What do you think?
Rate this book
Huryska
Powieść uhonorowana Nagrodą Goncourtów 2024.
Aube musi zmierzyć się z pamięcią o algierskiej wojnie o niepodległość, której nie doświadczyła, i zapomnieć o wojnie domowej z lat dziewięćdziesiątych XX wieku, której padła ofiarą. Młoda dziewczyna, prowadząca zakład fryzjerski w Oranie, nosi w sobie brzemię dławionej i wypieranej pamięci zbiorowej. Tragiczne wydarzenia odcisnęły trwały ślad na jej ciele i zdrowiu – ma bliznę na szyi i zniszczone struny głosowe.
Dziewczyna marzy o odzyskaniu głosu, by opowiedzieć o okropnościach wojny i niemożliwości spełnienia się w patriarchalnym społeczeństwie, jednak swą historię może wyjawić tylko córce, którą nosi w łonie. Ale czy ma prawo zachować ciążę i urodzić dziecko? Aube postanawia udać się do swojej rodzinnej wioski Had Chekala, gdzie wszystko się zaczęło i gdzie być może zmarli odpowiedzą na jej pytania.
Kamel Daoud przejmująco opowiada o kraju, który zamyka usta każdemu, kto odważy się poruszyć temat wojny domowej, przybliżając czytelnikom „czarną dekadę” – czas naznaczony krwawą i bratobójczą wojną między ugrupowaniami islamskimi a algierską armią.
Nie przegap przedsprzedaży, premier i promocji
Aube musi zmierzyć się z pamięcią o algierskiej wojnie o niepodległość, której nie doświadczyła, i zapomnieć o wojnie domowej z lat dziewięćdziesiątych XX wieku, której padła ofiarą. Młoda dziewczyna, prowadząca zakład fryzjerski w Oranie, nosi w sobie brzemię dławionej i wypieranej pamięci zbiorowej. Tragiczne wydarzenia odcisnęły trwały ślad na jej ciele i zdrowiu – ma bliznę na szyi i zniszczone struny głosowe.
Dziewczyna marzy o odzyskaniu głosu, by opowiedzieć o okropnościach wojny i niemożliwości spełnienia się w patriarchalnym społeczeństwie, jednak swą historię może wyjawić tylko córce, którą nosi w łonie. Ale czy ma prawo zachować ciążę i urodzić dziecko? Aube postanawia udać się do swojej rodzinnej wioski Had Chekala, gdzie wszystko się zaczęło i gdzie być może zmarli odpowiedzą na jej pytania.
Kamel Daoud przejmująco opowiada o kraju, który zamyka usta każdemu, kto odważy się poruszyć temat wojny domowej, przybliżając czytelnikom „czarną dekadę” – czas naznaczony krwawą i bratobójczą wojną między ugrupowaniami islamskimi a algierską armią.
Nie przegap przedsprzedaży, premier i promocji
408 pages, Hardcover
First published January 1, 2024
479 people are currently reading
4583 people want to read
About the author
Kamel Daoud
32 books287 followersNé en 1970 à Mostaganem, Kamel Daoud est journaliste au Quotidien d’Oran où il tient une chronique à succès « Raïna raïkoum ». Il est l’auteur de plusieurs ouvrages dont le recueil de nouvelles La Préface du nègre ( barzakh, 2008 ) récompensé par le Prix Mohammed Dib et traduit en allemand ainsi qu’en italien.
__________________________
The Algerian writer and journalist, Kamel Daoud is the winner of the edition 2014 of the Five Continents Prize. This was the decision of the jury chaired by the Nobel Prize of literature, Jean-Marie Gustave Clézio on 26th September 2014 in Paris at the head office of the International Organization of the Francophonie. The novel “Meursault, The Counter-Inquiry” (Barzakh Editions in 2013) by the Algerian author sends readers back to the post-colonial realities.
The novel “Meursault, The Counter-Inquiry” by the writer, Kamel Daoud will unmistakably mark the African literature As “The Stranger” by Albert Camus that strongly inspired the author. Prize-winner of the François Mauriac Literature Prize 2014, the work just made its author win the famous of the Five Continents Prize. According to the official site of the International Organization of the Francophonie (OIF), the prize-winner will be honored on 28th November during the 15th OIF Summit that will be held in Dakar (Senegal).
For the Nobel Prize of Literature Jean-Marie Gustave Clézio, “Meursault, Meursault, TheCounter-Inquiry” is “a novel that questions our historic blindness still topical and raises the question of justice and consideration of otherness once colonial terror calmed down“.
Born on 17th June 1970, Kamel Daoud was a journalist then an editor-in-chief for “Quotidien d’ Oran” newspaper. Reputed for his freedom of writing, he is often obliged to share some of his opinions on social networks (Facebook particularly). On 14th November 2011, Kamel Daoud was nominated for the Wepler-Fondation La Poste Prize that finally went to Éric Laurrent.
(Original text by: Roger ADZAFO)
__________________________
The Algerian writer and journalist, Kamel Daoud is the winner of the edition 2014 of the Five Continents Prize. This was the decision of the jury chaired by the Nobel Prize of literature, Jean-Marie Gustave Clézio on 26th September 2014 in Paris at the head office of the International Organization of the Francophonie. The novel “Meursault, The Counter-Inquiry” (Barzakh Editions in 2013) by the Algerian author sends readers back to the post-colonial realities.
The novel “Meursault, The Counter-Inquiry” by the writer, Kamel Daoud will unmistakably mark the African literature As “The Stranger” by Albert Camus that strongly inspired the author. Prize-winner of the François Mauriac Literature Prize 2014, the work just made its author win the famous of the Five Continents Prize. According to the official site of the International Organization of the Francophonie (OIF), the prize-winner will be honored on 28th November during the 15th OIF Summit that will be held in Dakar (Senegal).
For the Nobel Prize of Literature Jean-Marie Gustave Clézio, “Meursault, Meursault, TheCounter-Inquiry” is “a novel that questions our historic blindness still topical and raises the question of justice and consideration of otherness once colonial terror calmed down“.
Born on 17th June 1970, Kamel Daoud was a journalist then an editor-in-chief for “Quotidien d’ Oran” newspaper. Reputed for his freedom of writing, he is often obliged to share some of his opinions on social networks (Facebook particularly). On 14th November 2011, Kamel Daoud was nominated for the Wepler-Fondation La Poste Prize that finally went to Éric Laurrent.
(Original text by: Roger ADZAFO)
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 394 reviews
August 16, 2025
Doamne... ferește... Cum a fost cartea asta... Nici nu știu cum să încep să vorbesc despre ea...
Am o mare reținere, fiindcă am aflat cum anume a făcut rost autorul de povestea care a stat la baza personajului Aube, și evident că mă dezgustă așa ceva, însă Daoud este un scriitor foarte, foarte bun, și apreciez enorm că are curajul să critice o categorie de credincioși (teroriști, de fapt, deghizați în "oamenii lui Dumnezeu") care nu au făcut niciodată altceva decât să inumanizeze femeia și s-o reducă la un statut mai jos decât al unui animal din ogradă.
Înțeleg că sunt multe aspecte în cartea asta care i-ar înfuria la culme pe musulmanii practicanți, dar e vorba de traumă, de umanitate, de speranță. Aube, o tânără algeriană căreia aproape că i s-a tăiat gâtul complet când avea 5 ani, supraviețuiește și este nevoită să trăiască tot restul vieții cu o cicatrice monstruoasă pe gât, fără voce, și să respire printr-o canulă (un fel de supapă montată în fanta de pe gâtul ei). În urma unei aventuri cu un tânăr marinar, ea rămâne însărcinată și toată cartea este lungul ei drum către origini, către satul unde s-a născut și unde a murit toată familia ei, în tot acest răstimp vorbind în sinea ei cu fiica ei nenăscută și dezbătând dacă s-o lase să trăiască într-o lume extrem de crudă pentru femei, sau să facă avort și s-o trimită înapoi în lumea Huriilor lui Allah.
Monologul interior combinat cu faptele de pe drum creează o atmosferă apăsătoare, sufocantă, care hipnotizează prin balansul dintre speranță și lipsa totală a ei. Călătoria lui Aube este un carusel de emoții și de amintiri, iar oamenii pe care îi întâlnește în cursul ei creionează într-adevăr o lume neprielnică femeilor.
Mi-a plăcut extraordinar de mult felul cum Daoud a dat tonul cărții in funcție de incursiunea lui Aube în propriile amintiri și în propriul suflet. Văzută prin ochii ei, lumea este un loc rece, crud, impersonal, cu mici momente de tandrețe, însă călătoria ei interioară îi schimbă treptat percepția și asta se reflectă și în exterior. Tot romanul este de fapt lentila prin care o femeie care trăiește într-o societate musulmană și care a trecut printr-o traumă severă vede lumea și îi percepe nuanțele.
Foarte bună cartea, iar Daoud este un autor deosebit. Singurul lucru care m-a supărat oarecum a fost caracterul repetitiv al unor scene sau trăiri, însă în contextul poveștii lui Aube, le-am văzut sensul. Retrăirea traumei poate avea caracter eliberator și vindecător, sau dimpotrivă, o poate adânci și sedimenta. Ce se întâmplă în cazul lui Aube, veți afla doar citind cartea.
Am o mare reținere, fiindcă am aflat cum anume a făcut rost autorul de povestea care a stat la baza personajului Aube, și evident că mă dezgustă așa ceva, însă Daoud este un scriitor foarte, foarte bun, și apreciez enorm că are curajul să critice o categorie de credincioși (teroriști, de fapt, deghizați în "oamenii lui Dumnezeu") care nu au făcut niciodată altceva decât să inumanizeze femeia și s-o reducă la un statut mai jos decât al unui animal din ogradă.
Înțeleg că sunt multe aspecte în cartea asta care i-ar înfuria la culme pe musulmanii practicanți, dar e vorba de traumă, de umanitate, de speranță. Aube, o tânără algeriană căreia aproape că i s-a tăiat gâtul complet când avea 5 ani, supraviețuiește și este nevoită să trăiască tot restul vieții cu o cicatrice monstruoasă pe gât, fără voce, și să respire printr-o canulă (un fel de supapă montată în fanta de pe gâtul ei). În urma unei aventuri cu un tânăr marinar, ea rămâne însărcinată și toată cartea este lungul ei drum către origini, către satul unde s-a născut și unde a murit toată familia ei, în tot acest răstimp vorbind în sinea ei cu fiica ei nenăscută și dezbătând dacă s-o lase să trăiască într-o lume extrem de crudă pentru femei, sau să facă avort și s-o trimită înapoi în lumea Huriilor lui Allah.
Monologul interior combinat cu faptele de pe drum creează o atmosferă apăsătoare, sufocantă, care hipnotizează prin balansul dintre speranță și lipsa totală a ei. Călătoria lui Aube este un carusel de emoții și de amintiri, iar oamenii pe care îi întâlnește în cursul ei creionează într-adevăr o lume neprielnică femeilor.
Mi-a plăcut extraordinar de mult felul cum Daoud a dat tonul cărții in funcție de incursiunea lui Aube în propriile amintiri și în propriul suflet. Văzută prin ochii ei, lumea este un loc rece, crud, impersonal, cu mici momente de tandrețe, însă călătoria ei interioară îi schimbă treptat percepția și asta se reflectă și în exterior. Tot romanul este de fapt lentila prin care o femeie care trăiește într-o societate musulmană și care a trecut printr-o traumă severă vede lumea și îi percepe nuanțele.
Foarte bună cartea, iar Daoud este un autor deosebit. Singurul lucru care m-a supărat oarecum a fost caracterul repetitiv al unor scene sau trăiri, însă în contextul poveștii lui Aube, le-am văzut sensul. Retrăirea traumei poate avea caracter eliberator și vindecător, sau dimpotrivă, o poate adânci și sedimenta. Ce se întâmplă în cazul lui Aube, veți afla doar citind cartea.
December 31, 2025
Няма нищо по-ненавистно не само за палачите, но и за тълпата от вида на оцеляла жертва на масово клане.
Алжирската война за независимост през 50-те и 60-те срещу Франция е, меко казано, противоречива. Не заради французите - като всяка колониална сила, те са ясни. А заради самите алжирци и по-конкретно онази част от тях, която в името на религията си са готови да унищожават като сатанинско явление всяка проява на свобода. В кръга на подлежащите на унищожение влизат неправоверните - онези, които спорят, които смеят да са различни по най-различни начини, които просто не желаят да живеят като безгласно ръководено от имами и мюезини стадо и по нормите на първата година от Хиджра.
Извоювалата независимостта си държава Алжир продължава с избиването и след това. След провала на социализма в Алжир в началото на 90-те (съвпадащ с рухването на комунистическия блок в Европа) идва ред на ислямизма. Камел Дауд представя темата за гражданската война между 1990 и 2000 г., наречена “Черното десетилетие”. През тъкмо това десетилетие алжирци се избиват едни други - когато вследствие на анулирани парламентарни избори и преврат през 1991 г. спечелилите тези избори ислямистки групировки (най-вече радикалната Въоръжена ислямска група - GIA) обявяват джихад на алжирската държава. Кланетата вземат между 100.000 и 200.000 невинни жертви - сред които много жени и деца. Жени и момичета са отвличани от ислямистките метежници с цел възпроизводството на нови поколения бойци за ислямизъм. При едно от кланетата си GIA казва на жертвите си в селото: “Имаме цялата нощ да изнасилваме жените ви и да пием кръвта ви. Даже някой от вас да избяга, ние ще се върнем и ще довършим.”
През 2005 г. алжирското правителство амнистира ислямистите под маската на “национално помирение” и на практика осигурява пълна безнаказаност и легитимация за изстъпленията им. Всяко припомняне на “Черното десетилетие” подлежи на съдебно преследване с глоба и затвор, а справедливостта остава мираж в пустиня.
По тази причина самият Камел Дауд е с две заповеди за арест в Алжир заради настоящото заглавие, а от 2014 г. е с издадена смъртна фатва от салафистки имам. След прочита на “Хурии” веднага става ясна причината за тях.
В родния на писателя град Оран (появяващ се и в творбите на родения също в Алжир Албер Камю) една оцеляла от зверско нападение млада жена води несекващ диалог с нероденото си дете. Разказва му за плашещото ежедневие на една жена в Алжир - която горе-долу е като ходеща плячка за всеки мъж, чинно посещаващ местната джамия и захранван с местната доста средновековна версия на исляма, проповядвана от многобройните имами. Свободни жени в този кошмарен свят няма - даже митологичните девици на исляма, хуриите, чакат покорно в рая, за да бъдат присъдени на заслужилите убийци и касапи в името на исляма. Всички останали жени следва да мълчат и да се забулват.
В кошмарния си път назад към мястото и мига, които са ѝ отнели всички и всичко, героинята Зо̀ра среща други сенки от този избутван към удобна забрава период. Неграмотен книжар, поел устната традиция на паметта, от която всеки бяга, защото разбутва комфортното блато на безнаказаността и забравата. “Терористка”, чиято единствена вина е, че е била отвлечена и третирана като добитък. Рибар, мечтаещ да преплува до Испания. Имам, считащ невежеството и безнаказаността за необходим инструмент на Аллаха.
Темата е много тежка и далеч не е нова. Това е съдбата, с която повечето оцелели жетви на подобни ужаси обикновено се сблъскват. Забрава, отрицание, насмешка, унижение, заплахи да си мълчат. Достатъчно свидетелства има за завърналите се от Холокоста, а за безбройните други оцелели от изобилните кървави конфликти на ХХ век няма смисъл дори да се започва. Или за сегашните жертви в днешен Судан… Истината е, че за оцелелите най-често няма справедливост, а само още наказание.
Затова повдигането на завесата от Дауд е смело и силно решение. Това, което обаче до голяма стелен го подкопава, е умишлено разбърканият, “литературен”, стил на изложение. Темата няма нужда от литературни пируети, разбъркана хронология, накъсване и влачещи повторения. Всички те обаче са налице. Умишленото разпокъсване и повторения досаждат, образите в по-голямата си част остават неясни и безлични. Има и някои много силни моменти, но те са заобиколени от море ненужен текст.
Това, разбира се, е субективно мнение. Силата на мемоара и паметта е именно текстът да е като стрела, а не да е нагизден за изтънчени литературни критици. Дауд твърде много мисли за критиците…
Интересен момент е, че срещу Дауд има и дело от алжирка, настояваща, че е използвал за сюжет личната ѝ история, споделена с психотерапевт - който е съпругата на Дауд. При условие, че книгата е забранена в Алжир, подобен съдебен иск изглежда доста удобно инспириран от алжирската държава. Искрено се надявам обвинението да е лъжа, не защото жервите не заслужават гласност, а защото в Алжир те биха били изложени на тормоз или дори по-голяма опасност… И оставя тежкият въпрос трябва ли да се твори литература за сметка на реално уязвими хора?
Така че - важна книга. А кому как ще допадне стилът и колко от посланието ще достигне читателя е вече съвсем друг въпрос.
3,5⭐️
—————————————————————————————
🪬“Кой бива жертван за вярата? Говеда, овце и хора; нежеланите деца; несъгласните; озовалите се насред войната; които не се молят, не постят и не ви приемат за Бог.”
🪬“Вместо моите числа предпочитаха да слушат проповедите на новия имам и неговото описание на хуриите в рая.”
🪬“Дяволът е съвкупност от безброй неща, казваше
понякога моят баща.“
Алжирската война за независимост през 50-те и 60-те срещу Франция е, меко казано, противоречива. Не заради французите - като всяка колониална сила, те са ясни. А заради самите алжирци и по-конкретно онази част от тях, която в името на религията си са готови да унищожават като сатанинско явление всяка проява на свобода. В кръга на подлежащите на унищожение влизат неправоверните - онези, които спорят, които смеят да са различни по най-различни начини, които просто не желаят да живеят като безгласно ръководено от имами и мюезини стадо и по нормите на първата година от Хиджра.
Извоювалата независимостта си държава Алжир продължава с избиването и след това. След провала на социализма в Алжир в началото на 90-те (съвпадащ с рухването на комунистическия блок в Европа) идва ред на ислямизма. Камел Дауд представя темата за гражданската война между 1990 и 2000 г., наречена “Черното десетилетие”. През тъкмо това десетилетие алжирци се избиват едни други - когато вследствие на анулирани парламентарни избори и преврат през 1991 г. спечелилите тези избори ислямистки групировки (най-вече радикалната Въоръжена ислямска група - GIA) обявяват джихад на алжирската държава. Кланетата вземат между 100.000 и 200.000 невинни жертви - сред които много жени и деца. Жени и момичета са отвличани от ислямистките метежници с цел възпроизводството на нови поколения бойци за ислямизъм. При едно от кланетата си GIA казва на жертвите си в селото: “Имаме цялата нощ да изнасилваме жените ви и да пием кръвта ви. Даже някой от вас да избяга, ние ще се върнем и ще довършим.”
През 2005 г. алжирското правителство амнистира ислямистите под маската на “национално помирение” и на практика осигурява пълна безнаказаност и легитимация за изстъпленията им. Всяко припомняне на “Черното десетилетие” подлежи на съдебно преследване с глоба и затвор, а справедливостта остава мираж в пустиня.
По тази причина самият Камел Дауд е с две заповеди за арест в Алжир заради настоящото заглавие, а от 2014 г. е с издадена смъртна фатва от салафистки имам. След прочита на “Хурии” веднага става ясна причината за тях.
В родния на писателя град Оран (появяващ се и в творбите на родения също в Алжир Албер Камю) една оцеляла от зверско нападение млада жена води несекващ диалог с нероденото си дете. Разказва му за плашещото ежедневие на една жена в Алжир - която горе-долу е като ходеща плячка за всеки мъж, чинно посещаващ местната джамия и захранван с местната доста средновековна версия на исляма, проповядвана от многобройните имами. Свободни жени в този кошмарен свят няма - даже митологичните девици на исляма, хуриите, чакат покорно в рая, за да бъдат присъдени на заслужилите убийци и касапи в името на исляма. Всички останали жени следва да мълчат и да се забулват.
В кошмарния си път назад към мястото и мига, които са ѝ отнели всички и всичко, героинята Зо̀ра среща други сенки от този избутван към удобна забрава период. Неграмотен книжар, поел устната традиция на паметта, от която всеки бяга, защото разбутва комфортното блато на безнаказаността и забравата. “Терористка”, чиято единствена вина е, че е била отвлечена и третирана като добитък. Рибар, мечтаещ да преплува до Испания. Имам, считащ невежеството и безнаказаността за необходим инструмент на Аллаха.
Темата е много тежка и далеч не е нова. Това е съдбата, с която повечето оцелели жетви на подобни ужаси обикновено се сблъскват. Забрава, отрицание, насмешка, унижение, заплахи да си мълчат. Достатъчно свидетелства има за завърналите се от Холокоста, а за безбройните други оцелели от изобилните кървави конфликти на ХХ век няма смисъл дори да се започва. Или за сегашните жертви в днешен Судан… Истината е, че за оцелелите най-често няма справедливост, а само още наказание.
Затова повдигането на завесата от Дауд е смело и силно решение. Това, което обаче до голяма стелен го подкопава, е умишлено разбърканият, “литературен”, стил на изложение. Темата няма нужда от литературни пируети, разбъркана хронология, накъсване и влачещи повторения. Всички те обаче са налице. Умишленото разпокъсване и повторения досаждат, образите в по-голямата си част остават неясни и безлични. Има и някои много силни моменти, но те са заобиколени от море ненужен текст.
Това, разбира се, е субективно мнение. Силата на мемоара и паметта е именно текстът да е като стрела, а не да е нагизден за изтънчени литературни критици. Дауд твърде много мисли за критиците…
Интересен момент е, че срещу Дауд има и дело от алжирка, настояваща, че е използвал за сюжет личната ѝ история, споделена с психотерапевт - който е съпругата на Дауд. При условие, че книгата е забранена в Алжир, подобен съдебен иск изглежда доста удобно инспириран от алжирската държава. Искрено се надявам обвинението да е лъжа, не защото жервите не заслужават гласност, а защото в Алжир те биха били изложени на тормоз или дори по-голяма опасност… И оставя тежкият въпрос трябва ли да се твори литература за сметка на реално уязвими хора?
Така че - важна книга. А кому как ще допадне стилът и колко от посланието ще достигне читателя е вече съвсем друг въпрос.
3,5⭐️
—————————————————————————————
🪬“Кой бива жертван за вярата? Говеда, овце и хора; нежеланите деца; несъгласните; озовалите се насред войната; които не се молят, не постят и не ви приемат за Бог.”
🪬“Вместо моите числа предпочитаха да слушат проповедите на новия имам и неговото описание на хуриите в рая.”
🪬“Дяволът е съвкупност от безброй неща, казваше
понякога моят баща.“
September 10, 2024
Dites, c'est vrai ce qui est raconté dans ce roman? Ce massacre, ce silence, cet oubli? C'est vrai? Et la condition des femmes en Algérie, c'est vraiment ça, maintenant?
Ce roman est extrêmement difficile à lire. C'est enrageant même. J'ai dû reposer le livre à quelques reprises. Et la façon de penser de ces hommes très religieux, avec leurs certitudes et ces références constantes à dieu pour tout justifier... c'est tellement l'opposé de ma vision du monde que c'est extrêmement confrontant.
Toutes les histoires racontées fendent le coeur et il y a somme toute un peu de lumière... une excellente lecture.
Ce roman est extrêmement difficile à lire. C'est enrageant même. J'ai dû reposer le livre à quelques reprises. Et la façon de penser de ces hommes très religieux, avec leurs certitudes et ces références constantes à dieu pour tout justifier... c'est tellement l'opposé de ma vision du monde que c'est extrêmement confrontant.
Toutes les histoires racontées fendent le coeur et il y a somme toute un peu de lumière... une excellente lecture.
November 30, 2024
Un livre qui n'est rien d'autre que l'exploitation d'une tragédie nationale sous le voile très fin et translucide de la littérature. Si les apartés nombreux au cours de la lecture comparant la décennie noire à la guerre d'indépendance algérienne en essayant de discréditer cette dernière ne vous ont pas suffit comme preuve suffisante des desseins propagandistes de l'auteur, j'espère au moins que vous avez perçu le language fachisant qui coulent de chacune des lettres de ce livre.
L'ayant entamé sans aucune idée de l'identité de l'auteur, par simple curiosité quant à cette histoire qui traite d'une époque qui a touché ma famille, il ne m'a pas fallu longtemps pour réaliser que ce livre, traitant de l'histoire algérienne, avec comme personnage principal une algérienne, ne s'adressait aucunement aux algériennes. Les précisions telles que "le marché de la Bastille est un endroit où l'on fait ses courses à Oran" et "Alger est la capitale de ce pays" rendent aveuglant le fait que l'histoire est contée pour un lectorat français et ne cherche pas à intéresser les principaux concernés de cette période.
Les principaux concernés de cette période, les algériens et algériennes, sont par ailleurs villifiés. Les hommes algériens sont tous des islamistes prédateurs sexuels tandis que les femmes en grande majorité sont de pauvres soumises à leur mari qui ne sont perçues que comme des morceaux de viande. Notre personnage principal mène une existence scandaleuse de par sa nature de femme non voilée qui fornique. Quelles sont les femmes algériennes de ce livre qui sont accomplies, aguerries, lettrées, femmes de sciences ou de lettres telles qu'il y en a tellement en Algérie ? Plusieurs chapitres s'étalent sur la révolution féministe du personnage principal dont le salon de coiffure est tellement scandaleux que son existence revient au statut du combat des suffragettes, si on croyait le livre...
Fajr, ou Aube, porte un regard sexualisant sur sa propre personne qui déraille de l'histoire. Le langage cru utilisé pour parler de l'avortement est si malaisant qu'il ne paraît pas comme étant les mots du personnage principal. À vrai dire, cette femme n'a pas de voix au sens figuré et propre tout le long du livre ; l'auteur la porte comme masque pour véhiculer ses messages de haine, islamophobie, révisionnisme et racisme. La perspective de Fajr est si peu nuancée et si déconnectée du vécu de celles qui ont survécu à cette période (plusieurs générations encore vivantes et avec de belles années devant elles soit dit en passant) que ça en est gênant. Plusieurs chapitres du livre sont dédiés à un matraquage de discours haineux récurrent que ça en devient long, lent et blasant.
Une belle plume ne suffit pas au mérite littéraire. C'est incompréhensible que ce livre détient un prix, mis à part si c'est pour des buts propagandistes.
Enfin, ne prenez surtout pas ce livre comme standard d'exploration de la décennie noire. Lisez d'autres auteurs. Contrairement à ce que Kamel Daoud voudrait faire croire, plusieurs livres traitent de ce sujet. Et d'autres auteurs, qui n'étaient pas islamistes durant la décennie noire et qui ne sont pas parus au tribunal d'Oran pour abus domestiques comme K.D, ont traité de ce sujet avec la nuance qui lui est nécessaire.
L'ayant entamé sans aucune idée de l'identité de l'auteur, par simple curiosité quant à cette histoire qui traite d'une époque qui a touché ma famille, il ne m'a pas fallu longtemps pour réaliser que ce livre, traitant de l'histoire algérienne, avec comme personnage principal une algérienne, ne s'adressait aucunement aux algériennes. Les précisions telles que "le marché de la Bastille est un endroit où l'on fait ses courses à Oran" et "Alger est la capitale de ce pays" rendent aveuglant le fait que l'histoire est contée pour un lectorat français et ne cherche pas à intéresser les principaux concernés de cette période.
Les principaux concernés de cette période, les algériens et algériennes, sont par ailleurs villifiés. Les hommes algériens sont tous des islamistes prédateurs sexuels tandis que les femmes en grande majorité sont de pauvres soumises à leur mari qui ne sont perçues que comme des morceaux de viande. Notre personnage principal mène une existence scandaleuse de par sa nature de femme non voilée qui fornique. Quelles sont les femmes algériennes de ce livre qui sont accomplies, aguerries, lettrées, femmes de sciences ou de lettres telles qu'il y en a tellement en Algérie ? Plusieurs chapitres s'étalent sur la révolution féministe du personnage principal dont le salon de coiffure est tellement scandaleux que son existence revient au statut du combat des suffragettes, si on croyait le livre...
Fajr, ou Aube, porte un regard sexualisant sur sa propre personne qui déraille de l'histoire. Le langage cru utilisé pour parler de l'avortement est si malaisant qu'il ne paraît pas comme étant les mots du personnage principal. À vrai dire, cette femme n'a pas de voix au sens figuré et propre tout le long du livre ; l'auteur la porte comme masque pour véhiculer ses messages de haine, islamophobie, révisionnisme et racisme. La perspective de Fajr est si peu nuancée et si déconnectée du vécu de celles qui ont survécu à cette période (plusieurs générations encore vivantes et avec de belles années devant elles soit dit en passant) que ça en est gênant. Plusieurs chapitres du livre sont dédiés à un matraquage de discours haineux récurrent que ça en devient long, lent et blasant.
Une belle plume ne suffit pas au mérite littéraire. C'est incompréhensible que ce livre détient un prix, mis à part si c'est pour des buts propagandistes.
Enfin, ne prenez surtout pas ce livre comme standard d'exploration de la décennie noire. Lisez d'autres auteurs. Contrairement à ce que Kamel Daoud voudrait faire croire, plusieurs livres traitent de ce sujet. Et d'autres auteurs, qui n'étaient pas islamistes durant la décennie noire et qui ne sont pas parus au tribunal d'Oran pour abus domestiques comme K.D, ont traité de ce sujet avec la nuance qui lui est nécessaire.
November 28, 2024
Je ne sais pas d’où commencer ma critique ! J’ai tellement à dire ! Ce livre raconte l’histoire d’une femme victime qui a refusé que son histoire soit publier, et pourtant …
Mr Daoud et à travers la voix de cette femme dénigre tout ce qui algérien, tout ce qui est Islam et tout ce qui est mœurs … Je ne comprends pas comment on peut dénigrer la croyance des autres à ce point !
Honte à monsieur Daoud d'avoir écrit un livre pareil ! Le terrorisme ne représente pas l'islam !
Et autant qu’algérienne, je dis au monde entier qu’on n’oubliera jamais cette décennie, on pleurera nos martyres en toutes notre vie .. mais l’Algérie doit rester debout, on est tous prêt à verser jusqu’à la dernière goûtes de nôtres sangs pour ce pays ! ( oui je dis tous car c’est ça être algérien, un vrai et non pas un traître ou un vendu)
Ça d'un côté et de l'autre côté je dis à Monsieur Daoud l'Algérie est trop grande pour toi ...
Mr Daoud et à travers la voix de cette femme dénigre tout ce qui algérien, tout ce qui est Islam et tout ce qui est mœurs … Je ne comprends pas comment on peut dénigrer la croyance des autres à ce point !
Honte à monsieur Daoud d'avoir écrit un livre pareil ! Le terrorisme ne représente pas l'islam !
Et autant qu’algérienne, je dis au monde entier qu’on n’oubliera jamais cette décennie, on pleurera nos martyres en toutes notre vie .. mais l’Algérie doit rester debout, on est tous prêt à verser jusqu’à la dernière goûtes de nôtres sangs pour ce pays ! ( oui je dis tous car c’est ça être algérien, un vrai et non pas un traître ou un vendu)
Ça d'un côté et de l'autre côté je dis à Monsieur Daoud l'Algérie est trop grande pour toi ...
January 22, 2025
Belle exploration du conflit entre l’Histoire et la mémoire enclavée dans un récit pseudo-féministe, orientaliste, islamophobe, raciste, condescendant.
Read
June 15, 2025Cred ca a contat mult, in relația dintre mine si cartea lui Daoud, ca am foarte puține lecturi legate de statutul femeii musulmane. Ca nu sunt in posesia unui câmp saturat de poveștile tragice din acest univers. A contat mult si ca Daoud știe sa scrie, adica știe ce sa facă cu cuvintele. Dacă m-as gândi la "Huriile" ca la o ambarcațiune, pot sa spun linistita ca nici nu s-a scufundat, nici n-a esuat pe un mal înșelător de nisip, adica am ajuns cu ea in port, nevătămată. Nu înțeleg prea bine de ce are un rating atât de modest.
Știu ce nu mi-a plăcut întru totul, nu mi-a placut finalul, nici povestea imamului, a fratelui, eram, la momentul acela al lecturii, incapabilă să fac loc unei povești total străine de conținutul cărții. Apoi, există un dramatism în tonul textului care mi s-a părut uneori obositor. M-am întrebat daca este ceva nefericit controlat in abordare. Este ceva prea acut, ascuțit și imperios intr-o poveste veche de-o viață, iar asta nu e natural. Deși condiția fetei nu sufera ameliorare, trebuie sa existe o temperare adusă de rutină si de trecerea timpului, este o lege verificată de experienta noastră proprie, anume că nimic nu poate persista îndelung la o intensitate atât de împovărătoare. Asta e valabil și pentru Aïssa. Sau? E posibilă o tensiune fără răgaz, o neîmpăcare fără odihnă? E posibil un conflict interior si exterior care sa aibă trăsăturile focului alimentat continuu, care mistuie fără încetare? Pe de alta parte, ar putea face un om abstractie de muțenia lui? De condiția lui speciala care îl scoate in evidență zi de zi, oriunde s-ar duce? Că obișnuința e o a doua natură poate fi adevărat in viețile obișnuite. În Huriile, nimic nu e obișnuit, nici societatea, nici istoria, nici trecutul, nici familia și nici personajele însele. De fapt in toate țările care nu-și clarifica istoria si nu-și recunosc erorile si nedreptățile, trenează o tensiune surdă. In Huriile, țara întreagă e o făptură cu corzile vocale retezate.
Algeria si Deceniul negru. Oribile fapte, am apreciat ca am putut să înțeleg ce fel de traumă au suportat acele comunități și în ce fel a păcătuit istoria față de acele evenimente și acei oameni. Este trist să vezi cum în țesătura timpului se ivesc falduri adânci în care pier, ascunse în uitare, niște tragedii care n-ar trebui omise niciodată. Uitarea, ștergerea ar putea fi echivalentul unui omor cu repetiție, ca și cum un om ar fi ucis de doua ori, nu o singură dată.
Cartea are ținte precise și nu se sfiește s-o arate. E un atac fățiș și fără menajamente. Privirea, poziția sunt evident occidentale iar asta, nedrept sau nu, mie mi-a convenit pentru că coincid cu propriile mele coordonate. Nu pot sa nu văd în credința impusă o dictatură religioasă mutilantă și profund inechitabilă. O biserica dictatorială, o religie care se exercită în toate planurile, politic, militar, instituțional, spiritual. O groapă fundamentalistă și extremistă în care cad toate femeile, fără excepție. O religie ca o capcană, ca o închisoare, ca o condamnare la moarte. Pentru mine e limpede că orice religie care propovăduiește ura, umilința, dominarea, sclavia, lipsa educației și a dezvoltării individuale, este o religie falsă si mincinoasă. Dacă oamenii si-au construit zei care-i urăsc, care-i pedepsec și care-i învrăjbesc, care-i îndeamnă la violență și la crimă, mai bine aleg o lume în care omul trăiește ca o barză, un arici ori o caracatiță. Prefer sa cred in ceea ce e natural decât într-un spiritual care mutileaza minti, vieti, trupuri, societăți întregi.
Mi-a placut opoziția dintre lipsa de glas a lui Aube si torentul verbal neintrerupt a lui Aïssa. Este o parte care tace sau, mai degrabă, o parte redusa la tăcere si o alta care emite fără încetare amenințarea, discursul făurit sa mențină frica, discurs sustinut de el nu din convingere, ci din frica de repercursiuni. Aïssa este cel dintâi care răstălmăceste semnificația "zâmbetului" de sub zâmbet. E primul care spune ca Aube este dovada și nu victima, ea are puterea prin propria existență sa valideze ceea ce părea că dispăruse din conștiința colectivă. Aube e primita de Aïssa ca un semn de la Dumnezeu iar asta are puterea sa declanșeze o revoluție in capul lui.
Povestea fetei este simbolică si emblematică. În ea e condensată povestea tuturor femeilor algeriene. Povestea conține puține elemente și menține atenția exclusiv pe partea ei acută, adica se vorbește despre elefantul din cameră si nu despre cine mai e in peisaj.
Una peste alta, o lectură pe care mă bucur că am făcut-o. Mai ales că în ea este și literatură pură, nu doar agendă.
Știu ce nu mi-a plăcut întru totul, nu mi-a placut finalul, nici povestea imamului, a fratelui, eram, la momentul acela al lecturii, incapabilă să fac loc unei povești total străine de conținutul cărții. Apoi, există un dramatism în tonul textului care mi s-a părut uneori obositor. M-am întrebat daca este ceva nefericit controlat in abordare. Este ceva prea acut, ascuțit și imperios intr-o poveste veche de-o viață, iar asta nu e natural. Deși condiția fetei nu sufera ameliorare, trebuie sa existe o temperare adusă de rutină si de trecerea timpului, este o lege verificată de experienta noastră proprie, anume că nimic nu poate persista îndelung la o intensitate atât de împovărătoare. Asta e valabil și pentru Aïssa. Sau? E posibilă o tensiune fără răgaz, o neîmpăcare fără odihnă? E posibil un conflict interior si exterior care sa aibă trăsăturile focului alimentat continuu, care mistuie fără încetare? Pe de alta parte, ar putea face un om abstractie de muțenia lui? De condiția lui speciala care îl scoate in evidență zi de zi, oriunde s-ar duce? Că obișnuința e o a doua natură poate fi adevărat in viețile obișnuite. În Huriile, nimic nu e obișnuit, nici societatea, nici istoria, nici trecutul, nici familia și nici personajele însele. De fapt in toate țările care nu-și clarifica istoria si nu-și recunosc erorile si nedreptățile, trenează o tensiune surdă. In Huriile, țara întreagă e o făptură cu corzile vocale retezate.
Algeria si Deceniul negru. Oribile fapte, am apreciat ca am putut să înțeleg ce fel de traumă au suportat acele comunități și în ce fel a păcătuit istoria față de acele evenimente și acei oameni. Este trist să vezi cum în țesătura timpului se ivesc falduri adânci în care pier, ascunse în uitare, niște tragedii care n-ar trebui omise niciodată. Uitarea, ștergerea ar putea fi echivalentul unui omor cu repetiție, ca și cum un om ar fi ucis de doua ori, nu o singură dată.
Cartea are ținte precise și nu se sfiește s-o arate. E un atac fățiș și fără menajamente. Privirea, poziția sunt evident occidentale iar asta, nedrept sau nu, mie mi-a convenit pentru că coincid cu propriile mele coordonate. Nu pot sa nu văd în credința impusă o dictatură religioasă mutilantă și profund inechitabilă. O biserica dictatorială, o religie care se exercită în toate planurile, politic, militar, instituțional, spiritual. O groapă fundamentalistă și extremistă în care cad toate femeile, fără excepție. O religie ca o capcană, ca o închisoare, ca o condamnare la moarte. Pentru mine e limpede că orice religie care propovăduiește ura, umilința, dominarea, sclavia, lipsa educației și a dezvoltării individuale, este o religie falsă si mincinoasă. Dacă oamenii si-au construit zei care-i urăsc, care-i pedepsec și care-i învrăjbesc, care-i îndeamnă la violență și la crimă, mai bine aleg o lume în care omul trăiește ca o barză, un arici ori o caracatiță. Prefer sa cred in ceea ce e natural decât într-un spiritual care mutileaza minti, vieti, trupuri, societăți întregi.
Mi-a placut opoziția dintre lipsa de glas a lui Aube si torentul verbal neintrerupt a lui Aïssa. Este o parte care tace sau, mai degrabă, o parte redusa la tăcere si o alta care emite fără încetare amenințarea, discursul făurit sa mențină frica, discurs sustinut de el nu din convingere, ci din frica de repercursiuni. Aïssa este cel dintâi care răstălmăceste semnificația "zâmbetului" de sub zâmbet. E primul care spune ca Aube este dovada și nu victima, ea are puterea prin propria existență sa valideze ceea ce părea că dispăruse din conștiința colectivă. Aube e primita de Aïssa ca un semn de la Dumnezeu iar asta are puterea sa declanșeze o revoluție in capul lui.
Povestea fetei este simbolică si emblematică. În ea e condensată povestea tuturor femeilor algeriene. Povestea conține puține elemente și menține atenția exclusiv pe partea ei acută, adica se vorbește despre elefantul din cameră si nu despre cine mai e in peisaj.
Una peste alta, o lectură pe care mă bucur că am făcut-o. Mai ales că în ea este și literatură pură, nu doar agendă.
January 12, 2025
La déception est toujours à la hauteur de l'attente.
On ne peut nier à ce roman son engagement sur le devoir de mémoire, ni l'habileté de son intrigue. Mais, à mon sens, il n'est que ça : de l'engagement politique et des circonvolutions scénaristiques.
Au fond, il n'y a rien. Pas de poésie, beaucoup de répétitions, presque du mot à mot parfois, en boucle, des faits journalistiques et quelques personnages secondaires qui viennent apporter l'histoire des profils qu'ils incarnent.
Ici, l'auteur ne vient pas chercher votre émotion, votre empathie, votre soutien émotionnel, et de ce fait, il ne crée pas une oeuvre littéraire. N'est exploré aucun des fils de l'intrigue qui est narrée : ni la maternité subie ou voulue ou entre les deux, ni la voix niée et perdue, ni de liens amoureux ni de la folie, ni de la peur, ni la religion etc.
En réalité, il vient chercher votre engagement politique : pour ou contre l'oubli mémoriel à l'échelle d'une Nation pour l'unifier. Pour ou contre une Histoire sélective et un pardon suspect. Je ne dis pas que cela n'est pas intéressant, ni riche de réflexions sous-jacentes, mais un débat quelconque en apporte autant que ce roman.
L'auteur n'est pas un romancier. Et il n'est pas non plus un bon conteur, un orateur à la langue poétique et parfois absconse dans son symbolisme. Remet-on le prix Goncourt à une idée, un engagement, une maison d'édition prestigieuse, ou à un roman complet dans son écriture, son style, son intrigue et ses émotions ? Je crois que cette interrogation elle-même s'est diluée.
On ne peut nier à ce roman son engagement sur le devoir de mémoire, ni l'habileté de son intrigue. Mais, à mon sens, il n'est que ça : de l'engagement politique et des circonvolutions scénaristiques.
Au fond, il n'y a rien. Pas de poésie, beaucoup de répétitions, presque du mot à mot parfois, en boucle, des faits journalistiques et quelques personnages secondaires qui viennent apporter l'histoire des profils qu'ils incarnent.
Ici, l'auteur ne vient pas chercher votre émotion, votre empathie, votre soutien émotionnel, et de ce fait, il ne crée pas une oeuvre littéraire. N'est exploré aucun des fils de l'intrigue qui est narrée : ni la maternité subie ou voulue ou entre les deux, ni la voix niée et perdue, ni de liens amoureux ni de la folie, ni de la peur, ni la religion etc.
En réalité, il vient chercher votre engagement politique : pour ou contre l'oubli mémoriel à l'échelle d'une Nation pour l'unifier. Pour ou contre une Histoire sélective et un pardon suspect. Je ne dis pas que cela n'est pas intéressant, ni riche de réflexions sous-jacentes, mais un débat quelconque en apporte autant que ce roman.
L'auteur n'est pas un romancier. Et il n'est pas non plus un bon conteur, un orateur à la langue poétique et parfois absconse dans son symbolisme. Remet-on le prix Goncourt à une idée, un engagement, une maison d'édition prestigieuse, ou à un roman complet dans son écriture, son style, son intrigue et ses émotions ? Je crois que cette interrogation elle-même s'est diluée.
October 15, 2024
Ce roman nous plonge dans l’histoire de Aube, une jeune algérienne muette, en communication intérieure avec la fille qu’elle porte dans son ventre. Un fœtus à peine formé mais qui apprendra déjà par sa mère les horreurs dont sont capables les hommes.
Le roman est un long monologue qui va nous livrer ses questionnements, ses craintes liées à son passé alors qu’elle souffre du traumatisme de la guerre civile algérienne des années 1990.
Sa fille aura t-elle un avenir dans ce monde quand elle-même ne sait pas si elle en aura un ?
Laissée pour morte à l’âge de cinq ans au même titre que les autres membres de sa famille qui eux n’ont pas survécus, Aube tentera de se reconstruire sans ses cordes vocales perdues durant cette nuit de massacre.
Sans l’usage de sa voix et avec un physique qui effraiera quiconque s’approchera d’elle, Aube se servira de ses yeux vert et or pour prendre le relai sur sa parole manquante, « un vrai alphabet, … une collection de couteaux ». Être privée de parole ne l’empêchera cependant pas de raconter son histoire, d’une part à sa fille, puis au reste du monde en portant physiquement les traces des atrocités qu’elle a subit avec sa cicatrice et sa canule qui recouvrent sa gorge.
Un physique entre la beauté et « l’horreur » comme un parallèle entre l’avant et l’après guerre que chacun tente d’oublier (de dissimuler). Aube portera ainsi la preuve des ravages de la guerre autant qu’elle portera la vie et l’avenir d’un pays hostile aux droits des femmes.
On ne peut qu’être émus de l’histoire de cette jeune femme, de son vécu et de ce choix qu’elle devra faire pour son bébé.
Un grand coup de cœur pour cette lecture bouleversante à l’écriture élégante, poétique et sensible.
Un livre pressenti au prix Goncourt et je comprends largement pourquoi. Ce livre est une merveille, entre beauté et horreur. Un récit intense de mémoire et de révolte.
💬 « Si tu es vivante bien qu’on t’ait égorgée, c’est pour une mission, ma fille, même si tu ne peux pas converser comme nous, c’est pour nous dire l’essentiel; il y a des millions de personnes qui bavardent dans ce pays, ça déborde de jacasseurs et de voix, mais c’est la tienne qui compte, même quand tu murmures. Dieu a fait de toi un murmures pour que nous nous taisions tous quand tu prendras la parole. »
Le roman est un long monologue qui va nous livrer ses questionnements, ses craintes liées à son passé alors qu’elle souffre du traumatisme de la guerre civile algérienne des années 1990.
Sa fille aura t-elle un avenir dans ce monde quand elle-même ne sait pas si elle en aura un ?
Laissée pour morte à l’âge de cinq ans au même titre que les autres membres de sa famille qui eux n’ont pas survécus, Aube tentera de se reconstruire sans ses cordes vocales perdues durant cette nuit de massacre.
Sans l’usage de sa voix et avec un physique qui effraiera quiconque s’approchera d’elle, Aube se servira de ses yeux vert et or pour prendre le relai sur sa parole manquante, « un vrai alphabet, … une collection de couteaux ». Être privée de parole ne l’empêchera cependant pas de raconter son histoire, d’une part à sa fille, puis au reste du monde en portant physiquement les traces des atrocités qu’elle a subit avec sa cicatrice et sa canule qui recouvrent sa gorge.
Un physique entre la beauté et « l’horreur » comme un parallèle entre l’avant et l’après guerre que chacun tente d’oublier (de dissimuler). Aube portera ainsi la preuve des ravages de la guerre autant qu’elle portera la vie et l’avenir d’un pays hostile aux droits des femmes.
On ne peut qu’être émus de l’histoire de cette jeune femme, de son vécu et de ce choix qu’elle devra faire pour son bébé.
Un grand coup de cœur pour cette lecture bouleversante à l’écriture élégante, poétique et sensible.
Un livre pressenti au prix Goncourt et je comprends largement pourquoi. Ce livre est une merveille, entre beauté et horreur. Un récit intense de mémoire et de révolte.
💬 « Si tu es vivante bien qu’on t’ait égorgée, c’est pour une mission, ma fille, même si tu ne peux pas converser comme nous, c’est pour nous dire l’essentiel; il y a des millions de personnes qui bavardent dans ce pays, ça déborde de jacasseurs et de voix, mais c’est la tienne qui compte, même quand tu murmures. Dieu a fait de toi un murmures pour que nous nous taisions tous quand tu prendras la parole. »
November 17, 2025
,,Можеш да колиш, изнасилваш, убиваш, но винаги ще се намери някой, който да изобличи ГУЛАГ. Винаги ще има един Солженицин, който да говори."- Камел Дауд.
„Черното десетилетие“ в Алжир е периодът на гражданска война между 1991 и около 2002 г. Това е един от най-кървавите вътрешни конфликти в съвременния свят в края на XX век. Атентати, убийства, отвличания, бомбени атаки и масови кланета са само част от зверствата, които историята помни. Между 150 000 и 200 000 са убитите. Националното помирение, което слага край на войната, амнистира ислямистите, с което оправдава всички извършени зверства.
Историята в ,,Хурии” проследява Об, млада алжирка, единствената оцеляла от семейството си по време на алжирската гражданска война. Тя губи говора си след опит да бъде заклана по време на размирните години, когато е била едва на 5. Но именно на нея - безгласната, Дауд дава глас. Той ѝ предоставя своето слово, за да разкажат заедно онова, за което е забранено да се говори.
Об е свидетел на свят, в който женското тяло е заклеймено или като опасност, или като наказание. Войната я е белязала физически, но следвоенната реалност я белязва морално и психически. Темата за майчинството в „Хурии“ не е сантиментална. Тя е отчайващо реалистична. Тук майчинството не е благословия, а присъда. А Об забременява и ,,говори'' с детето в утробата си, за да заличи вината от нуждата ��а го убие.
Запитан защо използва този похват за написването на историята, Камел споделя: ,,Има много книги за края на живота, но малко за раждането". В Алжир обаче - място, на което господстват религиозния фундаментализъм, политическите догми и обществените табута, да родиш означава единствено да обречеш. Особено момиче.
,,Знаеш ли какво, малка непредвидена пришълка, ако се родиш в тази страна, поемаш голям риск. Ще има години, когато ще ядеш до насита, години, когато ще ядат теб и други, когато ще те заколят. Ще заплатиш за объркания сън на стария пророк и някой ще те изнасили. Впрочем овните в небето изкупват единствено момчетата, но не и момичетата. Когато синът на Ибрахим се окаже дъщеря, историята винаги завършва с кръв.“
„Хурии“. Това са небесните девици, обещани на мюсюлманина в рая. Книгата деконструира тази идея: жената като трофей, като компенсация, като „награда“. Об стига дотам, че е готова да пожертва собственото си дете, за да не го доведе в свят, който се отнася към жените като към стока.
„Запазвам за себе си кошмара, връщам те на древната светлина отпреди живота, не позволявам да те достигнат човешките ръце и ножовете. Все пак, макар за кратко, ще бъда твоя майка, ще ти мисля доброто, а за теб доброто е да умреш.“
„Хурии“ не е лесна книга. Тя изисква размисъл, бавен ритъм, вътрешен диалог. Монолозите на лирическата героиня, разговорите с нероденото ѝ дете, спомените - всичко това прави историята поетична и плътна. Стилът на писане е фрагментарен, философски и силно провокативен. Страшната реалност се излива върху страниците без нито един ред пряка реч, и именно това кара читателя да изпитва неизразима клаустрофобия. Тясно е в мислите на жертвата.
„Черното десетилетие“ в Алжир е периодът на гражданска война между 1991 и около 2002 г. Това е един от най-кървавите вътрешни конфликти в съвременния свят в края на XX век. Атентати, убийства, отвличания, бомбени атаки и масови кланета са само част от зверствата, които историята помни. Между 150 000 и 200 000 са убитите. Националното помирение, което слага край на войната, амнистира ислямистите, с което оправдава всички извършени зверства.
Историята в ,,Хурии” проследява Об, млада алжирка, единствената оцеляла от семейството си по време на алжирската гражданска война. Тя губи говора си след опит да бъде заклана по време на размирните години, когато е била едва на 5. Но именно на нея - безгласната, Дауд дава глас. Той ѝ предоставя своето слово, за да разкажат заедно онова, за което е забранено да се говори.
Об е свидетел на свят, в който женското тяло е заклеймено или като опасност, или като наказание. Войната я е белязала физически, но следвоенната реалност я белязва морално и психически. Темата за майчинството в „Хурии“ не е сантиментална. Тя е отчайващо реалистична. Тук майчинството не е благословия, а присъда. А Об забременява и ,,говори'' с детето в утробата си, за да заличи вината от нуждата ��а го убие.
Запитан защо използва този похват за написването на историята, Камел споделя: ,,Има много книги за края на живота, но малко за раждането". В Алжир обаче - място, на което господстват религиозния фундаментализъм, политическите догми и обществените табута, да родиш означава единствено да обречеш. Особено момиче.
,,Знаеш ли какво, малка непредвидена пришълка, ако се родиш в тази страна, поемаш голям риск. Ще има години, когато ще ядеш до насита, години, когато ще ядат теб и други, когато ще те заколят. Ще заплатиш за объркания сън на стария пророк и някой ще те изнасили. Впрочем овните в небето изкупват единствено момчетата, но не и момичетата. Когато синът на Ибрахим се окаже дъщеря, историята винаги завършва с кръв.“
„Хурии“. Това са небесните девици, обещани на мюсюлманина в рая. Книгата деконструира тази идея: жената като трофей, като компенсация, като „награда“. Об стига дотам, че е готова да пожертва собственото си дете, за да не го доведе в свят, който се отнася към жените като към стока.
„Запазвам за себе си кошмара, връщам те на древната светлина отпреди живота, не позволявам да те достигнат човешките ръце и ножовете. Все пак, макар за кратко, ще бъда твоя майка, ще ти мисля доброто, а за теб доброто е да умреш.“
„Хурии“ не е лесна книга. Тя изисква размисъл, бавен ритъм, вътрешен диалог. Монолозите на лирическата героиня, разговорите с нероденото ѝ дете, спомените - всичко това прави историята поетична и плътна. Стилът на писане е фрагментарен, философски и силно провокативен. Страшната реалност се излива върху страниците без нито един ред пряка реч, и именно това кара читателя да изпитва неизразима клаустрофобия. Тясно е в мислите на жертвата.
December 21, 2025
3.5
Мисля, че повечето хора биха се заинтригували от факта, че заради тази книга авторът има издадена смъртна фатва и две заповеди за арест в Алжир. Това винаги привлича вниманието, защото подсказва, че е написано нещо, което не трябва да се казва, нещо, което е опасно и има причина да бъде премълчавано. Още преди първа глава е цитиран член 46 от Хартата за мир и национално помирение, който заявява, че ще бъде наказан с лишаване от свобода този, който по какъвто и да е начин говори за гражданската война между 1990 и 2000 г., наречена още "Черното десетилетие". Помислих, че е измислица, нужна за самия художествен разказ, но се оказва, че не е. И всъщност романът е много ценен с това, че ни образова за история, която ни е смътно позната.
Главната героиня Зо̀ра е оцеляла от зверските кланета, от които е изгубила буквално гласа си, както и цялото си семейство. Още по-страшно от това, което ѝ се е случило е, че то сякаш не съществува, за него не може да се говори, убийците са освободени от отговорност, болката е само за оцелелия, който трябва да се прави, че животът му не е бил осакатен. Има ли нещо по-терапевтично от говоренето и по-самотно от невъзможността да споделиш?
Зо̀ра може да е изгубила външния си глас, този, който я свързва със света, но ние ставаме свидетели на вътрешния, с който разказва всичко на нероденото си дете, което не планира да роди. Причините за това са много и най-накратко - просто си представете какво е да си жена в Алжир. Ако не си го представяте, Камел Дауд е написал цяла книга, в която става дума за война, травми, политика, религия, вината на оцелелия, прошката и предизвикателството да искаш да си свободна жена в страна, която дава права само на мъжете. Нейното прерязано гърло контрастира с гръмкия глас на мюезина, който всички слушат по цял ден.
"Иска ми се да остана тук, да не напускам тази излиняла градина. Да се скрия от моята собствена история. Мисля си обаче, че когато останат твърде дълго безсловесни, нашите истории стават опасни. Като бездна. Моята история дълбае дупка в гърлото ми".
За мен първата половина от романа беше по-силна, след това се появиха герои, които допълниха историческия контекст с техните съкрушителни съдби, но ми остана усещането, че авторът се е опитал да направи твърде много неща едновременно. Историята на Зо̀ра е достатъчно силна и за мен към края особено се поразмиха нещата, като се и усети опит за литературничене. Както написа Емилия Божилова в Goodreads - Дауд сякаш твърде много мисли за критиците.
Въпреки това бих препоръчала "Хурии". Бих изтъкнала и като добър ход за фон да има постоянно клане на животни, блеене,защото тяхното страдание засилва усещането за тревога и създава асоциации с клането по време на войната. В този ред на мисли - корицата на Таня Минчева е много сполучлива.
изд. Колибри, преводач: Красимир Петров
(Още нещо интересно около книгата - срещу Дауд има дело от алжирка, която твърди, че той е използвал за сюжет личната ѝ история, споделена с психотерапевт. Този психотерапевт е съпругата на Дауд. Дали това е вярно или е опит за клевета, може би предстои да разберем някога).
Мисля, че повечето хора биха се заинтригували от факта, че заради тази книга авторът има издадена смъртна фатва и две заповеди за арест в Алжир. Това винаги привлича вниманието, защото подсказва, че е написано нещо, което не трябва да се казва, нещо, което е опасно и има причина да бъде премълчавано. Още преди първа глава е цитиран член 46 от Хартата за мир и национално помирение, който заявява, че ще бъде наказан с лишаване от свобода този, който по какъвто и да е начин говори за гражданската война между 1990 и 2000 г., наречена още "Черното десетилетие". Помислих, че е измислица, нужна за самия художествен разказ, но се оказва, че не е. И всъщност романът е много ценен с това, че ни образова за история, която ни е смътно позната.
Главната героиня Зо̀ра е оцеляла от зверските кланета, от които е изгубила буквално гласа си, както и цялото си семейство. Още по-страшно от това, което ѝ се е случило е, че то сякаш не съществува, за него не може да се говори, убийците са освободени от отговорност, болката е само за оцелелия, който трябва да се прави, че животът му не е бил осакатен. Има ли нещо по-терапевтично от говоренето и по-самотно от невъзможността да споделиш?
Зо̀ра може да е изгубила външния си глас, този, който я свързва със света, но ние ставаме свидетели на вътрешния, с който разказва всичко на нероденото си дете, което не планира да роди. Причините за това са много и най-накратко - просто си представете какво е да си жена в Алжир. Ако не си го представяте, Камел Дауд е написал цяла книга, в която става дума за война, травми, политика, религия, вината на оцелелия, прошката и предизвикателството да искаш да си свободна жена в страна, която дава права само на мъжете. Нейното прерязано гърло контрастира с гръмкия глас на мюезина, който всички слушат по цял ден.
"Иска ми се да остана тук, да не напускам тази излиняла градина. Да се скрия от моята собствена история. Мисля си обаче, че когато останат твърде дълго безсловесни, нашите истории стават опасни. Като бездна. Моята история дълбае дупка в гърлото ми".
За мен първата половина от романа беше по-силна, след това се появиха герои, които допълниха историческия контекст с техните съкрушителни съдби, но ми остана усещането, че авторът се е опитал да направи твърде много неща едновременно. Историята на Зо̀ра е достатъчно силна и за мен към края особено се поразмиха нещата, като се и усети опит за литературничене. Както написа Емилия Божилова в Goodreads - Дауд сякаш твърде много мисли за критиците.
Въпреки това бих препоръчала "Хурии". Бих изтъкнала и като добър ход за фон да има постоянно клане на животни, блеене,защото тяхното страдание засилва усещането за тревога и създава асоциации с клането по време на войната. В този ред на мисли - корицата на Таня Минчева е много сполучлива.
изд. Колибри, преводач: Красимир Петров
(Още нещо интересно около книгата - срещу Дауд има дело от алжирка, която твърди, че той е използвал за сюжет личната ѝ история, споделена с психотерапевт. Този психотерапевт е съпругата на Дауд. Дали това е вярно или е опит за клевета, може би предстои да разберем някога).
October 2, 2024
Un livre qui me laisse mi-figue mi-raisin. C'est un livre qui parle très bien du voile qui a été jeté sur la décennie de plomb en Algérie et de la société algérienne telle qu'elle existe aujourd'hui (et notamment la place des femmes). A ce titre, c'est un livre important car il témoigne (la fin du livre en est une mise en abyme métaphorique). Et est aussi une belle façon de traiter les dangers de réécrire l'Histoire et de revenir sur les droits des femmes. Mais j'ai trouvé le livre dur à lire, avec un style ampoulé qui nuit à la fluidité et une construction inutilement complexe (notamment dans la deuxième partie). Pas un grand plaisir de lecture, malgré quelques scènes marquantes
June 18, 2025
El cofre de abril de la Librería Ambulante se me ha atascado y lo he terminado en junio. No sé si ha sido porque me costó avanzar en la parte central de la historia o porque esta novela ya nació atascada por mi inconsciente al haber conocido de antemano la polémica surgida por la denuncia recibida por el autor…
Centrándonos en la trama, agradezco el acercamiento a la guerra civil argelina y el haber dado voz a una protagonista que me ha dado los mejores momentos de la novela.
Tengo la mala costumbre de terminar todos los libros que comienzo. Mi optimismo siempre me lleva a pensar que el final mejorará el conjunto. En ocasiones no es así, pero en otras, como me ha sucedido en Huríes, el final me gusta y me alegro de haberla terminado
Centrándonos en la trama, agradezco el acercamiento a la guerra civil argelina y el haber dado voz a una protagonista que me ha dado los mejores momentos de la novela.
Tengo la mala costumbre de terminar todos los libros que comienzo. Mi optimismo siempre me lleva a pensar que el final mejorará el conjunto. En ocasiones no es así, pero en otras, como me ha sucedido en Huríes, el final me gusta y me alegro de haberla terminado
May 1, 2025
⭐⭐⭐ (5,5/10)
Comencé leyendo esta novela admirado por la originalidad de la propuesta y su tono lírico ante hechos devastadores; la novela se divide en tres partes y la primera para mí habría merecido cinco estrellas. Después me ha parecido algo repetitiva, y salvo la voz protagonista, los personajes están muy encorsetados en el rol que el autor les hace asumir, lo cual habría estado genial para una obra documental o de no ficción, por aquello de ser fiel a los hechos verídicos y personas reales; narrativamente he percibido, en mi opinión personal, lagunas y contradicciones que le ha ido haciendo perder credibilidad como novela, y su autor me ha parecido más resuelto en mantener su interés que el de la historia.
Los datos en bucle de la segunda parte son coherentes con esa intención interesada de la trama principal, pero contradictorios entre sí, se llega a aludir durante la misma narración de un pequeño viaje que dura días a sucesos acaecidos en años distintos, e incluso el año en que sucede la historia queda en entredicho por la contradicción de esos datos. Resultado probablemente de un exceso de Wikipedia que no ha sido rigurosamente trabajado para encontrar su encaje en la narración. El personaje del conductor ha contribuido especialmente a ese desorden, y la opción del autor introduciendo saltos temporales no lo ha solucionado, aunque ha “salido del paso” de una forma amena que me ha gustado leer.
La tercera parte recupera otra voz femenina apoteósica con una trama personal desgarradora y un enfoque político, social e histórico que me ha encantado. Aunque la posición de la protagonista frente a esa voz no me ha parecido creíble, y sus interacciones en el pueblo en la trama de los burros tampoco. Me ha dado la sensación de que el autor tenía muy claros los temas, que en sí me han gustado mucho, pero la manera de incluirlos enlazados con la trama ha sido muy forzada.
Sensación agridulce, tal vez por una expectativas muy altas con unos temas tan interesantes, explorados muy superficialmente sin terminar de rematar ninguno de ellos (mujer, religión, libertad, maternidad…). ¿Se sigue diciendo aquello de mucho liriri y poco lerele? Pues eso.
Comencé leyendo esta novela admirado por la originalidad de la propuesta y su tono lírico ante hechos devastadores; la novela se divide en tres partes y la primera para mí habría merecido cinco estrellas. Después me ha parecido algo repetitiva, y salvo la voz protagonista, los personajes están muy encorsetados en el rol que el autor les hace asumir, lo cual habría estado genial para una obra documental o de no ficción, por aquello de ser fiel a los hechos verídicos y personas reales; narrativamente he percibido, en mi opinión personal, lagunas y contradicciones que le ha ido haciendo perder credibilidad como novela, y su autor me ha parecido más resuelto en mantener su interés que el de la historia.
Los datos en bucle de la segunda parte son coherentes con esa intención interesada de la trama principal, pero contradictorios entre sí, se llega a aludir durante la misma narración de un pequeño viaje que dura días a sucesos acaecidos en años distintos, e incluso el año en que sucede la historia queda en entredicho por la contradicción de esos datos. Resultado probablemente de un exceso de Wikipedia que no ha sido rigurosamente trabajado para encontrar su encaje en la narración. El personaje del conductor ha contribuido especialmente a ese desorden, y la opción del autor introduciendo saltos temporales no lo ha solucionado, aunque ha “salido del paso” de una forma amena que me ha gustado leer.
La tercera parte recupera otra voz femenina apoteósica con una trama personal desgarradora y un enfoque político, social e histórico que me ha encantado. Aunque la posición de la protagonista frente a esa voz no me ha parecido creíble, y sus interacciones en el pueblo en la trama de los burros tampoco. Me ha dado la sensación de que el autor tenía muy claros los temas, que en sí me han gustado mucho, pero la manera de incluirlos enlazados con la trama ha sido muy forzada.
Sensación agridulce, tal vez por una expectativas muy altas con unos temas tan interesantes, explorados muy superficialmente sin terminar de rematar ninguno de ellos (mujer, religión, libertad, maternidad…). ¿Se sigue diciendo aquello de mucho liriri y poco lerele? Pues eso.
September 7, 2024
LE grand roman de cette rentrée littéraire. Kamel Daoud rend hommage aux 200 000 morts de la guerre civile algérienne en donnant la parole à ceux marqués dans leur chair et qu’on ne veut pas entendre là-bas. Éblouissant, lyrique, et bouleversant. Un texte courageux et politique qu’il faut lire absolument.
January 1, 2026
„Хурии“ Камел Дауд, превод Красимир Петров, издателство Колибри
Камел Дауд връща читателя в травмираната памет на „десетилетието на страха“ в Алжир (1992–2002) чрез интимната история на млада жена, оцеляла след масово насилие и останала без глас. Когато започнах да чета книгата, всъщност не очаквах на какво пътешествие от идеи, исторически пластове и политически разсъждения ще ме поведе, нито колко силно ще ме изненада мащабът на този уж ��нтимен разказ. Радвам се, че романът е представен на български, защото той разширява хоризонтa ни и предлага поле за дискусии, които макар да изглеждат далечни от българския политически и исторически контекст са ключови за разбирането на съвременните дебати във Франция и Алжир. Именно тази комбинация от лична травма и социална рамка прави „Хурии“ текст, който не може да бъде разглеждан само сюжетно, а трябва да бъде четен през контекста на паметта, обществото и политическата история.
Дауд говори в романа закон,който ограничава публичните публикации за кървавите събития от 1990-те години и точно заради него и "Хурии" е забранена в Алжир. Трудно е, гледайки от удобството на собствения си диван, да се прецени категорично дали подобна забрана е оправдана или не, от една страна, историческите травми имат нужда от осмисляне и глас, художествено или документално, от друга винаги стои рискът подобни текстове да бъдат използвани за манипулация и насочване на читателите към определена политическа позиция. В интервюта и самият автор казва, че романът е написан като призив за разпознаване на свободата и за това жертвите на насилие да не мълчат. Но не мога да не се задам въпроса дали подобно отваряне на темата не се превръща и в сцена за бъдещи конфликти в една страна, която, може би, все още не е готова да коментира толкова болезнени събития. Докато една Германия може да приеме собствената си историческа вина с „склонена глава“, то за Алжир този процес за мен е несигурен и политически натоварен, все още тлеещ и „Хурии“ разкрива именно тази пропаст между нуждата от памет и страха от нейното изговаряне.
Всъщност относно самия сюжет няма много да се добави: още корицата и анотацията ясно показват, че проследяваме историята на младо момиче, жертва на масовите нападения през 90-те години в Алжир. Тази млада жена лишена от глас, станала жертва за клане, като агнеца на корицата, разказва историята си на нероденатата си дъщеря. Тази все още нищожна точка в утробата, натоварена с бремето да е агнец и бъдеща жертва на обществото и религията, заради стигмата около майка си. Освен историческата тежест на романа няма как да не обърна внимание и да безкрайната дискусия около абортите, кой взема това решение, до кога, морално ли е или не, една малка точка с туптящо сърце, но без все още оформен мозък има ли правата на вече родените...хиляди въпроси без отговор, дискусия, която вярвам дълги години ще буни моралните, духовни и всякакви духове.
Истинският интерес идва не толкова от сюжета, колкото от дискусиите, които избухват след излизането на романа. Малко след публикуването му жена твърди, че „Хурии“ възпроизвежда нейната лична история споделена в качеството ѝ на пациентка на съпругата на автора (психиатър или психолог). Saâda Arbane завежда съдебни дела както в Алжир и Франция, настоявайки, че е нарушена медицинската тайна. Макар романът да не е биографичен и Дауд да не предава събитията едно към едно, приликите според нея са твърде близки, за да бъдат случайни. Така на преден план излизат нови, още по-сложни въпроси: освен медицинската тайна, стои дилемата дали тази жена е искала нейната история да бъде разказвана и дали авторът има моралното право да дава публичен глас на преживяна травма без съгласие. Това в моето съзнанието са противоречиви, болезнени теми, които могат да породят дълги, задълбочени и емоционално наситени дискусии, теми.
Тази книга, честно казано ме остави в състояние на пълно раздвояване рядко ми се случва да разбирам еднакво добре две толкова противоположни позиции. Виждам как тя може да бъде прочетена като феминистки текст, който дава глас на женската травма и поставя жената в центъра на политическо и историческо мълчание, но също така разбирам и читателите, за които романът може да прозвучи като антимюсюлмански, особено когато критиката към религиозни и социални структури се смесва с личната болка на героинята. В крайна сметка дори за себе си не мога да реша еднозначно и може би именно точно в това е важността на „Хурии“. Трябва ли една книга, за да бъде силна, да поражда толкова разнопосочни чувства, мнения и емоции? Не трябва ли литературата да не оставя читателя в покой да продължава да работи вътре в него дълго след последната страница, да провокира обществени и вътрешни спорове със собствената ценностна системата?
Надявам се всеки български читател, който посегне към книгата, да направи своето собствено проучване, да открие за себе си къде стои истината и да провокира вътрешния си диалог относно ключовите въпроси, които „Хурии“ повдига. Следва ли да се разказват премълчаните истории? Кой има право да ги разказва? Трябва ли да чакаме жертвите да си отидат и да погребат тайните си със себе си, за да говорим вместо тях? Или трябва да ги оставим те да решат кога и дали да говорят? Книги, които връщат към по-скорошни и болезнени обществени събития, следва ли да бъдат изваждани на светло? Или е по-добре да се мисли за крехкостта на обществото, на нацията, на една етническа група в името на избягването на нови конфликти? Може ли литературата да бъде морално чиста, ако стъпва върху нечия преживяна болка? Следва ли една евентуално плагиатствана история да бъде награждавана? Прави ли това автора добър или лош?
Това са изключително трудни въпроси. Затова оставям книгата без оценка. Макар да я препоръчвам, не мога да оценя постъпката, при която една лична история поверена в контекста на медицинска тайна, може би е била взета без съгласие. И макар да има в романа позиции, с които съм съгласна, и доводи, които резонират с моите разбирания, има и нещо, което противоречи на вътрешното ми усещане. „Хурии“ е важна, силна и провокативна книга, която оставя след себе си повече въпроси, отколкото отговори.
Камел Дауд връща читателя в травмираната памет на „десетилетието на страха“ в Алжир (1992–2002) чрез интимната история на млада жена, оцеляла след масово насилие и останала без глас. Когато започнах да чета книгата, всъщност не очаквах на какво пътешествие от идеи, исторически пластове и политически разсъждения ще ме поведе, нито колко силно ще ме изненада мащабът на този уж ��нтимен разказ. Радвам се, че романът е представен на български, защото той разширява хоризонтa ни и предлага поле за дискусии, които макар да изглеждат далечни от българския политически и исторически контекст са ключови за разбирането на съвременните дебати във Франция и Алжир. Именно тази комбинация от лична травма и социална рамка прави „Хурии“ текст, който не може да бъде разглеждан само сюжетно, а трябва да бъде четен през контекста на паметта, обществото и политическата история.
Дауд говори в романа закон,който ограничава публичните публикации за кървавите събития от 1990-те години и точно заради него и "Хурии" е забранена в Алжир. Трудно е, гледайки от удобството на собствения си диван, да се прецени категорично дали подобна забрана е оправдана или не, от една страна, историческите травми имат нужда от осмисляне и глас, художествено или документално, от друга винаги стои рискът подобни текстове да бъдат използвани за манипулация и насочване на читателите към определена политическа позиция. В интервюта и самият автор казва, че романът е написан като призив за разпознаване на свободата и за това жертвите на насилие да не мълчат. Но не мога да не се задам въпроса дали подобно отваряне на темата не се превръща и в сцена за бъдещи конфликти в една страна, която, може би, все още не е готова да коментира толкова болезнени събития. Докато една Германия може да приеме собствената си историческа вина с „склонена глава“, то за Алжир този процес за мен е несигурен и политически натоварен, все още тлеещ и „Хурии“ разкрива именно тази пропаст между нуждата от памет и страха от нейното изговаряне.
Всъщност относно самия сюжет няма много да се добави: още корицата и анотацията ясно показват, че проследяваме историята на младо момиче, жертва на масовите нападения през 90-те години в Алжир. Тази млада жена лишена от глас, станала жертва за клане, като агнеца на корицата, разказва историята си на нероденатата си дъщеря. Тази все още нищожна точка в утробата, натоварена с бремето да е агнец и бъдеща жертва на обществото и религията, заради стигмата около майка си. Освен историческата тежест на романа няма как да не обърна внимание и да безкрайната дискусия около абортите, кой взема това решение, до кога, морално ли е или не, една малка точка с туптящо сърце, но без все още оформен мозък има ли правата на вече родените...хиляди въпроси без отговор, дискусия, която вярвам дълги години ще буни моралните, духовни и всякакви духове.
Истинският интерес идва не толкова от сюжета, колкото от дискусиите, които избухват след излизането на романа. Малко след публикуването му жена твърди, че „Хурии“ възпроизвежда нейната лична история споделена в качеството ѝ на пациентка на съпругата на автора (психиатър или психолог). Saâda Arbane завежда съдебни дела както в Алжир и Франция, настоявайки, че е нарушена медицинската тайна. Макар романът да не е биографичен и Дауд да не предава събитията едно към едно, приликите според нея са твърде близки, за да бъдат случайни. Така на преден план излизат нови, още по-сложни въпроси: освен медицинската тайна, стои дилемата дали тази жена е искала нейната история да бъде разказвана и дали авторът има моралното право да дава публичен глас на преживяна травма без съгласие. Това в моето съзнанието са противоречиви, болезнени теми, които могат да породят дълги, задълбочени и емоционално наситени дискусии, теми.
Тази книга, честно казано ме остави в състояние на пълно раздвояване рядко ми се случва да разбирам еднакво добре две толкова противоположни позиции. Виждам как тя може да бъде прочетена като феминистки текст, който дава глас на женската травма и поставя жената в центъра на политическо и историческо мълчание, но също така разбирам и читателите, за които романът може да прозвучи като антимюсюлмански, особено когато критиката към религиозни и социални структури се смесва с личната болка на героинята. В крайна сметка дори за себе си не мога да реша еднозначно и може би именно точно в това е важността на „Хурии“. Трябва ли една книга, за да бъде силна, да поражда толкова разнопосочни чувства, мнения и емоции? Не трябва ли литературата да не оставя читателя в покой да продължава да работи вътре в него дълго след последната страница, да провокира обществени и вътрешни спорове със собствената ценностна системата?
Надявам се всеки български читател, който посегне към книгата, да направи своето собствено проучване, да открие за себе си къде стои истината и да провокира вътрешния си диалог относно ключовите въпроси, които „Хурии“ повдига. Следва ли да се разказват премълчаните истории? Кой има право да ги разказва? Трябва ли да чакаме жертвите да си отидат и да погребат тайните си със себе си, за да говорим вместо тях? Или трябва да ги оставим те да решат кога и дали да говорят? Книги, които връщат към по-скорошни и болезнени обществени събития, следва ли да бъдат изваждани на светло? Или е по-добре да се мисли за крехкостта на обществото, на нацията, на една етническа група в името на избягването на нови конфликти? Може ли литературата да бъде морално чиста, ако стъпва върху нечия преживяна болка? Следва ли една евентуално плагиатствана история да бъде награждавана? Прави ли това автора добър или лош?
Това са изключително трудни въпроси. Затова оставям книгата без оценка. Макар да я препоръчвам, не мога да оценя постъпката, при която една лична история поверена в контекста на медицинска тайна, може би е била взета без съгласие. И макар да има в романа позиции, с които съм съгласна, и доводи, които резонират с моите разбирания, има и нещо, което противоречи на вътрешното ми усещане. „Хурии“ е важна, силна и провокативна книга, която оставя след себе си повече въпроси, отколкото отговори.
December 26, 2025
Alegeria în provocarea mea #decititlumea
Controversată, mi-a plăcut mai puțin după ce am auzit cum a scris (pare-se) autorul povestea, din auzite și un „auzite” din acela cu două tăișuri. Puteți citi mai multe despre asta.
Dar tot autorul aduce o confesiune pentru care și el este în pericol de a suporta consecințe din partea statului.
Autorul e bărbat. Cartea e vocea unei femei care nu mai are voce: „Dumnezeu a făcut din tine un murmur ca sa tăcem toti cand o sa iei cuvantul”.
Fiind scrisă la persoana 1, ne aduce aproape de pântecul femeii care are o dilemă: Ma lupt cu valurile la suprafața lumii celor vii. Iar proza e fantastică: Sange si capete tăiate se scurgeau pe strazi ca niate samburi de măslina înmuiați in saliva de capcaun.
Alegerea, pentru a citi cartea pentru țară, e bună, pentru că mă învață multe despre cultură, istorie, contemporaneitate: În Algeria, lumea nu stie cum sa se poarte cu victimele războiului civil, le lasa in pace, sa moara.
În 1999, în 31 dec s-a terminat razboiul cu ascuns, cel cu 1000 de omorâți într-o noapte. Iar în 2005 s-a votat national iertarea criminalilor. De ce? Și victimele? O să auzi prin vocea ei și a altora despre acel masacru care e trecut sub tăcere de regim, chiar și azi.
„Poate cineva sa moara sub carti, fie ele si foarte grele? Acum cred ca da. Mai ales sub greutatea cărților pe care n-ai putut sa le scriu.”
Obositoare după jumătate și repetitivă pe alocuri, are totuși acel ceva care o face #decitit. Iar din cele câteva povești pe care le spune alături de cea a protagonistei, povestea Hamrei, a șoferului vânzator de cărti, și a puștiului din armată fascinat de pești Norvegieni sunt cele mai triste.
Controversată, mi-a plăcut mai puțin după ce am auzit cum a scris (pare-se) autorul povestea, din auzite și un „auzite” din acela cu două tăișuri. Puteți citi mai multe despre asta.
Dar tot autorul aduce o confesiune pentru care și el este în pericol de a suporta consecințe din partea statului.
Autorul e bărbat. Cartea e vocea unei femei care nu mai are voce: „Dumnezeu a făcut din tine un murmur ca sa tăcem toti cand o sa iei cuvantul”.
Fiind scrisă la persoana 1, ne aduce aproape de pântecul femeii care are o dilemă: Ma lupt cu valurile la suprafața lumii celor vii. Iar proza e fantastică: Sange si capete tăiate se scurgeau pe strazi ca niate samburi de măslina înmuiați in saliva de capcaun.
Alegerea, pentru a citi cartea pentru țară, e bună, pentru că mă învață multe despre cultură, istorie, contemporaneitate: În Algeria, lumea nu stie cum sa se poarte cu victimele războiului civil, le lasa in pace, sa moara.
În 1999, în 31 dec s-a terminat razboiul cu ascuns, cel cu 1000 de omorâți într-o noapte. Iar în 2005 s-a votat national iertarea criminalilor. De ce? Și victimele? O să auzi prin vocea ei și a altora despre acel masacru care e trecut sub tăcere de regim, chiar și azi.
„Poate cineva sa moara sub carti, fie ele si foarte grele? Acum cred ca da. Mai ales sub greutatea cărților pe care n-ai putut sa le scriu.”
Obositoare după jumătate și repetitivă pe alocuri, are totuși acel ceva care o face #decitit. Iar din cele câteva povești pe care le spune alături de cea a protagonistei, povestea Hamrei, a șoferului vânzator de cărti, și a puștiului din armată fascinat de pești Norvegieni sunt cele mai triste.
September 27, 2024
Kamel Daoud voulait écrire une sorte de roman historique sur la guerre civile menée par les jihadistes dans les années 1990 en Algérie contre le pouvoir et il a super bien réussi un roman NOIR en choisissant des personnages qui ont survécus aux massacres orchestrés par les barbus.
D’une lecture très difficile car décousu, ce roman aurait pu être restructuré autrement pour mieux plaire aux lecteurs et surtout leur donner envie de continuer jusqu’à la fin…dommage !
2 ⭐️
D’une lecture très difficile car décousu, ce roman aurait pu être restructuré autrement pour mieux plaire aux lecteurs et surtout leur donner envie de continuer jusqu’à la fin…dommage !
2 ⭐️
June 2, 2025
"We have the whole night to rape your women and children, drink your blood. Even if you escape today, we'll come back tomorrow to finish you off! We're here to send you to your God!" e spusa unui supraviețuitor al masacrelor comise în așa zisul " la sale guerre" din perioada Deceniului Negru algerian. Daud, prin vocea personajelor sale, face un memento al atrocităților din războiul civil politico-religios și al urmării așa zisei "Reconcilieri". Un alt scriitor asupra căruia s-a emis o fatwa.
May 4, 2025
Se me ha hecho demasiado largo. El libro empieza muy bien, hacia la mitad decae y remonta un poco al final. El problema es esa parte central, que se hace eterna y parece totalmente innecesaria, repitiendo en varias partes lo que ya se ha contado en la parte inicial.
La historia es un testimonio horripilante sobre la guerra civil de Argelia y sus consecuencias, además de qué supone ser mujer en una sociedad prevalentemente islámica. Si no tenemos en cuenta esa mitad, está muy bien contado, con una prosa bonita y sensible. Pero llega un punto que se hace pesado y ves que todavía queda medio libro. He estado muy cerca de abandonarlo. Me alegra no haberlo hecho, hacia el final remonta un poco y se vuelve interesante otra vez. En fin, podría haber sido mucho mejor pero ha decepcionado un poco.
Excelente trabajo de la editorial Cabaret Voltaire. Es un libro largo pero mantiene un buen nivel editorial, sin apenas errores. Es el primer libro suyo que leo y estoy muy satisfecho en este aspecto.
La historia es un testimonio horripilante sobre la guerra civil de Argelia y sus consecuencias, además de qué supone ser mujer en una sociedad prevalentemente islámica. Si no tenemos en cuenta esa mitad, está muy bien contado, con una prosa bonita y sensible. Pero llega un punto que se hace pesado y ves que todavía queda medio libro. He estado muy cerca de abandonarlo. Me alegra no haberlo hecho, hacia el final remonta un poco y se vuelve interesante otra vez. En fin, podría haber sido mucho mejor pero ha decepcionado un poco.
Excelente trabajo de la editorial Cabaret Voltaire. Es un libro largo pero mantiene un buen nivel editorial, sin apenas errores. Es el primer libro suyo que leo y estoy muy satisfecho en este aspecto.
October 17, 2025
Ciężka to była lektura. Wstrząsająca. Przytłaczająca ogromem cierpienia. Przytłaczająca tym, że choć to fikcja, opowiada o prawdziwej wojnie.
Podobało mi się, że choć mamy tu główną bohaterkę-narratorkę, głos dostają też inne postaci, poznajemy inne punkty widzenia, które dają nam pełniejszy obraz tej tragedii.
Podobało mi się, że choć mamy tu główną bohaterkę-narratorkę, głos dostają też inne postaci, poznajemy inne punkty widzenia, które dają nam pełniejszy obraz tej tragedii.
November 20, 2025
Me ha gustado mucho desde el principio! Se va complicando en las siguientes partes que he leído más despacio y no son tan buenas pero nunca llega a perder su esencia para poner de manifiesto su situación. El final ha sido muy bonito, como la novela en general.
June 22, 2025
#87 algeria
super mixed feelings, multe repetiții
also this: https://www.theguardian.com/world/202...
super mixed feelings, multe repetiții
also this: https://www.theguardian.com/world/202...
January 6, 2025
I probably would not have read this book if I had been aware of the controversy surrounding it.
The book itself is fine. What makes it great is the story, yet the story is stolen from a person who suffered atrocities and did not wish to publish a book about it (obeying the laws in her country).
I think the writing is just okay, sometimes great, sometimes incredibly redundant (ma cannule, mon sourire), sometimes confusing (different timeframes and narrators) and sometimes odd (is she explaining things to her fetus or else the author is explaining them to his French readers? Ex: some Arabic words or Muslim celebrations explained, locations in Oran, etc).
I personally did not like that a male author wrote a female's story in the first person. At some point, he describes the feeling of a woman feeding her baby!!! Cringe! 😬
That is what led me to look into the author and the book....
Kamel Daoud is accused of writing the story of Saâda Arbane without her consent. She was a patient of his psychologist wife and revealed her trauma to her during therapy. If those accusations are true (many things point to them being founded), not only is this so obviously wrong but it is also a huge blow to victims seeking therapy and trusting a health professional to help them.
I am also appalled at the Goncourt committee for giving a prize to a book/an author under those circumstances - Ms. Arbane initiated her lawsuit right after the novel was published, so before the Goncourt was awarded.
I think this story is important (especially given the laws that prohibit people from talking about what they suffered during the black decade in Algeria) but Mr. Daoud should be punished for appropriating someone else's story and labeling it as a novel that just came out of his imagination. Yet, he was rewarded instead. 🤷🏼♀️
The book itself is fine. What makes it great is the story, yet the story is stolen from a person who suffered atrocities and did not wish to publish a book about it (obeying the laws in her country).
I think the writing is just okay, sometimes great, sometimes incredibly redundant (ma cannule, mon sourire), sometimes confusing (different timeframes and narrators) and sometimes odd (is she explaining things to her fetus or else the author is explaining them to his French readers? Ex: some Arabic words or Muslim celebrations explained, locations in Oran, etc).
I personally did not like that a male author wrote a female's story in the first person. At some point, he describes the feeling of a woman feeding her baby!!! Cringe! 😬
That is what led me to look into the author and the book....
Kamel Daoud is accused of writing the story of Saâda Arbane without her consent. She was a patient of his psychologist wife and revealed her trauma to her during therapy. If those accusations are true (many things point to them being founded), not only is this so obviously wrong but it is also a huge blow to victims seeking therapy and trusting a health professional to help them.
I am also appalled at the Goncourt committee for giving a prize to a book/an author under those circumstances - Ms. Arbane initiated her lawsuit right after the novel was published, so before the Goncourt was awarded.
I think this story is important (especially given the laws that prohibit people from talking about what they suffered during the black decade in Algeria) but Mr. Daoud should be punished for appropriating someone else's story and labeling it as a novel that just came out of his imagination. Yet, he was rewarded instead. 🤷🏼♀️
November 19, 2024
Voleur de la vie privé d une victime de terroriste dommage
December 12, 2024
Os prémios Goncourt são assim mesmo, on ne sait jamais 🙄
Este Houris tem uma característica especial - para mim.
É um relato, interminável, muitos entenderão, com razão, maçador, sobre a guerra civil esquecida da Argélia (década de noventa).
Perguntar-se-ão, como é possível esquecer uma guerra, mais a mais uma guerra civil?...
Não se pode! Por isso mesmo o governo interditou-o. Interditou a memória! Há penas previstas para quem fale, levante, destape, o assunto. Se pensarmos que dessa guerra resultaram centenas de milhares de mortos, talvez mais, atente-se na ignomínia que representa a repressão deste luto.
A estória é um relato interminável, como a dor, como o sofrimento, de uma vítima, de uma mulher que cruza o país marcada na carne pela violência e pelo terror, sofrendo dupla, triplamente, na sua condição de vítima de mulher e de mãe.
Para quem não tiver um interesse específico pelo país, eu tenho, tanto assim que já ali tinha localizado o meu primeiro romance, vai achar um relato (quase sempre na primeira pessoa), chato.
Os convivas do restaurante Drouant não entenderam assim...
Este Houris tem uma característica especial - para mim.
É um relato, interminável, muitos entenderão, com razão, maçador, sobre a guerra civil esquecida da Argélia (década de noventa).
Perguntar-se-ão, como é possível esquecer uma guerra, mais a mais uma guerra civil?...
Não se pode! Por isso mesmo o governo interditou-o. Interditou a memória! Há penas previstas para quem fale, levante, destape, o assunto. Se pensarmos que dessa guerra resultaram centenas de milhares de mortos, talvez mais, atente-se na ignomínia que representa a repressão deste luto.
A estória é um relato interminável, como a dor, como o sofrimento, de uma vítima, de uma mulher que cruza o país marcada na carne pela violência e pelo terror, sofrendo dupla, triplamente, na sua condição de vítima de mulher e de mãe.
Para quem não tiver um interesse específico pelo país, eu tenho, tanto assim que já ali tinha localizado o meu primeiro romance, vai achar um relato (quase sempre na primeira pessoa), chato.
Os convivas do restaurante Drouant não entenderam assim...
October 7, 2024
J’avais lu plus tôt dans l’année A quoi rêvent les loups ?, de Khadra, et je trouve que c’est un bon pendant – dans le Daoud on donne la parole aux victimes de la Décennie Noire, dans le Khadra c’était l’inverse. C’est un livre dur et je pense qu’il pêche parfois sur la façon dont il a été assemblé ; les sauts chronologiques perdent facilement et desservent la lecture.
Je n’ai pas tout aimé, d’autant moins Aube, et généralement ça me pousse à vite détester un livre, d’être coincé avec un protagoniste insupportable, mais au final on est tellement happé par les témoignages des autres.
Je comprends les gens qui ont dit avoir eu du mal à s’y remettre, je me traine ce livre depuis plus d’un mois à essayer constamment d’avancer dedans. Il est épuisant, mais je pense que c’est aussi ce qui fait sa force ; on ne le lit pas en mode croisière oui oui la tristesse oui oui le malheur comme beaucoup d’autres, Daoud réussit à instiller une vraie horreur humaine dans son écriture qui a réussi, pour ma part, à me stopper dans mes habitudes de lecture (qui se résument généralement à tout schuss on verra dans quel état on arrive en bas).
Je n’ai pas tout aimé, d’autant moins Aube, et généralement ça me pousse à vite détester un livre, d’être coincé avec un protagoniste insupportable, mais au final on est tellement happé par les témoignages des autres.
Je comprends les gens qui ont dit avoir eu du mal à s’y remettre, je me traine ce livre depuis plus d’un mois à essayer constamment d’avancer dedans. Il est épuisant, mais je pense que c’est aussi ce qui fait sa force ; on ne le lit pas en mode croisière oui oui la tristesse oui oui le malheur comme beaucoup d’autres, Daoud réussit à instiller une vraie horreur humaine dans son écriture qui a réussi, pour ma part, à me stopper dans mes habitudes de lecture (qui se résument généralement à tout schuss on verra dans quel état on arrive en bas).
September 24, 2025
"Huris" é um livro intenso, sombrio e que não tem medo de mexer em feridas. A história acompanha Alva, sobrevivente de um massacre na Argélia, que perdeu a voz e carrega no corpo a marca do trauma e está grávida. É uma narrativa sobre memória, violência e silêncio e como o silêncio pode ser tão pesado quanto o grito.
Gostei especialmente da forma como autor escreve. Há frases que quase parecem poesia, e algumas imagens ficam na cabeça por dias. Alva é uma personagem difícil de esquecer, e a forma como ela carrega a dor e, ao mesmo tempo, tenta continuar a viver é muito poderosa.
Mas confesso que a leitura foi difícil em vários momentos. O ritmo é irregular, há passagens que se arrastam e a história às vezes parece mais preocupada em ser simbólica do que em avançar.
No geral, "Huris" é um livro que admiro mais do que gostei. É provocador e faz pensar, mas nem sempre foi prazeroso de ler.
Gostei especialmente da forma como autor escreve. Há frases que quase parecem poesia, e algumas imagens ficam na cabeça por dias. Alva é uma personagem difícil de esquecer, e a forma como ela carrega a dor e, ao mesmo tempo, tenta continuar a viver é muito poderosa.
Mas confesso que a leitura foi difícil em vários momentos. O ritmo é irregular, há passagens que se arrastam e a história às vezes parece mais preocupada em ser simbólica do que em avançar.
No geral, "Huris" é um livro que admiro mais do que gostei. É provocador e faz pensar, mas nem sempre foi prazeroso de ler.
January 22, 2025
Bon : c’était bien écrit, y’a des formulations puissantes et évocatrices qui ponctuent la lecture de quelques moments gracieux. Je connais très mal l’histoire de l’Algérie mais j’imagine que c’était important de parler de cette période et de le faire depuis le regard d’une femme. Mais le livre était beaucoup trop long, beaucoup trop répétitif, avec beaucoup trop de digressions. La lecture a été rendue pénible par tous ces éléments qui sortent complètement de l’histoire. Je pense sincèrement qu’on peut retirer 200 pages et aiguiser le propos pour qu’il soit plus poignant. L’absence d’une certaine nuance m’a mis mal à l’aise (surtout maintenant que le livre est congratulé par des politiciens d’extrême droite ?) même si la position semble légitime. Globalement c’était juste difficile d’arriver au bout.
November 27, 2024
Ce roman est plein de mensonges, surtout sur la condition de la femme en Algérie. Les intentions de l’auteur me répugnent.
Displaying 1 - 30 of 394 reviews