“Остайница“ е книга-експеримент. Интересен и неочакван. Въпреки ширещото се мнение, че е писана като поток на съзнанието, всъщност не иде реч за това. Книгата е театрален монолог, среща на три жанра – проза, поезия и в най-голяма степен монологичен драматичен пърформанс.
На това се дължи и нестандартното решение на Рене Карабаш да лиши изреченията на героинята си от главни букви и точки. На сцена тези езикови правила винаги са условни, изреченията се чуват в интонацията на актьора. А тази книга всъщност е сцена, на която се разиграва моноспектакъл. Тя всъщност се и чете за толкова време, колкото се играе една пиеса – най-много за два-три часа.
Историята на жената, приела да стане мъж по Кануна, стария албански неписан закон, е интересна и сама по себе си, и в интерпретацията на Рене Карабаш. Особено днес, когато разговорът за преливането на социалните роли на мъжа и жената не стихва, това е важен ъгъл за изследване на този феномен.
Първият роман на Ирена Иванова, многопрофилен артист с псевдонима Рене Карабаш, е отражение на личността ѝ, която очевидно е отдадена на търсене на перфектния артистичен език. Поет, актриса, пърформанс изпълнител, автор на арт-инсталации, режисьор – тя е вплела себе си в изкуството, без да ограничава жанровете и видовете, в които се изявява.
И понеже талантът ѝ е безспорен, ще се опитам да очертая по-скоро проблематичните страни на книгата. Добрите всеки може да ги открие сам – те са видими с просто око.
На първо място сюжетът на нестандартния като форма роман е на ръба на драматичното клише, при това с прекалено много драматизъм в основата. В една и съща история са вплетени едновременно изнасилване, смяна на социалния пол, любовна връзка между момичета в патриархално общество, брат-хомосексуалист, насилие над жени, изяден близнак в утробата, кървава вендета, братско предателство, намерена любов, изгубена любов, отново намерена любов. Всичко това в 159 страници. Твърде сгъстено е като сюжетно насищане, затова е жертвана дълбочината. Читателят се усеща пренаситен от трагичните обрати на съдбата, втрещен от зрелището, далеч от самоидентификацияга и катарзиса.
Добрият усет за театралност и най-вече за мизансцен прикрива недостига на пъстрота и богатство в езика. Всъщност сгъстеният наратив също допринася за това. Самият факт, че авторката е извела като уточнение под линия, че гуслар значи човек, който свири на гусла, показва недоверие към лексикалното богатство на читателя. И това се е отразило на езика на книгата.
Има сюжетни компромиси, които биха могли да бъдат избегнати, ако Карабаш не се беше опитала да вкара толкова много колизии. Няма как във втори месец на бременност, при това преди 80-е, да бъде ясен полът на бебето – нито видеозонът е бил популярен тогава, особено в социалистическа изостанала Албания, нито изобщо някой някога може да разпознае пола на бебето преди края на първия триместър. А това е твърде ключово за сюжета, за да бъде подминато снизходително.
Дребни детайли не пасват един с друг – например езика на общуване в софийската болница между неграмотна албанка и бъбрива българска бабичка.
Все пак искам да завърша позитивно, защото оценката ми за тази книга в никакъв случай не е негативна. Харесвам езиковия експеримент, прехвърлил драматичните похвати в територията на романа. Харесва ми нестандартната тема за остайниците. Харесва ми ритъмът, в който чувам човешка жива реч.
Определено е книга, която си струва да се прочете.