставили да довърши?
Винаги я прекъсваме,
винаги я спираме насред думата.
Тази пролет, дето все пропускаме от много приказки. Този коварен април (на Елиът любимия, най-жесток месец) – самонадеян до безумие. До болка.
София посивя от есен, но надежда има (без план, такава я харесва Костас - Каква надежда щях да бъда, ако правех планове,
каква надежда щях да бъда, ако знаех накъде ви водя?):
Всеки момент отново ще започнат
пролетните отравяния.
Вярвам на Костас, задето е износил живота двойно, тройно. Не съм го заобичала в пълни подробности, но доверието невинаги се основава на знание за отсрещния човек.
Наложителна е (…) по-голяма безотговорност.
September 10, 2020
Щеше ми се, наистина ми се щеше да я харесам тази книга. С огромен ентусиазъм си я купих преди около пет години по препоръка на моя приятелка, на чийто вкус вярвам (а и неизменно ме грабна с един- два цитата). Оттогава се каня, но и се опитвам да я прочета. Прели��твала съм я неколкократно, но така и не ме спечели. Най- накрая се накарах да я прочета “от-до” (чувала съм, че така трябва). Очевидно чела съм я 2-3-4 пъти (чух, че трябвало да се връщаш към тази поезия) макар и не в цялост, но изводът ми за цялото това време остава един:
Поезията на Костас Монтис мога да определя единственото като претенциозна и посредствена.
Никога досега не бях спорила с книга- дописвала стиховете, писала стихове в отговор, редактирала заглавията ... (ех, да- “изкуство ли е, ако не те развълнува?”, ама ако може да не вълнува с това колко слабо и дразнещо е) Подозирам, че просто с Костас Монтис споделяме напълно различен светоглед. За мен чрез стиховете си той се разкрива като антихуманист с натрапчив страх от смъртта, обвиняващ всички богове, за които се е сетил, както и живота, в който обаче е необяснимо вкопчен.
На прочутия му въпрос “Кого живея”, отговор се съдържа в “Аскетики” на Никос Казандзакис (която горещо препоръчвам). Макар един приятел да ми каза - “Той е грък. Те лъжат. Не му вярвай.”, четете и вярвайте на когото решите- и двамата са гърци, но единият е заклещен на земята, а другият, другият се е извисил много високо.
Като изключим горепосоченото - българското издание е прекрасни оформено и само по себе си много приятно. Сред стиховете има и добри попадения, особено в началото, но не ми стигнаха, за да дам по- висока оценка. Споделям някои от тях тук:
“Да откриете и да запишете в тетрадките си
Колко стиха сте чули днес
В приказките на минувачите.”
Относно Бога
“Точно това: За да не бъдем напълно сами,
Когато ще бъдем напълно сами.”
“Ние общоизвестните “хора”
Кога сме се събудили сутрин като тях
Да посрещнем слънцето,
Ние общоизвестните “хора”
Кога сме се събудили сутрин като тях
Да крещим с цяло гърло за слънцето,
Да прегракнем за слънцето,
Да ни чуе цялата махала.”
“Не е най- лошото,
Че ме оставиха в този затвор
И взеха ключовете, и си отидоха,
А че не знам докъде
Се простира затворът ми,
Че не познавам границите му,
За да направя и аз
най- сетне като хората
Един опит за бягство.”
Поезията на Костас Монтис мога да определя единственото като претенциозна и посредствена.
Никога досега не бях спорила с книга- дописвала стиховете, писала стихове в отговор, редактирала заглавията ... (ех, да- “изкуство ли е, ако не те развълнува?”, ама ако може да не вълнува с това колко слабо и дразнещо е) Подозирам, че просто с Костас Монтис споделяме напълно различен светоглед. За мен чрез стиховете си той се разкрива като антихуманист с натрапчив страх от смъртта, обвиняващ всички богове, за които се е сетил, както и живота, в който обаче е необяснимо вкопчен.
На прочутия му въпрос “Кого живея”, отговор се съдържа в “Аскетики” на Никос Казандзакис (която горещо препоръчвам). Макар един приятел да ми каза - “Той е грък. Те лъжат. Не му вярвай.”, четете и вярвайте на когото решите- и двамата са гърци, но единият е заклещен на земята, а другият, другият се е извисил много високо.
Като изключим горепосоченото - българското издание е прекрасни оформено и само по себе си много приятно. Сред стиховете има и добри попадения, особено в началото, но не ми стигнаха, за да дам по- висока оценка. Споделям някои от тях тук:
“Да откриете и да запишете в тетрадките си
Колко стиха сте чули днес
В приказките на минувачите.”
Относно Бога
“Точно това: За да не бъдем напълно сами,
Когато ще бъдем напълно сами.”
“Ние общоизвестните “хора”
Кога сме се събудили сутрин като тях
Да посрещнем слънцето,
Ние общоизвестните “хора”
Кога сме се събудили сутрин като тях
Да крещим с цяло гърло за слънцето,
Да прегракнем за слънцето,
Да ни чуе цялата махала.”
“Не е най- лошото,
Че ме оставиха в този затвор
И взеха ключовете, и си отидоха,
А че не знам докъде
Се простира затворът ми,
Че не познавам границите му,
За да направя и аз
най- сетне като хората
Един опит за бягство.”
May 2, 2022
КЪМ СЪРЦЕТО
Не ми почуквай. Знам.
--
НОСТАЛГИИТЕ
Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.
--
КОГАТО СЕ СРЕЩНЕМ С ЧЕРВЕИТЕ
Надеждата ни е да не са прочели междувременно,
надеждата ни е да не са дочули междувременно
как се отнасяхме към тях в разговорите си,
как се отнасяхме към тях във вестниците си,
как се отнасяхме към тях в литературите си.
--
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да се щастлив
и ти да се съгласяваш
и да не си.
--
ПРОЛЕТТА
Кога сме я оставили да довърши?
Винаги я прекъсваме,
винаги я спираме насред думата.
Не ми почуквай. Знам.
--
НОСТАЛГИИТЕ
Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.
--
КОГАТО СЕ СРЕЩНЕМ С ЧЕРВЕИТЕ
Надеждата ни е да не са прочели междувременно,
надеждата ни е да не са дочули междувременно
как се отнасяхме към тях в разговорите си,
как се отнасяхме към тях във вестниците си,
как се отнасяхме към тях в литературите си.
--
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да се щастлив
и ти да се съгласяваш
и да не си.
--
ПРОЛЕТТА
Кога сме я оставили да довърши?
Винаги я прекъсваме,
винаги я спираме насред думата.
June 12, 2015
Не ни помагат вече препинателните знаци
и препускаме без запетайки, без точки, без удивителни.
Правиш изключения, Господи, правиш изключения!
А предговорът на Яна Букова е просто задължителен за четене, накрая.
и препускаме без запетайки, без точки, без удивителни.
Правиш изключения, Господи, правиш изключения!
А предговорът на Яна Букова е просто задължителен за четене, накрая.
March 8, 2020
Това е поезия, която е трупана с години, наслоявана от времето, от опита, от сърцето и от разума. Като отрязъци от една много дълга мисъл: неслучайно изобилсват повторенията, а повече от половината стихове имат някаква връзка помежду си (често откривана в заглавията им, примерно "ЖИВОТ I", "ЖИВОТ II" и т.н.); сега като го казвам, по-скоро не една, а няколко мисли, които дълго са го съпътствали в живота.
Красиви стихове, но малко от тях носят онзи морски дух, който съм свикнал да откривам у гръцките поети. Бих я прочел отново след години; имам нужда от повече време, повече опит, повече сърце и повече разум, за да вникна достатъчно в нея. Сега е по-скоро несподелено разбиране, само адмирация. Но едно е явно: Костас Монтис е голям, наистина голям поет, проницателен и съзерцателен.
ТЕМИ ЗА РАЗМИСЪЛ
Ех, да бяхме, казват, знаели отпреди.
Но ако, не щеш ли, бяхме знаели,
но ако, не щеш ли, бяхме знаели по-рано от необходимото,
как щяхме да обичаме както обичахме,
как щяхме да обичаме каквото обичахме,
как щяхме да продължаваме нататък,
с какви мандолини, с какви накривени калпаци,
как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост.
Красиви стихове, но малко от тях носят онзи морски дух, който съм свикнал да откривам у гръцките поети. Бих я прочел отново след години; имам нужда от повече време, повече опит, повече сърце и повече разум, за да вникна достатъчно в нея. Сега е по-скоро несподелено разбиране, само адмирация. Но едно е явно: Костас Монтис е голям, наистина голям поет, проницателен и съзерцателен.
ТЕМИ ЗА РАЗМИСЪЛ
Ех, да бяхме, казват, знаели отпреди.
Но ако, не щеш ли, бяхме знаели,
но ако, не щеш ли, бяхме знаели по-рано от необходимото,
как щяхме да обичаме както обичахме,
как щяхме да обичаме каквото обичахме,
как щяхме да продължаваме нататък,
с какви мандолини, с какви накривени калпаци,
как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост.
February 27, 2017
Търпение, гребци,
кураж, гребци.
"Не е върхът на поетическия небосклон."
С това предупреждение ми дадоха "Кого живея?", чието ново издание чаках около месец. Спретнахме си страхотна дискусия с приятните мъже от "Нисим", които заварих, когато я купувах- всички бяха много скептични спрямо поезията на Монтис, макар и с редовния disclaimer, че лириката все пак е нещо безкрайно субективно.
С извода "стига, че наплашихте момичето" и смях ме изпратиха от книжарницата, но при следващото ми посрещане ще им напомня, че май са били прави и трябваше да ги послушам. Вярно, имаше прекрасни попадения на места, но като цяло не е нещо "уау", с каквото впечатление останах от отзивите на други читатели, преди да я прочета.
Не моят тип поезия, но все пак съдържа стойностна мисъл.
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
***
Кого повтарям, в чии стъпки стъпвам,
кого живея?
Бях сега,
съм вчера.
***
От морето разцъфваше ден.
/
Небето падна по очи върху асфалта.
***
безпризорните ми вечерни меланхолии
***
ВЪРХОВЕТЕ
Не ви ли създават усещането, че нещо очакват,
не ви ли създават усещането, че постоянно нещо
очакват.
кураж, гребци.
"Не е върхът на поетическия небосклон."
С това предупреждение ми дадоха "Кого живея?", чието ново издание чаках около месец. Спретнахме си страхотна дискусия с приятните мъже от "Нисим", които заварих, когато я купувах- всички бяха много скептични спрямо поезията на Монтис, макар и с редовния disclaimer, че лириката все пак е нещо безкрайно субективно.
С извода "стига, че наплашихте момичето" и смях ме изпратиха от книжарницата, но при следващото ми посрещане ще им напомня, че май са били прави и трябваше да ги послушам. Вярно, имаше прекрасни попадения на места, но като цяло не е нещо "уау", с каквото впечатление останах от отзивите на други читатели, преди да я прочета.
Не моят тип поезия, но все пак съдържа стойностна мисъл.
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
***
Кого повтарям, в чии стъпки стъпвам,
кого живея?
Бях сега,
съм вчера.
***
От морето разцъфваше ден.
/
Небето падна по очи върху асфалта.
***
безпризорните ми вечерни меланхолии
***
ВЪРХОВЕТЕ
Не ви ли създават усещането, че нещо очакват,
не ви ли създават усещането, че постоянно нещо
очакват.
June 25, 2016
НОСТАЛГИИТЕ
Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат, носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим.
Костас Монтис, "Кого живея"
(превод: Яна Букова)
February 18, 2022
"как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост"
цялата тази чудесна лекомисленост"
February 26, 2017
Костас Монтис ме остави без думи, само с чувства и усещания, силни, неподравени, смачкващи те. Бих го чела непрекъснато, докато науча наизуст всяко нещо написано от него. Не, не наизуст, докато преживея всяка една емоция съдържаща се в думите му, в запетайките му, в точките му, в удивителните му...
December 31, 2025
…
Как влезе пътят в стаята,
какво дойде да пресече,
какво дойде да свърже,
кого доведе да се поразходи?
…
Не предава смисъла добре това „отивам си“.
Защото кога съм идвал, кога съм бил? Отричам.
…
Трябва да съм си отишъл. Чувствам тишината,
която остава,
чувствам празнотата, която остава,
когато е имало някого в стаята и е излязъл.
Как влезе пътят в стаята,
какво дойде да пресече,
какво дойде да свърже,
кого доведе да се поразходи?
…
Не предава смисъла добре това „отивам си“.
Защото кога съм идвал, кога съм бил? Отричам.
…
Трябва да съм си отишъл. Чувствам тишината,
която остава,
чувствам празнотата, която остава,
когато е имало някого в стаята и е излязъл.
October 26, 2021
Какво приятно бибу е тази стихосбирка. Макар не всяко стихотворение да ми въздейства (някой въобще не разбрах), по-голямата част от тях бяха кратки мигове съвършенство.
March 26, 2019
Трябва да кажа нещо на морето.
Заведете ме при него сутрин, когато е само.
Защо толкова много паметници на Незнайния войн
и нито един на Незнайния човек?
Н��е къде ще положим венците си?
Най-голямото ни откритие
страниците, които се обръщат.
Кого повтарям, в чии стъпки стъпвам,
кого живея?
Бях сега,
съм вчера.
Разберете най-сетне.
Изглежда, че дори когато няма никой,
ние сме излишни.
Когато се усмихва,
зората забравя сандала си.
Какви скоби сме,
каква голота въвеждаме.
Небето се обезцветяваше,
за да наподоби очите ѝ.
От морето разцъфваше ден.
Небето падна по очи върху асфалта.
Миришеш на денонощие.
Не можеш да ги вдигнеш от земята,
трябва да коленичиш, за да ги прочетеш.
Правиш изключения, Господи, правиш изключения!
Не пише пустинята, трие.
Ранен от човек.
Вдигнатият клепач на луната.
Не си чака реда любовта,
бута се.
Където и да ни докоснете, обичаме.
С едно сърце, на което едно му говориш,
друго разбира.
Твърде сме самотни за морето.
Не допускайте в себе си друга наклонност, освен склонността към любов.
Не оставят вода за себе си върховете.
Отменете ъглите
да не се крият децата да плачат.
Обикнах те в пълни подробности.
Оставете ми малко пространство обич.
Мисля, че трябваше да можем
да плачем повече.
Кажете му да не се страхува да се страхува,
кажете му да се страхува без никакъв страх.
Живот IV
Не ние, той трепери да не ни загуби.
И нека знае, че го знаем!
Към сърцето
Не ми почуквай. Знам.
Надежда
Да знаеш, че това е последният път,
когато се опирам на теб. Разбрано?
Исус
Не са необходими други доказателства.
Само един Бог би могъл да притежава толкова
наивност,
само един Бог би могъл да притежава такава
наивност.
Паметници на герои
Боя се от истинското им предназначение,
боя се, че съществуват,
за да поощряват и други да загинат.
Поетите
Когато те замлъкнат,
забавя крачка пролетта,
когато те замлъкнат,
преразглежда предписанията си животът,
чака нови указания.
Животът към хората
Значи така, бил съм само „борба“ и „нанагорнище“?
Нищо друго ли бе, неблагодарници,
нищо друго ли бе, късопаметни?
Костите
Замисляли ли сме се някога за тяхното крайно предназначение,
оценявали ли сме някога факта,
че те ще бъдат последният белег, че сме живели,
че те ще бъдат последната ни връзка със земята,
последният ни остатък,
който няма да успее да го стопи пръстта,
който няма да успеят да го изядат червеите,
който ще пренебрегне надгробните желания,
който няма да се подчини.
Упражнение за млади поети
Да откриете и да запишете в тетрадките си
колко стиха сте дочули днес
в приказките на минувачите.
Относно Бога
Точно това: За да не бъдем напълно сами,
когато ще бъдем напълно сами.
Из „Кого живея?“ – Костас Монтис
Подбор и превод от гръцки: Яна Букова
Заведете ме при него сутрин, когато е само.
Защо толкова много паметници на Незнайния войн
и нито един на Незнайния човек?
Н��е къде ще положим венците си?
Най-голямото ни откритие
страниците, които се обръщат.
Кого повтарям, в чии стъпки стъпвам,
кого живея?
Бях сега,
съм вчера.
Разберете най-сетне.
Изглежда, че дори когато няма никой,
ние сме излишни.
Когато се усмихва,
зората забравя сандала си.
Какви скоби сме,
каква голота въвеждаме.
Небето се обезцветяваше,
за да наподоби очите ѝ.
От морето разцъфваше ден.
Небето падна по очи върху асфалта.
Миришеш на денонощие.
Не можеш да ги вдигнеш от земята,
трябва да коленичиш, за да ги прочетеш.
Правиш изключения, Господи, правиш изключения!
Не пише пустинята, трие.
Ранен от човек.
Вдигнатият клепач на луната.
Не си чака реда любовта,
бута се.
Където и да ни докоснете, обичаме.
С едно сърце, на което едно му говориш,
друго разбира.
Твърде сме самотни за морето.
Не допускайте в себе си друга наклонност, освен склонността към любов.
Не оставят вода за себе си върховете.
Отменете ъглите
да не се крият децата да плачат.
Обикнах те в пълни подробности.
Оставете ми малко пространство обич.
Мисля, че трябваше да можем
да плачем повече.
Кажете му да не се страхува да се страхува,
кажете му да се страхува без никакъв страх.
Живот IV
Не ние, той трепери да не ни загуби.
И нека знае, че го знаем!
Към сърцето
Не ми почуквай. Знам.
Надежда
Да знаеш, че това е последният път,
когато се опирам на теб. Разбрано?
Исус
Не са необходими други доказателства.
Само един Бог би могъл да притежава толкова
наивност,
само един Бог би могъл да притежава такава
наивност.
Паметници на герои
Боя се от истинското им предназначение,
боя се, че съществуват,
за да поощряват и други да загинат.
Поетите
Когато те замлъкнат,
забавя крачка пролетта,
когато те замлъкнат,
преразглежда предписанията си животът,
чака нови указания.
Животът към хората
Значи така, бил съм само „борба“ и „нанагорнище“?
Нищо друго ли бе, неблагодарници,
нищо друго ли бе, късопаметни?
Костите
Замисляли ли сме се някога за тяхното крайно предназначение,
оценявали ли сме някога факта,
че те ще бъдат последният белег, че сме живели,
че те ще бъдат последната ни връзка със земята,
последният ни остатък,
който няма да успее да го стопи пръстта,
който няма да успеят да го изядат червеите,
който ще пренебрегне надгробните желания,
който няма да се подчини.
Упражнение за млади поети
Да откриете и да запишете в тетрадките си
колко стиха сте дочули днес
в приказките на минувачите.
Относно Бога
Точно това: За да не бъдем напълно сами,
когато ще бъдем напълно сами.
Из „Кого живея?“ – Костас Монтис
Подбор и превод от гръцки: Яна Букова
Read
July 6, 2019 /
Не ни помагат вече препинателните знаци
и препускаме без запетайки, без точки, без удивителни.
/
Кажете му да не страхува да се страхува,
кажете му да се страхува без никакъв страх.
/
ТЕМИ ЗА РАЗМИСЪЛ
Ех, да бяхме, казват, заели отпреди.
Но ако, не щеш ли, бяхме знаели,
но ако, не щеш ли, бяхме знаели по-рано,
от необходимото,
как щяхме да обичаме както обичахме,
как щяхме да обичаме каквото обичахме,
как щяхме да продължаваме нататък,
с какви мандолини, с какви направени калпаци,
как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост.
/
НОСТАЛГИИТЕ
Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
Трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат носталгиите,
за да има с какво да ги оборим.
/
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
Не ни помагат вече препинателните знаци
и препускаме без запетайки, без точки, без удивителни.
/
Кажете му да не страхува да се страхува,
кажете му да се страхува без никакъв страх.
/
ТЕМИ ЗА РАЗМИСЪЛ
Ех, да бяхме, казват, заели отпреди.
Но ако, не щеш ли, бяхме знаели,
но ако, не щеш ли, бяхме знаели по-рано,
от необходимото,
как щяхме да обичаме както обичахме,
как щяхме да обичаме каквото обичахме,
как щяхме да продължаваме нататък,
с какви мандолини, с какви направени калпаци,
как в края на краищата щяхме да правим
всички онези чудесни грешки,
как щяхме да проявим
цялата тази чудесна лекомисленост.
/
НОСТАЛГИИТЕ
Трябваше да си водим бележки тогава, когато
нещата се случваха,
Трябваше да си водим бележки тогава, когато
ги преживявахме,
за да не разиграват сега както си искат носталгиите,
за да има с какво да ги оборим.
/
КЪМ СЕБЕ СИ
Странно е да ти обяснявам
защо трябва да си щастлив
и ти да се съгласяваш,
и да не си.
December 19, 2014
"Кого живея?" е книга, която след време отново ще прочета и отново ще науча нещо за себе си. Четивото, което Монтис ни предоставя е смесица от минало, настояще и бъдеще под формата на спирала и с всяка една страница попадаш на различна точка от нея. Представя перспектива на живота с помощта на малките и обикновени неща. В същото време разбираш, че думите, които казва тежат като времето...
August 4, 2020
"Трябваше да си водим бележки тогава, когато нещата се случваха,
трябваше да си водим бележки тогава, когато ги преживяхме,
за да не разиграват сега както си искат носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим."
###
"Защо го каза това, господине Пол Елюар,
защо ме изпревари и го каза, господине Пол Елюар,
и ме принуждаваш сега да те преписвам."
трябваше да си водим бележки тогава, когато ги преживяхме,
за да не разиграват сега както си искат носталгиите,
за да имаме с какво да ги оборим."
###
"Защо го каза това, господине Пол Елюар,
защо ме изпревари и го каза, господине Пол Елюар,
и ме принуждаваш сега да те преписвам."
April 4, 2023
Смърт
Не идвай, докато още се страхувам.
Не идвай, докато още се страхувам.
October 3, 2015
Малко са 5 звезди, мнооого малко...
Малка книжка, малки стихове, малки строфи, малки изречения, малки думи...голяма поезия! Жестока! За подобен род четива трудно пиша, защото четенето и препрочитането е интимно преживяване, прекалено лично и съкровено!
Препоръчвам горещо!
Благодаря Костас за думите и чувствата!!!
Не си чака реда любовта
бута се
Обикнах те в пълни подробности.
Къде отиваш?
Не съществуват стени извън стените.
Пътят, който ни доведе,
още е отвън и чака,
даже коня си не е завързал.
СЪРЦЕТО I
Защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност,
да удря по стените,
усещайки
че там навън нещо се извършва,
усещайки,
че там навън нещо се провежда в негово отсъствие.
ЖИВОТ I
Тъкмо узреем,
тъкмо се закалим,
тъкмо станем опасни за него
и вика смъртта.
НАДЕЖДА
Да знаеш, че това е последният път,
когато се опирам на теб.разбрано?
ЕДИН СПОМЕН
Изобщо не умееше да се държи.
Влезе по господарски
и започна да нарежда това,
да нарежда онова.
КЪМ ПАМЕТТА I
Ние тези неща ги преживяхме,
ти ако искаш помни ги,
ако искаш недей!
КЪМ РАЗУМА I
Ако продължаваш да идваш и да ми трупаш проблемите си,
ще те заключа навън някоя вечер.
КЪМ РАЗУМА II
Не ми бутай ръката,
ще те бутне някоя кола.
СЕЛСКО
Какво търси луната тази вечер в кладенеца,
какво си търси тъй настойчиво луната в кладенеца,
какво ѝ е паднало?
КЪМ СЪРЦЕТО
Не ми почуквай.Знам
Малка книжка, малки стихове, малки строфи, малки изречения, малки думи...голяма поезия! Жестока! За подобен род четива трудно пиша, защото четенето и препрочитането е интимно преживяване, прекалено лично и съкровено!
Препоръчвам горещо!
Благодаря Костас за думите и чувствата!!!
Не си чака реда любовта
бута се
Обикнах те в пълни подробности.
Къде отиваш?
Не съществуват стени извън стените.
Пътят, който ни доведе,
още е отвън и чака,
даже коня си не е завързал.
СЪРЦЕТО I
Защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност,
да удря по стените,
усещайки
че там навън нещо се извършва,
усещайки,
че там навън нещо се провежда в негово отсъствие.
ЖИВОТ I
Тъкмо узреем,
тъкмо се закалим,
тъкмо станем опасни за него
и вика смъртта.
НАДЕЖДА
Да знаеш, че това е последният път,
когато се опирам на теб.разбрано?
ЕДИН СПОМЕН
Изобщо не умееше да се държи.
Влезе по господарски
и започна да нарежда това,
да нарежда онова.
КЪМ ПАМЕТТА I
Ние тези неща ги преживяхме,
ти ако искаш помни ги,
ако искаш недей!
КЪМ РАЗУМА I
Ако продължаваш да идваш и да ми трупаш проблемите си,
ще те заключа навън някоя вечер.
КЪМ РАЗУМА II
Не ми бутай ръката,
ще те бутне някоя кола.
СЕЛСКО
Какво търси луната тази вечер в кладенеца,
какво си търси тъй настойчиво луната в кладенеца,
какво ѝ е паднало?
КЪМ СЪРЦЕТО
Не ми почуквай.Знам
October 4, 2023
Ако имате право да четете една книга с поезия годишно, нека е тази. Всяка година.
December 22, 2020
Където и да ни докоснете, обичаме.
Displaying 1 - 27 of 27 reviews