"Нощ в Лисабон" ме опустоши емоционално. Ремарк е съживил мечтите, копнежите и страховете на героите си из улиците на Лисабон- отправна точка за техния нов живот в Америка, стига плановите им да се осъществят.
В един момент, историята ни залива с чувство за безисходица, а после ни успокоява с надежда.
Но между отчаянието и вярата за по- добър живот, се просмуква бездна от загуба и самота. Колко пустота може да понесе човек, така че да запази разсъдъка си?! Това пулсираше в съзнанието ми, докато четях... и това, че няма смисъл от пари, ако няма с кой да ги споделиш.
Раздиращо е усещането как част от човек угасва напълно след като е загубил любимо същество, как опората в живота се разклаща и всичко се срутва. Това чувство присъства като сянка из страниците на " Нощ в Лисабон".
Ремарк открехва вратата към живота и спомените на един мъж, който е избягал от нацисткия ужас в Германия. Мъж, който е държал щастието в ръцете си и го е загубил за миг. Мъж, който притежава нещо, за което много имигранти биха убили- два билета за кораб до Америка. Мъж, който е готов да размени тези билети само за възможността някой да го изслуша за последен път, да може да съживи спомените си и да ги съпреживее отново, преди да се предаде на празно и мрачно съществуване....
И така, там на пристанището в Лисабон двама мъже гледат кораба в далечината- единият, иска да замине за Америка, но няма нито билети, нито пари, а другият- има всичко това, но е изгубил най- важното- смисълът. Съдбата ги среща и им дава своя шанс, срещу една вечер на сърцата и дълбоко искрена изповед. Вечер, която ще промени живота и на двамата.
" Нощ в Лисабон" е силно емоционална и дълбоко откровена творба. Писмено разголване на душата, мислите, емоциите, което изпод перото на Ремарк звучи и се усеща разтърсващо.
Точно тук открих едно от най- чувствените описания на любовта и копнежа по някой, които ме оставиха абсолютно притихнала:
" ...сега желаех само едно, в тая стая с мириса на парфюма и на дрехите на Хелен, и леглото, и здрача, да я притежавам с всичко, което имах, и с всичко, на което бях способен; и единственото, което мъчително изпитвах и което пронизваше равната, тъпа болка от загубата, бе невъзможността да я притежавам повече и по-дълбоко, отколкото природата ни бе дала. Бих искал да се разгърна над нея като плащ, бих желал да имам безброй ръце и уста, да бъда нейна съвършена отливка, за да я чувствувам навсякъде, без никаква пролука, кожа до кожа, и въпреки това все още с исконната болка, че може да бъде само кожа до кожа, а не кръв в кръв, не сливане, а допир."
Четейки Ремарк, имам усещането, че неговите думи са като камъчета, които попадат в спокойно езеро. Те цопват тихо и едва забележимо на пръв поглед, но достатъчно силно, за да развълнуват и да оставят своята следа. Емоционалността, която Ремарк провокира е точно такава- тиха и спокойна, но дълбока. Тя няма да те отнесе като стихия, но ще стои в мислите и ще напомня дълго за себе си.
" Нощ в Лисабон" е книга, която трябва да се преживее и усети с всички сетива. И след затваряне на последната страница, остава усещането, че животът е влакче, на което сме се качили без да знаем крайната дестинация. Просто се возим и тръпнем в очакване къде ще ни отведе. Животът е една голяма мистерия и изненада. И колкото и да си мислим, че сме начертали основните линии, винаги се появяват разклонения, които всъщност ни напомнят, че " животът е това, което се случва, докато кроим планове".
====
"Когато човек бяга в отчаяние и опасност, той се научава да вярва в чудеса; иначе не би преживял."
" Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислели обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен."
" Познати са ви отношенията, създадени от нужда, от самота, от страх, потребността от малко топлина, от нечий глас, от едно тяло, пробуждането в жалка стая в една чужда страна, сякаш си изпаднал накрай света; а после жалката благодарност, че усещаш до себе си друго дихание — но какво представлява то пред напора на фантазията, която смуче кръвта и сутринта те кара да се събудиш с блудкавия вкус в устата, че си злоупотребил със себе си?"
" Знаете, че когато сме в опасност, се появява друга форма на зрение — не е остро съсредоточено в ��чите, а по-скоро в цялото тяло, сякаш гледаме с кожата, особено нощем. Стига се почти дотам, че бихме видели дори и шумовете, тъй много се усеща с кожата. Отваряме устата и слухтим, сякаш тя също вижда и чува. Никога няма да забравя тази нощ. Ясно съзнавах какво вършех — сетивата ми биха изострени докрай, бях готов на всичко, без всякакъв страх. Имах чувството, че вървя по висок мост от единия бряг на моя живот към другия, и добре знаех, че този мост ще се разпилее след мен като сребърен дим и не ще мога никога да се завърна. Вървях от разума към чувството, от сигурността към приключението, от рационалното към мечтата. Бях съвършено самотен, ала този път самотата не бе мъчителна; тя криеше в себе си нещо едва ли не мистериозно."
" Странно е как често избираме всякакви криви пътеки, за да не покажем чувствата си!"
"И двамата бяхме съвсем открити и без всякаква броня. Ако някога заживеехме заедно, ние винаги отново и всеки за себе си щяхме да се връщаме към тоя миг в шумния ресторант в Мюнстер, за да почерпим вяра и сили. Той щеше да е огледалото, в което щяхме да поглеждаме, то щеше да ни показва два образа: ��ачертания от съдбата и онова, в което ни бе превърнала — а то бе много; заблудите винаги се дължат на това, че сме изгубили първия образ."
"Омразата е киселина, която разяжда душата — без значение дали мразим, или сме мразени. Бях го научил от моето странствуване."
" Известно ви е, че времето е слаба настойка на смъртта, която ни се дава бавно, като невинна отрова. В началото тя ни оживява и дори ни кара да мислим, че сме едва ли не безсмъртни — ала когато капка по капка, ден след ден се засилва, тя се превръща в киселина, която мъти кръвта ни и я разяжда. Дори ако с годините, които ни остават, пожелаем да откупим младостта, не бихме могли — киселината на времето ни е променила, химическото съединение не е вече същото..."