„Книга, която няма да те спаси, но ще седне до теб, когато вече няма какво да се каже. Ще те пита дали си ял, ще те хване за ръка преди да се разплачеш, ще се разсмее първа, когато ситуацията е за смях от ужас. Това е гласът на поколение, което се учи да обича, да скърби и да се съпротивлява сред руините на личното и общото. Не е манифест, не е утеха, не е лозунг. Книгата вижда и си спомня това, което понякога съзнателно или инстинктивно се забравя, за да оцелее сърцето. С гняв, грижа, черен хумор и безпощадна нежност, тези стихотворения изричат онова, което често се премълчава. Казват го кротко, рязко и докрай.“ Стефан Иванов
… ще търсиш доказателство задето вишните ги има или няма и ей сега небето ще се отвори да те викне вкъщи ще те притисне за добре дошъл
при все мекиците и одеялото заслужи го но ти ще си зает да спреш при тях без да помниш че щастливият край е преоблечено начало и все не го виждаш и не идва и го няма
сън е бил сън е бил
и колкото повече бягаш към двора толкова по-близо зад тебе остава
:протоспомен:
една нощ е ноември не непременно ноември на дните а ноември на времето в хората …
Докосва те по най-различни части от душата. Четеш и съпреживяваш. Разсмива, макар и с горчилка след това, истинска, без задръжки, не ти спестява нищо. Кара те да се замислиш дали живееш (ама в пълния смисъл) в настоящето, дали има топло място в спомените ти, на което да се върнеш. И това е само малка част. Засяга толкова много в немного думи. Един ред може да ти обърне стомаха. Напомня ти защо да ти пука и да не ти пука за света. Толкова човешка.
Страхотна стихосбирка. Лора Младенова е откровена и различима като глас в съвременната българска поезия. Вероятно няма да се хареса на някои читатели, защото поетиката ѝ е чепата, на някои хора ще им се стори, че тя не е достатъчно поетична. И ще сгрешат. Защото поезията е навсякъде и стихосбирката на Лора Младенова го доказва.