Действието на романа започва през шейсетте години на миналия век и свършва в началото на настоящия. Главните герои в книгата са близо двайсет. Техните истории са разказани на широк исторически фон. Голямото безвремие до 1989-та година и хаотичното време след нея са мислени като съвременен епос. Двете епохи дишат чрез любовта, която е основна тема в романа. Ключ към нея е добронамерената ирония. Хуморът застига читателя, когато е най-малко подготвен. Нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед – дори неоспоримата истина. Героите в книгата търсят страстно своята човешка идентичност, за да разберат кои са, какви са и какво ще оставят след себе си. „Ние не сме на този свят, за да бъдем щастливи“, казва една от героините. Това е лично откритие, в което упованието е по-силно от примирението.
Романът пресъздава духа на последните петдесет години с максимална откровеност и автентичност, за да избави читателя от вездесъщия шаблон на примитивното историческо и политическо мислене.
Людмил Тодоров завършва русенската Английска гимназия и кинорежисура във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1982 г. Сценарист и режисьор на филмите „Любовното лято на един льохман", „Приятелите на Емилия", „Емигранти", „Шивачки" и др. Автор на сборника с разкази „Да изгубиш Мечо Пух" (1988) и романите „Хроника на една любов" (1993) и „Хроника на едно пропадане“ (2002).
Людмил Тодоров пише безмилостно. Ако "всички писатели са престъпници, защото жертват истината" , той остава невинен. И както всеки сблъсък с истината и този е болезнен и трудно-смилаем, чувстваш се разместен и разглобен. Но после всичко се нарежда и знаеш, че така е трябвало да бъде.
Романът "Разглобено лято" е първият ми досег с творчеството на Людмил Тодоров. Посегнах към него, надявайки се да не е поредната книга, в която социализмът и преходът са основен идеен фокус - е, оказаха се само рамка на "сложни" човешки взаимоотношения.
Фабулната линия се разпростира от 60-те години до началото на нашия век, проследявайки развитието на немалко персонажи (общо над 20), които до един бяха по-скоро щрихирани, отколкото пълнокръвно изградени. Повечето ми бяха досадни с натрапчивата противоречивост в отношенията си с другите (най-вече Калина, Георги и Елеонора), а в един момент спрях да броя проявите на душевните им лутания, изявяващи се и отчасти под формата на безчет изневери. Житейските пътища на героите спорадично се кръстосваха - повече като проверка за паметовите възможности на читателя, отколкото като част от единна идейна сплав.
Като потърсих информация за автора на романа, се оказа, че е и сценарист, режисьор и актьор. Тогава си помислих, че прочетеното ми звучи изключително много като сценарий на сериал и нищо повече. Все пак ми се струва, че Л. Тодоров има талант, но в случая идеята не е добре реализирана - или поне не за предпочитанията ми.
След сборника на Алис Мънро изборът й се оказа подходящ, защото разказва за живота от 60-те до 90-те на миналия век у нас. В нея не търсех истината – кому е нужна тя? Още по-малко историческата.
„Истината разглобява романтичните сюжети, без които човешкият живот трудно може да бъде събран.“
Исках да обхвана с поглед разглобените парчета и да създам моя истина. Упорито бягах от сенките на действителни лица. Страхувах се да не увредят човешкото в художествените образи. Въпреки това се случи при някои. Това ли е търсил писателят?
„Отчуждението между бащи и синове започва с ей такива дребни неща“.
Отчуждението от образите започва с ей такива малки страхове. Приличат на епизоди от детската градина, но понеже не са, придобиват идиотски измерения.
Образите на Георги и Калина, Калина и Петър, Елеонора и Георги, двете тихи М - Моника и Мая, Павел Горанов и Славчо (в образа на народа като свещена крава) ми показаха живота като филм, който някой ни прожектира безкрайно. Щом свърши, го завърта отново, за да засити огромния ни глад за живот. Някои се натискат да живеят, други безтегловно се реят в пространството. Това второто е глад за свобода – като при Георги. Но то е и начин на живот при индиферентния човек, който възприема света сякаш гледа телевизия. От време на време се просълзява от умиление като в сериал. Винаги докато слуша „Аз съм българче“.
„Миговете на пълно щастие са статични и тихи. Те остават по-дълго в паметта от миговете на възторг. Щастието е замръзнало.“
Като котешки сенки върху огрения от слънце под до прозореца.