What do you think?
Rate this book
She Who Remains
High in the Accursed Mountains, in a village ruled by the ancient laws of the Kanun, Bekja escapes an arranged marriage by becoming a sworn virgin, renouncing her womanhood to live as a man. Her decision sets off a brutal chain of events, destroying her family and separating her from the one she loves the most. Years later, as Bekija – now Matija – tells their story to a visiting journalist, long-buried truths come to light, along with the realisation of all that might have been.
155 pages, Paperback
First published January 1, 2018
144 people are currently reading
5096 people want to read
About the author
Rene Karabash
3 books14 followersSee also: Рене Карабаш
Rene Karabash (b. Irena Ivanova, 1989) is a writer, screenwriter, playwright and actress. She was the recipient of several Best Actress awards for her leading role in the film Godless, including the Silver Leopard at Locarno and the Bronze Horse at Stockholm. Her debut novel, She Who Remains, won the prestigious Elias Canetti award for literature, and was shortlisted for every possible national prize. In December 2023, the novel’s French translation by Marie-Vrinat Nikolov was awarded the French PEN award. For a translated excerpt of the novel in English, Izidora Angel was awarded the Gulf Coast Prize in Translation in 2023. A movie based on the book, adapted for the big screen by the author, and a co-production between Albania, Germany, Italy and Romania, is currently in pre-production, with principal photography set to begin in late 2024. Rene is the scriptwriter of the upcoming in 2024 drama series We, the Waves – the latest production of the Bulgarian National Television.
Rene Karabash (b. Irena Ivanova, 1989) is a writer, screenwriter, playwright and actress. She was the recipient of several Best Actress awards for her leading role in the film Godless, including the Silver Leopard at Locarno and the Bronze Horse at Stockholm. Her debut novel, She Who Remains, won the prestigious Elias Canetti award for literature, and was shortlisted for every possible national prize. In December 2023, the novel’s French translation by Marie-Vrinat Nikolov was awarded the French PEN award. For a translated excerpt of the novel in English, Izidora Angel was awarded the Gulf Coast Prize in Translation in 2023. A movie based on the book, adapted for the big screen by the author, and a co-production between Albania, Germany, Italy and Romania, is currently in pre-production, with principal photography set to begin in late 2024. Rene is the scriptwriter of the upcoming in 2024 drama series We, the Waves – the latest production of the Bulgarian National Television.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 436 reviews
March 30, 2023
❗️Możliwy spoiler: ta książka jest wlw i to mnie rozp!erdol!ło na kawałeczki
Nie mam słów, tylko emocje. Do połowy trochę się nudziłam, a potem zrozumiałam. Tę historię trzeba odkrywać i dać jej czas, żeby dojrzeć.
Nie mam słów, tylko emocje. Do połowy trochę się nudziłam, a potem zrozumiałam. Tę historię trzeba odkrywać i dać jej czas, żeby dojrzeć.
March 31, 2018
Вселената е изградена от съвпадения. Сигурна съм, че има хора, които твърдят, че вселената е изградена от други неща – атоми и звезден прах, черни дупки и тъмна материя, но дълбоко в читателката си душа знам, че основния градивен елемент на вселената не е друг, а съвпаденята.
През последните няколко месеца съвпаденията бавно, но упорито ме водиха към „Остайница“ на Рене Карабаш. От първата страница знаех, че тази книга няма да е като никоя друга, която съм чела, и че ще бъде истинско предизвикателство да напиша текст за нея.
В основата на „Остайница“ е загадачният Канун на Лека Дукагини – сложна система от традиционни закони, които и до днес се спазват в отдалечените и труднодостъпни северноалбански планини. Кръвните вражди са характерни за местата, на които властва Канунът – жените трябва да гледат в земята и да не излизат много от вкъщи, а заедно с чеиза на булката баща й приготвя и куршум, с който женихът да я застраля, ако е „нечиста“. За едната чест се живее, а най-страшната съдба за един мъж е да умре от старост и болест.
За да получи една жена свобода, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Канунът повелява, че преди да се омъжи, тя има право да положи клетва, че ще остане девствена до края на живота си. Тогава придобива правата на мъж и започва да живее като мъж, получава мъжко име, реже косата си и изгаря роклите си. Може да стане глава на семейство, да носи пушка, да пуши и пие, да търгува.
Бекиа се превръща в Матя в нощта преди да сключи уреден брак и решението й поставя началото на кръвна вражда, която ще костава живота на баща й и изгнанието на брат й.
Историята, която Рене Карабаш разказва, е достатъчно завладяваща, любопитна и екзотична, за да привлече много читатели. Необикновеният начин, по който избира да я сподели, я превръща в литературно предизвикателство, което ще заседне в доста гърла.
Лесно е да превърнеш „Остайница“ в любовен роман или политически манифест. За мен като жена, човек и читателка обаче тя е преди всичко книга за импулсите, за изборите, които ни отвеждат по криволичещите пътечки на съдбата до най-мрачните дълбини на човешкото сърце.
По-голямата част от нея е написана като поток на съзнанието. Читателят не просто е в главата на героя Бекиа/Матя, а влиза по-скоро в ролята на слушателя – репортерка, която е в това село, за да интервюира една от последните остайници. Чрез този поток на мисълта научаваме не само порядките за чест на Кануна и думите на ритуалната клетва, но и семейната история на Бекиа.
В романа на Рене Карабаш са намерили мястото си забранена любов, излъгани очаквания, патрирхално разочарование, размяната на социални роли, но начинът, по който ги е описала, превръща книгата в изключение, а не в клише.
„Остайница“ е лабиринт и огледало. Отношенията в семейството минават под знака на „не трябваше така да става“. Бекиа е съвършеният син – бърза, умна, смела, първородна. Обаче е момиче. Сале е идеалната дъщеря – нежен, мил, чувствителен. Обаче е момче.
Пътят към ада е постлан с добри намерения и всеки път, когато някой посегне да запълни пропастта в семейството, сам пада в нея и я превръща в гроб. По коридорите на лабиринта Бекиа разказва една история, която се заплита все повече и повече, история, подредена в ума й, нагласяна толкова много пъти, изглаждана и оправдавана, че в крайна сметка истината е забравена. Забравила е как е влязла в този лабиринт, забравила е откъде е минала.
Казват, че истината ни прави свободни. Едва когато всички истини са произнесени на глас, животът може да продължи, възелът да се разплете, миналото да отмине наистина. Животът е лабиринт и огледало и като във всеки лабиринт, краят е едновременно край и начало. Този вечен баланс е заключен в езика на „Остайница“, в начина, по който Рене Карабаш ни разказва за съдбата на Бекиа, за Кануна, за свободата.
Визуалната липса на главни букви в прозата вероятно ще отблъсне част от по-консервативните читатели. Но ако приемаме подобни бунтове в поезията, защо ги смятаме за претенция в прозата? Рене Карабаш е поетеса и актриса, богатият на метафори и подводни течения език й е втора природа, визуалната образност също. Оформлението на тази книга – което, заедно с впечатляващата корица, е дело на Капка Кънева, – дава още един деликатен подтекст, а четенето е като поток – текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.
Прочетох „Остайница“ за една нощ. Просто не можех да си представя, че ще заспя, без да я довърша. Присъствието на редактора – писателят Христо Карастоянов – също е достатъчно деликатно, че да не се усеща на пръв поглед. (Това е съдбата на редактора. Ако работата му е добре свършена, намесата му е невидима, като фината четка на археолог или реставратор.)
Пролетта на 2018 г. извежда на литературната сцена няколко изключително силни творби, написани от жени. С агресивната си корица, особената структура и провокативния си сюжет, „Остайница“ е различна, двулика книга. Едновременно мъжка и женска, поетична и прозаична, стихотворение и роман, тя няма да остави читателя безразличен.
През последните няколко месеца съвпаденията бавно, но упорито ме водиха към „Остайница“ на Рене Карабаш. От първата страница знаех, че тази книга няма да е като никоя друга, която съм чела, и че ще бъде истинско предизвикателство да напиша текст за нея.
В основата на „Остайница“ е загадачният Канун на Лека Дукагини – сложна система от традиционни закони, които и до днес се спазват в отдалечените и труднодостъпни северноалбански планини. Кръвните вражди са характерни за местата, на които властва Канунът – жените трябва да гледат в земята и да не излизат много от вкъщи, а заедно с чеиза на булката баща й приготвя и куршум, с който женихът да я застраля, ако е „нечиста“. За едната чест се живее, а най-страшната съдба за един мъж е да умре от старост и болест.
най-ценният метал в Албания е свободата
За да получи една жена свобода, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Канунът повелява, че преди да се омъжи, тя има право да положи клетва, че ще остане девствена до края на живота си. Тогава придобива правата на мъж и започва да живее като мъж, получава мъжко име, реже косата си и изгаря роклите си. Може да стане глава на семейство, да носи пушка, да пуши и пие, да търгува.
Бекиа се превръща в Матя в нощта преди да сключи уреден брак и решението й поставя началото на кръвна вражда, която ще костава живота на баща й и изгнанието на брат й.
Историята, която Рене Карабаш разказва, е достатъчно завладяваща, любопитна и екзотична, за да привлече много читатели. Необикновеният начин, по който избира да я сподели, я превръща в литературно предизвикателство, което ще заседне в доста гърла.
Лесно е да превърнеш „Остайница“ в любовен роман или политически манифест. За мен като жена, човек и читателка обаче тя е преди всичко книга за импулсите, за изборите, които ни отвеждат по криволичещите пътечки на съдбата до най-мрачните дълбини на човешкото сърце.
По-голямата част от нея е написана като поток на съзнанието. Читателят не просто е в главата на героя Бекиа/Матя, а влиза по-скоро в ролята на слушателя – репортерка, която е в това село, за да интервюира една от последните остайници. Чрез този поток на мисълта научаваме не само порядките за чест на Кануна и думите на ритуалната клетва, но и семейната история на Бекиа.
цялото село знае
Мураш искаше син, ама му се роди момиче
В романа на Рене Карабаш са намерили мястото си забранена любов, излъгани очаквания, патрирхално разочарование, размяната на социални роли, но начинът, по който ги е описала, превръща книгата в изключение, а не в клише.
„Остайница“ е лабиринт и огледало. Отношенията в семейството минават под знака на „не трябваше така да става“. Бекиа е съвършеният син – бърза, умна, смела, първородна. Обаче е момиче. Сале е идеалната дъщеря – нежен, мил, чувствителен. Обаче е момче.
Пътят към ада е постлан с добри намерения и всеки път, когато някой посегне да запълни пропастта в семейството, сам пада в нея и я превръща в гроб. По коридорите на лабиринта Бекиа разказва една история, която се заплита все повече и повече, история, подредена в ума й, нагласяна толкова много пъти, изглаждана и оправдавана, че в крайна сметка истината е забравена. Забравила е как е влязла в този лабиринт, забравила е откъде е минала.
Много бих искал да дойдеш при мен и да си кажем истината в очите, както правехме като деца. Истината или дързостта? По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината, да скочат в реката, да избягат или да убият.
Казват, че истината ни прави свободни. Едва когато всички истини са произнесени на глас, животът може да продължи, възелът да се разплете, миналото да отмине наистина. Животът е лабиринт и огледало и като във всеки лабиринт, краят е едновременно край и начало. Този вечен баланс е заключен в езика на „Остайница“, в начина, по който Рене Карабаш ни разказва за съдбата на Бекиа, за Кануна, за свободата.
мисля си колко винаги е по-лесно да предложиш чай, вместо да започнеш да говориш за важните неща, вместо да предизвикаш живота и да приемеш, че не си толкова силен, на колкото се правиш
Визуалната липса на главни букви в прозата вероятно ще отблъсне част от по-консервативните читатели. Но ако приемаме подобни бунтове в поезията, защо ги смятаме за претенция в прозата? Рене Карабаш е поетеса и актриса, богатият на метафори и подводни течения език й е втора природа, визуалната образност също. Оформлението на тази книга – което, заедно с впечатляващата корица, е дело на Капка Кънева, – дава още един деликатен подтекст, а четенето е като поток – текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.
Прочетох „Остайница“ за една нощ. Просто не можех да си представя, че ще заспя, без да я довърша. Присъствието на редактора – писателят Христо Карастоянов – също е достатъчно деликатно, че да не се усеща на пръв поглед. (Това е съдбата на редактора. Ако работата му е добре свършена, намесата му е невидима, като фината четка на археолог или реставратор.)
Пролетта на 2018 г. извежда на литературната сцена няколко изключително силни творби, написани от жени. С агресивната си корица, особената структура и провокативния си сюжет, „Остайница“ е различна, двулика книга. Едновременно мъжка и женска, поетична и прозаична, стихотворение и роман, тя няма да остави читателя безразличен.
February 16, 2023
Ależ to było intrygujące i dobre
February 11, 2024
Stereotypy i role płciowe różnią się między kulturami, tak samo jak język, który opisując na pozór tę samą rzeczywistość może wpływać na sposób jej postrzegania przez odbiorcę. Zjawiska i przekonania, które są w naszej kulturze jednoznaczne, pod inną szerokością geograficzną mogą być zupełnie różne. Tak było między innymi w miejscu akcji książki, czyli Albanii, gdzie przez długi czas obowiązywał kodeks prawa zwyczajowego Kanun, pozwalający kobietom na zostanie tak zwaną "zaprzysiężoną dziewicą" i tym samym na przyjęcie społecznej roli mężczyzny. Taką właśnie decyzję podejmuje Bekia- młoda dziewczyna, która pragnie uciec przed wybranym jej przez społeczeństwo przeznaczeniem.
„Zanim dojrzeją granaty” to niezwykle smutna, ale też przepełniona emocjami powieść, która napisana została strumieniem świadomości. We wstępie wspomniałem o języku, bo tłumaczenie ma tutaj ogromne znaczenie- w języku bułgarskim podział na formy męską i żeńską jest dużo bardziej ograniczony. Nacechowane płciowo końcówki czasowników mogą zdradzić więcej, niż autorka miała w zamiarze, co jest istotne w kontekście opowieści głównej bohaterki i zwraca większą uwagę na rolę tłumacza w przekazywaniu historii.
Dominującym uczuciem w powieści Rene Karabasz jest strach. Strach przed niedopasowaniem się do oczekiwań ojca, strach przed konsekwencjami czynów własnych oraz innych, strach przed odkryciem prawdy, strach przed tradycją, strach przed miłością. Każdy dokonywany wybór sprawia, że ktoś będzie musiał ponieść konsekwencje, a te bywają czasami niezwykle brutalne.
Pomimo swojej małej objętości książka bardzo mnie poruszyła, a dodatkowo przybliżyła mi tę część kultury i historii, o której nie wiedziałem zbyt wiele. Być może forma i poetyckość języka mogą niektórych odrzucić, ale zdecydowanie warto dać książce szansę.
„Zanim dojrzeją granaty” to niezwykle smutna, ale też przepełniona emocjami powieść, która napisana została strumieniem świadomości. We wstępie wspomniałem o języku, bo tłumaczenie ma tutaj ogromne znaczenie- w języku bułgarskim podział na formy męską i żeńską jest dużo bardziej ograniczony. Nacechowane płciowo końcówki czasowników mogą zdradzić więcej, niż autorka miała w zamiarze, co jest istotne w kontekście opowieści głównej bohaterki i zwraca większą uwagę na rolę tłumacza w przekazywaniu historii.
Dominującym uczuciem w powieści Rene Karabasz jest strach. Strach przed niedopasowaniem się do oczekiwań ojca, strach przed konsekwencjami czynów własnych oraz innych, strach przed odkryciem prawdy, strach przed tradycją, strach przed miłością. Każdy dokonywany wybór sprawia, że ktoś będzie musiał ponieść konsekwencje, a te bywają czasami niezwykle brutalne.
Pomimo swojej małej objętości książka bardzo mnie poruszyła, a dodatkowo przybliżyła mi tę część kultury i historii, o której nie wiedziałem zbyt wiele. Być może forma i poetyckość języka mogą niektórych odrzucić, ale zdecydowanie warto dać książce szansę.
April 4, 2023
Wstrząsająca, przyciągająca uwagę i wyjątkowo interesująco napisana. Ogromnie mnie zaskoczyła swoją formą, ale i treścią.
February 26, 2026
“Остайница” е първата ми среща с Рене Карабаш и запали в мен любов от първото изречение.
Слушах романа в Storytel и мога да кажа, че беше магично преживяване - емоционалният заряд на разказа ме държа през цялото време. Смятам, че е изключително подходяща за аудио формат.
“Остайница” е разтърсващата история на Бекиа, която иска да е син на баща си и има тази възможност да случи това свое желание чрез Кануна на Лека Дугакини. Дава клетва за девственост, обрича се на безбрачие, реже косите си и започва да живее като мъж.
Няма да ви издавам повече за сюжета. Историята е изключително въздействаща и много различна по най-хубавия възможен начин
За мен е безапелационни 5⭐️
Слушах романа в Storytel и мога да кажа, че беше магично преживяване - емоционалният заряд на разказа ме държа през цялото време. Смятам, че е изключително подходяща за аудио формат.
“Остайница” е разтърсващата история на Бекиа, която иска да е син на баща си и има тази възможност да случи това свое желание чрез Кануна на Лека Дугакини. Дава клетва за девственост, обрича се на безбрачие, реже косите си и започва да живее като мъж.
Няма да ви издавам повече за сюжета. Историята е изключително въздействаща и много различна по най-хубавия възможен начин
За мен е безапелационни 5⭐️
February 17, 2020
Тежък сюжет, хубав стил. Бих прочела още на от Рене Карабаш. Препоръчвам силно аудио версията.
March 2, 2026
Бях чувала за традицията на остайниците - жените, които се обричат на безбрачие и "стават" мъже. Темата определено е интересна, особено пречупена през очите на млада българска писателка. Формата на писане е неочаквана, създава един особен ритъм, нещо средно между заклинание и бълнуване.
Книгата е с доста силен емоционален заряд, авторката има известен талант, но претенцията ми е в повече. Може би следващия й роман ще е по-добър. Надявам се.
Книгата е с доста силен емоционален заряд, авторката има известен талант, но претенцията ми е в повече. Може би следващия й роман ще е по-добър. Надявам се.
February 27, 2026
Read #4 of the 2026 International Booker Prize
After three relatively underwhelming reads (sorry), She Who Remains restored my faith in this year's International Booker Prize longlist. The translator, Izidora Angel, deserves a special spotlight here. I can't imagine that translating a stream-of-consciousness novel that relies on repetition and poetic prose so heavily was easy, and the masterful translation is evident on every page.
Admittedly, my knowledge of Albanian culture is limited, so I wasn't sure how I'd fare with this. Other than producing a disproportionate number of pop divas (only half kidding), I know virtually nothing about the landscape or traditions. Karabash constructs an incredibly atmospheric and immersive narrative that highlights the centuries-old traditions of the Kanun. There are a few fleeting instances where a bit more context would have been helpful, but generally speaking, I found this quite accessible. I'm glad to see this on the longlist, as the depiction of gender is very culturally specific, yet has a lot of parallels with non-binary and trans identities that we are more familiar with in Western cultures. I will say the narrative felt a lot more historic than it was (the only references to time come from letters), but perhaps that was the point.
I'm in two minds about the fragmented prose and repetition -- I get what the author was going for, but it did get a little grating towards the end. The shorter page count helped mitigate this, but I need to sit with my thoughts on this style more. The storytelling itself is expertly crafted, though. Scenes are recontextualized and revisited, and the truth remains always a little obfuscated to the reader. There are no easy answers and no winners in a narrative like this, and that's what makes it all the more powerful.
Thank you to Sandorf Passage for the free digital copy!
Substack | Bookstagram | BookTok | BookTube | Bookshop.org Store | Libro.fm Bonus Offer
After three relatively underwhelming reads (sorry), She Who Remains restored my faith in this year's International Booker Prize longlist. The translator, Izidora Angel, deserves a special spotlight here. I can't imagine that translating a stream-of-consciousness novel that relies on repetition and poetic prose so heavily was easy, and the masterful translation is evident on every page.
Admittedly, my knowledge of Albanian culture is limited, so I wasn't sure how I'd fare with this. Other than producing a disproportionate number of pop divas (only half kidding), I know virtually nothing about the landscape or traditions. Karabash constructs an incredibly atmospheric and immersive narrative that highlights the centuries-old traditions of the Kanun. There are a few fleeting instances where a bit more context would have been helpful, but generally speaking, I found this quite accessible. I'm glad to see this on the longlist, as the depiction of gender is very culturally specific, yet has a lot of parallels with non-binary and trans identities that we are more familiar with in Western cultures. I will say the narrative felt a lot more historic than it was (the only references to time come from letters), but perhaps that was the point.
I'm in two minds about the fragmented prose and repetition -- I get what the author was going for, but it did get a little grating towards the end. The shorter page count helped mitigate this, but I need to sit with my thoughts on this style more. The storytelling itself is expertly crafted, though. Scenes are recontextualized and revisited, and the truth remains always a little obfuscated to the reader. There are no easy answers and no winners in a narrative like this, and that's what makes it all the more powerful.
Thank you to Sandorf Passage for the free digital copy!
Substack | Bookstagram | BookTok | BookTube | Bookshop.org Store | Libro.fm Bonus Offer
September 18, 2022
عمل على درجة عالية من العذوبة والشاعرية، حيث تختار بطلة العمل " بكية" والتي تعني الباقية التخلي عن أنوثتها حتى تصبح "مرابطة " وذلك وفقاً لأعراف ألبانية قديمة، ينص هذا العرف على أن "المرابطة" تحمل اسماً ذكورياً وتعيش حياتها كرجل ورب أسرة، وبالتدريج تبدأ باكتساب ملامح ذكورية.
هذه الرواية تعرض جانباً غير مألوف للقارىء العربي حول ثقافة الألبان بلغة تعد تحفة فنية حيث توضح طبيعة المجتمعات في تلك البيئة وأوضاع النساء الواقعات تحت ثقل هذه التقاليد والتي تعد "العذرية" الأثقل حملاً.
❞ دانا كانت مرآتي، دوائي، خلاصي وكان الخالق قد وضعنا في شامة واحدة، هناك حيث تجتمع ترقوتانا فوق القلب لنعرف أنفسنا بصورة أفضل ولتتوه إحدانا بسهولة في الأخرى، إحدانا في عالم الأخرى من دون عودة. ❝
هذه الرواية تعرض جانباً غير مألوف للقارىء العربي حول ثقافة الألبان بلغة تعد تحفة فنية حيث توضح طبيعة المجتمعات في تلك البيئة وأوضاع النساء الواقعات تحت ثقل هذه التقاليد والتي تعد "العذرية" الأثقل حملاً.
❞ دانا كانت مرآتي، دوائي، خلاصي وكان الخالق قد وضعنا في شامة واحدة، هناك حيث تجتمع ترقوتانا فوق القلب لنعرف أنفسنا بصورة أفضل ولتتوه إحدانا بسهولة في الأخرى، إحدانا في عالم الأخرى من دون عودة. ❝
January 21, 2020
Не знам как ГР успява да дава оценки на книгите, които чета, още преди да съм ги прочела, но ето че приключих "Остайница" и не бих могла да й дам нищо освен 5 звезди. Малко по-късно ще добавя няколко цитати и фрагменти, които заседнаха в мен и "покълва в стомаха ми, не е бурен/ знам какво е, цвете е, има бодли (...)".
February 28, 2026
Longlisted for the International Booker Prize 2026 - This is a story about being queer in the wrong place (an Albanian village) and about how tradition forces people into becoming victims. Our protagonist is "the last sworn virgin". It sounds exotic. It is just painful.
Personally, I wish the language were less poetic, but perhaps that is the best choice for a story in which escape to reality - to another, more modern world - doesn’t seem like an option at all.
Personally, I wish the language were less poetic, but perhaps that is the best choice for a story in which escape to reality - to another, more modern world - doesn’t seem like an option at all.
February 6, 2021
За разлика от 90% от съвременните български книги, наричащи себе си "роман", които съм чела, тук има сюжет - тоест книгата вече е с няколко дължини напред. Историята е интересна, стройна, добре разказана, с надлежните мотивации на героите, развива се правдоподобно (общо взето) и логично, има дори елементи на изненада. Друг голям плюс за мен е .
Хареса ми това, че книгата разглежда гъвкавостта на социалния пол (джендъра) в силно патриархален контекст. Доста е подривно в актуалния дискурс по тази тема и по-важно, изпълнено е с увереност и без клишета. Остайницата приема мъжкия пол не като акт на себепостижение, но като акт на освобождение. Иронията тук, разбира се, е че причината свободата да е заключена зад толкова радикално действие като смяна на пола е също толкова радикалния патриархат, който дотолкова не позволява абсолютно никакви изключения за жените, че за да може една жена да стане пълноправен човек, тя буквално трябва да престане да бъде жена.
Минусите са прекомерната драма на доста места - не че в драмата има нещо лошо, но трябва да има солидна основа, да е "заслужена" от повествованието, а не да разчита само на избраната тема. Драматичната тема е едно, драматичното ѝ разгръщане е съвсем друго и иска усет у усилие. И другият е този безумен стил тип Здравка Евтимова и редица други съвременни писатели, дето съм чела, който би трябвало да указва поток на съзнанието или задъханост или да насилва драматичността на събитията, нямам идея, но мен страхотно ме дразни. В писмата езикът е "нормален" и явно писателката няма проблем с това писане. Защо не могат да устоят на тоя порив към "оригиналност" или експериментиране с текста, не мога да разбера. Явно постмодерната треска е оставила трайни следи в българската литература.
Хареса ми това, че книгата разглежда гъвкавостта на социалния пол (джендъра) в силно патриархален контекст. Доста е подривно в актуалния дискурс по тази тема и по-важно, изпълнено е с увереност и без клишета. Остайницата приема мъжкия пол не като акт на себепостижение, но като акт на освобождение. Иронията тук, разбира се, е че причината свободата да е заключена зад толкова радикално действие като смяна на пола е също толкова радикалния патриархат, който дотолкова не позволява абсолютно никакви изключения за жените, че за да може една жена да стане пълноправен човек, тя буквално трябва да престане да бъде жена.
Минусите са прекомерната драма на доста места - не че в драмата има нещо лошо, но трябва да има солидна основа, да е "заслужена" от повествованието, а не да разчита само на избраната тема. Драматичната тема е едно, драматичното ѝ разгръщане е съвсем друго и иска усет у усилие. И другият е този безумен стил тип Здравка Евтимова и редица други съвременни писатели, дето съм чела, който би трябвало да указва поток на съзнанието или задъханост или да насилва драматичността на събитията, нямам идея, но мен страхотно ме дразни. В писмата езикът е "нормален" и явно писателката няма проблем с това писане. Защо не могат да устоят на тоя порив към "оригиналност" или експериментиране с текста, не мога да разбера. Явно постмодерната треска е оставила трайни следи в българската литература.
December 21, 2019
Разкошно написан роман от всяка гледна точка – структурата му е великолепна, интелигентно измислена и още по-интелигентно изпълнена; сюжетът е оригинален, интересен и запомнящ се (за разлика от повечето сюжети на български романи, писани последните 20 години); емоцията, която историята и стилът на Рене Карабаш носят, за мен беше нещо много, много силно; а самият начин на писане... това трябва сами да си го изживеете, но аз се загубих в красотата, тъгата и мъдростта му.
March 7, 2023
Eksperymentalna, intrygująca, szokująca proza. Autorka bawi się kompozycją w bardzo umiejętny sposób. Przecinki zastępują każdy inny znak interpunkcyjny, te same fragmenty przeplatane co jakiś czas, mogą wprawić w czytelnika w osłupienie, a jednak jest w tym jakiś rytm, płynność.
Naprawdę interesująca pozycja nie tylko warsztatowo, ale i fabularnie.
Naprawdę interesująca pozycja nie tylko warsztatowo, ale i fabularnie.
August 24, 2023
لابد وان هناك حل للنصوص التي تنساب سردها كالنهر ومن ثم تصفعني بشدة فتُلقي بي بعيداً....بعيداً حد إنني أستغرق بعض الوقت لكي أعي بأنني مُترنحة على ضفة النهر وتله�� أنفاسي ، تتساقط الكلمات من جُعبتي وأنفض عني ما علق بي ، تغرق عيناي في النهر..تلقي اللوم على تلك الصفعة المُباغتة ...لقد أفسدت كل شيء ، وقبل أن يجتاحني النسيان...أنهض وأسرع الخطى للكتابة....عن اللحظة التي انسابت روحي فيها مع النهر....واعلم بأنني سأتوقف بعدها عند الصفعة...يستحيل أن أكتب شيئاً بعدها كيف وأنا مدينة لنفسي بألا التفت إلى الوراء....
هذا العمل عن التقاليد والمراسم العريقة في" ألبانيا " منذ الحكم العثماني وإبان جمهورية ألبانيا الأولى والثانية ، حيث الانتقام والثأر الدموي ولا تدري أينتظرك موت أم جرح...!!
الفتاة " بكية " تتخلى عن حضورها الأنثوي فهى ابن أبيها ، الابن الذي يحمل بندقية ولن تُرديه سواها...
ماذا يفعل بالابنة...الأنثى وقد اراد طفلاً ذكراً....
تعلن عن نفسها كمُرابِطة وفقاً للأعراف فتحمل اسماً ذكورياً وتمارس حياتها كرجل...كان ذلك قاسياً حد الظلمة التي تبتلعك في ثقب صغير ، البكاء الذي يبحث عن نافذة مشرعة ، بينما صوت الحرية يتحشرج في سجن الأعراف والتقاليد....
اعلم بأن في القصاص حياة ، ولكن عندما يكون نفس بنفس وليس لأن الفتاة رفضت أن تتزوج رجل فُرض عليها دون الاخذ برأيها...
شاعرية النص كانت آسرة إلى أن صفعني النهر بمشهد قميء ، بينما كنت انتظر أن تتوق روح المرأة إلى الحب ، الحب الفطري لرجل...حتى قبل أن تتخذ القرار بأن تصبح مرابطة هى لم تكن كذلك...
وبنهاية المطاف...لن تكن المرة الأخيرة التي يخذلني بها نهر...
هذا العمل عن التقاليد والمراسم العريقة في" ألبانيا " منذ الحكم العثماني وإبان جمهورية ألبانيا الأولى والثانية ، حيث الانتقام والثأر الدموي ولا تدري أينتظرك موت أم جرح...!!
الفتاة " بكية " تتخلى عن حضورها الأنثوي فهى ابن أبيها ، الابن الذي يحمل بندقية ولن تُرديه سواها...
ماذا يفعل بالابنة...الأنثى وقد اراد طفلاً ذكراً....
تعلن عن نفسها كمُرابِطة وفقاً للأعراف فتحمل اسماً ذكورياً وتمارس حياتها كرجل...كان ذلك قاسياً حد الظلمة التي تبتلعك في ثقب صغير ، البكاء الذي يبحث عن نافذة مشرعة ، بينما صوت الحرية يتحشرج في سجن الأعراف والتقاليد....
اعلم بأن في القصاص حياة ، ولكن عندما يكون نفس بنفس وليس لأن الفتاة رفضت أن تتزوج رجل فُرض عليها دون الاخذ برأيها...
شاعرية النص كانت آسرة إلى أن صفعني النهر بمشهد قميء ، بينما كنت انتظر أن تتوق روح المرأة إلى الحب ، الحب الفطري لرجل...حتى قبل أن تتخذ القرار بأن تصبح مرابطة هى لم تكن كذلك...
وبنهاية المطاف...لن تكن المرة الأخيرة التي يخذلني بها نهر...
February 25, 2026
След като ни споходи новината, че романът е номиниран за международната награда „Букър“, реших, че е редно да напиша и едно по-подробно ревю, защото книгата определено го заслужава. Романът е преведен на над 15 езика (вкл. английски като She Who Remains), спечели националната награда „Елиас Канети“, номинации за „Роман на годината“ и „Перото“ . През 2026 г. предстои и филмова адаптация, която вярвам, че всички чакат с нетърпение.
„Остайница“ е дебютният роман на Рене Карабаш – въздействаща, поетична и смела книга, вдъхновена от реалната албанска традиция на заклетите девици (бурнеша/остайница). Действието се развива в изолирано планинско село в Северна Албания (и частично в България), където и днес властва суровият Канун на Леке Дукагини – средновековен кодекс, който третира жената като „равна на двадесет вола“, регулира кръвни вражди, чест и патриархат. С две думи, крайно неблагоприятно място да си жена, която смее да мисли различно.
Романът е написан в поток на съзнанието – хипнотичен, поетичен монолог без точки, само със запетаи, повторения, курсиви, паузи и смяна на времевите пластове. Читателят се поставя в ролята на интервюиращ (българска жена, която посещава селото или е емоционално свързана с историята) – сякаш слуша изповедта на една от последните остайници. По принцип не съм голям привърженик на този похват, но тук не ми попречи, защото изслушах книгата и прочитът е на високо ниво.
Главната героиня е Бекиа– смело, умно, първородно момиче в семейството, но за жалост още от утробата чува как баща ѝ Мураш копнее за син („На татко момчето…“). Тя е „идеалният син“ – бърза, смела, готова да води фамилията. Брат ѝ Сале пък е нежен, чувствителен – „идеалната дъщеря“, но е момче. Семейството е в капана на Кануна: кръвни вражди, уредени бракове, жената без права.
За да не навлизам в преразказване на сюжета ще спомена, че в живота на Бекиа се случва ужасно събитие, което разтърсва из основни света и такъв, какъвто го познава и тя се озовава на кръстопът – този между това да остане смирена и подчинена или да надигне глава и да живее един живот, който никога не е помисляла, че е възможен – изпълнен с лишения, живот от който радостта е изтръгната – да стане остайница - отказва се от името, от женствеността, от възможността за брак и семейство, сега има права: носи оръжие, пуши, пие, ходи в мъжки клубове, води семейството, участва в кръвни вражди. Но цената е пълна самота и отхвърленост.
Не си мислете, че романът е тъжен и минорен, напротив – надеждата се прокрадва, разбира се, под формата на любов и то не каква да е, а забранена. Любовта прекосява етнически, езикови, религиозни и културни граници. Романът не е линейна история, а травматично бълнуване – за миналото, жертвите, мъката, невидимостта в настоящето и блянът за едно по-добро бъдеще.
Макар обема на книгата да е малък ( под 200 страници е) съм силно впечатлен, като човек, свикнал да чете епоси, доближаващи се до 1000 страници, колко много и различни теми авторката е успяла да преплете. При това всички те се появяват съвсем естествено и ненатрапчиво, всичко звучи автентично и съм сигурен, че е имало много сериозно проучване. Някои от засегнатите теми са пол и идентичност, патриархат, насилие, свобода на духа, травма и катарзис, както и човечността и разбира се любовта.
Романът е универсален – не е само за Албания или остайниците, а за всеки, който се бори с очакванията , които обществото и традициите му налагат. Той не ги романтизира нито ги демонизира напълно – показва как хората вътре в нея намират пукнатини за човечност и живот. Крайната ми оценка е базирана все пак на факта, че аз не съм чак толкова лирична душа, но така или иначе съм сигурен, че романът би докоснал всеки.
„Остайница“ е дебютният роман на Рене Карабаш – въздействаща, поетична и смела книга, вдъхновена от реалната албанска традиция на заклетите девици (бурнеша/остайница). Действието се развива в изолирано планинско село в Северна Албания (и частично в България), където и днес властва суровият Канун на Леке Дукагини – средновековен кодекс, който третира жената като „равна на двадесет вола“, регулира кръвни вражди, чест и патриархат. С две думи, крайно неблагоприятно място да си жена, която смее да мисли различно.
Романът е написан в поток на съзнанието – хипнотичен, поетичен монолог без точки, само със запетаи, повторения, курсиви, паузи и смяна на времевите пластове. Читателят се поставя в ролята на интервюиращ (българска жена, която посещава селото или е емоционално свързана с историята) – сякаш слуша изповедта на една от последните остайници. По принцип не съм голям привърженик на този похват, но тук не ми попречи, защото изслушах книгата и прочитът е на високо ниво.
Главната героиня е Бекиа– смело, умно, първородно момиче в семейството, но за жалост още от утробата чува как баща ѝ Мураш копнее за син („На татко момчето…“). Тя е „идеалният син“ – бърза, смела, готова да води фамилията. Брат ѝ Сале пък е нежен, чувствителен – „идеалната дъщеря“, но е момче. Семейството е в капана на Кануна: кръвни вражди, уредени бракове, жената без права.
За да не навлизам в преразказване на сюжета ще спомена, че в живота на Бекиа се случва ужасно събитие, което разтърсва из основни света и такъв, какъвто го познава и тя се озовава на кръстопът – този между това да остане смирена и подчинена или да надигне глава и да живее един живот, който никога не е помисляла, че е възможен – изпълнен с лишения, живот от който радостта е изтръгната – да стане остайница - отказва се от името, от женствеността, от възможността за брак и семейство, сега има права: носи оръжие, пуши, пие, ходи в мъжки клубове, води семейството, участва в кръвни вражди. Но цената е пълна самота и отхвърленост.
Не си мислете, че романът е тъжен и минорен, напротив – надеждата се прокрадва, разбира се, под формата на любов и то не каква да е, а забранена. Любовта прекосява етнически, езикови, религиозни и културни граници. Романът не е линейна история, а травматично бълнуване – за миналото, жертвите, мъката, невидимостта в настоящето и блянът за едно по-добро бъдеще.
Макар обема на книгата да е малък ( под 200 страници е) съм силно впечатлен, като човек, свикнал да чете епоси, доближаващи се до 1000 страници, колко много и различни теми авторката е успяла да преплете. При това всички те се появяват съвсем естествено и ненатрапчиво, всичко звучи автентично и съм сигурен, че е имало много сериозно проучване. Някои от засегнатите теми са пол и идентичност, патриархат, насилие, свобода на духа, травма и катарзис, както и човечността и разбира се любовта.
Романът е универсален – не е само за Албания или остайниците, а за всеки, който се бори с очакванията , които обществото и традициите му налагат. Той не ги романтизира нито ги демонизира напълно – показва как хората вътре в нея намират пукнатини за човечност и живот. Крайната ми оценка е базирана все пак на факта, че аз не съм чак толкова лирична душа, но така или иначе съм сигурен, че романът би докоснал всеки.
January 8, 2020
Остани. Живей. Оцелей.
Това ще е мотивът зад редовете на "Остайница", който ще запомня.
Самата книга се чете повече като поезия, отколкото като проза. Или поне такъв е моят прочит. Ще се радвам да споделите, дали и Вие сте усетили подобно нещо. Стремежът да се хване само есенцията, да се изолира и концентрира в отделни думи, изречения и пасажи. Използването на символите. ... Макар това с разпнатия с гвоздеи сокол (за назидание на проклетата птица) точно в тази географско-политическа част на света да ме накара да повдигна вежди, но както и да е - далеч не за това е книгата. Мисълта ми е, че стилът и похватите, дължината и подборът на изразни средства ме накараха да си представя, че чета дълга поема, а не кратка новела. Казвам го нито с отрицателен, нито с положителен отенък, а с опит да принеса впечатлението си в ревю, което да ориентира.
Прави ми и нещо друго впечатление. Оформя се като тренд воденето на повествование от непосредственото първо лице на главен женски образ, който в споделени мисли и диалози ни превежда през изпитанията, колебанията и крайностите в живота на същия. Като с това се изкарват на преден план определени несправедливости, било то от етнически, културен, традиционен, или семеен характер. Тенденция, разбира се започнала в световната литература преди 5, или малко повече години и също наложила се сред родните сравнително (или съвсем) нови авторки. Отново с уточнението, че не е нито укор, нито похвала, а скромен опит за анализ.
Като развитие на сюжета - мога да споделя, че началото бързо ни ориентира в тематиката и основните проблеми, макар части от разкритията да са оставени за поетапното им откриване по-нататък. Освен горкия сокол, разбира се и мъжете от семейството са поставени в противовес като антагонист, но сякаш не само бащата, а самото закостеняло общество ще е нагърбено да изиграе тази роля. Постигнатият определен моментум през първите 2/3 ... или, ако ще е по-тематично да кажа първите 3/4 от книгата, за мен леко се разтваря в последната 1/3 (или 1/4, все пак да не го обръщаме на математика) част и от завършекът ... развръзка, епилог ми се искаше повече.
Като цяло ми се искаше повече, защото историята сама по себе си е интересна. Стилът и изказът е достатъчно изгладен, твърде четивен. Може би, аз съм крив, но ми се искаше повече подробности - за обичаите, за реакциите и гледните точки на останалите замесени лица, за случващото се след кулминацията. Т.е. дори два, или дори три пъти повече обем биха били все така интересни за мен и все така четивни. Вероятно аз съм крив, но ми се иска винаги да усещам едно приземяване в прозата, която стои солидно, ако е на солидна почва. За разлика от поезията, която има нужда само да хване искрата на момента и може да черпи енергия дори от въздуха над главите ни.
P.S.
Една от малкото книги, които съм и чел и слушал. Мисля, че няма да сбъркате, който и вариант да предпочетете.
Това ще е мотивът зад редовете на "Остайница", който ще запомня.
Самата книга се чете повече като поезия, отколкото като проза. Или поне такъв е моят прочит. Ще се радвам да споделите, дали и Вие сте усетили подобно нещо. Стремежът да се хване само есенцията, да се изолира и концентрира в отделни думи, изречения и пасажи. Използването на символите. ... Макар това с разпнатия с гвоздеи сокол (за назидание на проклетата птица) точно в тази географско-политическа част на света да ме накара да повдигна вежди, но както и да е - далеч не за това е книгата. Мисълта ми е, че стилът и похватите, дължината и подборът на изразни средства ме накараха да си представя, че чета дълга поема, а не кратка новела. Казвам го нито с отрицателен, нито с положителен отенък, а с опит да принеса впечатлението си в ревю, което да ориентира.
Прави ми и нещо друго впечатление. Оформя се като тренд воденето на повествование от непосредственото първо лице на главен женски образ, който в споделени мисли и диалози ни превежда през изпитанията, колебанията и крайностите в живота на същия. Като с това се изкарват на преден план определени несправедливости, било то от етнически, културен, традиционен, или семеен характер. Тенденция, разбира се започнала в световната литература преди 5, или малко повече години и също наложила се сред родните сравнително (или съвсем) нови авторки. Отново с уточнението, че не е нито укор, нито похвала, а скромен опит за анализ.
Като развитие на сюжета - мога да споделя, че началото бързо ни ориентира в тематиката и основните проблеми, макар части от разкритията да са оставени за поетапното им откриване по-нататък. Освен горкия сокол, разбира се и мъжете от семейството са поставени в противовес като антагонист, но сякаш не само бащата, а самото закостеняло общество ще е нагърбено да изиграе тази роля. Постигнатият определен моментум през първите 2/3 ... или, ако ще е по-тематично да кажа първите 3/4 от книгата, за мен леко се разтваря в последната 1/3 (или 1/4, все пак да не го обръщаме на математика) част и от завършекът ... развръзка, епилог ми се искаше повече.
Като цяло ми се искаше повече, защото историята сама по себе си е интересна. Стилът и изказът е достатъчно изгладен, твърде четивен. Може би, аз съм крив, но ми се искаше повече подробности - за обичаите, за реакциите и гледните точки на останалите замесени лица, за случващото се след кулминацията. Т.е. дори два, или дори три пъти повече обем биха били все така интересни за мен и все така четивни. Вероятно аз съм крив, но ми се иска винаги да усещам едно приземяване в прозата, която стои солидно, ако е на солидна почва. За разлика от поезията, която има нужда само да хване искрата на момента и може да черпи енергия дори от въздуха над главите ни.
P.S.
Една от малкото книги, които съм и чел и слушал. Мисля, че няма да сбъркате, който и вариант да предпочетете.
Read
March 30, 2018Книга за ценители - в двуякото значение. Чете се бързо, повествованието се плъзга между проза и поезия. В киното има един фундаментален въпрос "Кое е по-важно: сценарият или режисьорът?", който въпрос бих отнесъл в литературата така: "Кое е по-важно: стилът или историята?". В "Името ми е Червен" Орхан Памук дава много ясен и хубав отговор! Съзират се наченки на стилово писане, но ми бяха дежавю... текстът ми напомняше на рус��инята Елена Чижова - тя пише така мрачно, тъжно, подтискащо... В случая на мен историята ми куцаше - прекалено е интересна, за да бъде с такива, буквално краски, щрихована, в толкова кратка форма. Подобен сюжет заслужава пищен, балкански роман - нещо като от Миленко Йергович, например, тъй като фактът, че всичко това съществува до ден днешен, е интересно, в целия си примитивизъм. Разказва се за жени в Албания, които се отричат от женското си, за да станат мъже.
February 17, 2023
Emocjonalna wyprawa w rytm pieśni stworzonej przez autorkę. Takie strumienie myśli, taką poetyckość, taki dobór tematyki cenię! To powieść, którą należy przeczytać na jednym wdechu, by potem zostać z pobudzonymi myślami i chaosem w sercu.
May 28, 2020
"Домът е там, където ти отрежат крилата."
April 6, 2018
“Остайница“ е книга-експеримент. Интересен и неочакван. Въпреки ширещото се мнение, че е писана като поток на съзнанието, всъщност не иде реч за това. Книгата е театрален монолог, среща на три жанра – проза, поезия и в най-голяма степен монологичен драматичен пърформанс.
На това се дължи и нестандартното решение на Рене Карабаш да лиши изреченията на героинята си от главни букви и точки. На сцена тези езикови правила винаги са условни, изреченията се чуват в интонацията на актьора. А тази книга всъщност е сцена, на която се разиграва моноспектакъл. Тя всъщност се и чете за толкова време, колкото се играе една пиеса – най-много за два-три часа.
Историята на жената, приела да стане мъж по Кануна, стария албански неписан закон, е интересна и сама по себе си, и в интерпретацията на Рене Карабаш. Особено днес, когато разговорът за преливането на социалните роли на мъжа и жената не стихва, това е важен ъгъл за изследване на този феномен.
Първият роман на Ирена Иванова, многопрофилен артист с псевдонима Рене Карабаш, е отражение на личността ѝ, която очевидно е отдадена на търсене на перфектния артистичен език. Поет, актриса, пърформанс изпълнител, автор на арт-инсталации, режисьор – тя е вплела себе си в изкуството, без да ограничава жанровете и видовете, в които се изявява.
И понеже талантът ѝ е безспорен, ще се опитам да очертая по-скоро проблематичните страни на книгата. Добрите всеки може да ги открие сам – те са видими с просто око.
На първо място сюжетът на нестандартния като форма роман е на ръба на драматичното клише, при това с прекалено много драматизъм в основата. В една и съща история са вплетени едновременно изнасилване, смяна на социалния пол, любовна връзка между момичета в патриархално общество, брат-хомосексуалист, насилие над жени, изяден близнак в утробата, кървава вендета, братско предателство, намерена любов, изгубена любов, отново намерена любов. Всичко това в 159 страници. Твърде сгъстено е като сюжетно насищане, затова е жертвана дълбочината. Читателят се усеща пренаситен от трагичните обрати на съдбата, втрещен от зрелището, далеч от самоидентификацияга и катарзиса.
Добрият усет за театралност и най-вече за мизансцен прикрива недостига на пъстрота и богатство в езика. Всъщност сгъстеният наратив също допринася за това. Самият факт, че авторката е извела като уточнение под линия, че гуслар значи човек, който свири на гусла, показва недоверие към лексикалното богатство на читателя. И това се е отразило на езика на книгата.
Има сюжетни компромиси, които биха могли да бъдат избегнати, ако Карабаш не се беше опитала да вкара толкова много колизии. Няма как във втори месец на бременност, при това преди 80-е, да бъде ясен полът на бебето – нито видеозонът е бил популярен тогава, особено в социалистическа изостанала Албания, нито изобщо някой някога може да разпознае пола на бебето преди края на първия триместър. А това е твърде ключово за сюжета, за да бъде подминато снизходително.
Дребни детайли не пасват един с друг – например езика на общуване в софийската болница между неграмотна албанка и бъбрива българска бабичка.
Все пак искам да завърша позитивно, защото оценката ми за тази книга в никакъв случай не е негативна. Харесвам езиковия експеримент, прехвърлил драматичните похвати в територията на романа. Харесва ми нестандартната тема за остайниците. Харесва ми ритъмът, в който чувам човешка жива реч.
Определено е книга, която си струва да се прочете.
На това се дължи и нестандартното решение на Рене Карабаш да лиши изреченията на героинята си от главни букви и точки. На сцена тези езикови правила винаги са условни, изреченията се чуват в интонацията на актьора. А тази книга всъщност е сцена, на която се разиграва моноспектакъл. Тя всъщност се и чете за толкова време, колкото се играе една пиеса – най-много за два-три часа.
Историята на жената, приела да стане мъж по Кануна, стария албански неписан закон, е интересна и сама по себе си, и в интерпретацията на Рене Карабаш. Особено днес, когато разговорът за преливането на социалните роли на мъжа и жената не стихва, това е важен ъгъл за изследване на този феномен.
Първият роман на Ирена Иванова, многопрофилен артист с псевдонима Рене Карабаш, е отражение на личността ѝ, която очевидно е отдадена на търсене на перфектния артистичен език. Поет, актриса, пърформанс изпълнител, автор на арт-инсталации, режисьор – тя е вплела себе си в изкуството, без да ограничава жанровете и видовете, в които се изявява.
И понеже талантът ѝ е безспорен, ще се опитам да очертая по-скоро проблематичните страни на книгата. Добрите всеки може да ги открие сам – те са видими с просто око.
На първо място сюжетът на нестандартния като форма роман е на ръба на драматичното клише, при това с прекалено много драматизъм в основата. В една и съща история са вплетени едновременно изнасилване, смяна на социалния пол, любовна връзка между момичета в патриархално общество, брат-хомосексуалист, насилие над жени, изяден близнак в утробата, кървава вендета, братско предателство, намерена любов, изгубена любов, отново намерена любов. Всичко това в 159 страници. Твърде сгъстено е като сюжетно насищане, затова е жертвана дълбочината. Читателят се усеща пренаситен от трагичните обрати на съдбата, втрещен от зрелището, далеч от самоидентификацияга и катарзиса.
Добрият усет за театралност и най-вече за мизансцен прикрива недостига на пъстрота и богатство в езика. Всъщност сгъстеният наратив също допринася за това. Самият факт, че авторката е извела като уточнение под линия, че гуслар значи човек, който свири на гусла, показва недоверие към лексикалното богатство на читателя. И това се е отразило на езика на книгата.
Има сюжетни компромиси, които биха могли да бъдат избегнати, ако Карабаш не се беше опитала да вкара толкова много колизии. Няма как във втори месец на бременност, при това преди 80-е, да бъде ясен полът на бебето – нито видеозонът е бил популярен тогава, особено в социалистическа изостанала Албания, нито изобщо някой някога може да разпознае пола на бебето преди края на първия триместър. А това е твърде ключово за сюжета, за да бъде подминато снизходително.
Дребни детайли не пасват един с друг – например езика на общуване в софийската болница между неграмотна албанка и бъбрива българска бабичка.
Все пак искам да завърша позитивно, защото оценката ми за тази книга в никакъв случай не е негативна. Харесвам езиковия експеримент, прехвърлил драматичните похвати в територията на романа. Харесва ми нестандартната тема за остайниците. Харесва ми ритъмът, в който чувам човешка жива реч.
Определено е книга, която си струва да се прочете.
May 20, 2025
Έχω δυο παιδιά κι ένα κορίτσι, έλεγαν κάποτε οι γονείς, το κάποτε ζει στο τώρα, δε φεύγει ποτέ στην πραγματικότητα, το κουβαλάς μέσα σου.
Στις Αλβανικές Άλπεις η Μπεκιά είναι η τελευταία Ορκισμένη Παρθένα. Πάντα ήθελε να είναι το παλικάρι του μπαμπά, αυτό άκουγε απ’ την κοιλιά της μάνας της, αυτό έγινε. Η επιλογή ήταν ξεκάθαρη, ή κανονισμένος γάμος και θάνατος ή όρκος στους νόμους του Κανούν και ζωή. Όσο μένει γυναίκα, αξίζει όσο είκοσι βουβάλια. Ζωή αντρίκια καλύτερα, με παντελόνια, κομμένο μαλλί, ξυραφάκι, ξίδια στο καφενείο, με αντιπαλότητες και μπέσα, με νέο όνομα.
Τον λένε πλέον Μάτια και είναι το παλικάρι του μπαμπά και σύμφωνα με τους νόμους του Κανούν, είναι χρέος του να διατηρεί το σπιτικό και να υποδεχτεί σε γεύμα τον φονιά του πατέρα του. Όλοι οι άντρες είναι σκληροί, βίαιοι. Και ο Μάτια προσπαθεί πολύ γίνει ένας απ’ αυτούς, όμως στην καρδιά του υπάρχει κάτι μαλακό και εύπλαστο. Ένα μυστικό όπως η αγάπη, η αγάπη για έναν άλλον άνθρωπο, κάτι που μπορεί να σε σκοτώσει.
Οι αναμνήσεις, τα θαμμένα συναισθήματα και μερικά γράμματα θα σημάνουν την αφετηρία της απελευθέρωσης της.
Η συγγραφέας με μια μινιμαλιστική λυρικότητα, έτσι μόνο μπορώ να την σκεφτώ, ψυχογραφεί μια γυναίκα που απαρνήθηκε τον εαυτό της για να ζήσει ανεξάρτητη και ελεύθερη αλλά στην πραγματικότητα πιο φυλακισμένη από ποτέ. Μεγάλο ενδιαφέρον η μελέτη του Κανούν και οι παραδόσεις που ακολουθούνται σε μέρη της γειτονικής Αλβανίας, υπάρχουν ακόμα βεντέτες που ζεματάνε και οικογένειες που κρύβονται γιατί «το αίμα ξεπλένεται με αίμα», υπάρχουν άρθρα που το επιβεβαιώνουν.
Θα προτιμούσα λιγότερες επαναλήψεις φράσεων και περισσότερη ιστορική κάλυψη του εθιμικού δικαίου των Ορκισμένων γυναικών γιατί βρήκα μία σε φωτογραφία, έδειχνε σκληρή και ατρόμητη, τίποτα όμως δεν έσβηνε το φως της, όσο κι αν προσπαθούσαν να της το πάρουν και ξέρω γιατί.
Οι προγόνισσες μας πάντα θα ζουν μέσα μας, τις κουβαλάμε στο στέρνο και τις απελευθερώνουμε με τον τρόπο που επιλέγουμε να ζούμε και να αντιστεκόμαστε.
Στις Αλβανικές Άλπεις η Μπεκιά είναι η τελευταία Ορκισμένη Παρθένα. Πάντα ήθελε να είναι το παλικάρι του μπαμπά, αυτό άκουγε απ’ την κοιλιά της μάνας της, αυτό έγινε. Η επιλογή ήταν ξεκάθαρη, ή κανονισμένος γάμος και θάνατος ή όρκος στους νόμους του Κανούν και ζωή. Όσο μένει γυναίκα, αξίζει όσο είκοσι βουβάλια. Ζωή αντρίκια καλύτερα, με παντελόνια, κομμένο μαλλί, ξυραφάκι, ξίδια στο καφενείο, με αντιπαλότητες και μπέσα, με νέο όνομα.
Τον λένε πλέον Μάτια και είναι το παλικάρι του μπαμπά και σύμφωνα με τους νόμους του Κανούν, είναι χρέος του να διατηρεί το σπιτικό και να υποδεχτεί σε γεύμα τον φονιά του πατέρα του. Όλοι οι άντρες είναι σκληροί, βίαιοι. Και ο Μάτια προσπαθεί πολύ γίνει ένας απ’ αυτούς, όμως στην καρδιά του υπάρχει κάτι μαλακό και εύπλαστο. Ένα μυστικό όπως η αγάπη, η αγάπη για έναν άλλον άνθρωπο, κάτι που μπορεί να σε σκοτώσει.
Οι αναμνήσεις, τα θαμμένα συναισθήματα και μερικά γράμματα θα σημάνουν την αφετηρία της απελευθέρωσης της.
Η συγγραφέας με μια μινιμαλιστική λυρικότητα, έτσι μόνο μπορώ να την σκεφτώ, ψυχογραφεί μια γυναίκα που απαρνήθηκε τον εαυτό της για να ζήσει ανεξάρτητη και ελεύθερη αλλά στην πραγματικότητα πιο φυλακισμένη από ποτέ. Μεγάλο ενδιαφέρον η μελέτη του Κανούν και οι παραδόσεις που ακολουθούνται σε μέρη της γειτονικής Αλβανίας, υπάρχουν ακόμα βεντέτες που ζεματάνε και οικογένειες που κρύβονται γιατί «το αίμα ξεπλένεται με αίμα», υπάρχουν άρθρα που το επιβεβαιώνουν.
Θα προτιμούσα λιγότερες επαναλήψεις φράσεων και περισσότερη ιστορική κάλυψη του εθιμικού δικαίου των Ορκισμένων γυναικών γιατί βρήκα μία σε φωτογραφία, έδειχνε σκληρή και ατρόμητη, τίποτα όμως δεν έσβηνε το φως της, όσο κι αν προσπαθούσαν να της το πάρουν και ξέρω γιατί.
Οι προγόνισσες μας πάντα θα ζουν μέσα μας, τις κουβαλάμε στο στέρνο και τις απελευθερώνουμε με τον τρόπο που επιλέγουμε να ζούμε και να αντιστεκόμαστε.
January 27, 2026
A brief and beautifully written tale of loss, of yearning, and of futile sacrifice.
Managing to be both ancient and contemporary, it’s an absolutely fascinating look at a village still operating under medieval customary laws. This world is filled with blood feuds that ricochet from family to family until all male members have been killed and sworn virgins who are given the rights of men in exchange for their celibacy. If there had been no marks of time, I would have sworn this book took place centuries ago, but letters from the narrator’s runaway brother jarringly mark the year as 2017.
In this village and under this law, decisions have consequences that reverberate beyond oneself, having the potential to set into motion a never ending cascade of grief and loss, all in the name of pride and honor.
Karabash’s writing is in great hands with Angel who maintains the poetry and passion in her translation, effectively employing repetition and a prose that, though sparse, still conveys all of the emotion and heartbreak of the story. The reader enters a trance-like state as the words flow without pause, with no resting place it’s easy to wolf this book down in one sitting.
Though haunting and atmospheric throughout, Karabash surprises the reader with a happy ending.
Managing to be both ancient and contemporary, it’s an absolutely fascinating look at a village still operating under medieval customary laws. This world is filled with blood feuds that ricochet from family to family until all male members have been killed and sworn virgins who are given the rights of men in exchange for their celibacy. If there had been no marks of time, I would have sworn this book took place centuries ago, but letters from the narrator’s runaway brother jarringly mark the year as 2017.
In this village and under this law, decisions have consequences that reverberate beyond oneself, having the potential to set into motion a never ending cascade of grief and loss, all in the name of pride and honor.
Karabash’s writing is in great hands with Angel who maintains the poetry and passion in her translation, effectively employing repetition and a prose that, though sparse, still conveys all of the emotion and heartbreak of the story. The reader enters a trance-like state as the words flow without pause, with no resting place it’s easy to wolf this book down in one sitting.
Though haunting and atmospheric throughout, Karabash surprises the reader with a happy ending.
February 11, 2023
4,5
dom jest tam, gdzie ci obcięto skrzydła
Dla takich książek czytam.
Ogromnie podobało mi się to, że historia i dialogi są wprowadzane za pomocą przecinków (tylko i wyłącznie), a powtarzające się elementy tworzyły coś w rodzaju echa. Dawno nie czytałam tak interesującej formy przedstawienia fabuły, gdzie bohaterowie i wydarzenia zacierają się, plączą, zlewają, a ty jako czytelnik zupełnie przepadasz w tym pozornym chaosie.
dom jest tam, gdzie ci obcięto skrzydła
Dla takich książek czytam.
Ogromnie podobało mi się to, że historia i dialogi są wprowadzane za pomocą przecinków (tylko i wyłącznie), a powtarzające się elementy tworzyły coś w rodzaju echa. Dawno nie czytałam tak interesującej formy przedstawienia fabuły, gdzie bohaterowie i wydarzenia zacierają się, plączą, zlewają, a ty jako czytelnik zupełnie przepadasz w tym pozornym chaosie.
March 15, 2023
bardzo mocna książka, dla mnie była trudna ale zdecydowanie warta przeczytania
February 24, 2026
Този "роман" ми достави една голяма еклектична доза за месеци напред, защото, боже мой, не знаех нищо за книгата и стилът, който се крие вътре!😯
Липсата на пряка реч, разлятата поезия из страниците и смелата тема просто заковават вниманието на читателя!
Ако някой иска да знае с няколко думи за какво иде реч в книгата – достатъчно е само да провери значението на думата "остайница" и ще му светне за тежестта, която носи книгата...😓
Липсата на пряка реч, разлятата поезия из страниците и смелата тема просто заковават вниманието на читателя!
Ако някой иска да знае с няколко думи за какво иде реч в книгата – достатъчно е само да провери значението на думата "остайница" и ще му светне за тежестта, която носи книгата...😓
November 26, 2020
"Остайница" на Рене Карабаш е събитие. И искам така да говоря за нея. "Остайница" беше за мен едно много спонтанно решение, което взех след "Потрет в сепия" и ще остане завинаги едно много емоционално преживяване. Може би, защото така е написана - със задъхващата нужда да споделиш сърцето си.
Тя е остайницата. Тя е жената, която е избрала повече да не бъде жена. Тя е тази, която е избрала да бъде мъж. Да бъде водач. Да бъде свободна. Да бъде самотна. Да не сподели ник��га с никого себе си. Толкова много се крие в избора да бъде Остайница. Повече дори. Тя е последната по рода си. И това е едновременно прекрасно и много тъжно. Но не мога да ви кажа защо. За да го направя, трябва да ви я преразкажа. А такава история не се преразказва на кратко, тя се чете, от край до край. Толкова е кратка, емоционална и дейна, че преразказвайки я, човек рискува да пропусне някой дребен детайл, който обаче е толкова важен, че променя цялостното възприеятие за историята. Всичко в тази книга е важно, всяка думичка, всяко дейтсвие, всеки отказ и съгласие, всяка въздишка и всяко проскърцване със зъбите. Толкова е малка, че не можеш да си позволиш да пропуснеш дори един дъх.
Коя е Остайницата всъщност? Според Кануна на Леке Дукагини, всяка жена преди да се задоми има право да поиска да стане Остайница. Да добие статута на мъж за своите хора. Режат косите й, изгарят роклите й, остава девствена и чиста завинаги. Бездетна. Самотна. Но има свобода.Там в тази земя, сред тези хора, които живеят според Кануна, да си жена е нищо, просто цена във волове и утроба за разплод. Остайницата обаче е друго. Тя е мъж. Тя може да прави всичко, което правят мъжете. Да пие, да пуши, да търгува, да притежава имущество, да се изказва, да бъде чута. Пълната свобода на живота. Да вземеш такова решение обаче не е леко. Да го следваш още по-малко.
Разказва Тя, Отсйницата. Тази, която е загубила всичко. Последната Остайница. Думите се изливат право от сърцето и ума си, разхвъляни, сурови, нешлифовани, необмислени в безспирен поток от преплитащи се емоционални бързеи и мисли. Остайницата има всичко и нищо. Тя е загубила всичко и спечелила най-ценното. Защото не може да имаш и двете едновременно. Едното е цената за другото. Остайницата е избрала. Но нейният избор не толкова простичък. Да плати цената не е достатъчно. И други трябва да платят цената. Защото да станеш Остайница е скъпо. Ценно. Да станеш мъж. Да станеш жена е лесно. Нищо не се иска. Раждаш се е толкова, нищо важно, нищо смислено няма в теб. Нищо ценно. Но да станеш мъж в едно дълбоко патриархално общество е скъпо. Много скъпо.
Всички плащат цената. И момичето се преръща в мъж. Сега Остайницата говори. И не премълчава нищо. Защото тя вече е свободна, мъж е. Може да говори, може да каже каквото иска. А и е последната Остайница. Сама живее, какво значение има какво ще каже, кой ще я чуе. Кой ще я одумва.
Сурови закони в сурова земя. Традиции, които разказват пвоече за смъртта отколкото за живота. Това е Кануна и ако си се родил, там където Канунът властва, трябва да следваш неговите правила, колкото и да са жестоки те. Път винаги има. Избор също. Залужава ли си цената? Винаги това е въпросът. Можем ли да я платим?
http://readersense.blogspot.com/2020/...
Тя е остайницата. Тя е жената, която е избрала повече да не бъде жена. Тя е тази, която е избрала да бъде мъж. Да бъде водач. Да бъде свободна. Да бъде самотна. Да не сподели ник��га с никого себе си. Толкова много се крие в избора да бъде Остайница. Повече дори. Тя е последната по рода си. И това е едновременно прекрасно и много тъжно. Но не мога да ви кажа защо. За да го направя, трябва да ви я преразкажа. А такава история не се преразказва на кратко, тя се чете, от край до край. Толкова е кратка, емоционална и дейна, че преразказвайки я, човек рискува да пропусне някой дребен детайл, който обаче е толкова важен, че променя цялостното възприеятие за историята. Всичко в тази книга е важно, всяка думичка, всяко дейтсвие, всеки отказ и съгласие, всяка въздишка и всяко проскърцване със зъбите. Толкова е малка, че не можеш да си позволиш да пропуснеш дори един дъх.
Коя е Остайницата всъщност? Според Кануна на Леке Дукагини, всяка жена преди да се задоми има право да поиска да стане Остайница. Да добие статута на мъж за своите хора. Режат косите й, изгарят роклите й, остава девствена и чиста завинаги. Бездетна. Самотна. Но има свобода.Там в тази земя, сред тези хора, които живеят според Кануна, да си жена е нищо, просто цена във волове и утроба за разплод. Остайницата обаче е друго. Тя е мъж. Тя може да прави всичко, което правят мъжете. Да пие, да пуши, да търгува, да притежава имущество, да се изказва, да бъде чута. Пълната свобода на живота. Да вземеш такова решение обаче не е леко. Да го следваш още по-малко.
Разказва Тя, Отсйницата. Тази, която е загубила всичко. Последната Остайница. Думите се изливат право от сърцето и ума си, разхвъляни, сурови, нешлифовани, необмислени в безспирен поток от преплитащи се емоционални бързеи и мисли. Остайницата има всичко и нищо. Тя е загубила всичко и спечелила най-ценното. Защото не може да имаш и двете едновременно. Едното е цената за другото. Остайницата е избрала. Но нейният избор не толкова простичък. Да плати цената не е достатъчно. И други трябва да платят цената. Защото да станеш Остайница е скъпо. Ценно. Да станеш мъж. Да станеш жена е лесно. Нищо не се иска. Раждаш се е толкова, нищо важно, нищо смислено няма в теб. Нищо ценно. Но да станеш мъж в едно дълбоко патриархално общество е скъпо. Много скъпо.
Всички плащат цената. И момичето се преръща в мъж. Сега Остайницата говори. И не премълчава нищо. Защото тя вече е свободна, мъж е. Може да говори, може да каже каквото иска. А и е последната Остайница. Сама живее, какво значение има какво ще каже, кой ще я чуе. Кой ще я одумва.
Сурови закони в сурова земя. Традиции, които разказват пвоече за смъртта отколкото за живота. Това е Кануна и ако си се родил, там където Канунът властва, трябва да следваш неговите правила, колкото и да са жестоки те. Път винаги има. Избор също. Залужава ли си цената? Винаги това е въпросът. Можем ли да я платим?
http://readersense.blogspot.com/2020/...
February 4, 2022
1. Най-добрите книги на Goodreads и всички посредствени препоръки в BookTok пасти да ядат!
2. Имам нужда да говоря с някой за тази книга!
3. Имам между да слушам повече за тази книга!
4. Имам нужда да прочете тази книга!
5. Имам нужда от време да осмисля всичко, което прочетох.
2. Имам нужда да говоря с някой за тази книга!
3. Имам между да слушам повече за тази книга!
4. Имам нужда да прочете тази книга!
5. Имам нужда от време да осмисля всичко, което прочетох.
February 24, 2026
Мрачна и тягостна история за живота и обичаите в Албанските Проклетии.
Живот, подчинен на Кануна - жестока система от норми и правила, прилагани от векове по тези земи.
Интересна, различна, засмукваща със сюжета си история. Хареса ми!
Живот, подчинен на Кануна - жестока система от норми и правила, прилагани от векове по тези земи.
Интересна, различна, засмукваща със сюжета си история. Хареса ми!
Displaying 1 - 30 of 436 reviews