What do you think?
Rate this book
Адажио за Мария
„Адажио за Мария“ е история за истинската, дълбока любов на Вангел и Мария, за която двамата се борят през целия си живот. Една любов, която преминава през различни катаклизми, исторически събития и обрати и която ще ви накара да повярвате, че най-голямото чудо е самият живот.
Убеден съм, че можем да се преборим за мечтите и любовта си. Дори и да изглежда невъзможно, дори и целият свят да е срещу нас. „Адажио за Мария“ е история за най-голямото чудо – самия живот!
Георги Бърдаров
Убеден съм, че можем да се преборим за мечтите и любовта си. Дори и да изглежда невъзможно, дори и целият свят да е срещу нас. „Адажио за Мария“ е история за най-голямото чудо – самия живот!
Георги Бърдаров
504 pages, Hardcover
Published July 1, 2025
About the author
Георги Бърдаров
16 books459 followersГеорги Бърдаров е доцент в Геолого-географския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е зам.-декан на факултета и ръководител на катедрата по Социално-икономическа география. Автор е на десетки научни и популярни разкази. Трикратен победител в състезанието за оратори, презентатори и разказвачи „Майстор на думите”. Бърдаров е дългогодишен сценарист на няколко телевизионни предавания, а разказът му „За петата ракия или колко е хубав животът” се превърна в един от най-четените текстове в родното интернет пространство през последните години.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 119 reviews
August 7, 2025
В началото сюжетът вървеше доста мудно и се насилих да продължа с четенето. Като най-дългата книга на Бърдаров, определени има места, където е можело доста по-малко внимание да се обърне на конкретно събитие или описание на дадена случка. Честно казано ми беше досадно да я чета, но след средата нещо се случи и книгата ме грабна, не можех да я оставя. Съдбата на героите е доста добре преплетена и буди възхищение, когато става ясно кой как е свързан, защото наистина е неочаквано. Като цяло книгата е добра, майсторски написана, но прекалено разводнена на места.
December 28, 2025
Как ме подмами този все по-мащабен Бърдаров! Мислех, че романът е за любовта, а той беше и за нея, и за България (що сълзи изревах в тези моменти), и за майките, и за бащите, за родовете, за изборите, за свободата. Приятно ме изненада структурата и разказването на втората сюжетна линия наобратно. С две думи - "Любов по време на холера" по балкански!
July 31, 2025
Един по-различен, но все толкова затрогващ Бърдаров. Една история за чудото на любовта, чудото на "Маракана" и чудото на самия живот.
Няма друг писател, който да може да обвърже Солунските атентатори с националния отбор по футбол на Уругвай, само това ще кажа.
Няма друг писател, който да може да обвърже Солунските атентатори с националния отбор по футбол на Уругвай, само това ще кажа.
October 28, 2025
Още в началото романът не успя да ме убеди напълно. В началото четем как Вангел чува Мария да свири Адажио в сол минор — произведение, чиито ноти обаче се появяват едва през 1950 г. Следователно е невъзможно някой да го е свирил в Гърция в началото на века, както е описано в книгата. Този на пръв поглед дребен факт показва недостатъчна задълбоченост в историческата проверка, която подкопава усещането за автентичност още в началото на романа.
Описанията на пейзажите и военните действия в романа са впечатляващи — наситени, живи и кинематографични. Те създават усещане за мащаб и историческа достоверност. За съжаление, диалозите между Мария и Вангел на моменти звучат изкуствено и патетично, което отслабва въздействието на любовната им история.
Централната линия на романа — любовта между Вангел и Мария — е замислена като голяма, всепоглъщаща и устойчива на всички препятствия. В същността си обаче тя изглежда изградена повече върху погледи и мълчания, отколкото върху реална комуникация. Това я прави донякъде неправдоподобна и лишена от психологическа дълбочина.
Емоционалната душевност на героите също е представена непоследователно. Има резки скокове в настроенията им, които остават необяснени. Например, за Мария и Микаела четем:
“Нямаше време за страхове. Тя се вкопчи в баща си […] шокът на внезапната загуба на майка им и рязката смяна на обстановката засилиха тревожността на двете момичета.”
В един момент са безстрашни, в следващия — тревожни. Такива контрасти се появяват често и при Вангел, чиято емоционалност е описана с дупки и противоречия.
Примерите между страниците 266–299 показват човек, обзет от страхове, безсъние и алкохолна зависимост. Но малко по-късно, на стр. 333, четем:
“С годините обикна нощта. Само тогава се успокояваше, чувстваше се у дома и добре със себе си.”
Тези пасажи разкриват емоционални несъответствия в изграждането на образа на Вангел — от тежки състояния на безсъние и страх до внезапно чувство на спокойствие и хармония, без наративно обяснение за тази промяна. Това отслабва достоверността на неговия вътрешен свят.
Понякога емоционалността достига до крайности, които звучат почти комично — например, когато Апостолис едва не умира, защото вижда гола жена. Освен това сцената с първата брачна нощ на Мария и Апостолис твърде напомня тази между Емине и Рамадан от „Дервишово семе“ на Николай Хайтов.
Като цяло романът се чете леко и увлекателно. Историята държи вниманието, но е прекалено раздробена — авторът често прескача между различни времена и сюжетни линии. Макар подобна структура да може да създаде динамика, в случая тя по-скоро разкъсва повествованието и затруднява потапянето в отделните истории.
Описанията на пейзажите и военните действия в романа са впечатляващи — наситени, живи и кинематографични. Те създават усещане за мащаб и историческа достоверност. За съжаление, диалозите между Мария и Вангел на моменти звучат изкуствено и патетично, което отслабва въздействието на любовната им история.
Централната линия на романа — любовта между Вангел и Мария — е замислена като голяма, всепоглъщаща и устойчива на всички препятствия. В същността си обаче тя изглежда изградена повече върху погледи и мълчания, отколкото върху реална комуникация. Това я прави донякъде неправдоподобна и лишена от психологическа дълбочина.
Емоционалната душевност на героите също е представена непоследователно. Има резки скокове в настроенията им, които остават необяснени. Например, за Мария и Микаела четем:
“Нямаше време за страхове. Тя се вкопчи в баща си […] шокът на внезапната загуба на майка им и рязката смяна на обстановката засилиха тревожността на двете момичета.”
В един момент са безстрашни, в следващия — тревожни. Такива контрасти се появяват често и при Вангел, чиято емоционалност е описана с дупки и противоречия.
Примерите между страниците 266–299 показват човек, обзет от страхове, безсъние и алкохолна зависимост. Но малко по-късно, на стр. 333, четем:
“С годините обикна нощта. Само тогава се успокояваше, чувстваше се у дома и добре със себе си.”
Тези пасажи разкриват емоционални несъответствия в изграждането на образа на Вангел — от тежки състояния на безсъние и страх до внезапно чувство на спокойствие и хармония, без наративно обяснение за тази промяна. Това отслабва достоверността на неговия вътрешен свят.
Понякога емоционалността достига до крайности, които звучат почти комично — например, когато Апостолис едва не умира, защото вижда гола жена. Освен това сцената с първата брачна нощ на Мария и Апостолис твърде напомня тази между Емине и Рамадан от „Дервишово семе“ на Николай Хайтов.
Като цяло романът се чете леко и увлекателно. Историята държи вниманието, но е прекалено раздробена — авторът често прескача между различни времена и сюжетни линии. Макар подобна структура да може да създаде динамика, в случая тя по-скоро разкъсва повествованието и затруднява потапянето в отделните истории.
This entire review has been hidden because of spoilers.
September 12, 2025
Нека започна със заявката, че харесвам Бърдаров. Или поне го харесвах. До тази книга. Посредствена любовна история, перипетии, несгоди, но така системно наредени и случващи се, че човек се чуди само "ок, да видим какво ще стане, че да не стане" или много подобно на въпроса "какво има Пак". Единствената, макар и умело въведена литературна уловка е воденето на действието на няколко различни места, гледни точки и през интервал години, което ангажира вниманието на читателя, въвеждайки го в заблудата, че ей сега, когато се навържат нещата и придобият завършен вид, то той няма да има друг ход, освен да поклати глава, да цъкне и с удоволствие да признае "ей, прецака ме ти, как ме прецака само". И усещането действително го има, но само спрямо загубеното време, не книгата като малък, своеобразен шедьовър или неоправданата тежест на собствените очаквания.
September 6, 2025
Преди два дни затворих последната страница на тази книга и още не знам какво точно да напиша за нея.
Историята отново е пропита с много тъга, с нещастни стечения на обстоятелствата, с война, с големи човешки трагедии, но и с една силна, пламенна любов, на която обаче не ѝ е било писано... И казвам това, че не ѝ е било писано, защото така започва и самата книга, за което признавам много ме беше яд на автора, че сам си е сложил най-големия спойлер още в началото на книгата без да ни остава надежда за щастлив край, така че на читателят не му остава нищо друго освен да проследи трагизма в отношенията на двамата влюбени и да разбере какво точно се е случило, че единият герой вече е починал, когато другият отива да го потърси след повече от 40-т години раздяла...
А през цялото време около нас може да звучи кресчендото на цигулката от Адажиото, към което има QR код в самата книга и от което кресчендо настръхва всеки косъм.
И все пак малко повече за самия сюжет - той ни запраща в началото на ХХ век в Солун, където младият Вангел среща прекрасната Мария. Той - двадесетгодишен младеж от България, спечелил стипендия да учи в Солун и с находчив ум управлява дюкян за платове, тя - няма още 16-т години, видна гръцка красавица от богато семейство с дебели връзки навсякъде. Двамата се влюбват от пръв поглед и се обичат с цялото си сърце, но каквито и планове да правят за бъдещето, те не могат да се осъществят поради различни причини. Времената са такива, че бащата на момичето решава за кого да го омъжи, а бащата на Мария няма да я даде на бедно момче с български произход, а на наследник от друга богата гръцка фамилия. Плановете за бягство на влюбените съвпадат със Солунските атентати от 1903-та година и с всички ужасни последствия след тях.
В същото време успоредно с този разказ върви един друг, който се случва през 1950-та година по време на световното първенство по футбол в Бразилия. Ставаме свидетели на коментара, който върви по радиото и предава мача за Уругвай от първата до последната минута, защото на този мач - финал между домакините от Бразилия и Уругвай - са заложени много пари и живота на Мария Селесте. Интересното в случая е, че за да разберем коя е тя и каква е връзката с другите ни герои на Балканите, авторът е решил да води тази сюжетна нишка отзад напред и така малко по малко стигаме до шпионски игри през ВСВ, а после и по назад, за да разберем, че Мария Селесте е тръгнала със своя баща от Уругвай, където са имали отношения с емигрирали гърци, отишли да правят бизнес по време на строежа на Панамския канал и останали в двете Америки.
В интерес на истината на мен лично тази част от повествованието не ми беше особено интересна и всеки път се ядосвах, че спира действието, което е набрало скорост около животите на Мария и Вангел. Ето защо и оценката ми няма да е пълни 5*, които със сигурност бих дала ако не бе това насичане.
Така или иначе книгата е написана много увлекателно, действието е напрегнато и с много неизвестни, а всичко случващо се насред страниците дава и доста добър поглед по исторически въпроси от нашите югозападни ширини свързано с борбата за освобождение на Пиринска Македония, преселението на българите останали зад границата, когато тя непрекъснато е била променяна и жаждата за свободна и цяла България.
4,5/5*
П. С. Книгата е биографична за Бърдарския род, но всеки който е чел и разказа Дядо ще забележи, че има разминаване между двете истории. Много искам да знам коя е по-близка до истината и кой е истинският Вангел - този тук или онзи в Дядо!
Историята отново е пропита с много тъга, с нещастни стечения на обстоятелствата, с война, с големи човешки трагедии, но и с една силна, пламенна любов, на която обаче не ѝ е било писано... И казвам това, че не ѝ е било писано, защото така започва и самата книга, за което признавам много ме беше яд на автора, че сам си е сложил най-големия спойлер още в началото на книгата без да ни остава надежда за щастлив край, така че на читателят не му остава нищо друго освен да проследи трагизма в отношенията на двамата влюбени и да разбере какво точно се е случило, че единият герой вече е починал, когато другият отива да го потърси след повече от 40-т години раздяла...
А през цялото време около нас може да звучи кресчендото на цигулката от Адажиото, към което има QR код в самата книга и от което кресчендо настръхва всеки косъм.
И все пак малко повече за самия сюжет - той ни запраща в началото на ХХ век в Солун, където младият Вангел среща прекрасната Мария. Той - двадесетгодишен младеж от България, спечелил стипендия да учи в Солун и с находчив ум управлява дюкян за платове, тя - няма още 16-т години, видна гръцка красавица от богато семейство с дебели връзки навсякъде. Двамата се влюбват от пръв поглед и се обичат с цялото си сърце, но каквито и планове да правят за бъдещето, те не могат да се осъществят поради различни причини. Времената са такива, че бащата на момичето решава за кого да го омъжи, а бащата на Мария няма да я даде на бедно момче с български произход, а на наследник от друга богата гръцка фамилия. Плановете за бягство на влюбените съвпадат със Солунските атентати от 1903-та година и с всички ужасни последствия след тях.
В същото време успоредно с този разказ върви един друг, който се случва през 1950-та година по време на световното първенство по футбол в Бразилия. Ставаме свидетели на коментара, който върви по радиото и предава мача за Уругвай от първата до последната минута, защото на този мач - финал между домакините от Бразилия и Уругвай - са заложени много пари и живота на Мария Селесте. Интересното в случая е, че за да разберем коя е тя и каква е връзката с другите ни герои на Балканите, авторът е решил да води тази сюжетна нишка отзад напред и така малко по малко стигаме до шпионски игри през ВСВ, а после и по назад, за да разберем, че Мария Селесте е тръгнала със своя баща от Уругвай, където са имали отношения с емигрирали гърци, отишли да правят бизнес по време на строежа на Панамския канал и останали в двете Америки.
В интерес на истината на мен лично тази част от повествованието не ми беше особено интересна и всеки път се ядосвах, че спира действието, което е набрало скорост около животите на Мария и Вангел. Ето защо и оценката ми няма да е пълни 5*, които със сигурност бих дала ако не бе това насичане.
Така или иначе книгата е написана много увлекателно, действието е напрегнато и с много неизвестни, а всичко случващо се насред страниците дава и доста добър поглед по исторически въпроси от нашите югозападни ширини свързано с борбата за освобождение на Пиринска Македония, преселението на българите останали зад границата, когато тя непрекъснато е била променяна и жаждата за свободна и цяла България.
4,5/5*
П. С. Книгата е биографична за Бърдарския род, но всеки който е чел и разказа Дядо ще забележи, че има разминаване между двете истории. Много искам да знам коя е по-близка до истината и кой е истинският Вангел - този тук или онзи в Дядо!
January 1, 2026
Оценката ми щеше да е по-висока, ако трябваше да оценявам само едната история в книгата. Тъкмо си се задълбал в любовните перипетии на Вангел и Мария и прескачаш в прекалено подробен коментар на футболен мач. Накрая историите се свързаха в една и сюжетът стана по-интересен, но някак твърде прибързано и започнаха да липсват много детайли, което беше в голям контраст с началото на книгата, сякаш авторът много е бързал да я довърши. Иначе книгата си заслужава, просто очакванията ми бяха малко по-големи предвид предишните книги на Бърдаров.
July 9, 2026
Има автори, които пишат красиво. Има автори, които пишат умно. А има автори като Бърдаров, при които книгата се превръща във филмова лента. Силен, въздействащ и изключително увлекателен роман.
June 6, 2026
В “Адажио за Мария” виждаме хем типичния Бърдаров - онзи трогателен разказвач, който ви повлича за ръката и изтръгва сърцето ви с памук, разказвайки за ужасите на войната, хем и един по-романтичен, по-емоционален, по-детайлен. Докато в “Absolvo te” виждаме любовта по-скоро като фон на трагичността на войната, тук сякаш е обратното. Виждаме какво причинява войната и като цяло катаклизмите, съпътстващи човешкия живот, на любовта, пък била и тя най-силната и непоколебима. Виждаме трагичността, така характерна за истинския живот, където рядко нещата се нареждат перфектно като в приказките.
Характерно за автора е да имаме няколко сюжетни линии, привидно несвързани една с друга, които в края се разплитат и се свързват по неочаквани начини. Друго типично за него е да черпи вдъхновение от историята на собствения си род - нещо, което виждаме и тук.
Много ми беше интересна сюжетната линия с четвъртото световно първенство, проведено в света - това през 1950. Мисля, че Бърдаров е единственият автор, който може да разказва за това и да провокира интерес у мен. Направо настръхвах слушайки за емоциите на стадиона и имах чувството, че се намирам там.
Прочитът в Storytel е уникален. Има и музикално оформление. Адажиото навява една тъга, несбъднатост, носталгия, но в същото време сякаш казва, че това е то човешкият живот с всичките му възходи и падения, непредвидени ситуация, копнежи и предателства… и хем е тъжен, хем е безкрайно красив.
Много красиво написана книга.
Като минус бих казала само че сякаш е твърде дълга, в един момент ми се струваше прекалено разводнено поради тази причина.
Характерно за автора е да имаме няколко сюжетни линии, привидно несвързани една с друга, които в края се разплитат и се свързват по неочаквани начини. Друго типично за него е да черпи вдъхновение от историята на собствения си род - нещо, което виждаме и тук.
Много ми беше интересна сюжетната линия с четвъртото световно първенство, проведено в света - това през 1950. Мисля, че Бърдаров е единственият автор, който може да разказва за това и да провокира интерес у мен. Направо настръхвах слушайки за емоциите на стадиона и имах чувството, че се намирам там.
Прочитът в Storytel е уникален. Има и музикално оформление. Адажиото навява една тъга, несбъднатост, носталгия, но в същото време сякаш казва, че това е то човешкият живот с всичките му възходи и падения, непредвидени ситуация, копнежи и предателства… и хем е тъжен, хем е безкрайно красив.
Много красиво написана книга.
Като минус бих казала само че сякаш е твърде дълга, в един момент ми се струваше прекалено разводнено поради тази причина.
July 26, 2026
Ах, този Георги Бърдаров! Отново го направи. Не можех да спра да чета, докато не стигна до края. Толкова обичам начина, по който разказва историите си, толкова живи образи създава и те пренася в епохата, за която пише. За пореден път ми разби сърцето, милият Вангел какво ли не преживя в този живот... Любима, любима книга!
August 6, 2025
Великолепен роман, напълно оправдава високите очаквания, които читателите имаме към всяка следваща книга на Георги Бърдаров, а той ни възнаграждава с все по-интересни сюжети, вълнения и красиви истории.
Отново пътуваме - през историята, но и през океаните - от Райковче и Солун, през Чехословакия, Берлин и Грац, чак до Уругвай, Бразилия и Аржентина.
На фона на наситените с исторически събития години от началото на ХХ век проследяваме и преживяваме две любовни драми и една футболна, като емоциите се люшкат между романтичната нега, породена от красивите любовни стихове между Мария и Вангел, скръбта от загубите и разделите, гнева към неправдите, ужаса от войните, напрегнатото очакване от едно преследване през Европа по времето на ВСВ и се стигне до невероятния екстаз, който само един футболен мач може да предизвика в сърцата по целия свят.
И макар че в основата на книгата е любовта, която е и вдъхновението за написването ù, авторът отново се показва като хуманист, какъвто го познаваме, водейки ни през въстанията и войните, разтърсили Балканите и Европа, през страданието на хората, разделените съдби и несбъднатите мечти, но дава надежда за доброто на финала, а това, което ще помним, е любовта, осмисляща дните ни, любовта, която остава, дори когато хората вече ги няма.
Отново пътуваме - през историята, но и през океаните - от Райковче и Солун, през Чехословакия, Берлин и Грац, чак до Уругвай, Бразилия и Аржентина.
На фона на наситените с исторически събития години от началото на ХХ век проследяваме и преживяваме две любовни драми и една футболна, като емоциите се люшкат между романтичната нега, породена от красивите любовни стихове между Мария и Вангел, скръбта от загубите и разделите, гнева към неправдите, ужаса от войните, напрегнатото очакване от едно преследване през Европа по времето на ВСВ и се стигне до невероятния екстаз, който само един футболен мач може да предизвика в сърцата по целия свят.
И макар че в основата на книгата е любовта, която е и вдъхновението за написването ù, авторът отново се показва като хуманист, какъвто го познаваме, водейки ни през въстанията и войните, разтърсили Балканите и Европа, през страданието на хората, разделените съдби и несбъднатите мечти, но дава надежда за доброто на финала, а това, което ще помним, е любовта, осмисляща дните ни, любовта, която остава, дори когато хората вече ги няма.
September 11, 2025
В момента не знам какво да кажа за тази книга! ❤️ Все още ми е трудно. Толкова пълна и жива е, че чак не ми се вярва! 5×5⭐️
October 4, 2025
Като типична жена си поплаках за Мария и Вангел. Защо в света трябва да съществува невъзможна любов?
January 18, 2026
Тази книга не е от тези, които просто затваряш накрая и си казваш: ,,Готово. Прочетох я.". След нея първо притихваш и се опитваш да я преосмислиш и преживееш заедно с героите.
August 26, 2026
В рецензията има спойлери. Разделена е на три части.
I. ОСНОВНИ ТЕМИ И МОТИВИ
1. Борете се за мечтите си!
Централен мотив в романа. Писателят дори ми е оставил такова посвещение в началото на книгата: „За Атанас – винаги се борете за мечтите си!“
Добре. Нека оставим борбата на Вангел и Мария за взаимната им любов, която има някои характеристики на епика, и да погледнем края на романа, материализирането на 500 страници разпокъсан географски и времево сюжет, развръзката и отговор на въпроса, който ни е разяждал през цялото време: Къде е пресечната точка между любовта на Вангел и Мария, ВМОРО, Балканските и Първата световна война, агентурата в Нацистка Германия по време на Втората, и финалът на Световното по футбол между Бразилия и Уругвай?
Точката, в която драмата се преплита, е: Синът-копеле на Мария ще сбъдне мечтата си ако… заложи всичките си пари на футболен мач. И го прави! И боговете на хазарта го благославят, печели крупна сума! Алилуя за хазарта!
Какво послание отправя Бърдаров?
„Борете се за мечтите си! Всичко е късмет на този свят! Но той е на ваша страна! Търсете лесния път! Залагайте пари по казината! Не питайте какво правим с милионите хора, които пък са заложили на губещата Бразилия, а не на печелившия Уругвай, в отчаян опит да постигнат мечтите си. Техните мечти не са важни, само ВАШАТА мечта е важна!“
2. Апологетика на изневярата
Уау. Това е ключово, 10 стр. преди финала. Нека обобщим историята на Мария, и изборите, които прави:
Женят я насила. Не прави любов с мъжа си 4 години, защото не го обича. Ползва цялата му материална база и търпението му (което е фантастично). Започва да прави любов с него, но не от любов, не и заради него, ами с користни мотиви, за да има дете, т.е. заради себе си. Бяга от мъжа си. Изневерява на мъжа си. Претендира, че любовникът ѝ е голямата ѝ и единствена любов. 30 дни след като го е видяла да умира, се връща при мъжа си. 30 дни. След няколко години отсъствие. Ей така. Пак започва да живее в дома му и да ползва материалната му база, както и търпението, любовта и грижата му. Ражда ѝ се дете. От любовника. Не казва на мъжа си. Той отглежда и сина ѝ. След 20+ години мъжът ѝ умира.
Не се разкайва, не иска прошка (до смъртния му одър), 20+ години лъже съпруга си, използва го. В продължение на 20 години преди да се роди синът ѝ също се ползва от всичко негово. Иска му прошка в последния миг от живота му. Съпругът ѝ се оказва някакъв всезнаещ и всепрощаващ бог. Прекъсва я, казва, че знае всичко, и че ѝ е простил отдавна. Всичко е прекрасно. Това е… благословение?
Какво послание отправя Бърдаров?
„Момичета, изневерявайте на воля, не се покайвайте, лъжете и мамете, възползвайте се от мъжете на макс, това е ОК, няма наказуемост за вас, все пак сте жени, а даже ще получите безброй награди и поощрения! Вие сте повече от мъжете, те са ви длъжници! Ако не са ангели и не ви свалят звездите, както Вангел и Апостолис на Мария, то те не ви заслужават! Те са ДЛЪЖНИ да ви дават безусловна любов, да ви приемат в пълнота такива, каквито сте (в случая изневеряващи и лъжещи), да ви обичат „истински и чисто, без сметки“, както пише в романа, т.е. никога да не ви изобличават, никога да не ви казват „гък“, никога да не ви поправят като грешите! Да ви дават ВСИЧКО! Даже да гледат децата ви от изневярата! А вие какво трябва да им дадете в замяна? НИЩО! Но това няма значение, оперирани сте от лична отговорност, вие сте специални просто защото сте красиви жени!“
За капак, 3 страници преди финала на романа, Мария признава и меркантилността си, казвайки, че най-важното проявление на любовта на Вангел към нея е… подаряването на свръх скъпия чайник в началото. Чайник, който – напомням великата развръзка – после подарява на сина си, за да може да залага на футболни мачове. Гениално. Ако на книгата не пишеше „Бърдаров“, щях да си помисля, че това е някаква сатира на феминизма и прогресивизма.
(Както казваше моя приятел Тишо Чергов: „Поредната манифестация на „Закона на Чергов“: либералите не подлежат на сатира и пародия, защото те самите несъзнателно и неумишлено правят такава пародия на самите себе си, каквато никой комик не е способен да измисли...“)
Е, поне Мария можеше да чисти и да готви, пише в романа. Бърдаров явно не е видял някои от днешните жени, които и това не могат, но пък претенциите им са още по-големи и от тези на героинята.
3. Феминизъм
В един момент, майката на Мария ѝ казва:
В лицето на тази истина, Мария се разсмива, авторът описва бунтарски пламък в очите ѝ, и отговаря на майка си:
В друг случай, Мария, в пристъп на одухотворен феминистки сарказъм, възкликва пред Апостолис:
Думите ѝ звучат дразнещо кухо като погледнем Апостолис, който бачка като вол и за награда получава жена, която не прави любов с него, изневерява му, бяга от вкъщи, връща се когато ѝ щукне, и го оставя да гледа сина ѝ от любовника си, без никакви угризения. „Важно е мъжът да е добре, да е доволен, за жената каквото остане…“
Друг персонаж, Теодора, вербувана от британските тайни служби като двоен агент по време на Втората световна война:
Тук тъпомерът удря тавана. Какво ни казва Бърдаров?
„– Моме, защо стана таен агент? Защо предаде целия си живот на политическа кауза, отказа се от личен живот и щастие, понесе неземни трудности, болка и страдание, и умря млада?
– Ами за да докажа на лошите мъже, че и аз мога…“
Феминизмът – особено, когато го проповядват мъже – определено е малоумна религия, скъсала с реалността.
4. Вавилонизъм
Примерно, когато Вангел възхвалява колко е готин космополитния Солун.
Но по-сериозно, когато авторът говори за политическото разделение вътре във ВМОРО, и казва, че е „типично за Балканите“. Не, пич, типично е за човешката паднала природа. Националният нихилизъм е, разбира се, основна характеристика на либерала-глобалист. Чуждото е добро, родното – ретроградно. Авторът привнася собствените си „разсъждения“ на героя си Вангел, който бил „отвратен от всичко това“. Колко удобно, но и жалко. Не и учудващо. Жълтопаветникът, като сегмент от населението, винаги може да намери причина за своята пасивност и защо „не му се занимава“ с обществени дела. По темата за антибългаризма препоръчвам тази книга на Петко Колев.
Един особено тъп пример на про-вавилонизъм може да се види на 384 стр. В рамките на един и същ пасаж, авторът „громи“ патриархата и спокойния, структуриран живот на село. Гордо заявява, че Вангел не е живял този глупав живот, предназначен за простолюдието, в който „[…] между всички тези обикновени, повтарящи се дейности като морски пясък през пръстите му да изтекат миговете на щастие. А после старостта и очакването на края“. Вместо това Вангел имал спомени, казва авторът! Красиви и болезнени! Т.е. оставя внушение: Вангел е живял, тези прости селяци – не.
Три реда по-надолу Вангел „проклина горчиво мига“, в който е напуснал село, между другото. Но подобен хаос и авторово лутане в това, какво иска да ни каже (ако изобщо нещо) е нормата в този роман.
5. Грехът на Онан или просто чикиджийстване
И:
Тези примери за фелиниево фетишистко авторово самозадоволяване оставям без коментар.
II. КОМЕНТАР
1. Deus Ex
Историята е пълна с Деус Екс Макина, т.е. мързеливо писане. И то в най-възлови моменти:
- Когато Никифору разбира, че Мария е влюбена във Вангел. Как става това? Еми ей така, просто му идва мисълта, без никаква рефлексия, обстоятелства, разсъждения или каквото и да било. За да може да върви сюжетът.
- Като обявява сватбата на Мария, вместо на сестра ѝ. Защо решава да го направи ТОЧНО тогава? Авторът дава следното обяснение от два реда: „Ах, как обичаше Леонидас Никифору да си играе с емоциите на хората! Те да го гледат изумени, а той да ги върти като яребици на шиш“. Неубедително и нелогично на фона на до този момент изгражданите персонажи, динамика и ситуация в дома. Но за да може мелодрамата да се случи, все пак мелодрамата трябва да се случи.
- Вангел в болницата в Серес. Коя е докторката? Мария, разбира се. Тук има и филмово мелодраматично клише: докосва я по рамото и двамата се стряскат. После пък разбира се следва повтаряното до втръсване клише с мириса на гардении, който винаги магически се появява когато темата за любовта им трябва да се акцентира.
2. Плоски персонажи
Едноизмерни персонажи, които не търпят никакво развитие. Няма герой в романа, с изключение може би на някакви проблясъци при Никифору, с чиято душа реално да се случва нещо.
- Вангел – смелият, нравствено възвишен герой, който обича безусловно Мария, който до края си остава смел, нравствено възвишен герой, който обича Мария.
- Мария – яката мацка, в която са влюбени всички. Твърда и горда, Никифору! От началото, до края.
- Апостолис – от първата до последната сцена е лудо влюбен в Мария. Или е перфектният кък (б.а. от английски „cuck”; проверете, ако не знаете какво значи), или е перфектният мъж, т.е. Иисус Христос. В един момент се показва и като пророк. Просто заявява, че е ОК да пратят сина им в Уругвай, защото войната нямало да стигне до там. Откъде знае?
- Андрей – Санчо Панса, Малкият Джон или с други думи добрякът, който винаги е там отстрани готов да помага безусловно на главния герой, „брате“.
Героите от другата сюжетна линия няма смисъл да ги споменавам. Цялата линия е претупана и там персонажи почти няма, има информация за хора и събития.
3. Липса на редакция
Това е цитат от последната третина на романа. Тук тъпомерът отново се чупи. Първо: 50 страници по-късно Мария не само се връща, но му се отдава като невидяла. Второ: Основна част на фабулата на романа е БУКВАЛНО обратното (за справка: сюжетната линия на Мария и Вангел).
И най-досадното, изморително и осакатяващо писателско „средство“, ако може така да се нарече, което е използвано хиляда пъти в този роман: пояснението. Глава 17 е еманация на това. Глава 26 също. Слабо и безцелно писане, което убива всеки потенциал за емоция. Нефелен съспенс, който изскача отникъде, и се представя и разрешава в рамките на няколко реда. До 15 страници преди финала, авторът добавя пост-фактум разни детайли и повтаря други, предоставя ни нова информация – вместо тази информация да ни е била плавно представяна, за да може да се изгради фабулата. Пълен авторски хаос и безцелност. Подозирам, че романът не е минал през авторова редакция, т.е. сам не го е прочел.
Давам още няколко примера:
- Защо трябваше Никифору да жени Мария за Апостолис? Така и не стана ясно. Т.е. стана, изтъкнатата причина е „да се сродят двете най-силни фамилии в Солун“. Но отвъд клишето – нищо.
- Безброй безсмислени сцени. Особено мачът. Всички знаем как завършва. А и да не знаем, на втората сцена с коментатора Пепе ни става ясно какво ще стане.
- Войникът, който говори за „Балканската“, „Междусъюзническата“ и „Световната“ война. Академик ли е, откъде знае под какви имена ще се изучават войните в училище впоследствие?
- Подзаглавието „Някъде из Македония…“ на една глава стои комично и неадекватно. Къде е това „някъде“? Още първото изречение на главата казва „Вангел се върна в Райковче“. До 404-та страница това е добре позната ни локация, не е „някъде из Македония“.
- И това, което най-много ме стъписа. Гроздена, която трепва, защото „за първи път, откакто бяха женени, (Вангел) я наричаше по име…“. За първи път, освен ако не броим първите три пъти от буквално предишните 4 страници… На автора му хрумва „готина, свежа идея“ и просто я плясва, без сам да прочете какво е написал. Самият разказ в разказа за Гроздена е много готин. Но е напълно безсмислен. Каква му е целта 40 стр. преди края на романа?
- Другото „велико“ откровение накрая, от което се плеснах по челото. Георгиос = Хорхе! Гениално. А Георгиос не претърпя ли авторска метаморфоза? В един момент в романа ми се струва, че беше Йоргос, но ме мързи да проверявам.
- Стилът на места също дразни. Неспирното „да, брате“ между Андрей и Вангел, примерно.
- Друг несериозен и нелогичен момент до степен на чупене на достоверността на повествованието, е втората раздяла на Вангел и Мария. Защо просто не я взе със себе си от болницата в Серес? Е, няма как. Сюжетът на Бърдаров и тоталната мелодрама на втората шокираща раздяла (с други клишета: реката и двата бряга, които отделят влюбените, стрелящите войници, по чудо оцеляващият главен герой) иначе нямаше да случи.
Някъде от тук започва и яростното препускане през страниците и събитията. До края на романа усещането за мързеливо писане, безкрайни инфантилни пояснения и клишета, и претупване/липса на редакция не пуска. Или авторът е прочел какво е написал, видял си е бележките и е осъзнал, че за да разгърне, примерно, сюжетът около Мария Селесте както трябва ще са му нужни няколко стотин часа допълнителна работа. И е оставил всичко на ниво бележки. С безкрайни пояснения, пояснения върху поясненията, и пояснения върху поясненията на поясненията.
4. Опит за епика
Друго клише: От Иняриту насам стана модерно в модерните либерални среди да се използва мотивът за преплитане на човешки истории през държави и континенти, народи и времена. Тук, за разлика от Иняриту, остава усещането за необмисленост, за изцеждане от пръстите, за оригиналничене. Едната основна сюжетна линия върви напред, другата ни връща назад, така че да се срещнат в дадена точка (каквото и става накрая), но започват серия от връщане напред-назад, с липсваща структура на романа, глави и под-заглавия.
Адажио за Мария е пълна еклектика, хаос и миш-маш от теми, стилове, мотиви. Меланжът е потресаващ и опитът за епика стил „Доктор Живаго“ не се получава.
Двете агентурни сюжетни линии (ВМОРО и нацистите), примерно, са крайно незадоволителни. Повърхностни и изпълнени с клишета. За челите романи на Юлиян Семьонов или Джон Льо Каре, проблемът е видим. Но и за незапознатия с жанра читател би следвало тези пасажи да предизвикат отегчение и раздразнение. Отегчение: сюжетът при Мария Селесте е едно от най-мързеливите писания, които съм чел напоследък. Страница след страница сухо пояснение след пояснение, което, както споменах, е най-сигурния начин да убиеш емоцията в повествованието, когато всяко ново откровение или момент, който би следвало да разчувства или да скандализира читателя не е бил изграждан, а се появява изневиделица. „Мария Селесте знаеше как да оцелява. Това е защото баща ѝ я беше научил от малка. Това е защото майка ѝ почина. Това е защото нацистите я убиха. Това е защо баща ѝ стана агент.“
5. Плюсове
- Два момента с емоционална тежест, които наистина разчувстват. Някои от сцените във войната. Мария с обезобразения млад войник и снимката на момиченцето му. Пуснах сълза.
- Тук там някой стойностен момент или цитат:
Или:
- На моменти авторът представя суровата полит-некоректна истина. Обяснява, че турците, гърците и евреите колят и бесят българи по време на изселването на тракийското ни население.
…
III. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Много е зле. Откъм теми и мотиви романът е вреден. Нивото на белетристика е чик лит или романтично романче за по-възрастни жени, но облечено в маркетинга „БЪРДАРОВ“ и с добавено мулти-дисциплинарно адажио за допълнителен оригинален маркетинг. Мелодрама, клишета и евтини авторови похвати колкото искаш.
Болестта на либерализма не прощава. Скопява душата, осакатява факултетите на личността, кастрира всяко чувство на смисъл и символ, и приравнява изкуството до произволно, първосигнално и автоматизирано (да се различава от автономно) споделяне на куп фактология, оригиналничене, звучене „свежо“ (според каквото е модерно). Лишеното от душа оригиналничене на места е просто потресаващо. Оставям един цитат като пример за пълна липса на вкус, граничеща с отблъскващото и недопустимото (особено, когато говорим за национална кауза, блян, болка и трагедия, светиня, каквато е темата „Македония“):
I. ОСНОВНИ ТЕМИ И МОТИВИ
1. Борете се за мечтите си!
Централен мотив в романа. Писателят дори ми е оставил такова посвещение в началото на книгата: „За Атанас – винаги се борете за мечтите си!“
Добре. Нека оставим борбата на Вангел и Мария за взаимната им любов, която има някои характеристики на епика, и да погледнем края на романа, материализирането на 500 страници разпокъсан географски и времево сюжет, развръзката и отговор на въпроса, който ни е разяждал през цялото време: Къде е пресечната точка между любовта на Вангел и Мария, ВМОРО, Балканските и Първата световна война, агентурата в Нацистка Германия по време на Втората, и финалът на Световното по футбол между Бразилия и Уругвай?
Точката, в която драмата се преплита, е: Синът-копеле на Мария ще сбъдне мечтата си ако… заложи всичките си пари на футболен мач. И го прави! И боговете на хазарта го благославят, печели крупна сума! Алилуя за хазарта!
Какво послание отправя Бърдаров?
„Борете се за мечтите си! Всичко е късмет на този свят! Но той е на ваша страна! Търсете лесния път! Залагайте пари по казината! Не питайте какво правим с милионите хора, които пък са заложили на губещата Бразилия, а не на печелившия Уругвай, в отчаян опит да постигнат мечтите си. Техните мечти не са важни, само ВАШАТА мечта е важна!“
2. Апологетика на изневярата
„Никога не му (на Апостолис) бе дала обичта, която заслужаваше. Той не се сърдеше. Приемаше я такава, каквато бе, без да я съди. Обичаше я. Истински и чисто, без сметки. От първия до последния миг. Обичаха я безумно двама достойни мъже. Сега в края на своя път си даваше ясна сметка колко бе благословена. А мислеше, че е прокълната.“
Уау. Това е ключово, 10 стр. преди финала. Нека обобщим историята на Мария, и изборите, които прави:
Женят я насила. Не прави любов с мъжа си 4 години, защото не го обича. Ползва цялата му материална база и търпението му (което е фантастично). Започва да прави любов с него, но не от любов, не и заради него, ами с користни мотиви, за да има дете, т.е. заради себе си. Бяга от мъжа си. Изневерява на мъжа си. Претендира, че любовникът ѝ е голямата ѝ и единствена любов. 30 дни след като го е видяла да умира, се връща при мъжа си. 30 дни. След няколко години отсъствие. Ей така. Пак започва да живее в дома му и да ползва материалната му база, както и търпението, любовта и грижата му. Ражда ѝ се дете. От любовника. Не казва на мъжа си. Той отглежда и сина ѝ. След 20+ години мъжът ѝ умира.
Не се разкайва, не иска прошка (до смъртния му одър), 20+ години лъже съпруга си, използва го. В продължение на 20 години преди да се роди синът ѝ също се ползва от всичко негово. Иска му прошка в последния миг от живота му. Съпругът ѝ се оказва някакъв всезнаещ и всепрощаващ бог. Прекъсва я, казва, че знае всичко, и че ѝ е простил отдавна. Всичко е прекрасно. Това е… благословение?
Какво послание отправя Бърдаров?
„Момичета, изневерявайте на воля, не се покайвайте, лъжете и мамете, възползвайте се от мъжете на макс, това е ОК, няма наказуемост за вас, все пак сте жени, а даже ще получите безброй награди и поощрения! Вие сте повече от мъжете, те са ви длъжници! Ако не са ангели и не ви свалят звездите, както Вангел и Апостолис на Мария, то те не ви заслужават! Те са ДЛЪЖНИ да ви дават безусловна любов, да ви приемат в пълнота такива, каквито сте (в случая изневеряващи и лъжещи), да ви обичат „истински и чисто, без сметки“, както пише в романа, т.е. никога да не ви изобличават, никога да не ви казват „гък“, никога да не ви поправят като грешите! Да ви дават ВСИЧКО! Даже да гледат децата ви от изневярата! А вие какво трябва да им дадете в замяна? НИЩО! Но това няма значение, оперирани сте от лична отговорност, вие сте специални просто защото сте красиви жени!“
За капак, 3 страници преди финала на романа, Мария признава и меркантилността си, казвайки, че най-важното проявление на любовта на Вангел към нея е… подаряването на свръх скъпия чайник в началото. Чайник, който – напомням великата развръзка – после подарява на сина си, за да може да залага на футболни мачове. Гениално. Ако на книгата не пишеше „Бърдаров“, щях да си помисля, че това е някаква сатира на феминизма и прогресивизма.
(Както казваше моя приятел Тишо Чергов: „Поредната манифестация на „Закона на Чергов“: либералите не подлежат на сатира и пародия, защото те самите несъзнателно и неумишлено правят такава пародия на самите себе си, каквато никой комик не е способен да измисли...“)
Е, поне Мария можеше да чисти и да готви, пише в романа. Бърдаров явно не е видял някои от днешните жени, които и това не могат, но пък претенциите им са още по-големи и от тези на героинята.
3. Феминизъм
В един момент, майката на Мария ѝ казва:
„(…) защото, момичето ми, пътят на жената започва, след като се задоми, след като роди, тогава става цяла и може да гради бъдещето си.“
В лицето на тази истина, Мария се разсмива, авторът описва бунтарски пламък в очите ѝ, и отговаря на майка си:
„Мамо, има и други пътища. Светът се променя. Аз пък мога да начертая моя, кой знае…“
В друг случай, Мария, в пристъп на одухотворен феминистки сарказъм, възкликва пред Апостолис:
„За жената няма такова понятие като щастие, важно е мъжът да е добре, да е доволен, за нас каквото остане…“
Думите ѝ звучат дразнещо кухо като погледнем Апостолис, който бачка като вол и за награда получава жена, която не прави любов с него, изневерява му, бяга от вкъщи, връща се когато ѝ щукне, и го оставя да гледа сина ѝ от любовника си, без никакви угризения. „Важно е мъжът да е добре, да е доволен, за жената каквото остане…“
Друг персонаж, Теодора, вербувана от британските тайни служби като двоен агент по време на Втората световна война:
„За нея това бе още един шанс да се докаже в дейност, запазена изцяло за мъжете…“
Тук тъпомерът удря тавана. Какво ни казва Бърдаров?
„– Моме, защо стана таен агент? Защо предаде целия си живот на политическа кауза, отказа се от личен живот и щастие, понесе неземни трудности, болка и страдание, и умря млада?
– Ами за да докажа на лошите мъже, че и аз мога…“
Феминизмът – особено, когато го проповядват мъже – определено е малоумна религия, скъсала с реалността.
4. Вавилонизъм
Примерно, когато Вангел възхвалява колко е готин космополитния Солун.
Но по-сериозно, когато авторът говори за политическото разделение вътре във ВМОРО, и казва, че е „типично за Балканите“. Не, пич, типично е за човешката паднала природа. Националният нихилизъм е, разбира се, основна характеристика на либерала-глобалист. Чуждото е добро, родното – ретроградно. Авторът привнася собствените си „разсъждения“ на героя си Вангел, който бил „отвратен от всичко това“. Колко удобно, но и жалко. Не и учудващо. Жълтопаветникът, като сегмент от населението, винаги може да намери причина за своята пасивност и защо „не му се занимава“ с обществени дела. По темата за антибългаризма препоръчвам тази книга на Петко Колев.
Един особено тъп пример на про-вавилонизъм може да се види на 384 стр. В рамките на един и същ пасаж, авторът „громи“ патриархата и спокойния, структуриран живот на село. Гордо заявява, че Вангел не е живял този глупав живот, предназначен за простолюдието, в който „[…] между всички тези обикновени, повтарящи се дейности като морски пясък през пръстите му да изтекат миговете на щастие. А после старостта и очакването на края“. Вместо това Вангел имал спомени, казва авторът! Красиви и болезнени! Т.е. оставя внушение: Вангел е живял, тези прости селяци – не.
Три реда по-надолу Вангел „проклина горчиво мига“, в който е напуснал село, между другото. Но подобен хаос и авторово лутане в това, какво иска да ни каже (ако изобщо нещо) е нормата в този роман.
5. Грехът на Онан или просто чикиджийстване
„Бавно, внимателно да не вдигне и най-малък шум, изгаряща от срам и вина, прокарваше връхчетата на пръстите си по настръхналата гола плът на бедрата си под нощницата, по нежния мъх между краката си, по малките си, твърди като неузрели още праскови гърди с набъбнали от възбудата зърна. […] Усещаше как краката ѝ отмаляват, как потъва в някаква пропаст и една мощна топла вълна се надигаше от слабините ѝ нагоре към гърдите и раменете. А после всичко стихваше и само малките мокри петънца по възглавницата и белия чаршаф напомняха дискретно за бушуващите в Мария страсти“.
И:
„Ходеше боса из къщата. Апостолис обожаваше нежните ѝ стъпала. Възбуждаха го. И сега, като я видя такава, като се загледа в стъпалата ѝ, му прималя от желание. […] Тя изхлузи роклята си. Апостолис трескаво свали бельото ѝ. Обсипа с целувки стъпалата ѝ“.
Тези примери за фелиниево фетишистко авторово самозадоволяване оставям без коментар.
II. КОМЕНТАР
1. Deus Ex
Историята е пълна с Деус Екс Макина, т.е. мързеливо писане. И то в най-възлови моменти:
- Когато Никифору разбира, че Мария е влюбена във Вангел. Как става това? Еми ей така, просто му идва мисълта, без никаква рефлексия, обстоятелства, разсъждения или каквото и да било. За да може да върви сюжетът.
- Като обявява сватбата на Мария, вместо на сестра ѝ. Защо решава да го направи ТОЧНО тогава? Авторът дава следното обяснение от два реда: „Ах, как обичаше Леонидас Никифору да си играе с емоциите на хората! Те да го гледат изумени, а той да ги върти като яребици на шиш“. Неубедително и нелогично на фона на до този момент изгражданите персонажи, динамика и ситуация в дома. Но за да може мелодрамата да се случи, все пак мелодрамата трябва да се случи.
- Вангел в болницата в Серес. Коя е докторката? Мария, разбира се. Тук има и филмово мелодраматично клише: докосва я по рамото и двамата се стряскат. После пък разбира се следва повтаряното до втръсване клише с мириса на гардении, който винаги магически се появява когато темата за любовта им трябва да се акцентира.
2. Плоски персонажи
Едноизмерни персонажи, които не търпят никакво развитие. Няма герой в романа, с изключение може би на някакви проблясъци при Никифору, с чиято душа реално да се случва нещо.
- Вангел – смелият, нравствено възвишен герой, който обича безусловно Мария, който до края си остава смел, нравствено възвишен герой, който обича Мария.
- Мария – яката мацка, в която са влюбени всички. Твърда и горда, Никифору! От началото, до края.
- Апостолис – от първата до последната сцена е лудо влюбен в Мария. Или е перфектният кък (б.а. от английски „cuck”; проверете, ако не знаете какво значи), или е перфектният мъж, т.е. Иисус Христос. В един момент се показва и като пророк. Просто заявява, че е ОК да пратят сина им в Уругвай, защото войната нямало да стигне до там. Откъде знае?
- Андрей – Санчо Панса, Малкият Джон или с други думи добрякът, който винаги е там отстрани готов да помага безусловно на главния герой, „брате“.
Героите от другата сюжетна линия няма смисъл да ги споменавам. Цялата линия е претупана и там персонажи почти няма, има информация за хора и събития.
3. Липса на редакция
„Апостолис така и не разбра, че ако една жена си е отишла веднъж, колкото и да присъства след това физически, никога няма да се върне“.
Това е цитат от последната третина на романа. Тук тъпомерът отново се чупи. Първо: 50 страници по-късно Мария не само се връща, но му се отдава като невидяла. Второ: Основна част на фабулата на романа е БУКВАЛНО обратното (за справка: сюжетната линия на Мария и Вангел).
И най-досадното, изморително и осакатяващо писателско „средство“, ако може така да се нарече, което е използвано хиляда пъти в този роман: пояснението. Глава 17 е еманация на това. Глава 26 също. Слабо и безцелно писане, което убива всеки потенциал за емоция. Нефелен съспенс, който изскача отникъде, и се представя и разрешава в рамките на няколко реда. До 15 страници преди финала, авторът добавя пост-фактум разни детайли и повтаря други, предоставя ни нова информация – вместо тази информация да ни е била плавно представяна, за да може да се изгради фабулата. Пълен авторски хаос и безцелност. Подозирам, че романът не е минал през авторова редакция, т.е. сам не го е прочел.
Давам още няколко примера:
- Защо трябваше Никифору да жени Мария за Апостолис? Така и не стана ясно. Т.е. стана, изтъкнатата причина е „да се сродят двете най-силни фамилии в Солун“. Но отвъд клишето – нищо.
- Безброй безсмислени сцени. Особено мачът. Всички знаем как завършва. А и да не знаем, на втората сцена с коментатора Пепе ни става ясно какво ще стане.
- Войникът, който говори за „Балканската“, „Междусъюзническата“ и „Световната“ война. Академик ли е, откъде знае под какви имена ще се изучават войните в училище впоследствие?
- Подзаглавието „Някъде из Македония…“ на една глава стои комично и неадекватно. Къде е това „някъде“? Още първото изречение на главата казва „Вангел се върна в Райковче“. До 404-та страница това е добре позната ни локация, не е „някъде из Македония“.
- И това, което най-много ме стъписа. Гроздена, която трепва, защото „за първи път, откакто бяха женени, (Вангел) я наричаше по име…“. За първи път, освен ако не броим първите три пъти от буквално предишните 4 страници… На автора му хрумва „готина, свежа идея“ и просто я плясва, без сам да прочете какво е написал. Самият разказ в разказа за Гроздена е много готин. Но е напълно безсмислен. Каква му е целта 40 стр. преди края на романа?
- Другото „велико“ откровение накрая, от което се плеснах по челото. Георгиос = Хорхе! Гениално. А Георгиос не претърпя ли авторска метаморфоза? В един момент в романа ми се струва, че беше Йоргос, но ме мързи да проверявам.
- Стилът на места също дразни. Неспирното „да, брате“ между Андрей и Вангел, примерно.
- Друг несериозен и нелогичен момент до степен на чупене на достоверността на повествованието, е втората раздяла на Вангел и Мария. Защо просто не я взе със себе си от болницата в Серес? Е, няма как. Сюжетът на Бърдаров и тоталната мелодрама на втората шокираща раздяла (с други клишета: реката и двата бряга, които отделят влюбените, стрелящите войници, по чудо оцеляващият главен герой) иначе нямаше да случи.
Някъде от тук започва и яростното препускане през страниците и събитията. До края на романа усещането за мързеливо писане, безкрайни инфантилни пояснения и клишета, и претупване/липса на редакция не пуска. Или авторът е прочел какво е написал, видял си е бележките и е осъзнал, че за да разгърне, примерно, сюжетът около Мария Селесте както трябва ще са му нужни няколко стотин часа допълнителна работа. И е оставил всичко на ниво бележки. С безкрайни пояснения, пояснения върху поясненията, и пояснения върху поясненията на поясненията.
4. Опит за епика
Друго клише: От Иняриту насам стана модерно в модерните либерални среди да се използва мотивът за преплитане на човешки истории през държави и континенти, народи и времена. Тук, за разлика от Иняриту, остава усещането за необмисленост, за изцеждане от пръстите, за оригиналничене. Едната основна сюжетна линия върви напред, другата ни връща назад, така че да се срещнат в дадена точка (каквото и става накрая), но започват серия от връщане напред-назад, с липсваща структура на романа, глави и под-заглавия.
Адажио за Мария е пълна еклектика, хаос и миш-маш от теми, стилове, мотиви. Меланжът е потресаващ и опитът за епика стил „Доктор Живаго“ не се получава.
Двете агентурни сюжетни линии (ВМОРО и нацистите), примерно, са крайно незадоволителни. Повърхностни и изпълнени с клишета. За челите романи на Юлиян Семьонов или Джон Льо Каре, проблемът е видим. Но и за незапознатия с жанра читател би следвало тези пасажи да предизвикат отегчение и раздразнение. Отегчение: сюжетът при Мария Селесте е едно от най-мързеливите писания, които съм чел напоследък. Страница след страница сухо пояснение след пояснение, което, както споменах, е най-сигурния начин да убиеш емоцията в повествованието, когато всяко ново откровение или момент, който би следвало да разчувства или да скандализира читателя не е бил изграждан, а се появява изневиделица. „Мария Селесте знаеше как да оцелява. Това е защото баща ѝ я беше научил от малка. Това е защото майка ѝ почина. Това е защото нацистите я убиха. Това е защо баща ѝ стана агент.“
5. Плюсове
- Два момента с емоционална тежест, които наистина разчувстват. Някои от сцените във войната. Мария с обезобразения млад войник и снимката на момиченцето му. Пуснах сълза.
- Тук там някой стойностен момент или цитат:
„Смъртта цял живот дебне като сянка над нас, но ако в живота си имаш нещо, което ти е по-скъпо и ценно от самия живот, тогава си честит“.
Или:
„Да се отпусне?! Да го приеме?! Невъзможно (б.а. макар, че после го прави с охота). Не можеше дори да понесе мисълта да се съблече гола пред този човек, да легне в леглото, да разтвори краката си и да го приеме. Изглеждаше ѝ като онези ужасяващи дивашки актове, когато колеха прасето зиме. Това бе нечовешко! Това не е като да седнеш да поговориш с един човек или да свършите някаква работа заедно. Това беше най-свещеният, съкровен акт между двама души. И трябваше да бъде само с човек, когото наистина обичаш и желаеш.“
- На моменти авторът представя суровата полит-некоректна истина. Обяснява, че турците, гърците и евреите колят и бесят българи по време на изселването на тракийското ни население.
…
III. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Много е зле. Откъм теми и мотиви романът е вреден. Нивото на белетристика е чик лит или романтично романче за по-възрастни жени, но облечено в маркетинга „БЪРДАРОВ“ и с добавено мулти-дисциплинарно адажио за допълнителен оригинален маркетинг. Мелодрама, клишета и евтини авторови похвати колкото искаш.
Болестта на либерализма не прощава. Скопява душата, осакатява факултетите на личността, кастрира всяко чувство на смисъл и символ, и приравнява изкуството до произволно, първосигнално и автоматизирано (да се различава от автономно) споделяне на куп фактология, оригиналничене, звучене „свежо“ (според каквото е модерно). Лишеното от душа оригиналничене на места е просто потресаващо. Оставям един цитат като пример за пълна липса на вкус, граничеща с отблъскващото и недопустимото (особено, когато говорим за национална кауза, блян, болка и трагедия, светиня, каквато е темата „Македония“):
„А каузата бе Македония. Малцина в Европа я разбираха и осъзнаваха какво изживяват тези хора. […] Всеки имаше претенции, всеки искаше да я притежава като чудно красива куртизанка с големи гърди и бяла плът и всеки искаше да я обладава ведно с населението в нея“.
This entire review has been hidden because of spoilers.
June 1, 2026
Това е третата книга на Бърдаров, която чета, и мога да кажа, че страшно много ми хареса. В нея са засегнати толкова много теми, които ме докоснаха, че дори не знам откъде да започна. На първо място е невъзможната любов – има две двойки, чиито съдби са преплетени по един изключителен начин. Романът разглежда още темите за борбата за отечеството, като действието обхваща Балканските войни и двете световни войни, както и приятелството, дълга, саможертвата и силата на семейството. За мен няма по-успешна книга от тази, която ме кара да се поровя за допълнителна информация и да науча повече за историческите събития и личности, свързани с нея. А има и още нещо, което ми стана особено мило на сърцето – в книгата се споменава родното село на баба ми, Черешница. Плаках заради тежката участ на героите. Радвах се с тях, тревожех се за тях и преживявах всяка тяхна победа и загуба. За пореден път авторът не ме разочарова и затвърди впечатлението ми, че умее да съчетава историята с човешките съдби по изключително въздействащ начин.
June 13, 2026
„Адажио за Мария“ е вълнуващ, разтърсващ и дълбок роман – поредният шедьовър на Георги Бърдаров. Въпреки че дебютната му книга все още пази най-специалното място в сърцето ми, тази история притежава силата да докосне и най-окаменелите кътчета на човешката душа.
Историческите елементи и сцени бяха това, което ме грабна най-силно и ме докосна най-дълбоко. Детайлно описаната подготовка, непосилните трудности при изселването, ежедневните грижи и чистата човешка любов, проявяваща се в най-малките, на пръв поглед незабележими жестове – всичко това е пресъздадено майсторски. На фона на тази историческа памет, трагичността в сюжета между Вангел и Мария граничи с невъобразимото, но същевременно намира път към сърцето и свири по най-тънките му струни.
На места фактологичната част, свързана с футбола, леко ми доскучаваше, но това по никакъв начин не намалява тежестта на романа. Книгата е прекрасен, отрезвяващ огледален образ за съвременното ни общество и за собствените ни, „угоени“ с удоволствия и материални придобивки тела и души. Провокира дълбок размисъл за мерилото на истинските стойности в живота и ни кара да се запитаме какво всъщност притежаваме, когато имаме всичко, и какво губим, когато загубим човечността си.
Историческите елементи и сцени бяха това, което ме грабна най-силно и ме докосна най-дълбоко. Детайлно описаната подготовка, непосилните трудности при изселването, ежедневните грижи и чистата човешка любов, проявяваща се в най-малките, на пръв поглед незабележими жестове – всичко това е пресъздадено майсторски. На фона на тази историческа памет, трагичността в сюжета между Вангел и Мария граничи с невъобразимото, но същевременно намира път към сърцето и свири по най-тънките му струни.
На места фактологичната част, свързана с футбола, леко ми доскучаваше, но това по никакъв начин не намалява тежестта на романа. Книгата е прекрасен, отрезвяващ огледален образ за съвременното ни общество и за собствените ни, „угоени“ с удоволствия и материални придобивки тела и души. Провокира дълбок размисъл за мерилото на истинските стойности в живота и ни кара да се запитаме какво всъщност притежаваме, когато имаме всичко, и какво губим, когато загубим човечността си.
October 1, 2026
Аз съм емоционално разбита след тази книга. И ми е първа среща с Георги Бърдаров.
https://knizhendetox.blogspot.com/
В романа си "Адажио за Мария", Бърдаров представя историята по един силно увлекателен и докосващ душата на своите читатели начин Това е роман за онази силна пленяваща и изпепеляваща любов, която всеки от нас търси в живота си. Но в същото време е и роман за войните, за расизма и за смелостта и жертвоготовността на българите да бранят своята територия.
Той успява по изключително увлекателен и реалистичен начин да ни върне в ХХ век и да разкаже историята на своя род. Може би това прави и книгата по - истинска и докосваща от всички други книги.
В романът майсторски се преплитат две паралелни любовни истории, развиващи се през ХХ век, на два различни континента, отдалечени във времето от близо половин век. Те се развиват независими една от друга. Любовта на Вангел и Мария, преминава през географските и историческите бури на региона на Македония и Северна Гърция - територии наранени от войни, политически катаклизми и етнически сблъсъци. Другата любовна история - на Мария Селесте и Хорхе, се развива в екзотичната, но не по - малко разтресена от събития - Латинска Америка, където друга човешка съдба търси своето спасение и изкупление, чрез любовта.
https://knizhendetox.blogspot.com/
В романа си "Адажио за Мария", Бърдаров представя историята по един силно увлекателен и докосващ душата на своите читатели начин Това е роман за онази силна пленяваща и изпепеляваща любов, която всеки от нас търси в живота си. Но в същото време е и роман за войните, за расизма и за смелостта и жертвоготовността на българите да бранят своята територия.
Той успява по изключително увлекателен и реалистичен начин да ни върне в ХХ век и да разкаже историята на своя род. Може би това прави и книгата по - истинска и докосваща от всички други книги.
В романът майсторски се преплитат две паралелни любовни истории, развиващи се през ХХ век, на два различни континента, отдалечени във времето от близо половин век. Те се развиват независими една от друга. Любовта на Вангел и Мария, преминава през географските и историческите бури на региона на Македония и Северна Гърция - територии наранени от войни, политически катаклизми и етнически сблъсъци. Другата любовна история - на Мария Селесте и Хорхе, се развива в екзотичната, но не по - малко разтресена от събития - Латинска Америка, където друга човешка съдба търси своето спасение и изкупление, чрез любовта.
This entire review has been hidden because of spoilers.
August 31, 2026
Тази книга не се чете лесно и не се забравя лесно. И не мога още да подхвана нова, така силно ме владее емоцията. Това е една от най - силните и красиви книги за любовта, която съм чела - любовта във всичките й измерения - между мъжа и жената, към родината, семейството, приятеля. Да, това е книга за Любовта. Каквото и да се случва в живота, тя е движещата сила и оцелява въпреки всичко и всички. Огромно благодаря, че имах удоволствието и болката да я изживея заедно с героите. Невероятен автор! Така силно докосва и влиза в душата!
January 23, 2026
Бърдаров отново вдига нивото!
Разтърсваща история за човешкия живот, такъв какъвто е - изпълнен с любов и трагедия.
Разтърсваща история за човешкия живот, такъв какъвто е - изпълнен с любов и трагедия.
August 17, 2025
Едно пътуване със сърце и душа през годините от Райковче до Солун ,и
Уругвай. Една история за любовта, за вдъхновението, за несбъднатите мечти, за страданието , за болката….
Неповторим Бърдаров, буди възхищение как умело свързва съдбите на героите и ни поднася неочакван финал !!
“ Мария! Име, заредено с мелодия, божествена мелодия. Мелодия на адажиото от първата им среща…” ♥️
Уругвай. Една история за любовта, за вдъхновението, за несбъднатите мечти, за страданието , за болката….
Неповторим Бърдаров, буди възхищение как умело свързва съдбите на героите и ни поднася неочакван финал !!
“ Мария! Име, заредено с мелодия, божествена мелодия. Мелодия на адажиото от първата им среща…” ♥️
April 3, 2026
Адажио за Мария е мащабен роман, в който Георги Бърдаров умело преплита любовна история в началото на 20ти век, политическата турболенция в Източна Европа и Османската империя до Първата световна война, Втората световна война и паметният мач на финала на световното по футбол през 1950г, когато Уругвай побеждава Бразилия. На фона на това буквално пътуване от село Райковче и Солун през Чехословакия и Берлин, та чак до Уругвай и Панама, Бърдаров изгражда интересни образи, на които читателят колкото и да се старае няма как да не симпатизира.
Мария, млада гъркиня от богато семейство и Вангел, беден, но предприемчив българин се срещат и влюбват безпаметно в началото на 20ти век в Солун. За съжаление тяхната любов е обречена на провал (това се разбира още от първите страници на книгата). Малко се ядосах на автора - през цялото време докато четях исках и се молех Мария и Вангел да се съберат, но уви, знаех от първата страница, че това няма да се случи, и адски много се натъжавах.
Както и да е. Вангел е донякъде базиран на прадядото на Бърдаров, който е имал връзка с мистична гръцка дама. От там нататък авторът се базира на художествената измислица и рисува една страстна, но безнадеждна любов, която няколко пъти е на крачка да се осъществи, но наситените политически събития, войни, атентати, въстания и т.н. по това време в тази част на Източна Европа винаги представляват пречка за влюбените. Бърдаров умело преплита историческите събития в любовната нишка и читателят не само че страда за Мария и Вангел, но и страда за убитите по време на балканските войни преди Първата световна война, за изселените насила българи от земи, които са прехвърлени към Гърция, абе въобще, страдание и страдание е ситуацията.
Другата сюжетна линия изглежда напълно отдалечена и аз (а като гледам и повечето читатели) до последния момент не можех да се сети как да ги свържа. Добре измислено от автора. Бърдаров като заклет футболен фен е може би единственият писател, който може да включи футболен мач в това повествование, и то не кой да е, а легендарният финал от 1950 в Бразилия, когато Уругвай побеждава домакините и става световен шампион. Този мач е от огромно значение за Хорхе, който се опитва да спаси пък своята Мария (тук Мария Селесте), която е преследвана от нацистите като таен агент. Да да, много сложно, но е обяснено ясно в книгата и наистина се връзва.
Като цяло книгата е чудесна, чете се бързо и лесно и е много увлекателна. Бърдаров добре омества личното с общественото, любовта с войната, малкият човек с народа. Имаше някои неща, които обаче ме подразниха. Диалогът между героите (и особено между Мария и Вангел) е твърде драматичен, твърде неестествен, твърде високопарен. На моменти сякаш бях в сериал, а не в реалния живот. Второ, повечето герои са едностранно представени - или добри, или лоши. Да, Мария си има своите трески за дялкане, но общо взето е доста идеалистично представена. Същото може да се каже и за Вангел, Андрей, Апостолис, лошият татко Леонидас и т.н.
Изключвайки горните неща се насладих на книгата, научих някои неща исторически, че даже си и поплаках малко. Хубаво беше.
Мария, млада гъркиня от богато семейство и Вангел, беден, но предприемчив българин се срещат и влюбват безпаметно в началото на 20ти век в Солун. За съжаление тяхната любов е обречена на провал (това се разбира още от първите страници на книгата). Малко се ядосах на автора - през цялото време докато четях исках и се молех Мария и Вангел да се съберат, но уви, знаех от първата страница, че това няма да се случи, и адски много се натъжавах.
Както и да е. Вангел е донякъде базиран на прадядото на Бърдаров, който е имал връзка с мистична гръцка дама. От там нататък авторът се базира на художествената измислица и рисува една страстна, но безнадеждна любов, която няколко пъти е на крачка да се осъществи, но наситените политически събития, войни, атентати, въстания и т.н. по това време в тази част на Източна Европа винаги представляват пречка за влюбените. Бърдаров умело преплита историческите събития в любовната нишка и читателят не само че страда за Мария и Вангел, но и страда за убитите по време на балканските войни преди Първата световна война, за изселените насила българи от земи, които са прехвърлени към Гърция, абе въобще, страдание и страдание е ситуацията.
Другата сюжетна линия изглежда напълно отдалечена и аз (а като гледам и повечето читатели) до последния момент не можех да се сети как да ги свържа. Добре измислено от автора. Бърдаров като заклет футболен фен е може би единственият писател, който може да включи футболен мач в това повествование, и то не кой да е, а легендарният финал от 1950 в Бразилия, когато Уругвай побеждава домакините и става световен шампион. Този мач е от огромно значение за Хорхе, който се опитва да спаси пък своята Мария (тук Мария Селесте), която е преследвана от нацистите като таен агент. Да да, много сложно, но е обяснено ясно в книгата и наистина се връзва.
Като цяло книгата е чудесна, чете се бързо и лесно и е много увлекателна. Бърдаров добре омества личното с общественото, любовта с войната, малкият човек с народа. Имаше някои неща, които обаче ме подразниха. Диалогът между героите (и особено между Мария и Вангел) е твърде драматичен, твърде неестествен, твърде високопарен. На моменти сякаш бях в сериал, а не в реалния живот. Второ, повечето герои са едностранно представени - или добри, или лоши. Да, Мария си има своите трески за дялкане, но общо взето е доста идеалистично представена. Същото може да се каже и за Вангел, Андрей, Апостолис, лошият татко Леонидас и т.н.
Изключвайки горните неща се насладих на книгата, научих някои неща исторически, че даже си и поплаках малко. Хубаво беше.
January 4, 2026
“Адажио за Мария” на Георги Бърдаров е страхотен роман - истински, красив и затрогващ. Вече спокойно мога да кажа, че имам любим съвременен български автор.
Романът е не само за невъзможната любов, но и за живота. Това не е просто любовната история на двама души, а за нещо много повече. Бърдаров ни представя света на човека, какъвто в повечето случаи е - тежък, суров и жесток. Правдоподобността на романа наистина ме докосна.
Темата за войните също. Бърдаров отново се е справил изключително добре. Проучванията му за Солунските атентати през 1903 и дейността на Гемиджиите, избухването на всички войни след това (Илинденско-Преображенското въстание през 1903, Балканската война през 1912, Междусъюзническата война през 1913, Първата световна война през 1914-1918) придават изключителна тежест на романа. Успях да науча нещо ново чисто исторически - ужасяващата съдба на хиляди българи, захвърлени на остров Трикери по време на Междусъюзническата война. Темата за Македония винаги ме е докосвала и винаги ще го прави. Масовото изнасяне на българи след края на Първата световна война от Егейска Македония, прогонени от гърците и установяването им в новите български земи също е болезнена тема, която ме докосна силно.
“ - Какво да решаваме?
- Казах ви вече: или да ставаме гърци, или да си събираме нещата и заедно с другите села, които гледаме по Струма, да тръгваме към България.
- Е, как ще станем гърци?! То баща ми от гроба ще излезе и ще ме заплюе! Не може един човек цял живот да е бил един и някой да дойде да му смени вярата или народността с някакъв лист хартия!”
Описанията са нещото, което истински ме изненада. Чел съм и другите два романа на Бърдаров - “Аз още броя дните” и “Absolvo te”, но мисля, че за първи път всичко е описано толкова детайлно. Природата, чувствата, емоциите на героите. Вангел и Мария са изградени пълнокръвно, сякаш са истински. Душевните им терзания, мъката, любовта им сякаш е съвсем реална. На моменти забравях, че чета книга.
В романа, паралелно с историята на Вангел и Мария се развива друга история на друг континент и по друго време. Двата сюжета са преплетени много добре и бих казал неочаквано. Историята на Мария Селесте и Хорхе се развива отзад напред, което е още един признак за таланта, който Бърдаров притежава.
Майсторки написана, “Адажио за Мария” беше истинска наслада за сетивата!
Романът е не само за невъзможната любов, но и за живота. Това не е просто любовната история на двама души, а за нещо много повече. Бърдаров ни представя света на човека, какъвто в повечето случаи е - тежък, суров и жесток. Правдоподобността на романа наистина ме докосна.
Темата за войните също. Бърдаров отново се е справил изключително добре. Проучванията му за Солунските атентати през 1903 и дейността на Гемиджиите, избухването на всички войни след това (Илинденско-Преображенското въстание през 1903, Балканската война през 1912, Междусъюзническата война през 1913, Първата световна война през 1914-1918) придават изключителна тежест на романа. Успях да науча нещо ново чисто исторически - ужасяващата съдба на хиляди българи, захвърлени на остров Трикери по време на Междусъюзническата война. Темата за Македония винаги ме е докосвала и винаги ще го прави. Масовото изнасяне на българи след края на Първата световна война от Егейска Македония, прогонени от гърците и установяването им в новите български земи също е болезнена тема, която ме докосна силно.
“ - Какво да решаваме?
- Казах ви вече: или да ставаме гърци, или да си събираме нещата и заедно с другите села, които гледаме по Струма, да тръгваме към България.
- Е, как ще станем гърци?! То баща ми от гроба ще излезе и ще ме заплюе! Не може един човек цял живот да е бил един и някой да дойде да му смени вярата или народността с някакъв лист хартия!”
Описанията са нещото, което истински ме изненада. Чел съм и другите два романа на Бърдаров - “Аз още броя дните” и “Absolvo te”, но мисля, че за първи път всичко е описано толкова детайлно. Природата, чувствата, емоциите на героите. Вангел и Мария са изградени пълнокръвно, сякаш са истински. Душевните им терзания, мъката, любовта им сякаш е съвсем реална. На моменти забравях, че чета книга.
В романа, паралелно с историята на Вангел и Мария се развива друга история на друг континент и по друго време. Двата сюжета са преплетени много добре и бих казал неочаквано. Историята на Мария Селесте и Хорхе се развива отзад напред, което е още един признак за таланта, който Бърдаров притежава.
Майсторки написана, “Адажио за Мария” беше истинска наслада за сетивата!
January 30, 2026
С прискърбие или по-скоро с облекчение затварям НЕпрочетена книгата 📚 "Адажио за Мария" на Георги Бърдаров. Романът не е за мен и аз съм от читателите, които най-малко ще го оценят.
‼️Минуси: Персонажи, които не ме впечатляват. На моменти мелодрамата ми идва като подсладена баклава. ТОВА прескачане през годините ме обърква. Накъсан фрагментиран сюжет, който е като парчета от няколко шарени килима. Предполагам, че в края или след време тези парчета ще се съшият, обаче нямам нерви, за да стигна до там. И тази любовна история е прекалено повърхностна, за да ме задържи. Не, ще откажа това пътуване овреме. Отделно сюжетното развитие обвързва три теми, към които не изпитвам никакъв интерес - футбол и Световно първенство, национално-освободително движение (в този случай ВМОРО и Даме Груев) и блудкава любов между българин и гъркиня... Пас съм!
🤔 Може би времето й не е дошло, но в момента нямам сили да продължа.
‼️Минуси: Персонажи, които не ме впечатляват. На моменти мелодрамата ми идва като подсладена баклава. ТОВА прескачане през годините ме обърква. Накъсан фрагментиран сюжет, който е като парчета от няколко шарени килима. Предполагам, че в края или след време тези парчета ще се съшият, обаче нямам нерви, за да стигна до там. И тази любовна история е прекалено повърхностна, за да ме задържи. Не, ще откажа това пътуване овреме. Отделно сюжетното развитие обвързва три теми, към които не изпитвам никакъв интерес - футбол и Световно първенство, национално-освободително движение (в този случай ВМОРО и Даме Груев) и блудкава любов между българин и гъркиня... Пас съм!
🤔 Може би времето й не е дошло, но в момента нямам сили да продължа.
April 6, 2026
Много исках да харесам този роман толкова, колкото предходните два. Но не успях. Мисля си, че темата за невъзможната любов по време на война започва да се изчерпва в неговото творчество.
В началото романът вървеше много бавно и мудно - напомняше ми на “Под игото”, възрожденската литература и вечната тема за свободата, от която ние българите, за жалост, не можем да избягаме, защото не можем да се освободим от миналото си.
Историята на Вангел и Мария беше интересна, но постоянно прекъсвана или от историческия контекст, или от паралелно разказвания втори сюжет. Вторият сюжет, от своя страна, беше трудно проследим - времето не беше праволинейно, което лично мен ме объркваше и ме караше да препускам през страниците само за да се върна отново на историята за Вангел и Мария.
В началото романът вървеше много бавно и мудно - напомняше ми на “Под игото”, възрожденската литература и вечната тема за свободата, от която ние българите, за жалост, не можем да избягаме, защото не можем да се освободим от миналото си.
Историята на Вангел и Мария беше интересна, но постоянно прекъсвана или от историческия контекст, или от паралелно разказвания втори сюжет. Вторият сюжет, от своя страна, беше трудно проследим - времето не беше праволинейно, което лично мен ме объркваше и ме караше да препускам през страниците само за да се върна отново на историята за Вангел и Мария.
July 16, 2026
Може би най-хубавата книга от Г. Бърдаров, която съм чела досега. Историята е подходяща за екранизация. Много добре преплита съдбите на героите, изтъкава историята на различни континенти, в различни епохи и исторически събития. Много ми харесва този негов подход, който ни запознава с много събития, за които не знам, или ако знам - не е достатъчно.
Това, което и този път не ми хареса, е че краят е малко съкратен. След толкова разгърнати истории ми искаше да прочета повече за сюжетните линии. Но определено е много вълнуваща и докосваща!
Това, което и този път не ми хареса, е че краят е малко съкратен. След толкова разгърнати истории ми искаше да прочета повече за сюжетните линии. Но определено е много вълнуваща и докосваща!
May 1, 2026
За пръв път ми е трудно да напиша и думичка. Обичам Георги Бърдаров- с неговия тих, спокоен, но дълбоко проникновен стил на познавач на човешката драма.
Тази книга обаче изглежда сякаш писана от друг автор: претенциозен стил, ненужна описателност, тромаво и ненужно затруднено от ретроспекцията повествование. На места откровено досадни епизоди, значението на които така и не разбрах. Губи се и част от фабулата именно заради странните, за мен самоцелни прехвърляния между хора, места, епохи.
ВЕроятно за мнозина романът ще има сантиментална, патриотична или дори романтична стойност. За мен за съжаление е загубено време.
Тази книга обаче изглежда сякаш писана от друг автор: претенциозен стил, ненужна описателност, тромаво и ненужно затруднено от ретроспекцията повествование. На места откровено досадни епизоди, значението на които така и не разбрах. Губи се и част от фабулата именно заради странните, за мен самоцелни прехвърляния между хора, места, епохи.
ВЕроятно за мнозина романът ще има сантиментална, патриотична или дори романтична стойност. За мен за съжаление е загубено време.
October 31, 2026
Адажио за Мария“ е невероятно красива и вълнуваща история, която докосва най-тънките струни на душата. Георги Бърдаров надминава себе си, като този път поставя в центъра не мрака на войната, а светлината на една вечна и чиста любов. Книга, която се чете на един дъх и оставя следа дълго след последната страница. Горещо препоръчвам!
October 15, 2025
Страхотна книга! Невероятна история за невъзможната любов! ❤️❤️❤️
July 10, 2026
Една невероятна история за невъзможната любов. История разказана със сърце. История за едни размирни и трудни времена на България - разкъсана и изпепелена от три войни.
Displaying 1 - 30 of 119 reviews