„Очакваното неочаквано (логии)” - стихосбирка от Крис Енчев е малка, цветна, топла, „илюстрована”. Всъщност, „илюстрациите”, снимките внасят известна доза „реалност” – те са запечатали „реални” неща, макар и „неочаквани” за нашето око – ръчно изработените бижута и творби на Крис Енчев.
И така, ако трябва да кажа как най-бързо човек да се сприятели с книгата и да се постигне взаимно проникване и преливане с нея – трябва да се отвори смело на произволна страница и веднага да се зачете. Да не се гледат бележките по „маншетите”! Никакви маншети! Защото тогава, ако зачетем „що за човек и птица” е авторът, неизбежно ще се появи едно Но – голямо или малко, което ще дистанцира четящия от тази неочаквана поезия.
Очакваното неочаквано като „логии” – това задаване на посока и смисъл още на корицата е изпълнено с кинетичност. Вече случило ли се е това познание, „диктувано от усукванията на сърцето”, или сме застинали в очакване на „неочакваното познание” – такова, за което все още няма дефиниция, представа и опитност, но е необходима надежда?
Стихосбирката е „собственоръчно сглобена”, както и причудливите бижута и хендмейд артефакти и инсталации от автора – от 8 „логии”. Но и тук – въпрос (мой): Възможно ли е при толкова „много” познание (знаем, че знанието, със своите количествени и качествени натрупвания увеличава скръбта, а не – положителните емоции) все пак да има очакване за „щастливи обрати”, „очакваното неочаквано” като вяра и трепет да остане непокътнато и причина за желано бъдеще? Думите понякога са сламката за удавника, но и патерицата – за този, който иска да се изправи и да стъпи на крака. Далеч от бездната, черната бездна, в която пропада сърцето, претърпяло деформации от изживяното напрежение. Далеч от сърцето – черната бездна, от която може да се излезе само с други „усуквания”, с други „неочакваности”, които да станат основата на нови „логии”.
Това е една особено оригинална поетична книга с наименованията на отделните си части и изображенията, които откриваме там. Изненадваща е и с празната черна страница, на която стои само един епиграф от Стефан Иванов. Ако решим да бъдем благосклонни ще признаем, че това е една дълбоко философска поезия, в която обаче липсва поезията. Сякаш от прекалено изчистване и минимализиране на стиха, поетичното е станало неуловимо, сякаш е станало все по-обрано и дори имагинерно.