Това е книга, която разказва една различна история за Балканската война. В нея няма да прочетете за победи и бойна слава, а за доблестта на обикновения войник и за няколко жени, пристигнали отдалеч, за да лекуват и спасяват животи.
„Войната и жените“ представя за първи път на български език спомените на две англичанки, участнички в изцяло женска санитарна мисия, която пристига в Лозенград през ноември 1912 г.
Първата част включва мемоарната книга War and Women на Мейбъл Анни Сент Клеър Стобарт, в която тя разказва за организирането на мисията, трудния път през Източна Тракия и разгръщането на болничната дейност.
Втората част, озаглавена Sketched in War Time, съдържа десет очерка на д-р Елиът Джеси Рамсботам-Панчева, една от трите лекарки в мисията. В тях авторката улавя кратки, но ярки картини от ежедневието и предизвикателствата на лекарската професия във военно време.
Книгата показва човешките истории зад сухата статистика и ни припомня за саможертвата и страданието на над 50 000 български войници, ранени по време на Балканската война.
Много откровено и практично написан разказ. Първата и по-голяма част от "Войната и жените" се състои от книгата, със същото име, написана от Мейбъл Сен Клеър Стобарт с цел излагане на аргумент и съответните доказателства в негова полза, че жените имат място в Националаната отбрана и Териториалната армия на Великобритания. Философските, но и логично-практични съждения на Стобарт са също толкова интересни и увлекателни за четене, колкото разказа ѝ за изпълненото с премеждия пътуване на Конвоя до Кирк Килисе и разгръщането на болничната му дейност там. Правят впечатление напреничавите ѝ виждания, както и някои доста странно звучащи в съвременен контекст аргументи в тяхна подкрепа. Стобарт е много практичен феминист, с ясна визия за ролята на жената и какво налага промяната ѝ. Неделима част от тези и виждания е и разбирането, че войната - преди привидно необходимо зло, което изважда на показ доблестта на мъжа - е всъщност един провал на човека и загуба на човещината.
И за първи път осъзнах мрачната действителност, която впоследствие често ми се демонстрираше - че един от най-жестоките резултати от войните, които мъжете налагат един на друг, е страданието на жените и децата. [...] Войните никога няма да спрат, докато жените - все едно на каква цена - не бъдат допуснати зад завесата [...].
Едно интересно твърдение, нелишено от логика, но, както можем да оценим от съвременна гледна точка, не лесно за осъществяване: Ако половината парични суми, давани от човека за унищожение на човека, бяха употребени за изобретяването на средства за разбирателство между човеците, желанието за взаимно унищожение сигурно отдавна би изчезнало. Периодът на Вавилонската кула - периодът на бъркотия от езици и идеи - не трая ли достатъчно дълго?
...но кога това "изпитание чрез сражение" също ще започне да се счита за анахронизъм от нашето човечество на Двадесетия век и кога ли ще бъде споменавано и припомняно само като традиция от първобитни времена[...]?
Длъжни сме да признаем, че войната е непоправимо зло. Длъжни сме да заклеймим животинските ужаси и несправедливостите, на които войната подлага човешките същества. Длъжни сме да престанем да оплакваме войната като Трагедия - трябва да я заклеймим като Престъпление.
Модерна звучи и заради своята деятелност - вместо да обсъжда машабни проблеми, които никой разговор не може да разреши еднозначно, тя предпочита да хвърля усилия в обозрими начинания и усърдна работа с ясна цел.
Тайната на това да бъдеш полезен не се крие в желанието да чакаш тази, онази или трета конкретна задача да се очертае пред теб, а в отношението към всяка задача като към работа, която трябва да се свърши.
Хареса ми безпристрастната оценка на политическата обстановка, както и на характера на българите, който тя много неподправено хвали, без излишен патос и винаги с примери. ...от своя страна нашите собствени лекарки и сестри потвърждаваха [...], че що се отнася до учтивост, почит и благодарност, няма пациенти, по-добри от българските войници селяни.
Българският селянин, макар че като войник се дказа равностоен на най-добрите войници на Европа, не се биеше от страст към обработваема земя, нито от любов към битката; а беше изтласкан от бърлогата си от Идеал; успя да издържи в отвратителните окопи благодарение на Идеал; заостряше щика си на Идеал.
Никой, който добре познава характера на българите, няма да повярва, че те са способни да подправят идеала си или да се откажат от идеал, към който са се стремили. А че с се стремили към идеала на Свободата и към превъплъщение от мрака на установената тирания към светлината на националното самосъзнание, е вярно [...]
Може би най-въздействащия епизод е срещата ѝ с ген. Георги Вазов.
Краткият дневник на лекарката Елиът Рамсботам-Панчева пък е сбор от разнообразни, донякъде хаотични, но силни впечатления. Той изглежда повече в служба на спомените и вълненията на лекарката, отколкото на конкретна теза или аргумент, и е интересен основно с живописните образи на пациентие и малките подрооности от медицинската дейност.