What do you think?
Rate this book
Американската аналитична естетика: Въпроси и пак въпроси около неконвенционалните произведения на изкуството
Това е втората книга на Правда Спасова, където авторката задълбочава своя интерес към предизвикателствата, отправени от творбите на новатори като Дюшан, Уорхол или Кейдж към философската естетика. Критично е разгледана американската аналитична школа, свързана с усилието да се дадат различни и все пак съществени отговори на нови-стари въпроси, без теорията да изпадне в задънената улица на призната безпомощност.
ПРАВДА СПАСОВА завършва философия в Софийския университет с дипломна работа за философските мотиви в творчеството на Достоевски; защитава дисертация по естетика във Варшавския университет на тема "Трагичният етос на героите на Станислав Пшибишевски". Авторските публикации, включително и първата ѝ книга "Изчезналата любов: любовта като естетическо понятие", са свързани с проблемите на съвременната естетическа теория.
ПРАВДА СПАСОВА завършва философия в Софийския университет с дипломна работа за философските мотиви в творчеството на Достоевски; защитава дисертация по естетика във Варшавския университет на тема "Трагичният етос на героите на Станислав Пшибишевски". Авторските публикации, включително и първата ѝ книга "Изчезналата любов: любовта като естетическо понятие", са свързани с проблемите на съвременната естетическа теория.
144 pages, Paperback
Published January 1, 2007
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
October 2, 2025
Книгата на Правда Спасова „Американската аналитична естетика: Въпроси и пак въпроси около неконвенционалните произведения на изкуството“ представлява първото цялостно и систематично изследване на проблематиката на аналитичната естетика, публикувано на български език. Макар да не е лишена от известни стилистични несъвършенства, тя се откроява като труд с особена значимост: от една страна, защото въвежда в български контекст ключови фигури и дебати в аналитичната традиция, а от друга – защото поставя въпроса за статута на съвременното изкуство в условията на пост-дюшановия поврат - Марсел Дюшан (The Fountain), Джон Кейдж (4’33”), Анди Уорхол (Brillo Boxes).
Още в началото авторката подчертава връзката между аналитичната естетика и философията на късния Лудвиг Витгенщайн. Витгенщайновата концепция за „езиковите игри“ и неговият антиесенциализъм, според който понятията функционират в разнообразни и отворени практики на употреба, се оказват решаващи за отхвърлянето на идеята за универсална дефиниция на изкуството. Тъкмо върху тази основа изграждат своите позиции Морис Вайц, Пол Зиф и Морис Манделбаум. Вайц например въвежда прочутата идея за „отвореното понятие“ на изкуството, подчертавайки, че то не може да бъде фиксирано чрез затворена дефиниция, а винаги се развива исторически. Тази линия определя хода на по-нататъшните дискусии и трайно бележи аналитичната естетика.
В следващите раздели Спасова се спира върху няколко водещи фигури – Монро Биърдсли, Нелсън Гудман, Джордж Дики и Артър Данто. Биърдсли, един от най-влиятелните естетици от средата на ХХ век, защитава т.нар. „обективистка“ естетика, в която централно място заемат категории като „естетическа интенция“, „вътрешна ценност“ и „естетическа гледна точка“. В книгата тези концепции са разгледани критично: Спасова показва, че те трудно могат да се приложат към практики след Дюшан, където самият статус на произведението е под въпрос. По този начин тя демонстрира, че класическият формализъм на Биърдсли остава недостатъчен за разбирането на неконвенционалното изкуство.
С особено внимание е представена фигурата на Нелсън Гудман – философ, чиято книга „Езиците на изкуството“ (1968) е сред най-значимите приноси към естетиката на ХХ век. Гудман предлага радикално различен подход: вместо да търси универсални дефиниции, той разглежда изкуството като система от символи и знакови практики. Важен акцент е неговата теория за нотацията и разграничението между автографични и алографични изкуства – разграничение, което изяснява защо произведенията в изкуството могат да имат различен онтологичен статут (например живописта е уникална и автографична, докато музикалната партитура може да има безброй валидни изпълнения). Тази символна теория е представена като особено продуктивна за анализа на разнообразието от художествени практики в съвременността.
В по-късните части Спасова поставя в центъра институционалната теория на Джордж Дики и философията на Артър Данто. Дики формулира тезата, че „произведение на изкуството в описателен смисъл е: 1) артефакт, 2) на който някаква общност или някаква обществена група е дала статут на кандидат за оценяване“ – дефиниция, която измества акцента от обективните характеристики на произведението към институционалния и дискурсивен контекст. В този смисъл критиците, кураторите и колекционерите (трите К) се превръщат в решаващи агенти, които легитимират и онтологизират художествения обект.
Артър Данто, от своя страна, извежда хегелианската идея за „края на изкуството“, с която обозначава края на единна историческа наративна линия и началото на епохата на плурализъм. Според него изкуството вече не се развива по монолитна траектория, а функционира в пространство на безкрайно множество от възможности и стилове. Тъкмо този плурализъм прави невъзможно обективното определение на изкуството – необходимо е философско обяснение, което да легитимира онтологически неговия статут. В този смисъл, както Данто подчертава, „ролята на теориите за изкуството е да направят възможни света на изкуството и самото изкуство“.
Интересна е и включената дискусия върху Джоузеф Марголис – фигура, често оставаща встрани от „канона“ на аналитичната естетика. Неговият културен релационизъм и акцентът върху историческата изменчивост на художествените практики подчертават невъзможността да се мисли изкуството отвъд неговите конкретни социално-исторически условия. Също така заслужава внимание фактът, че Спасова включва и Лидия Гьор – една от малкото жени-теоретици в полето, чието творчество продължава линията на Данто.
В заключителната част на книгата авторката формулира собствени наблюдения върху съвременното изкуство и допълва анализа си с примери от българската художествена и академична сцена, което придава на труда не само теоретична, но и локална релевантност.
В крайна сметка трудът на Правда Спасова представлява ценен принос за българската философска и естетическа литература. Той предлага едновременно въведение в ключовите идеи на аналитичната естетика и критическа перспектива върху възможностите за тяхното приложение към съвременното и неконвенционалното изкуство. Книгата ще представлява интерес както за специалисти във философията и естетиката, така и за широк кръг читатели, които се интересуват от въпросите: „Какво прави един обект изкуство?“ и „Кой определя границите на света на изкуството?“.
Още в началото авторката подчертава връзката между аналитичната естетика и философията на късния Лудвиг Витгенщайн. Витгенщайновата концепция за „езиковите игри“ и неговият антиесенциализъм, според който понятията функционират в разнообразни и отворени практики на употреба, се оказват решаващи за отхвърлянето на идеята за универсална дефиниция на изкуството. Тъкмо върху тази основа изграждат своите позиции Морис Вайц, Пол Зиф и Морис Манделбаум. Вайц например въвежда прочутата идея за „отвореното понятие“ на изкуството, подчертавайки, че то не може да бъде фиксирано чрез затворена дефиниция, а винаги се развива исторически. Тази линия определя хода на по-нататъшните дискусии и трайно бележи аналитичната естетика.
В следващите раздели Спасова се спира върху няколко водещи фигури – Монро Биърдсли, Нелсън Гудман, Джордж Дики и Артър Данто. Биърдсли, един от най-влиятелните естетици от средата на ХХ век, защитава т.нар. „обективистка“ естетика, в която централно място заемат категории като „естетическа интенция“, „вътрешна ценност“ и „естетическа гледна точка“. В книгата тези концепции са разгледани критично: Спасова показва, че те трудно могат да се приложат към практики след Дюшан, където самият статус на произведението е под въпрос. По този начин тя демонстрира, че класическият формализъм на Биърдсли остава недостатъчен за разбирането на неконвенционалното изкуство.
С особено внимание е представена фигурата на Нелсън Гудман – философ, чиято книга „Езиците на изкуството“ (1968) е сред най-значимите приноси към естетиката на ХХ век. Гудман предлага радикално различен подход: вместо да търси универсални дефиниции, той разглежда изкуството като система от символи и знакови практики. Важен акцент е неговата теория за нотацията и разграничението между автографични и алографични изкуства – разграничение, което изяснява защо произведенията в изкуството могат да имат различен онтологичен статут (например живописта е уникална и автографична, докато музикалната партитура може да има безброй валидни изпълнения). Тази символна теория е представена като особено продуктивна за анализа на разнообразието от художествени практики в съвременността.
В по-късните части Спасова поставя в центъра институционалната теория на Джордж Дики и философията на Артър Данто. Дики формулира тезата, че „произведение на изкуството в описателен смисъл е: 1) артефакт, 2) на който някаква общност или някаква обществена група е дала статут на кандидат за оценяване“ – дефиниция, която измества акцента от обективните характеристики на произведението към институционалния и дискурсивен контекст. В този смисъл критиците, кураторите и колекционерите (трите К) се превръщат в решаващи агенти, които легитимират и онтологизират художествения обект.
Артър Данто, от своя страна, извежда хегелианската идея за „края на изкуството“, с която обозначава края на единна историческа наративна линия и началото на епохата на плурализъм. Според него изкуството вече не се развива по монолитна траектория, а функционира в пространство на безкрайно множество от възможности и стилове. Тъкмо този плурализъм прави невъзможно обективното определение на изкуството – необходимо е философско обяснение, което да легитимира онтологически неговия статут. В този смисъл, както Данто подчертава, „ролята на теориите за изкуството е да направят възможни света на изкуството и самото изкуство“.
Интересна е и включената дискусия върху Джоузеф Марголис – фигура, често оставаща встрани от „канона“ на аналитичната естетика. Неговият културен релационизъм и акцентът върху историческата изменчивост на художествените практики подчертават невъзможността да се мисли изкуството отвъд неговите конкретни социално-исторически условия. Също така заслужава внимание фактът, че Спасова включва и Лидия Гьор – една от малкото жени-теоретици в полето, чието творчество продължава линията на Данто.
В заключителната част на книгата авторката формулира собствени наблюдения върху съвременното изкуство и допълва анализа си с примери от българската художествена и академична сцена, което придава на труда не само теоретична, но и локална релевантност.
В крайна сметка трудът на Правда Спасова представлява ценен принос за българската философска и естетическа литература. Той предлага едновременно въведение в ключовите идеи на аналитичната естетика и критическа перспектива върху възможностите за тяхното приложение към съвременното и неконвенционалното изкуство. Книгата ще представлява интерес както за специалисти във философията и естетиката, така и за широк кръг читатели, които се интересуват от въпросите: „Какво прави един обект изкуство?“ и „Кой определя границите на света на изкуството?“.
Displaying 1 of 1 review