Тази тетрадка открих в ръкописите на дядо ми, внимателно скрита в един много стар сандък, облепен с етикети от различни пристанища, служил за багаж по време на презокеански пътувания. Дядо го беше купил от антиквариат - той си падаше по такива стари вещи. Тетрадката от двеста страници с черни твърди корици беше скрита под двайсетте годишнини на сп. "Златорогъ" на литературния критик Владимир Василев. Свикнала бях с почерка на дядо, защото се ровех в ръкописите му, като е бил млад. После той премина на компютър и не ми беше интересно да му отварям файловете.
Може би дядо ми сега ме гледа от някъде и ми се сърди. А баба, като разбра какво съм намерила, му се скара: "Нали ми каза, че си я изгорил. Защо пак ме излъга?". Сигурна съм, че я чу, но не знам какво й каза в крайна сметка.
Не ми се сърди дядо. Мъчно ми е, че те няма. Много ми е мъчно, наистина. И не ми се сърди също, че нямам много време да посещавам баба. Но тя не е самотна, знам. Говори си с тебе и много ме ядосва, когато каже, че е крайно време да ти направи посещение и да остане при теб завинаги.
Недялко Йорданов е поет и драматург, роден на 18 януари 1940 г. в Бургас. Завършва гимназия в родния си град, а през 1962 г. - българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. През периода 1962 - 1963 г. работи като учител в Малко Търново. От 1963 до 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър. През 1980 - 1988 г. е главен редактор на Алманах “Море”. През 1990 г. става драматург в театър “Възраждане” – София. Започва да публикува през 1954 г. във вестник "Черноморски фронт" (Бургас). Активно сътрудничи на периодичния печат. Превежда поезия от руски и турски език. Негови произведения са превеждани на руски, полски, немски и други езици.
Нещо започна да ми става навик да се прехласвам по български книги. Историята в тази е страхотна, но послеписът й стои излишно и хич не ми се върза с цялостната атмосфера до този момент. Ако подарявам тази книга, бих скъсала последните й три листа:) Щеше да е по-хубаво да остане лека загадка. Точно като в живота.