Сънувани

by Владимир Левчев

Разказите в тази книга не са автобиографични, нито биографични. Могат просто да се четат като хроника за времето и мястото на своите герои. Действието се развива в България по време на комунизма, където авторът е живял през първите 32 години на живота си, както и в САЩ, където е живял в последното десетилетие на този век. Има и разкази - сънища. Те са една друга хроника...

164 pages, Paperback

First published January 1, 2014

About the author

Владимир Левчев е роден на 17.10.1957 г. в София. Завършва английска гимназия и изкуствознание в Художествената академия. Работи като редактор и преводач на поезия в издателство „Народна култура“ от 1982 до 1990 г. Oт януари 1989 г. издава забраненото тогава списание „Глас“. След 1990 г. е зам.-главен редактор на „Литературен вестник“. През 1994 г. години заминава за САЩ, където преподава литература и творческо писане в няколко университета. Oт есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград.

Владимир Левчев е автор е на 13 стихосбирки, два романа – „Крали Марко: Балканският принц“ и „2084-та“, както и множество статии на културни и политически теми. Има три книги, издадени в САЩ.

По време на дългогодишния си престой във Вашингтон Владимир Левчев се запознава в дълбочина с тайните на масонството.

Reviews

[Emilia Mirazchiyska · Rating 4 out of 5]

„Сънувани“ – книгата с разкази на Владимир Левчев ще изненада читателя си със своята откровеност и непрестореност, с които сме свикнали да свързваме поезията. Авторът използва третоличното повествование в повечето от разказите, за да разгърне една хроника на времето, в което е живял в България и в Америка. На задната корицата е написано, че „разказите в тази книга не са автобиографични, нито биографични“, но това може да се чете и като „всяка прилика с действителни лица и събития“ е случайна. Чисто условно е това изречение, и е излишно да се обсъжда биографизма, защото актът на писане и заниманията с литература сами по себе си превръщат реалния жизнен опит и исторически материал във фикция, дори когато се използват действителни събития и лични спомени.

Първият, въвеждащият разказ в книгата, „Астероид“ е написан в първо лице и започва така: „Сънувах странен сън. Лежа сам на един малък астероид: гладка скала с форма на продълговат картоф“.

После четем историите за един мъж, с вариращи имена и през спиралата на съня, която най-отчетливо се завърта в сънния разказ от пет части (или пет сънища) „Някой ни сънува“ с епиграф от „Бурята“ на Шекспир: „Направени сме ние/ от сънища и сън отвред обгръща/ тоз малък наш живот…“, стигаме и до последния разказ, наречен „Краят на съня“. Този последен разказ, в книгата, тръгва с третолично повествование, но в него авторът ни разкрива, че Слав, с чието отпътуване със самолета над океана за Америка започва разказа, е и Стефан и Стилян, и мъжа, чийто полет за Америка навярно сънува Светослав в лагера в Ловеч, в началото на 60-те, от разказа „What a difference a day made”. Азът вече е той, и този той е само сън, различни сънища, в които имената на мъжа в разказите в „Сънувани“ са Слав, Стефан, Стилян, Светослав. „А може би самият аз съм сън и всички те сънуват мен?“, ни пита авторът, за да добави след едно многоточие и финала на книгата: „Време им е да се събудят. И да разберат, че всички сме Едно.“

Темата за съня и сънуването не е нова за Владимир Левчев, той има една поетична книга, озаглавена „Кой сънува моя живот?“ и сам ни е дал много ключове как да интерпретираме тази тема в различните му стихове и разкази.

Нека сега разгледаме разказите в книгата „Сънувани“ и мъжа в тях.

Със Стефан от разказа „Съседи“ се озоваваме в началото на 80-те години на ХХ век в София, в първата му квартира – стая под наем в една къща. Той е наел тази квартира, за да бъде самостоятелен, с намерението да прекарва там времето си със своята приятелка, но още преди да се нанесе в стаята е изоставен от тази приятелка и компания му прави дружелюбния съсед бояджия, който живее в една стая с майка си в същата къща.

В разказа „На всеки километър“ опознаваме Стефан и приятелите му от гимназията, с които развиват революционна дейност. Междувременно Владимир Левчев ни разказва и историята с първото му гадже. Първото гадже на Стефан, разбира се.

В следващия разказ „Плач и скърцане със зъби“ Стефан пише дипломната си работа, с която е ужасно закъснял, опитва се да работи по нея в апартамента на родителите си, излиза да се разведри и се натъква на един човек, който не си спомня въобще да познава. Този тип го кани да пият да пият по едно, за да му пробута свой ръкопис, който Стефан да даде на баща си.

В следващия разказ „Лошо пътуване“ (О, защо заглавието не е на английски Bad Trip?) Стефан вече е женен и е на гости, със съпругата си Анна, в дома на приятел, където тримата пушат хашиш. (По някаква случайност отворих първо този разказ и той така ме изненада и очарова, че още същата вечер прочетох всичките разкази от първата част на книгата „Тогава“.)

Стефан се появява отново в още един разказ „Изгорелият младежки театър“, с който започва втората част на книгата „По-късно“, в който първо сънува, а в късния следобед разбира за смъртта на Анна, първата си съпруга, с която, ние читателите, сме почти сигурни, че Стефан ще се раздели, след като сме прочели разказа „Лошо пътуване“ (Да, определено мисля, че заглавието трябваше да е на английски – Bad Trip).

Мъжът в следващия „американски“ разказ „Жизел“ е Стилян, компютърен специалист, установил се в Америка, където работи като продавач в деликатесен магазин, и за неговата история с една мулатка от Вашингтон, която се появява в живота му през виртуалното пространство.

Мъжът в следващия (също толкова дълъг) разказ е Слав - българин, приобщен към една калифорнийска секта, чието обиталище се нарича „Лагера“. Особен разказ е това, остава някакво усещане за фантастика и мистика, не ми иска да го разказвам, но финалът му е озадачаващ като сън.

Кой обаче е мъжът в разказа „Зараза“, където повествованието изненадващо се води в първо лице? Този разказ ми е особено скъп, първото му изречение е: „Безцелното скитане по градските улици беше мой свещен ритуал“.

Съжалявам, че към заглавията на някои от разказите в книгата са добавени години. Те задават времевия контекст и спомагат читателите да се ориентират за евентуалната година на написването им, но ни лишават от възможността да направим интелектуалното усилие при четенето и разположим сами разказите в годините преди и след 10 ноември 1989, преди и след интернет и технологичната революция.

(Този мой отзив е публикуван в сайта "Културни новини")

[Мартин Христов · Rating 5 out of 5]

Сънувани ли сме... Или сме сънували... Животът не спира, няма да спре, поне още няколкостотин години, според оптимистичните прогнози. Или дори и по-малко да са, ние няма да сме доживели края на света. Но героите на Владимир-Левчевите разкази доживяват края на мечтата, края на съня, края на живота, на непрестанното будуване в готовност да сме в услуга – на света, на себе си, на други, да прокараме пътеката на живота, да намерим смисъла на битието.
Отдавна книга с разкази не ме е вълнувала така. Събрани са и по-стари, и по-нови парчета, има и писани специално за това издание. Подредбата е концептуална, градацията е неизбежна, космическият завършек също... Може би бъдещето на човечеството е погребано в Космоса, може би... в самите нас.