What do you think?
Rate this book
Рождественские каникулы
For Christmas, Charley Mason's father granted him a trip to Paris, all expenses paid. It should have been a lark, but on his first night Charley meets a woman whose story will forever change his life.
For Lydia has seen tragedy. The Russian Revolution displaced her family, left her homeless, fatherless. And for reasons that elude Charley, Lydia pines for a man half a world away--a dope dealer and murderer whose sins Lydia seeks to absolve through her own self- destruction. Haunting, erotic, deeply affecting, Christmas Holiday explores two souls capsized by compassion--and the confusion that engulfed a generation in the days between the Great Wars.
For Lydia has seen tragedy. The Russian Revolution displaced her family, left her homeless, fatherless. And for reasons that elude Charley, Lydia pines for a man half a world away--a dope dealer and murderer whose sins Lydia seeks to absolve through her own self- destruction. Haunting, erotic, deeply affecting, Christmas Holiday explores two souls capsized by compassion--and the confusion that engulfed a generation in the days between the Great Wars.
Hardcover
First published January 1, 1939
155 people are currently reading
2325 people want to read
About the author
W. Somerset Maugham
2,114 books6,062 followersWilliam Somerset Maugham was born in Paris in 1874. He spoke French even before he spoke a word of English, a fact to which some critics attribute the purity of his style.
His parents died early and, after an unhappy boyhood, which he recorded poignantly in Of Human Bondage, Maugham became a qualified physician. But writing was his true vocation. For ten years before his first success, he almost literally starved while pouring out novels and plays.
Maugham wrote at a time when experimental modernist literature such as that of William Faulkner, Thomas Mann, James Joyce and Virginia Woolf was gaining increasing popularity and winning critical acclaim. In this context, his plain prose style was criticized as 'such a tissue of clichés' that one's wonder is finally aroused at the writer's ability to assemble so many and at his unfailing inability to put anything in an individual way.
During World War I, Maugham worked for the British Secret Service . He travelled all over the world, and made many visits to America. After World War II, Maugham made his home in south of France and continued to move between England and Nice till his death in 1965.
At the time of Maugham's birth, French law was such that all foreign boys born in France became liable for conscription. Thus, Maugham was born within the Embassy, legally recognized as UK territory.
His parents died early and, after an unhappy boyhood, which he recorded poignantly in Of Human Bondage, Maugham became a qualified physician. But writing was his true vocation. For ten years before his first success, he almost literally starved while pouring out novels and plays.
Maugham wrote at a time when experimental modernist literature such as that of William Faulkner, Thomas Mann, James Joyce and Virginia Woolf was gaining increasing popularity and winning critical acclaim. In this context, his plain prose style was criticized as 'such a tissue of clichés' that one's wonder is finally aroused at the writer's ability to assemble so many and at his unfailing inability to put anything in an individual way.
During World War I, Maugham worked for the British Secret Service . He travelled all over the world, and made many visits to America. After World War II, Maugham made his home in south of France and continued to move between England and Nice till his death in 1965.
At the time of Maugham's birth, French law was such that all foreign boys born in France became liable for conscription. Thus, Maugham was born within the Embassy, legally recognized as UK territory.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 356 reviews
December 19, 2024
Mordant irony is instrumental to Maugham’s writing manner so it’s present throughout the entire book. Christmas Holiday is like a counterpoint to a joyous Christmas carol.
It’s Christmas Eve… Charley is twenty-three… He goes to Paris on his own… Paris awaits him…
First of all he meets his old friend but their interests seem to be worlds apart now… His friend takes him to the brothel where he gets acquainted with a Russian girl… He wishes to listen to the church music at the Christmas Mess an the girl asks him to take her along… There she cries…
She tells him a dramatic secret of her past… The holiday turns into a twisted detective story… He finds himself in the new unfamiliar atmosphere… His attitude to reality is changing…
Sometimes holiday may serve as a lesson.
It’s Christmas Eve… Charley is twenty-three… He goes to Paris on his own… Paris awaits him…
It was wonderful to arrive in Paris by night. A drizzling rain was falling and it gave the streets an exciting mystery. The shops were brightly lit. The pavements were multitudinous with umbrellas and the water dripping on them glistened dimly under the street lamps. Charley remembered one of Renoir’s pictures.
First of all he meets his old friend but their interests seem to be worlds apart now… His friend takes him to the brothel where he gets acquainted with a Russian girl… He wishes to listen to the church music at the Christmas Mess an the girl asks him to take her along… There she cries…
With her pale face and swollen eyelids, in that poor brown dress and the black felt hat, there was nothing to remind one of the creature, in her blue Turkish trousers, with a naked body, who had had a curious, exotic attractiveness. It was another person altogether, quiet, respectable, demure…
She tells him a dramatic secret of her past… The holiday turns into a twisted detective story… He finds himself in the new unfamiliar atmosphere… His attitude to reality is changing…
The world he knew, the peaceful happy world of the surface, was like a pretty lake in which were reflected the dappled clouds and the willows that grew on its bank, where care-free boys paddled their canoes and the girls with them trailed their fingers in the soft water. It was terrifying to think that below, just below, dangerous weeds waved tentacles to ensnare you and all manner of strange, horrible things, poisonous snakes, fish with murderous jaws, waged an unceasing and hidden warfare.
Sometimes holiday may serve as a lesson.
December 25, 2023
I bought this book decades ago when I was still at University. Only now I decided to read it. With the right timing: around christmas. Have to say, I was in for a treat. What a lovely little novel with a moving colourful content. Absolutely going to explore more books by this writer. Very well written.
December 15, 2025
Not a Christmas story, so it didn’t exactly meet the vibes I was looking for. But I still enjoyed it, which isn’t a surprise, as W. Somerset Maugham is one of my favourite authors. I don’t know if I agree that this is a mid-tier novel by him. I think it feels a little bit unconsumed, because it looks critically at tourism. Our hero wants to be entertained on his Paris trip, and he isn’t even conscious of this. So when things get too real, and the entertainment from the prostitute his friend hires for him comes in an unexpected, confessional, and emotional way, he sort of withdraws. Probably not the most satisfying course of action for a protagonist, but I feel it was a realistic one. It was also interesting, for an author who hid his homosexuality in real life, to see him mention it in fiction. It isn’t the best representation of it, but considering that we are talking about a hate crime, it is about as good as could be expected for the time in which it was written.
December 23, 2015
Ah, Maugham. Certainly this man is one of the most talented novelists to ever walk the earth. Christmas Holiday is an incredible story. A young man from a cultured, middle-class English family travels to Paris to spend Christmas holiday with some desperate people. He has no idea whom he's about to encounter. It just sort of happens. Many other things happen too.
A dear childhood friend of his has become a raving, cynical, misanthropic ascetic, basically starving himself of human companionship as well as food and water. The protagonist is at first amused by his friend's extreme philosophy and then repulsed.
This is a coming-of-age tale really. The young protagonist's warm, happy heart is introduced to the heartbreak of the world. It's tough to see the young man's eyes open in such a way, but Maugham is a magician with his writing. There were so many good lines in this book that I probably underlined a third of it.
There's also a really compelling murder mystery within the book. I'm surprised the author didn't try his hand at the crime genre. He could have written mysteries easily. There are slow parts in this novel, but the writing is so fine that I hardly noticed them.
A dear childhood friend of his has become a raving, cynical, misanthropic ascetic, basically starving himself of human companionship as well as food and water. The protagonist is at first amused by his friend's extreme philosophy and then repulsed.
This is a coming-of-age tale really. The young protagonist's warm, happy heart is introduced to the heartbreak of the world. It's tough to see the young man's eyes open in such a way, but Maugham is a magician with his writing. There were so many good lines in this book that I probably underlined a third of it.
There's also a really compelling murder mystery within the book. I'm surprised the author didn't try his hand at the crime genre. He could have written mysteries easily. There are slow parts in this novel, but the writing is so fine that I hardly noticed them.
March 3, 2018
Very good. My first Maugham. Amazing discussion of social class, art, crime, and society through the eyes of an upper middle- class 23 year old named Charley. (He could have come through my daughter's elitist high school.) He knows all the right things to say about all the right pictures and can play the best music in the proper fashion and his dad (whose family came up from servants to a peerage) has sent him to Paris for a finishing touch to his education. Dad means him to do the brothels and middle-brow artistic mother means him to do the museums. Charley meets Lydia (whose family post-Russian Revolution has taken the opposite trajectory) in a brothel and they proceed to the climax at the Louvre. Marxist/Fascist friend Simon's diatribe on dictators, class, and will was written in the 1930's but is horribly apropos to the thoughts of too many young men in 2018. Little things in the book provoke connections - there is a written scene that I swear is the precursor of Hitchcock's visual setting of Rear Window. Lydia is the precursor of the woman in Breaking the Waves. Berger puts me in mind of Meursault in The Stranger which I am about to reread. I'm off to look at Chardin still lifes on the Internet - and the Odalisque in art and to read more Maugham. ~~~Curious about the American film-noir movie version of this book set in New Orleans, but for the life of me I can't see this outside of Paris.
January 19, 2021
Не просто герои, а цели вселени. Толкова различни, толкова интересни, толкова богато пресъздадени. Сблъсък на мирогледи, на сетивности. След прочитането на такъв роман светът ти изглежда по-дълбок и по-пъстър.
December 30, 2020
Първата ми среща със Съмърсет Моъм. Не открих Коледната история, която издирвам цял Декември :-), но книгата с всичките и философски послания ме изненада приятно.
December 29, 2023
Even though this isn’t a Christmas story, I think the title is perfect. Deep down, don’t we want all holidays to change our life? Isn’t that a big reason why we get away--to get a new perspective? That’s what happens to Charley Mason, a 23 year old young man from a happy and privileged life, when he visits Paris over his Christmas holiday.
Charley goes to meet his oldest friend Simon, now a journalist, and finds him full of revolutionary ideas and ascetic disciplines. Simon introduces him to Lydia, whose tales of her husband’s imprisonment and displacement from her native Russia fill his head with new impressions.
“… it seemed to him that a veil that painted the world in pleasant, familiar colours had been suddenly rent and he looked into a convulsed and writhing darkness.”
Charley is good-natured and kind, which allows him to slip into these worlds so different from his own, to be mocked a little but basically trusted and confided in.
A good chunk of the book is the story of Lydia’s husband Berger, now in jail. I started to wonder why I should care about this story within a story of a murderer and his crime in amazing detail and through multiple viewpoints. I got a little annoyed, but Maugham’s prose is so amazingly smooth that it was no trouble to just keep reading, so I did. Finally he got back to the real story, the story of Charley, and I realized all that was setup for the epiphany of our hero.
And this is Maugham, so of course there’s philosophy and art along the way, specifically communism versus democracy, the story of Simon’s hero the Bolshevik revolutionary Felix Edmundovich Dzerzhinsky, and even a detailed comparison of paintings:
Ingres
vs Manet
Decades ago, when I read my first Maugham, I remember looking at the long list of titles on the Also by this Author page, and I’ve never forgotten my feeling of awe at how prolific he was. What’s more, I somehow don’t think it’s possible he could ever disappoint me. I think I’ll make it a goal to read them all and find out.
Charley goes to meet his oldest friend Simon, now a journalist, and finds him full of revolutionary ideas and ascetic disciplines. Simon introduces him to Lydia, whose tales of her husband’s imprisonment and displacement from her native Russia fill his head with new impressions.
“… it seemed to him that a veil that painted the world in pleasant, familiar colours had been suddenly rent and he looked into a convulsed and writhing darkness.”
Charley is good-natured and kind, which allows him to slip into these worlds so different from his own, to be mocked a little but basically trusted and confided in.
A good chunk of the book is the story of Lydia’s husband Berger, now in jail. I started to wonder why I should care about this story within a story of a murderer and his crime in amazing detail and through multiple viewpoints. I got a little annoyed, but Maugham’s prose is so amazingly smooth that it was no trouble to just keep reading, so I did. Finally he got back to the real story, the story of Charley, and I realized all that was setup for the epiphany of our hero.
And this is Maugham, so of course there’s philosophy and art along the way, specifically communism versus democracy, the story of Simon’s hero the Bolshevik revolutionary Felix Edmundovich Dzerzhinsky, and even a detailed comparison of paintings:
Ingres
vs Manet
Decades ago, when I read my first Maugham, I remember looking at the long list of titles on the Also by this Author page, and I’ve never forgotten my feeling of awe at how prolific he was. What’s more, I somehow don’t think it’s possible he could ever disappoint me. I think I’ll make it a goal to read them all and find out.
January 26, 2021
A clever, readable and entertaining book. Deceptively simple. W Somerset Maugham uses the contrasting personalities of Charley and Simon to highlight some of the profound and disturbing changes taking place in mainland Europe during the late 1930s (when he wrote the story). W Somerset Maugham was remarkably prescient about the horrors and inhumanity that was about to unfold. And, despite this, the book is very readable - giving the reader insights into Russian refugees living in Paris, convicts, and a lower middle class French family adapting to the death of the father during World War One. The characters of Simon and Robert Berger are particularly interesting and well drawn, and Lydia makes an enigmatic, complex cypher for the book's more philosophical points.
This is only my second book by W Somerset Maugham. The first was Ashenden. Both share the same qualities: beguiling, well written, insightful, intriguing, informative, entertaining, and quietly profound.
4/5
This is only my second book by W Somerset Maugham. The first was Ashenden. Both share the same qualities: beguiling, well written, insightful, intriguing, informative, entertaining, and quietly profound.
4/5
January 2, 2021
184th book of 2020.
Christmas this year passed with little event and I fancied I had to read Maugham’s Christmas Holiday before December ended, otherwise the poor book would have looked out of place on my Goodreads, at least until December next year. Perhaps this is displaying some pompousness on my part, but I always presumed this book would be a “lesser” Maugham book, maybe even more “low-brow”; the title never appealed to me. However, I quickly realised that it wasn’t the case at all, and this is another brilliant Maugham novel, and very much reminiscent of The Moon and Sixpence.
We are back in Maugham’s hunting-ground, so to speak, Paris. Charley Mason is twenty-three years old (the same age as me) and after three years at Cambridge, and a year working with his father, he is being rewarded with a trip to Paris to see his oldest friend, Simon Fenimore. His Christmas Holiday is not quite what he expects, of course, as the novel is a Bildungsroman. To lose our innocence we must learn things and witness things. A large part of this novel is also a sort of murder mystery, where we are taken into the past of a character and how she took a part in attempting to cover up a murder. Despite not liking the title, I think the title is rather misleading: Charley is in Paris on Christmas Eve, Christmas Day, Boxing Day, yes, but other than the slight mention of what day it is, there is really no significance to the time of year. Maugham is a talented writer who is capable of creating the feel of winter and Christmas, but he chooses not to; instead, it is more of a multi-character study and a reflection on many things as Charley “grows up”: love, death, life, politics, religion and so on.
The friend Simon echoes the character of Charles Strickland from The Moon and Sixpence. He is cold and dismissive and appears to feel no love. In fact, Simon is on an inner journey to ensure that he feels no love. He trains his body to sleep less, eat less. When Charley meets him again in Paris for the first time in two years, he is shocked by his friend’s development. Sadly, as Simon is perhaps the most interesting character in the novel, most of the time is spent with Charley and the Russian prostitute he befriends, Lydia. Thankfully, if we want more Simon, we can simply read The Moon and Sixpence: Strickland is very similar, as I have said, and possibly even better than Simon.
Lydia is the focal point, and whom Charley spends his trip with almost entirely. Her husband is a famous murderer in the story’s world, and that is slowly unpacked throughout the novel with many long chunks in the past. Lydia, as well as Simon’s radical beliefs, is the person who presents most of the ideas that cause Charley to lose his innocence for good; and her views are very interesting. At one point, for example, she says that God has been dead for millions upon millions of years. I think when he took infinity and set in motion the process that has resulted in the universe, he died, and for ages and ages men have sought and worshipped a being who ceased to exist in the act of making existence possible for them. Maugham himself was “agnostic”, though he says in his A Writer’s Notebook: I'm glad I don't believe in God. When I look at the misery of the world and its bitterness I think that no belief can be more ignoble. Despite her view, Lydia believes she must atone, and can atone, without believing in God.
The novel surrounding the ideas would be straight forward, if not for the long interludes into the past. The “present” in the novel consists purely of Charley’s five-day Paris trip and his return home at the end. Of course, like all great novels, he is considerably changed by the end. Some say that’s all a novel is: a change.
Christmas this year passed with little event and I fancied I had to read Maugham’s Christmas Holiday before December ended, otherwise the poor book would have looked out of place on my Goodreads, at least until December next year. Perhaps this is displaying some pompousness on my part, but I always presumed this book would be a “lesser” Maugham book, maybe even more “low-brow”; the title never appealed to me. However, I quickly realised that it wasn’t the case at all, and this is another brilliant Maugham novel, and very much reminiscent of The Moon and Sixpence.
We are back in Maugham’s hunting-ground, so to speak, Paris. Charley Mason is twenty-three years old (the same age as me) and after three years at Cambridge, and a year working with his father, he is being rewarded with a trip to Paris to see his oldest friend, Simon Fenimore. His Christmas Holiday is not quite what he expects, of course, as the novel is a Bildungsroman. To lose our innocence we must learn things and witness things. A large part of this novel is also a sort of murder mystery, where we are taken into the past of a character and how she took a part in attempting to cover up a murder. Despite not liking the title, I think the title is rather misleading: Charley is in Paris on Christmas Eve, Christmas Day, Boxing Day, yes, but other than the slight mention of what day it is, there is really no significance to the time of year. Maugham is a talented writer who is capable of creating the feel of winter and Christmas, but he chooses not to; instead, it is more of a multi-character study and a reflection on many things as Charley “grows up”: love, death, life, politics, religion and so on.
The friend Simon echoes the character of Charles Strickland from The Moon and Sixpence. He is cold and dismissive and appears to feel no love. In fact, Simon is on an inner journey to ensure that he feels no love. He trains his body to sleep less, eat less. When Charley meets him again in Paris for the first time in two years, he is shocked by his friend’s development. Sadly, as Simon is perhaps the most interesting character in the novel, most of the time is spent with Charley and the Russian prostitute he befriends, Lydia. Thankfully, if we want more Simon, we can simply read The Moon and Sixpence: Strickland is very similar, as I have said, and possibly even better than Simon.
Lydia is the focal point, and whom Charley spends his trip with almost entirely. Her husband is a famous murderer in the story’s world, and that is slowly unpacked throughout the novel with many long chunks in the past. Lydia, as well as Simon’s radical beliefs, is the person who presents most of the ideas that cause Charley to lose his innocence for good; and her views are very interesting. At one point, for example, she says that God has been dead for millions upon millions of years. I think when he took infinity and set in motion the process that has resulted in the universe, he died, and for ages and ages men have sought and worshipped a being who ceased to exist in the act of making existence possible for them. Maugham himself was “agnostic”, though he says in his A Writer’s Notebook: I'm glad I don't believe in God. When I look at the misery of the world and its bitterness I think that no belief can be more ignoble. Despite her view, Lydia believes she must atone, and can atone, without believing in God.
The novel surrounding the ideas would be straight forward, if not for the long interludes into the past. The “present” in the novel consists purely of Charley’s five-day Paris trip and his return home at the end. Of course, like all great novels, he is considerably changed by the end. Some say that’s all a novel is: a change.
December 19, 2024
Published on the eve of W2, Maugham presents a situation: a conventional young man, Charley, age 23, has a week's holiday in Paris and his unexpected experiences blitz his mind. Back home he can't even talk about Paris, you see, "the bottom had fallen out of his world." Last line. What happened? He had dined at Coupole, had drinks at the Dome, visited the Louvre, attended a Christmas concert...heard a journalist pal rant about dictators and the stupidity of the human race, and, oh yes, he met a whore. Sounds very vin ordinaire to me.
MOM was clearly pecking out propaganda and doing a parody of himself at the same time. The Brits were appeasing Hitler (Peace in Our Time) and pleased as punch to be unworried about anything. With customary grace and crisp writing, MOM -- here's a short story pushed into 300 pages -- swoons into a backstory of the unfortunate Lydia, a Russian emigre who unluckily married a thug, now on Devil's Island because he--. Never mind. My eyes glazed over. She works in a brothel to atone for her husby's sins. (Huhh?)
I didn't believe any of it. This is the sort of Bad Book that damaged MOMs reputation. Apparently Graham Greene belched upon finishing it. However, there's a keen line worth quoting: "I can't imagine anything more heart-rending than to love with all your soul someone that you know is worthless." MOM was thinking of Gerald Haxton.
MOM was clearly pecking out propaganda and doing a parody of himself at the same time. The Brits were appeasing Hitler (Peace in Our Time) and pleased as punch to be unworried about anything. With customary grace and crisp writing, MOM -- here's a short story pushed into 300 pages -- swoons into a backstory of the unfortunate Lydia, a Russian emigre who unluckily married a thug, now on Devil's Island because he--. Never mind. My eyes glazed over. She works in a brothel to atone for her husby's sins. (Huhh?)
I didn't believe any of it. This is the sort of Bad Book that damaged MOMs reputation. Apparently Graham Greene belched upon finishing it. However, there's a keen line worth quoting: "I can't imagine anything more heart-rending than to love with all your soul someone that you know is worthless." MOM was thinking of Gerald Haxton.
July 12, 2018
The only thing that is Merry is that it is a Christmas time frame read which has Christmas Eve and Day during the holiday and a visit to a Christmas mass in Paris. This is a bildungsroman story which is about a young Englishman who comes home changed after his solitary visit to Paris. This has a more political and life meaning than anything else but it is a really engaging story which this being my first Maugham and looking forward to reading him again. Charley goes to a brothel in Paris and meets someone that changes how he sees life. Loved this sad story.
Lux radio theatre, September 9, 1945.
https://www.oldtimeradiodownloads.com...
Lux radio theatre, September 9, 1945.
https://www.oldtimeradiodownloads.com...
December 29, 2020
3,5
"А и съзнавах, че над всички ужаси, над всичката мизерия и жестокост на света има нещо по-велико и по-важно от всичко това и то помага на човек да понася изпитанията: човешкият дух и красотата, създадена от него."
"А и съзнавах, че над всички ужаси, над всичката мизерия и жестокост на света има нещо по-велико и по-важно от всичко това и то помага на човек да понася изпитанията: човешкият дух и красотата, създадена от него."
January 8, 2021
4.5
"Чарли обичаше твърде много музиката. Знаеше каква наслада беше тя за него, наслаждение отчасти чувствено, отчасти душевно — когато се опияняваше от мелодиите, които отекваха в ушите му; когато напълно ясно можеше да проследява и да оценява заслужено изтънченото изпълнение на тематиката от страна на композитора. А когато чрез почти невиждано още самоизпитание се опитваше да си уясни какво чувствува, като слуша някоя от великите симфонии, обземаха го смесени чувства: възбуда, а същевременно и покой, любов към хората и копнеж да сътвори нещо за тях; желание да бъде добър и влечение да се радва блажено на доброто; приятно жадуване и странно чувство на волност, като че се носи високо над света и че за него са без всякакво значение всички земни неща и събития. И...може би; ако човек трябва да слее всички тези чувства заедно и да ги нарече с едно име, то би било: щастие!"
"Но какво ли е преживявал Робер Берже, когато е слушал музика? Без съмнение, нищо подобно. Или пък — не е ли може би несправедливо да отсичаме, — че всичко преживяно от него е било низко и незначително? Не изглежда ли по-вероятно в музиката да е намирал успокоение от демона, който е господствувал в душата му? Успокоение от демона, който е бил по-силен и Берже не можел да се отърси от него… да, дори не можел и да пожелае да се освободи от него? Успокоение от напора, който го тласкал към престъпления, защото са били израз на покварената му природа? Защото чрез борбата срещу силите на закона и на реда е давал действителен израз на своята личност? С други думи, не е ли възможно да е намирал в музиката покой от тази деспотична сила и за миг да си е отдъхвал в божествено успокоение, сякаш е съглеждал през разкъсаните мрачни облаци далечното видение на любовта и добротата?"
" — Човек трябва да притежава малко по-голяма схватливост, за да може да проумее човешката природа — каза си той тихо, сам на себе си.
Без да го съзнава, той изрече с тези думи една голяма истина. "
"Но когато се натъкна на въпроса за любовта на Лидия — любов, която я разяждаше и господствуваше над всички нейни дела и мисли, та придаваше на всекидневния й живот глъбина и мисъл, както симфоничният съпровод на мелодията, — той можеше само да се оттегли в ужас и страхопочитание, тъй както човек бяга от някоя пламнала гора или придошла река — ужасен, но и непонятно привличан. Пред това неговата житейска опитност се оказваше безсилна. Той разбра, че в сравнение с нея неговите собствени преживелици са само банални флиртове и че онова чувство, което в доста монотонния му живот от време на време му придаваше малко обаяние и веселост, не е било нищо друго освен момчешка сантименталност. Той просто не можеше да си представи, че в тялото на тази обикновена, бледна и дребна женичка може да се побира толкова мощна страст. Това проличаваше не само от нейните думи, но човек го долавяше и по пътя на вътрешното си прозрение, схващаше го по дълбочината на проницателния й поглед, по свитите й устни, когато тя не знаеше, че я наблюдава. Долавяше се в сподавените тонове на припевния й глас. Нейната страст нямаше нищо общо с културните чувства, познати на Чарли; в нея имаше нещо диво и животинско, та въпреки високите си токове, копринени чорапи и костюми, Лидия нямаше вид на модерна жена, а на някоя дивачка с първобитни инстинкти, която някъде из най-тъмните кътчета на душата си още приютява маймуноподобното същество, от което човек произхожда. "
" — Никога не биваше да се съгласявам да се ожениш за него — завайкала се тя. — Престъпно беше от моя страна. Несправедливо беше спрямо тебе. Но тогава ми се струваше единственото спасение за него. Никога, никога не биваше да позволявам!
— Но аз го обичах!
— Знам. Но ще можеш ли някога да му простиш? Ще можеш ли и на мене да простиш? Аз съм му майка, за мене никаква разлика няма, но за тебе съвсем не е тъй. Как може твоята любов да преживее такова нещо?
Лидия се изтръгнала от ръцете на мадам Берже и толкова силно я стиснала за раменете, почти я разтърсила.
— Слушай да ти кажа! Аз не обичам за един месец или за една година. Обичам завинаги! Той е единственият мъж, когото съм обичала. Каквото и да е извършил, каквото и да стане в бъдеще, обичам го! Нищо не може да отслаби любовта ми. Обожавам го! "
" — Не е ли великолепно да живееш! — каза той, възбудено.
— Великолепно е човек да е така млад и с възторг в душата си като тебе! — отговори Лидия и му стисна леко ръката."
"„Разбира се, каза си той, рускиня е. Човек трябва да бъде малко снизходителен.“ "
" — Само толкова ли те впечатлява? На мене пък сърцето ми се къса, като я гледам.
— Тази ли? — викна Чарли съвсем слисан. — Един хляб и една кана вино? Разбира се, много хубаво са нарисувани.
— Да, прав си. Много хубаво са нарисувани. Нарисувал ги е с чувство и обич. Не е само един хляб и една кана вино, а хлябът на живота и кръвта на Исуса — но не хлябът и виното, запазени за онези, които са гладни и жадни за тях, или пък които свещениците при разни тържествени случаи милостиво раздават. Нарисувал е насъщния хляб на всички живеещи жени и мъже. Толкова смирено скромни, толкова естествени, толкова изпълнени с доброта — хлябът и виното на бедните, които нищо друго не искат, освен да ги оставят на мира да ги припечелват с труда си и на с��окойствие да изяждат тази си проста храна. Този е повикът на презрените и прокудените. Тази картина ти казва, че човек е добър, колкото и да е грешил. Този хляб и тази кана вино са символ на радостта и грижите на всички натъжени и отрудени. Те надават вик за милост и доброта; говорят ти, че са от една и съща плът и кръв с тебе. Говорят ти, че животът е кратък и тежък, а гробът студен и пуст. Не е просто един хляб и една кана вино; в тях се крие тайната на хората по земята, пламенният им копнеж за малко приятелство и обич; крие се смирението на тяхното примирение, когато разберат, че ги лишават дори и от тези прости дарове.
Гласът на Лидия затрепера, сълзи потекоха от очите й. Тя ги избърса веднага.
— И не е ли удивително как този добродушен старец е успял да създаде такова чудно хубаво нещо, с нищо друго освен тези прости неща, с благородната си и чувствителна душа на художник, та чак до дъното на душата ти те трогва? И е искал може би несъзнателно, почти без самият той да го предугажда, да ни покаже, че човек може да сътвори хубост дори и от болките, потисничеството и коравосърдечието на другите, стига самият той да има достатъчно обич и състрадание. Нали? "
"— Не бива да се измъчваш с такива мисли. Много естествено е ти да гледаш другояче на картините, не като мене. Ти си млад и здрав, щастлив, добре ти е. Не си глупав. За тебе картините са само една от многото радости. Когато ги гледаш, изпитваш известно чувство на топлота и задоволство. Да се разходиш из някоя картинна галерия за тебе е много приятен начин да прекарваш един свободен час. Какво повече искаш? Но аз, знаеш, винаги съм била бедна, често пъти и гладна, и понякога страшно самотна. За мене картините са били истинско богатство, храна и пиене и дружба. Когато работех, а господарката ми пак ме довеждаше до отчаяние с постоянното си мърморене, изтичвах до Лувъра по време на обедната почивка и така забравях изобщо за нейните мъмрения и караници. Когато после майка ми умря и не ми остана никой на света, картините ми бяха утеха. През дългите месеци, когато Робер лежеше в предварителния арест — а аз бях бременна, — сигурно щях да посегна на живота си, ако не можех да отивам там, където никой не ме познаваше и не се втренчваше в мене и можех да оставам насаме с моите приятели картините. Те означаваха за мене спокойствие и мир. Вдъхваха ми нова смелост. Не ми помагаха великите, всеизвестни шедьоври, а малките, скромни картини, на които никой не обръщаше внимание; струваше ми се, че те се радваха, като се заглеждах в тях. Тогава започваше да ми се струва, че нищо в живота не е така важно, защото всичко отминава. Търпение, търпение! Там го научих. А и съзнавах, че над всички ужаси, над всичката мизерия и жестокост на света има нещо по-велико и по-важно от всичко това и то помага на човек да понася изпитанията: човешкият дух и красотата, създадена от него. Толкова ли е чудно наистина, че такова голямо значение има за мене картината, която тази сутрин ти показах? "
"— Ами...само че животът сам по себе си е трудна работа и вероятно става по-лек за всекиго, когато се държим приятелски и честно един към друг. Човек има предостатъчно недостатъци, но си има и много добри страни. Колкото повече опознава човек хората, толкова повече се уверява колко добри са те. От това трябва да направим заключението, че ако им дадем съответната възможност, и те ще подпомогнат добрите ни намерения.
— Вятър, драги мой! Ти си сантиментален глупчо. Преди всичко съвсем не е вярно, че по-близкото опознаване било от полза за хората — съвсем не е така! Затова човек трябва да има познати, не и приятели. Познатият показва пред тебе само най-добрата си страна, държи се внимателно и грижливо, прикрива недостатъците си зад маската на светската условност. Но стани с него толкова интимен, че да си захвърли маската; опознай го толкова добре, че да не прави вече усилия да се преструва пред тебе, и тогава ще откриеш в него същество толкова низко, толкова брутално, с такива слабости и поквара, та би изтръпнал, ако не знаеше, че такава му е природата; ето защо също тъй глупаво е да осъждаш, както е глупаво да осъждаш вълка, за това, че краде овце, или кобрата за това, че е отровна. Защото най-основната същност на човека е егоизмът. Егоизмът е силата и слабостта му. О, през двете години, прекарани в средите на печата, добре опознах хората: суетни, дребнави, безскрупулни, алчни, двулични и готови да се подмазват; вечно готови един срещу друг да издайничат, и то не за лични облаги, а чисто и просто от проклетия. За тях няма достатъчно средства, когато се отнася до това, да осуетят играта на някой съперник, и никакво унижение не ги плаши, когато работата стигне до домогване до някоя титла или орден. И то не само политици, но и адвокати, лекари, търговци, художници, учени. А пък и манията им да си правят реклама чрез печата. Пълзят по корем пред нищо и никакви журналисти и ги обсипват с ласкателства само и само да излезе за тях някой добър отзив в печата. Богатите не се стряскат и от най-отвратителните мошеничества, когато става дума да спечелят няколко лири, от които съвсем нямат нужда. Честност, политическа честност, търговска честност — само едно има значение за тях: колко далеч могат да отидат, без да ги спират. Само едно-единствено нещо ги спира — страхът. Защото са страхливци. И само едно нещо признават на този свят: надменните самохвалства, които се сипят от устата им, и безсрамните лъжи, с които сами себе си залъгват. Ах, вярвай ми, човек не може да върши работата си, каквато аз върша, откакто излязох от Кеймбридж, и да продължи да храни големи илюзии за човешката природа. Хората са низки, страхливци и лицемери. Презирам ги!
Чарли се загледа пред себе си. Искаше му се да каже нещо, но се боеше. Доста глупаво му се виждаше.
— Нямаш ли никаква милост към тях?
— Милост ли? Милостта е работа за жените. Милост те обхваща към един просяк, защото няма талант, трудолюбие и ум, за да се справи с живота по достоен начин. Милостта е едно видоизменение на ласкателството; към нея се стремят пропадналите в живота — за да могат по този начин да запазят самоуважението си. Милостта е евтиният откуп, с който богатите залъгват бедните, за да могат с по-спокойна съвест да се наслаждават на богатствата си."
" — Но то е цяла лудост! Глупост! Безсмислица! Бих могъл може би да го разбера — макар че и тогава бих го смятал за напълно погрешно — ако ти вярваше в някакъв жесток Бог, жаден за мъст, та той да ти налага тези страдания като изкупление за неправдата, извършена от Робер. Но ти сама ми каза, че не вярваш в Бога.
— За чувствата не може да се спори. Разбира се, не е разумно — няма нищо общо с разума. Аз не вярвам в християнския Бог, който пожертвувал сина си, за да спаси човечеството. То е мит. А как би могъл да възникне подобен мит, ако не дадеше израз на някое дълбоко вкоренено вярване на хората? Аз не знам в какво вярвам, защото то идва направо от инстинкта, а как може човек да опише с думи нещо инстинктивно? Аз чувствувам инстинктивно, че силата, която ни управлява — хората, животните или нещата, — някаква тъмна, жестока сила; че човек за всичко трябва да плаща; сила, която изисква око за око и зъб за зъб и на която сме принудени да се покоряваме, колкото и да се въртим и усукваме: защото тази сила сме самите ние! "
"Чарли махна леко с ръка в знак на отчаяние. Стори му се, че говори с човек, чийто език не разбира. "
" — Как можеш да се съмняваш? Той те обича. Помисли си само какво означава за него твоята любов.
— Ти сам чу какво разказаха днес двамата мъже за него. Щастлив бил, добре би, към всичко се нагаждал. Тъй трябва и да бъде. Такъв си е той. Обичаше ме, да, знам го, но знам също тъй, че не може дълго да обича. Аз не бих могла да го задържа дори и нищо да не се беше случило. Открай време си го знаех. А когато дойде време да замина при него, каква надежда ще мога да имам, че ще е останало нещичко от някогашната му любов към мене?
— Щом мислиш така, как можеш да правиш тогава онова, което сега правиш?
— Глупаво е, нали? Жестоко и егоистично, безсъвестно, лошо. Но какво ме е грижа? Не го уважавам, не му вярвам, не го обичам. Обичам го с тялото си, с мислите си, с чувствата си, с всичко, каквото съм аз — тя промени тона си и заговори с лека насмешка. — Сега, когато ти казах вече всичко това, ти ще разбереш, че съм много безчестна жена и че не заслужавам да ми съчувствуваш и да се интересуваш от мен.
Чарли се замисли за миг.
— Хм… право да си кажа, не чувствувам вече почва под краката си. Но не знам, макар че той се намира в същински ад, дали няма да му е по-добре там, отколкото да бъде на твоето място.
— Защо?
— Нека ти кажа самата истина, защото мисля, че няма нищо по-сърцераздирателно на този свят, отколкото да обичаш някого от все сърце, а да знаеш, че той изобщо не го заслужава. "
"Чарли обичаше твърде много музиката. Знаеше каква наслада беше тя за него, наслаждение отчасти чувствено, отчасти душевно — когато се опияняваше от мелодиите, които отекваха в ушите му; когато напълно ясно можеше да проследява и да оценява заслужено изтънченото изпълнение на тематиката от страна на композитора. А когато чрез почти невиждано още самоизпитание се опитваше да си уясни какво чувствува, като слуша някоя от великите симфонии, обземаха го смесени чувства: възбуда, а същевременно и покой, любов към хората и копнеж да сътвори нещо за тях; желание да бъде добър и влечение да се радва блажено на доброто; приятно жадуване и странно чувство на волност, като че се носи високо над света и че за него са без всякакво значение всички земни неща и събития. И...може би; ако човек трябва да слее всички тези чувства заедно и да ги нарече с едно име, то би било: щастие!"
"Но какво ли е преживявал Робер Берже, когато е слушал музика? Без съмнение, нищо подобно. Или пък — не е ли може би несправедливо да отсичаме, — че всичко преживяно от него е било низко и незначително? Не изглежда ли по-вероятно в музиката да е намирал успокоение от демона, който е господствувал в душата му? Успокоение от демона, който е бил по-силен и Берже не можел да се отърси от него… да, дори не можел и да пожелае да се освободи от него? Успокоение от напора, който го тласкал към престъпления, защото са били израз на покварената му природа? Защото чрез борбата срещу силите на закона и на реда е давал действителен израз на своята личност? С други думи, не е ли възможно да е намирал в музиката покой от тази деспотична сила и за миг да си е отдъхвал в божествено успокоение, сякаш е съглеждал през разкъсаните мрачни облаци далечното видение на любовта и добротата?"
" — Човек трябва да притежава малко по-голяма схватливост, за да може да проумее човешката природа — каза си той тихо, сам на себе си.
Без да го съзнава, той изрече с тези думи една голяма истина. "
"Но когато се натъкна на въпроса за любовта на Лидия — любов, която я разяждаше и господствуваше над всички нейни дела и мисли, та придаваше на всекидневния й живот глъбина и мисъл, както симфоничният съпровод на мелодията, — той можеше само да се оттегли в ужас и страхопочитание, тъй както човек бяга от някоя пламнала гора или придошла река — ужасен, но и непонятно привличан. Пред това неговата житейска опитност се оказваше безсилна. Той разбра, че в сравнение с нея неговите собствени преживелици са само банални флиртове и че онова чувство, което в доста монотонния му живот от време на време му придаваше малко обаяние и веселост, не е било нищо друго освен момчешка сантименталност. Той просто не можеше да си представи, че в тялото на тази обикновена, бледна и дребна женичка може да се побира толкова мощна страст. Това проличаваше не само от нейните думи, но човек го долавяше и по пътя на вътрешното си прозрение, схващаше го по дълбочината на проницателния й поглед, по свитите й устни, когато тя не знаеше, че я наблюдава. Долавяше се в сподавените тонове на припевния й глас. Нейната страст нямаше нищо общо с културните чувства, познати на Чарли; в нея имаше нещо диво и животинско, та въпреки високите си токове, копринени чорапи и костюми, Лидия нямаше вид на модерна жена, а на някоя дивачка с първобитни инстинкти, която някъде из най-тъмните кътчета на душата си още приютява маймуноподобното същество, от което човек произхожда. "
" — Никога не биваше да се съгласявам да се ожениш за него — завайкала се тя. — Престъпно беше от моя страна. Несправедливо беше спрямо тебе. Но тогава ми се струваше единственото спасение за него. Никога, никога не биваше да позволявам!
— Но аз го обичах!
— Знам. Но ще можеш ли някога да му простиш? Ще можеш ли и на мене да простиш? Аз съм му майка, за мене никаква разлика няма, но за тебе съвсем не е тъй. Как може твоята любов да преживее такова нещо?
Лидия се изтръгнала от ръцете на мадам Берже и толкова силно я стиснала за раменете, почти я разтърсила.
— Слушай да ти кажа! Аз не обичам за един месец или за една година. Обичам завинаги! Той е единственият мъж, когото съм обичала. Каквото и да е извършил, каквото и да стане в бъдеще, обичам го! Нищо не може да отслаби любовта ми. Обожавам го! "
" — Не е ли великолепно да живееш! — каза той, възбудено.
— Великолепно е човек да е така млад и с възторг в душата си като тебе! — отговори Лидия и му стисна леко ръката."
"„Разбира се, каза си той, рускиня е. Човек трябва да бъде малко снизходителен.“ "
" — Само толкова ли те впечатлява? На мене пък сърцето ми се къса, като я гледам.
— Тази ли? — викна Чарли съвсем слисан. — Един хляб и една кана вино? Разбира се, много хубаво са нарисувани.
— Да, прав си. Много хубаво са нарисувани. Нарисувал ги е с чувство и обич. Не е само един хляб и една кана вино, а хлябът на живота и кръвта на Исуса — но не хлябът и виното, запазени за онези, които са гладни и жадни за тях, или пък които свещениците при разни тържествени случаи милостиво раздават. Нарисувал е насъщния хляб на всички живеещи жени и мъже. Толкова смирено скромни, толкова естествени, толкова изпълнени с доброта — хлябът и виното на бедните, които нищо друго не искат, освен да ги оставят на мира да ги припечелват с труда си и на с��окойствие да изяждат тази си проста храна. Този е повикът на презрените и прокудените. Тази картина ти казва, че човек е добър, колкото и да е грешил. Този хляб и тази кана вино са символ на радостта и грижите на всички натъжени и отрудени. Те надават вик за милост и доброта; говорят ти, че са от една и съща плът и кръв с тебе. Говорят ти, че животът е кратък и тежък, а гробът студен и пуст. Не е просто един хляб и една кана вино; в тях се крие тайната на хората по земята, пламенният им копнеж за малко приятелство и обич; крие се смирението на тяхното примирение, когато разберат, че ги лишават дори и от тези прости дарове.
Гласът на Лидия затрепера, сълзи потекоха от очите й. Тя ги избърса веднага.
— И не е ли удивително как този добродушен старец е успял да създаде такова чудно хубаво нещо, с нищо друго освен тези прости неща, с благородната си и чувствителна душа на художник, та чак до дъното на душата ти те трогва? И е искал може би несъзнателно, почти без самият той да го предугажда, да ни покаже, че човек може да сътвори хубост дори и от болките, потисничеството и коравосърдечието на другите, стига самият той да има достатъчно обич и състрадание. Нали? "
"— Не бива да се измъчваш с такива мисли. Много естествено е ти да гледаш другояче на картините, не като мене. Ти си млад и здрав, щастлив, добре ти е. Не си глупав. За тебе картините са само една от многото радости. Когато ги гледаш, изпитваш известно чувство на топлота и задоволство. Да се разходиш из някоя картинна галерия за тебе е много приятен начин да прекарваш един свободен час. Какво повече искаш? Но аз, знаеш, винаги съм била бедна, често пъти и гладна, и понякога страшно самотна. За мене картините са били истинско богатство, храна и пиене и дружба. Когато работех, а господарката ми пак ме довеждаше до отчаяние с постоянното си мърморене, изтичвах до Лувъра по време на обедната почивка и така забравях изобщо за нейните мъмрения и караници. Когато после майка ми умря и не ми остана никой на света, картините ми бяха утеха. През дългите месеци, когато Робер лежеше в предварителния арест — а аз бях бременна, — сигурно щях да посегна на живота си, ако не можех да отивам там, където никой не ме познаваше и не се втренчваше в мене и можех да оставам насаме с моите приятели картините. Те означаваха за мене спокойствие и мир. Вдъхваха ми нова смелост. Не ми помагаха великите, всеизвестни шедьоври, а малките, скромни картини, на които никой не обръщаше внимание; струваше ми се, че те се радваха, като се заглеждах в тях. Тогава започваше да ми се струва, че нищо в живота не е така важно, защото всичко отминава. Търпение, търпение! Там го научих. А и съзнавах, че над всички ужаси, над всичката мизерия и жестокост на света има нещо по-велико и по-важно от всичко това и то помага на човек да понася изпитанията: човешкият дух и красотата, създадена от него. Толкова ли е чудно наистина, че такова голямо значение има за мене картината, която тази сутрин ти показах? "
"— Ами...само че животът сам по себе си е трудна работа и вероятно става по-лек за всекиго, когато се държим приятелски и честно един към друг. Човек има предостатъчно недостатъци, но си има и много добри страни. Колкото повече опознава човек хората, толкова повече се уверява колко добри са те. От това трябва да направим заключението, че ако им дадем съответната възможност, и те ще подпомогнат добрите ни намерения.
— Вятър, драги мой! Ти си сантиментален глупчо. Преди всичко съвсем не е вярно, че по-близкото опознаване било от полза за хората — съвсем не е така! Затова човек трябва да има познати, не и приятели. Познатият показва пред тебе само най-добрата си страна, държи се внимателно и грижливо, прикрива недостатъците си зад маската на светската условност. Но стани с него толкова интимен, че да си захвърли маската; опознай го толкова добре, че да не прави вече усилия да се преструва пред тебе, и тогава ще откриеш в него същество толкова низко, толкова брутално, с такива слабости и поквара, та би изтръпнал, ако не знаеше, че такава му е природата; ето защо също тъй глупаво е да осъждаш, както е глупаво да осъждаш вълка, за това, че краде овце, или кобрата за това, че е отровна. Защото най-основната същност на човека е егоизмът. Егоизмът е силата и слабостта му. О, през двете години, прекарани в средите на печата, добре опознах хората: суетни, дребнави, безскрупулни, алчни, двулични и готови да се подмазват; вечно готови един срещу друг да издайничат, и то не за лични облаги, а чисто и просто от проклетия. За тях няма достатъчно средства, когато се отнася до това, да осуетят играта на някой съперник, и никакво унижение не ги плаши, когато работата стигне до домогване до някоя титла или орден. И то не само политици, но и адвокати, лекари, търговци, художници, учени. А пък и манията им да си правят реклама чрез печата. Пълзят по корем пред нищо и никакви журналисти и ги обсипват с ласкателства само и само да излезе за тях някой добър отзив в печата. Богатите не се стряскат и от най-отвратителните мошеничества, когато става дума да спечелят няколко лири, от които съвсем нямат нужда. Честност, политическа честност, търговска честност — само едно има значение за тях: колко далеч могат да отидат, без да ги спират. Само едно-единствено нещо ги спира — страхът. Защото са страхливци. И само едно нещо признават на този свят: надменните самохвалства, които се сипят от устата им, и безсрамните лъжи, с които сами себе си залъгват. Ах, вярвай ми, човек не може да върши работата си, каквато аз върша, откакто излязох от Кеймбридж, и да продължи да храни големи илюзии за човешката природа. Хората са низки, страхливци и лицемери. Презирам ги!
Чарли се загледа пред себе си. Искаше му се да каже нещо, но се боеше. Доста глупаво му се виждаше.
— Нямаш ли никаква милост към тях?
— Милост ли? Милостта е работа за жените. Милост те обхваща към един просяк, защото няма талант, трудолюбие и ум, за да се справи с живота по достоен начин. Милостта е едно видоизменение на ласкателството; към нея се стремят пропадналите в живота — за да могат по този начин да запазят самоуважението си. Милостта е евтиният откуп, с който богатите залъгват бедните, за да могат с по-спокойна съвест да се наслаждават на богатствата си."
" — Но то е цяла лудост! Глупост! Безсмислица! Бих могъл може би да го разбера — макар че и тогава бих го смятал за напълно погрешно — ако ти вярваше в някакъв жесток Бог, жаден за мъст, та той да ти налага тези страдания като изкупление за неправдата, извършена от Робер. Но ти сама ми каза, че не вярваш в Бога.
— За чувствата не може да се спори. Разбира се, не е разумно — няма нищо общо с разума. Аз не вярвам в християнския Бог, който пожертвувал сина си, за да спаси човечеството. То е мит. А как би могъл да възникне подобен мит, ако не дадеше израз на някое дълбоко вкоренено вярване на хората? Аз не знам в какво вярвам, защото то идва направо от инстинкта, а как може човек да опише с думи нещо инстинктивно? Аз чувствувам инстинктивно, че силата, която ни управлява — хората, животните или нещата, — някаква тъмна, жестока сила; че човек за всичко трябва да плаща; сила, която изисква око за око и зъб за зъб и на която сме принудени да се покоряваме, колкото и да се въртим и усукваме: защото тази сила сме самите ние! "
"Чарли махна леко с ръка в знак на отчаяние. Стори му се, че говори с човек, чийто език не разбира. "
" — Как можеш да се съмняваш? Той те обича. Помисли си само какво означава за него твоята любов.
— Ти сам чу какво разказаха днес двамата мъже за него. Щастлив бил, добре би, към всичко се нагаждал. Тъй трябва и да бъде. Такъв си е той. Обичаше ме, да, знам го, но знам също тъй, че не може дълго да обича. Аз не бих могла да го задържа дори и нищо да не се беше случило. Открай време си го знаех. А когато дойде време да замина при него, каква надежда ще мога да имам, че ще е останало нещичко от някогашната му любов към мене?
— Щом мислиш така, как можеш да правиш тогава онова, което сега правиш?
— Глупаво е, нали? Жестоко и егоистично, безсъвестно, лошо. Но какво ме е грижа? Не го уважавам, не му вярвам, не го обичам. Обичам го с тялото си, с мислите си, с чувствата си, с всичко, каквото съм аз — тя промени тона си и заговори с лека насмешка. — Сега, когато ти казах вече всичко това, ти ще разбереш, че съм много безчестна жена и че не заслужавам да ми съчувствуваш и да се интересуваш от мен.
Чарли се замисли за миг.
— Хм… право да си кажа, не чувствувам вече почва под краката си. Но не знам, макар че той се намира в същински ад, дали няма да му е по-добре там, отколкото да бъде на твоето място.
— Защо?
— Нека ти кажа самата истина, защото мисля, че няма нищо по-сърцераздирателно на този свят, отколкото да обичаш някого от все сърце, а да знаеш, че той изобщо не го заслужава. "
October 28, 2014
Three stars because I liked this book. It takes a while to get into. The beginning is a rapid summary of Charley's respectable, well-off, bourgeois English family. Not snobbish, but proud of what they have attained. Intellectual and well-versed in the arts. His parents had raised Charley and his sister insuring that they had read what should be read, had viewed those paintings one should see and gone to concerts so they were well acquainted with the famous classical composers. All was in order. Charley would be working in the family real estate business. Art was to be enjoyed but not a source of income. The picture drawn is SO bourgeois. Life is comfortable, planned, happy. With all this settled Charley at 23 is off to a good start. The parents' reward is a one week trip to Paris over Christmas. Yes, probably a little fling with the girls, because isn't that perfectly normal?! It is part of being a man.
I will say this, without giving too much of a spoiler, Charley's world opens up on this trip to Paris. He learns of a whole new world. He meets Russian "Princess Olga", aka Lydia. He meets up with his old friend Simon, also 23. Socialist? Communist? Well, certainly not satisfied with the world as it is, and not Charley's staid world. Between the wars, when this book is set, there were many Russian immigrants. Second to Charley, this book is about Lydia and these Russian immigrants living in Paris. Lydia is fascinating. She has so much to teach Charley about art, music, love and life. The author is wonderfully knowledgeable in all these fields and so the book is quite a treasure trove of literary, musical and the visual arts. But what is also emphasized is the emotional response you have towards the arts.
The book has a clear message, a bit too blatantly proclaimed. Some sections could be shortened, for example when Simon is expounding his political views.
My audiobook was narrated by Ben Elliot. The Russian accent is not exaggerated. The French is well pronounced. Good speed. Easy to follow. Yep, a very good narration.
I will say this, without giving too much of a spoiler, Charley's world opens up on this trip to Paris. He learns of a whole new world. He meets Russian "Princess Olga", aka Lydia. He meets up with his old friend Simon, also 23. Socialist? Communist? Well, certainly not satisfied with the world as it is, and not Charley's staid world. Between the wars, when this book is set, there were many Russian immigrants. Second to Charley, this book is about Lydia and these Russian immigrants living in Paris. Lydia is fascinating. She has so much to teach Charley about art, music, love and life. The author is wonderfully knowledgeable in all these fields and so the book is quite a treasure trove of literary, musical and the visual arts. But what is also emphasized is the emotional response you have towards the arts.
The book has a clear message, a bit too blatantly proclaimed. Some sections could be shortened, for example when Simon is expounding his political views.
My audiobook was narrated by Ben Elliot. The Russian accent is not exaggerated. The French is well pronounced. Good speed. Easy to follow. Yep, a very good narration.
December 21, 2020
"Seu pai julgava que ele caíra na orgia e receava que ele tivesse apanhado um mal venéreo, e Charley, afinal, nem sequer dormira com uma mulher. Apenas uma coisa lhe acontecera. Era curioso pensar nisso; e naquele momento, deixava-o sem saber que fazer; os alicerces do seu mundo haviam ruído."
Charley Mason, um jovem de vinte e três anos filho de boas famílias com uma vida confortável e criado com muito amor e carinho, sendo por isso de natureza bondosa, recebe do seu pai umas férias de Natal em Paris. Seria de pensar que o jovem iria "pintar a manta", é o que todos pensam que ele fez por lá. No entanto esta viagem torna-se reveladora para Charley, pois fica a saber que existe no mundo muito mais do que a vida calma e pacata que ele vive com a sua família em Londres.
Em Paris, ao ir com o seu amigo Simon a um lupanar, conhece Lídia e é com ela que passará os cinco dias em Paris. Com ela apercebe-se que existe mais no mundo, tristeza, sofrimento e outras formas de ver a vida e de pensar que não têm nada que ver com aquilo a que estava tão acostumado. É quase como se tivesse toda a vida vivido numa redoma, e só agora se apercebesse que o mundo é muito mais do que o seu quintal.
Mr. Maugham, esta é a terceira obra que leio do autor, mais uma vez traz-nos uma história que deixa a pensar.
Charley Mason, um jovem de vinte e três anos filho de boas famílias com uma vida confortável e criado com muito amor e carinho, sendo por isso de natureza bondosa, recebe do seu pai umas férias de Natal em Paris. Seria de pensar que o jovem iria "pintar a manta", é o que todos pensam que ele fez por lá. No entanto esta viagem torna-se reveladora para Charley, pois fica a saber que existe no mundo muito mais do que a vida calma e pacata que ele vive com a sua família em Londres.
Em Paris, ao ir com o seu amigo Simon a um lupanar, conhece Lídia e é com ela que passará os cinco dias em Paris. Com ela apercebe-se que existe mais no mundo, tristeza, sofrimento e outras formas de ver a vida e de pensar que não têm nada que ver com aquilo a que estava tão acostumado. É quase como se tivesse toda a vida vivido numa redoma, e só agora se apercebesse que o mundo é muito mais do que o seu quintal.
Mr. Maugham, esta é a terceira obra que leio do autor, mais uma vez traz-nos uma história que deixa a pensar.
September 18, 2014
Много ми хареса книгата. Дълбока и дори разтърсваща. Философски написана и поставяща много въпроси, все сериозни. Откровено казано нямах големи очаквания, тъй като тази не е сред най-известните книги на автора. И вероятно точно поради тази причина останах силно впечатлена. Блестящо се е справил с изграждането на образите и тезите. И освен всичко останало, показва и много дълбоко познаване на руската душевност. Най-силните думи са поставени в устата на Саймън, а цинизмът им е смегчен посредством влагането на душа чрез образа на Лидия. Преживяването на Чарли в Париж е съвсем различно от очакванията, които той има. Но всъщност то се оказва много по-ценно, защото го стимулира да започне да си задава много въпроси и да погледне под един съвсем друг ъгъл на всичко. Преживяването му го променя. То променя и всички свои читатели. Много силна книга, която се радвам, че прочетох!
Тя няма да се хареса масово обаче. Предполагам, че за голяма част от хората проблем ще бъдат и липсата на действие (почти нищо не се случва на практика), и твърде философските разговори между Саймън и Чарли (иска се специфична нагласа и да си на тази вълна, в това настроение, за да те грабнат), и твърде натурално руският образ на Лидия (с меланхолията и лекото безнадеждно чувство, което някак естествено съпътства руснаците) - откровено неразбираем за голяма част от хората....
Но за мен книгата се оказа много силна. Бях в подходящото настроение за нея и без никакви колебания й давам 5 звезди. Зряла книга. Моъм е в зряла възраст, когато я пише и в нея според мен се съдържа квинтесенцията на проникновенията му. Книгата е издадена през 1939 година. Моъм според мен дори е прозрял и предрекъл престоящият Хитлер. Направо настръхваща книга!
Тя няма да се хареса масово обаче. Предполагам, че за голяма част от хората проблем ще бъдат и липсата на действие (почти нищо не се случва на практика), и твърде философските разговори между Саймън и Чарли (иска се специфична нагласа и да си на тази вълна, в това настроение, за да те грабнат), и твърде натурално руският образ на Лидия (с меланхолията и лекото безнадеждно чувство, което някак естествено съпътства руснаците) - откровено неразбираем за голяма част от хората....
Но за мен книгата се оказа много силна. Бях в подходящото настроение за нея и без никакви колебания й давам 5 звезди. Зряла книга. Моъм е в зряла възраст, когато я пише и в нея според мен се съдържа квинтесенцията на проникновенията му. Книгата е издадена през 1939 година. Моъм според мен дори е прозрял и предрекъл престоящият Хитлер. Направо настръхваща книга!
May 16, 2014
Моъм си е Моъм - гениален разказвач от и до дъното на душата си. Много харесвам такива книги - история, рамкирана от друга история. Кара те да се замислиш за смисъла на почти всичко, което правим в живота си, а също и за липсата на такъв. Заслужава си.
December 24, 2025
1,5⭐️
Є одна гг з боліт, тому коли появилась - читав листаючи, і друг Чарлі Саймон противний. Сподобався Париж, і все де про картини у Луврі, навіть гуглив фото, щоб бути у контексті. Це швидше просто про канікули, нічого тут різдвяного нема.
Є одна гг з боліт, тому коли появилась - читав листаючи, і друг Чарлі Саймон противний. Сподобався Париж, і все де про картини у Луврі, навіть гуглив фото, щоб бути у контексті. Це швидше просто про канікули, нічого тут різдвяного нема.
December 20, 2020
William Somerset Maugham foi o meu autor preferido durante a minha adolescência. Creio, nessa altura, ter lido todos os seus títulos talvez por me sentir atraída por essa burguesia inglesa em que tudo era possível: era possível sonhar, era possível viver as mais inusitadas aventuras, era possível amar e, fundamentalmente, era possível conhecer o ser humano na sua bondade e na sua barbárie.
Foi um escritor que marcou a minha vida, dos seus livros que faziam parte do meu espólio literário da altura, retirei várias lições. Hoje, desaparecidos na confusão da minha existência, é com enorme satisfação que vejo a Editora ASA republicá-los pois o tempo fez com que os meus livros, dados à estampa ainda pela antiga editora “Livros do Brasil” se perdessem nessa inexorabilidade das alterações, das mudanças e nesse implacável tempo que de nós tudo leva e, sem que percebamos porquê, tudo aquilo que para nós um dia foi importante que cimentou a nossa existência, jaz num lugar qualquer por termos tido a desgraça de lhes perder o rasto.
Há uma expressão de Somerset Maughan que, ao longo de todos esses anos e foram muitos, nunca me saiu do pensamento e, à medida que crescia, à medida que ganhava experiencia de vida, à medida que a minha maturidade amadurecia, à medida que observava aquilo que me rodeava, esteve sempre presente na minha consciência. É quase um aforismo que ainda hoje tenho como certo. Vou citá-lo em francês porque é assim que surge na maior parte dos seus escritos:
“Entre deux amants, il y a toujour un qui l’aime et l’autre que si laisse aimer”. WSM que nasceu em Paris, filho de diplomáticos britânicos, em 1874 e falecido em Nice em 1965, teve esse rasgo extraordinário que apenas encontramos nas almas mais sensíveis, nos espíritos mais sofridos, nas mentes mais conhecedoras das dores provocadas por esse sentimento dicotómico que é o amor. O que WSM demonstra é que, pese embora a universalidade da temática, também a sua intemporalidade está e estará sempre presente.
Bem, creio estar a extrapolar a minha admiração pelo autor britânico esquecendo-me o que “Férias em Paris” me acrescentou.
É uma narrativa que nos remete para a bondade do ser humano, mas ao mesmo tempo para sua própria diabolização. No antagonismo das duas personagens, Charley e Simon – entre eles Lydia - encontramos a construção de algo extraordinário no que concerne à maturação da sensibilidade, à construção (ou desconstrução) de ideais, à falsidade das emoções sempre clonadas à existência de homens e mulheres sempre prontos a exibir quer a sua mediocridade, quer o seu preconceito, pondo, por vezes, a nu características inusitadas, ou não. Este trecho, na minha perspetiva, consiste num dos momentos mais extraordinários desta narrativa:
“Um conhecido mostra-nos apenas o seu lado melhor, é atencioso e educado, esconde os seus defeitos por trás de uma máscara de convenção social; mas se nos tornarmos íntimos a ponto de ele tirar a máscara, se o conhecermos a ponto de já não se dar ao trabalho de fingir, então descobriremos um ser de tal maldade, de natureza tão trivial, de tamanha fraqueza, de tanta corrupção, que nos deixará e boca aberta por não termos percebido antes que era essa a sua natureza. E é tão estúpido condená-lo por isso como condenar o lobo porque caça ou a cobra porque morde. Pois a essência do homem é o egoísmo. O egoísmo é, ao mesmo tempo, a sua maior força e a sua maior fraqueza”. Têm essa perceção de que alguém verbalizou os nossos próprios pensamentos de uma forma tão conseguida?
“Férias em Paris” é muito mais muito mais do que o périplo de um jovem inglês, sozinho em Paris com tudo aquilo que a cidade luz pode oferecer a um debutante. É uma história de conhecimento, de autoconhecimento, de sabedoria, de experiência de vida, de acuidade nas intenções, de crescimento, dádiva e dúvida.
Houve momentos em que vi em Simon o alter ego de William. Houve outros que nem por isso. Que maravilhoso é sentirmo-nos confundidos!!
Li muita coisa de William Somerset Maughan mas creio nunca me ter apropriado destas "Férias em Paris" o que ainda me trouxe a vantagem de conhecer um trabalho que, para mim, era inédito pese embora todos os títulos que tive a feliz oportunidade de possuir.
Foi um escritor que marcou a minha vida, dos seus livros que faziam parte do meu espólio literário da altura, retirei várias lições. Hoje, desaparecidos na confusão da minha existência, é com enorme satisfação que vejo a Editora ASA republicá-los pois o tempo fez com que os meus livros, dados à estampa ainda pela antiga editora “Livros do Brasil” se perdessem nessa inexorabilidade das alterações, das mudanças e nesse implacável tempo que de nós tudo leva e, sem que percebamos porquê, tudo aquilo que para nós um dia foi importante que cimentou a nossa existência, jaz num lugar qualquer por termos tido a desgraça de lhes perder o rasto.
Há uma expressão de Somerset Maughan que, ao longo de todos esses anos e foram muitos, nunca me saiu do pensamento e, à medida que crescia, à medida que ganhava experiencia de vida, à medida que a minha maturidade amadurecia, à medida que observava aquilo que me rodeava, esteve sempre presente na minha consciência. É quase um aforismo que ainda hoje tenho como certo. Vou citá-lo em francês porque é assim que surge na maior parte dos seus escritos:
“Entre deux amants, il y a toujour un qui l’aime et l’autre que si laisse aimer”. WSM que nasceu em Paris, filho de diplomáticos britânicos, em 1874 e falecido em Nice em 1965, teve esse rasgo extraordinário que apenas encontramos nas almas mais sensíveis, nos espíritos mais sofridos, nas mentes mais conhecedoras das dores provocadas por esse sentimento dicotómico que é o amor. O que WSM demonstra é que, pese embora a universalidade da temática, também a sua intemporalidade está e estará sempre presente.
Bem, creio estar a extrapolar a minha admiração pelo autor britânico esquecendo-me o que “Férias em Paris” me acrescentou.
É uma narrativa que nos remete para a bondade do ser humano, mas ao mesmo tempo para sua própria diabolização. No antagonismo das duas personagens, Charley e Simon – entre eles Lydia - encontramos a construção de algo extraordinário no que concerne à maturação da sensibilidade, à construção (ou desconstrução) de ideais, à falsidade das emoções sempre clonadas à existência de homens e mulheres sempre prontos a exibir quer a sua mediocridade, quer o seu preconceito, pondo, por vezes, a nu características inusitadas, ou não. Este trecho, na minha perspetiva, consiste num dos momentos mais extraordinários desta narrativa:
“Um conhecido mostra-nos apenas o seu lado melhor, é atencioso e educado, esconde os seus defeitos por trás de uma máscara de convenção social; mas se nos tornarmos íntimos a ponto de ele tirar a máscara, se o conhecermos a ponto de já não se dar ao trabalho de fingir, então descobriremos um ser de tal maldade, de natureza tão trivial, de tamanha fraqueza, de tanta corrupção, que nos deixará e boca aberta por não termos percebido antes que era essa a sua natureza. E é tão estúpido condená-lo por isso como condenar o lobo porque caça ou a cobra porque morde. Pois a essência do homem é o egoísmo. O egoísmo é, ao mesmo tempo, a sua maior força e a sua maior fraqueza”. Têm essa perceção de que alguém verbalizou os nossos próprios pensamentos de uma forma tão conseguida?
“Férias em Paris” é muito mais muito mais do que o périplo de um jovem inglês, sozinho em Paris com tudo aquilo que a cidade luz pode oferecer a um debutante. É uma história de conhecimento, de autoconhecimento, de sabedoria, de experiência de vida, de acuidade nas intenções, de crescimento, dádiva e dúvida.
Houve momentos em que vi em Simon o alter ego de William. Houve outros que nem por isso. Que maravilhoso é sentirmo-nos confundidos!!
Li muita coisa de William Somerset Maughan mas creio nunca me ter apropriado destas "Férias em Paris" o que ainda me trouxe a vantagem de conhecer um trabalho que, para mim, era inédito pese embora todos os títulos que tive a feliz oportunidade de possuir.
February 10, 2024
Published in 1939 before the outbreak of the war this story warns the complacent English middle class of what is happening at the European main land. Revolution, drugs, crime and how in general most of the time people are ill-treated. The book is highly readable, credible and entertaining: how the world comes tumbling down on a twentythree year old guy.
September 17, 2024
Зовсім не різдвяна книга, про речі, що лежать на поверхні, які ми так рідко бачимо і дуже часто навмисно не помічаємо.
September 25, 2012
Книгата ми хареса повече, от колкото очаквах. Моъм е умел разказвач и има страхотна философия за живота и определено отношение към хората. Разбира и чудесно описва тяхната същност, характер, както и - страховете, които ги мъчат и низостите, на които са способни. Майсторството тук се състои в това, че разказът започва леко и нищо не подозиращият читател си мисли, че ще се сблъска с още една не особено затрогваща историйка, но - нищо подобно. Има силна психология, тежки думи, но на място и всичко това оставя усещането, че не си си губил времето с тази книга, а напротив - научил си и си разбрал още малко за живота, изкуството и хората. Такива книги харесвам - в които има много и силни неща, на малко страници.
Финалът леко осветлява за какво иде реч и сякаш обобщава:
"Патси го беше попитала дали е имал приключения в Париж и той съвсем искрено й бе отговорил, че не. Действително нищо не беше правил; баща му си мислеше, че е лудувал като дявол, и се опасяваше да не е хванал венерическа болест, а той дори не се беше докоснал до жена. Само едно му се беше случило, нещо толкова странно, че го бе оставило в пълно объркване - основите на света, в който живееше, се бяха сринали"
Накратко: ако на някой му се чете лека и романтична книжка за Коледа в Париж, да не се захваща с тази.
Финалът леко осветлява за какво иде реч и сякаш обобщава:
"Патси го беше попитала дали е имал приключения в Париж и той съвсем искрено й бе отговорил, че не. Действително нищо не беше правил; баща му си мислеше, че е лудувал като дявол, и се опасяваше да не е хванал венерическа болест, а той дори не се беше докоснал до жена. Само едно му се беше случило, нещо толкова странно, че го бе оставило в пълно объркване - основите на света, в който живееше, се бяха сринали"
Накратко: ако на някой му се чете лека и романтична книжка за Коледа в Париж, да не се захваща с тази.
August 23, 2020
Trust Maugham to take a classic Christian celebration and turn that into a lens for revealing the dark ugly beauty of humankind. ‘Christmas Holiday’ is what I can call a ‘readable’ classic - the pages turn fast and there’s no moment that you are not thinking of what happens to Charlie next.
And what is Charlie doing? He is our typical British lad, brought up in a well-to-do ‘arty’ family who comes to Paris for his first solo vacation with no purpose but to enjoy Parisian life. Instead of the glam parties, he is shown the seedy, darker underbelly of that gorgeous city. And Charlie finds to his discomfort that his world view, carefully nurtured, is changing as he meets a prostitute, a cynical friend, murderers, and dope pushers during his ‘vacation.’
It’s here that I find the book to be almost YA. I could see Charlie growing up in front of me. I could see his astonishment and then the bewildering attempt to make sense of change. Poor Charlie, I felt. Poor me too. Because Charlie is me. Charlie is us.
What a holiday we are having this year. Maugham might appreciate it. How fitting that the last few words of this book are : the bottom had fallen out of his world.
Ah.
And what is Charlie doing? He is our typical British lad, brought up in a well-to-do ‘arty’ family who comes to Paris for his first solo vacation with no purpose but to enjoy Parisian life. Instead of the glam parties, he is shown the seedy, darker underbelly of that gorgeous city. And Charlie finds to his discomfort that his world view, carefully nurtured, is changing as he meets a prostitute, a cynical friend, murderers, and dope pushers during his ‘vacation.’
It’s here that I find the book to be almost YA. I could see Charlie growing up in front of me. I could see his astonishment and then the bewildering attempt to make sense of change. Poor Charlie, I felt. Poor me too. Because Charlie is me. Charlie is us.
What a holiday we are having this year. Maugham might appreciate it. How fitting that the last few words of this book are : the bottom had fallen out of his world.
Ah.
January 13, 2018
A young man from an artsy, comfortably middle class English family spends his Christmas holidays in Paris, seeing another side of life and art. Somehow this story didn’t quite come off as a whole for me, perhaps because it’s difficult to make a nice character who doesn’t come/across as bland. But Maugham is a skilled novelist, and he does some clever framing here, so the different stories fit neatly together like a set of nested Russian dolls.
December 15, 2022
Care crezi că este vacanța de Crăciun perfectă? Cea pe care o petreci alături de familie și asculți colinde? Cea în care te retragi singur la vatra focului cu o carte în mână și cu o cană de vin fiert? Cea în care schiezi pe un munte înzăpezit? Sau poate cea pe un litoral însorit?
Protagonistul acestui roman a considerat că vacanța perfectă pentru el va fi o escapadă la Paris. Dacă până acum toate vacanțele de Crăciun le petrecea împreună cu familia sa de aristocrați englezi, ajuns la 23 ani, tânărul Charley decide că a venit timpul să strice acest ritual familial și deci să plece la Paris. Acolo are un prieten pe nume Simon cu care planifică să-și petreacă timpul.
Această vacanță este cu atât mai mult așteptată și dat fiind faptului că este prima vacanță în care Charley pleacă singur. Eh, să înceapă aventurile, căci la ce poți să te aștepți atunci când un tânăr de 23 de ani pleacă pe banii părinților la Paris?!
Pentru a intra în istorie pe deplin și pentru a-l face pe cititor să perceapă impactul acestei vacanțe stranii pentru Charley, autorul face o descriere destul de detaliată a familiei lui. Este vorba de o familie de intelectuali în care copiilor li s-a insuflat de mici dragostea de muzica clasică, de operele de artă; vizitele la marile muzee și concerte simfonice fiind la ordinea zilei.
“Poporul are nevoie de un narcotic și s-ar putea ca arta să fie cea mai bună formulă cu ajutorul căreia i l-am putea administra.”
Nu vă dau spoilere mari privind vacanța deloc ordinară petrecută de tânărul entuziast, vă dezvălui însă că aceasta îi va bulversa viața. Cu ajutorul unei prostituate, acest tânăr crescut în puf va descoperi că viața nu este doar așa cum i-au prezentat-o părinții săi.
“El care își petrecuse viața de până acum atât de plăcut, nu avusese până astăzi ocazia să vadă pe obrazul unui om o expresie de deznădejde atât de hidoasă.”
Pe lângă experiența deosebită prin care trece Charley, avem în prim-plan aici și un caz criminal. Persoana unui ucigaș fiind descrisă în cele mai mici detalii, iar crima sa devine un subiect de acțiune care dăinuie pe întreaga desfășurare a romanului.
Este de remarcat talentul indiscutabil al autorului în a prezenta personaje dintre cele mai diferite. Acestea sunt bine conturate, au trăsături distinctive și sunt de o originalitate incontestabilă. Pe lângă tânărul intelectual, prostituata, criminalul, aici avem și figura unui tânăr revoluționar, un personaj la fel de interesant. Felul în care autorul face interacțiunea între aceste tipare umane este delicios.
“Democrație este un moft. Un ideal irealizabil pe care propagandiștii demagoci îl agită în fața maselor, întocmai cum ai agita un morcov prin fața nasului unui măgar pe care vrei să-l duci cu tine.”
“Vacanță de Crăciun” de W. Somerset Maugham
Protagonistul acestui roman a considerat că vacanța perfectă pentru el va fi o escapadă la Paris. Dacă până acum toate vacanțele de Crăciun le petrecea împreună cu familia sa de aristocrați englezi, ajuns la 23 ani, tânărul Charley decide că a venit timpul să strice acest ritual familial și deci să plece la Paris. Acolo are un prieten pe nume Simon cu care planifică să-și petreacă timpul.
Această vacanță este cu atât mai mult așteptată și dat fiind faptului că este prima vacanță în care Charley pleacă singur. Eh, să înceapă aventurile, căci la ce poți să te aștepți atunci când un tânăr de 23 de ani pleacă pe banii părinților la Paris?!
Pentru a intra în istorie pe deplin și pentru a-l face pe cititor să perceapă impactul acestei vacanțe stranii pentru Charley, autorul face o descriere destul de detaliată a familiei lui. Este vorba de o familie de intelectuali în care copiilor li s-a insuflat de mici dragostea de muzica clasică, de operele de artă; vizitele la marile muzee și concerte simfonice fiind la ordinea zilei.
“Poporul are nevoie de un narcotic și s-ar putea ca arta să fie cea mai bună formulă cu ajutorul căreia i l-am putea administra.”
Nu vă dau spoilere mari privind vacanța deloc ordinară petrecută de tânărul entuziast, vă dezvălui însă că aceasta îi va bulversa viața. Cu ajutorul unei prostituate, acest tânăr crescut în puf va descoperi că viața nu este doar așa cum i-au prezentat-o părinții săi.
“El care își petrecuse viața de până acum atât de plăcut, nu avusese până astăzi ocazia să vadă pe obrazul unui om o expresie de deznădejde atât de hidoasă.”
Pe lângă experiența deosebită prin care trece Charley, avem în prim-plan aici și un caz criminal. Persoana unui ucigaș fiind descrisă în cele mai mici detalii, iar crima sa devine un subiect de acțiune care dăinuie pe întreaga desfășurare a romanului.
Este de remarcat talentul indiscutabil al autorului în a prezenta personaje dintre cele mai diferite. Acestea sunt bine conturate, au trăsături distinctive și sunt de o originalitate incontestabilă. Pe lângă tânărul intelectual, prostituata, criminalul, aici avem și figura unui tânăr revoluționar, un personaj la fel de interesant. Felul în care autorul face interacțiunea între aceste tipare umane este delicios.
“Democrație este un moft. Un ideal irealizabil pe care propagandiștii demagoci îl agită în fața maselor, întocmai cum ai agita un morcov prin fața nasului unui măgar pe care vrei să-l duci cu tine.”
“Vacanță de Crăciun” de W. Somerset Maugham
July 17, 2025
Чарли Мейсън, главният герой, роден и израснал в "идилична" семейна обстановка, в която изкуството, добрите маниери, пътуванията са на пиедестал и може би най-важното за неговите родители.
Решавайки да прекара сам коледните празници в Париж, Чарли попада несъзнателно в коренно различен от познатия му свят, излиза извън създадения от родителите му ореол на непоквареност, на чистота на живота и на човешкия дух. Успява да разбере колко нереалистично, помпозно, натруфено съществуване е предначертано за него, което кара протагониста неминуемо да загуби "почвата под краката си", както и своята наивност и напълно погрешна представа за всичко, което го заобикаля.
"Една любов в Париж" е роман на С. Моъм, основна сюжетна линия, на който представляват вътрешните терзания и душевни бури, през които преминава едно младо момче, осъзнавайки, благодарение на драматичната история на рускинята Лидия, в действителност колко груб, суров, безскрупулен е животът.
December 20, 2015
Interesting story of a young man (22? 23?) first coming to realize that people (and the world) are more complex than he had thought whilst on his first Christmas holiday apart from his family.
Although Charlie is the "main character", much of the book is taken up with the story of Lydia -- a young Russian woman he meets through his friend Simon. Both Lydia and Simon think and live so differently from Charlie's family, he begins to awaken to the fact that he has only experienced a small part of the world.
I found some of Simon's philosophy upsetting (as I assume Maugham meant it to be) and surprisingly relevant to today's world -- Simon would understand the people who shot that school in Pakistan the other day; I don't.
Although Charlie is the "main character", much of the book is taken up with the story of Lydia -- a young Russian woman he meets through his friend Simon. Both Lydia and Simon think and live so differently from Charlie's family, he begins to awaken to the fact that he has only experienced a small part of the world.
I found some of Simon's philosophy upsetting (as I assume Maugham meant it to be) and surprisingly relevant to today's world -- Simon would understand the people who shot that school in Pakistan the other day; I don't.
May 28, 2020
With his parents blessing, a young man goes on holiday to Paris - but it's not what he expects.
This was published just before the outbreak of war in 1939. Unfortunately I'm not able to say that it's one of my favourite writer's more memorable novels, for after an initially good set-up (meeting his mysteriously unfriendly friend in Paris, and the woman of the piece); it oddly goes into a great lull in the middle, being told what's happening rather than shown (which is very unlike Maugham). From here, my interest did not return.
It's a pity, as the beginning was typical Maugham - a young, naïve person's setting out into the great wide world. It's this, as well as the fact that Maugham is incapable of writing a dull character, keep it from two star mediocrity.
This was published just before the outbreak of war in 1939. Unfortunately I'm not able to say that it's one of my favourite writer's more memorable novels, for after an initially good set-up (meeting his mysteriously unfriendly friend in Paris, and the woman of the piece); it oddly goes into a great lull in the middle, being told what's happening rather than shown (which is very unlike Maugham). From here, my interest did not return.
It's a pity, as the beginning was typical Maugham - a young, naïve person's setting out into the great wide world. It's this, as well as the fact that Maugham is incapable of writing a dull character, keep it from two star mediocrity.
Displaying 1 - 30 of 356 reviews