What do you think?
Rate this book
слънцето сърцето
„Нинко Кирилов е написал своя Еклесиаст. Нинко Кирилов се деконструира – така, както късовете поднебесно слънце залязват, за да се появят съчленени миг по-късно от другата страна на кръглото. Защото залезът и изгревът на „слънцето сърцето“ са едновременност в зависимост мястото ти под тях. И „никога вече“ е същото като „винаги ще“, докато „всичко става друго“. В играта със синтаксиса местоименията – ненужни – изчезват, глаголите остават най-насъщните, а съществителните блокчета на света се въртят в транс между пръстите на поезията. Изреченията започват и завършват безшевно, отвсякъде и доникъде. В този пеан на възпетия провал вместо на оплаквания потоп, в тези псалми за ежедневната проза на трагичното, за банално неописаното, за непреходността на преходите човекът е всичко онова, с което свиква. И някой вече е написал всичкото. Но „от това не се умира“, защото което е било, и не е било, и ще бъде.“
Антония Апостолова
Антония Апостолова
58 pages, Unknown Binding
Published October 1, 2025
1 person is currently reading
7 people want to read
About the author
Нинко Кирилов
12 books35 followersНинко Кирилов е автор на книги с поезия, проза и драматургия. Публикуван е във вестници, списания, онлайн издания, поетични и прозаични сборници, алманаси и антологии. Носител е на награди за поезия и кратка проза. Негови текстове са превеждани на английски, немски, италиански, испански, полски, гръцки, сръбски и черногорски.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
Read
November 15, 2025Завиждам на Нинко, защото си личи колко добър, на моменти дори клаустрофобичен, контакт има с думите си. Вече знаем колко е вещ и как предизвиква всякакви форми и канони в името на музиката на езика. Ауфтактовете, цезурите, алитерациите, баладичните рефрени - всичко говори за поет, който пише със слуха си.
Графичното оформление ми напомни на “часът на участта” на Биньо Иванов, която и по форма, и по съдържание е непреодолима. Сигурно е нарочно. Търсиш изход от стихотворенията, но няма как, музиката повлича.
“ще ги къпят ли/ ще ги давят ли”
“парчетата вече са вкусни и смели/ с рубинени ръбове.”
“купи си пропаст с форма на печал/ излей се вътре нежно бетонирай”
Та за книгата - трезва, но романтична. Романтична, но не сантиментална. Щедра, но акустична.
Оff topic: Нинко, какъв си, когато останеш без думи, “без шал”? Французин? Предизвиквам те.
Графичното оформление ми напомни на “часът на участта” на Биньо Иванов, която и по форма, и по съдържание е непреодолима. Сигурно е нарочно. Търсиш изход от стихотворенията, но няма как, музиката повлича.
“ще ги къпят ли/ ще ги давят ли”
“парчетата вече са вкусни и смели/ с рубинени ръбове.”
“купи си пропаст с форма на печал/ излей се вътре нежно бетонирай”
Та за книгата - трезва, но романтична. Романтична, но не сантиментална. Щедра, но акустична.
Оff topic: Нинко, какъв си, когато останеш без думи, “без шал”? Французин? Предизвиквам те.
December 21, 2025
„Слънцето, сърцето“ е книга, която не се чете наведнъж. Тя изисква пауза, връщане, повторно прочитане. И най-вече - готовност да останеш за малко в тишината, която стиховете оставят след себе си.
,,Мисли за себе си като за вторник
мисли като в писмо към внуците на внуци
които нямаш и мисли като за мравката
настъпена от вчера и от утре ставай
защото смъртното е само утре
безсмъртното е вчера ти си вечен
смъртта ти е измислица
смъртта въобще не съществува”
Това е поезия, която гледа право в ежедневието - в умората, повторяемостта, малките жестове, телесната памет. Стиховете звучат кинематографично: като кратки сцени, хванати в момент на вътрешно напрежение. Обикновени ситуации са изведени до ръба на екзистенциалното си битие. Впечатляваща е играта между баналното и абсурдното, между телесното и философското.
Използваните метафори и сравнения си проправиха път дълбоко в ума ми и ме накараха да се връщам към стиховете отново и отново – „вдишваш по-добрата версия на думите“, „най-празно е сега между крилата ми“, ,,веднъж дори храната беше с вкус на вяра”, ,,и от протягане към нещо ефимерно/се деформираме, се трансплантираме/ в деца и старци с наши имена”. Това са образи, в които тъгата отеква така силно, че се усеща физически – през тялото, чак до мозъка на костите.
,,човекът е това,
с което свиква”
Силно присъства и темата за времето – за остаряването, за повторението, за смъртта като идея, която се обезсилва, когато бъде назована. В тези стихове смъртта е празнотата между хората, между жестовете, между дните.
Последното стихотворение (послепис/ реквием за хората) ще остане в съзнанието ми завинаги.
,,Мисли за себе си като за вторник
мисли като в писмо към внуците на внуци
които нямаш и мисли като за мравката
настъпена от вчера и от утре ставай
защото смъртното е само утре
безсмъртното е вчера ти си вечен
смъртта ти е измислица
смъртта въобще не съществува”
Това е поезия, която гледа право в ежедневието - в умората, повторяемостта, малките жестове, телесната памет. Стиховете звучат кинематографично: като кратки сцени, хванати в момент на вътрешно напрежение. Обикновени ситуации са изведени до ръба на екзистенциалното си битие. Впечатляваща е играта между баналното и абсурдното, между телесното и философското.
Използваните метафори и сравнения си проправиха път дълбоко в ума ми и ме накараха да се връщам към стиховете отново и отново – „вдишваш по-добрата версия на думите“, „най-празно е сега между крилата ми“, ,,веднъж дори храната беше с вкус на вяра”, ,,и от протягане към нещо ефимерно/се деформираме, се трансплантираме/ в деца и старци с наши имена”. Това са образи, в които тъгата отеква така силно, че се усеща физически – през тялото, чак до мозъка на костите.
,,човекът е това,
с което свиква”
Силно присъства и темата за времето – за остаряването, за повторението, за смъртта като идея, която се обезсилва, когато бъде назована. В тези стихове смъртта е празнотата между хората, между жестовете, между дните.
Последното стихотворение (послепис/ реквием за хората) ще остане в съзнанието ми завинаги.
November 19, 2025
Винаги започвам с уговорката, че аз от поезия не разбирам много, а и като всяко нещо или ти харесва или не.
Някои от творбите тук не ми проговориха, но в други текстът ми влезе под кожата, усетих ритъм и картини, които свързвам и с моето собствено битие. Понякога привидно разхвърлени думи, но всъщност сякаш малките хаотични мисли на ежедневието, съмнението, надеждата и очакването за миналото, настоящето и бъдещето.
Но всеки трябва да усети за себе си кое ще му говори и кое не.
Някои от творбите тук не ми проговориха, но в други текстът ми влезе под кожата, усетих ритъм и картини, които свързвам и с моето собствено битие. Понякога привидно разхвърлени думи, но всъщност сякаш малките хаотични мисли на ежедневието, съмнението, надеждата и очакването за миналото, настоящето и бъдещето.
Но всеки трябва да усети за себе си кое ще му говори и кое не.
October 30, 2025
Няма да е прекалено да кажа, че тази книга е любимото ми рокпарче. Както някога, когато се затварях с часове, не, с вечности в тийнейджърската си стая и слушах, слушах едно и съща песен до полуда, докато не вкарам във вените си всяко недоловимо придихание, всяка извивка и вопъл, прощаване с детството. В „слънцето, сърцето“ музиката е вой, дърпа нататък, където не искаш да бъдеш, там е черно, слепено със златно, облачно, често депресивно апокалиптично, но само там можеш да чуеш кой си, къде си… и да „издишаш пепел от сърцето си, което си забравил на жаравата“.
„слънцето, сърцето“ е фуния, която изсипва в теб асонансите на съществуването ти и не се главоболи да ги хармонизира, защото няма никакво значение какво ще кажат хората и кой какво ще чуе. Нали ти чу, знаеш. Апокалиптично и критично.
Няма да е прекалено да кажа, че в тази книга въздействието е комплексно, на всички нива. Най-напред те подхваща ритъмът, улавя и носи, нататък преработваш, чувстваш, съчувстваш, страдаш, понякога проблясва лунен лъч на меланхолна радост. После идва формата на буквите, в първия момент са ти нагъсто, чепати и ръбести, впити една в друга, и се чудиш защо, а то било защото само така можеш да понесеш цялата гъстота на случващото се в онзи, който я преживява, тоест, ти. Ако ти остане време от недишане, ще видиш и останалите детайли – те са заложени като скрити взривоопасни мини, искаш да стъпиш на тях.
В „слънцето, сърцето“ нищо не е прекалено. Защото. Мълчи ми се.
Безупречна редакторска работа на Ива Колева
Пипнато оформление на Анна Лазарова
Издава Scribens
„слънцето, сърцето“ е фуния, която изсипва в теб асонансите на съществуването ти и не се главоболи да ги хармонизира, защото няма никакво значение какво ще кажат хората и кой какво ще чуе. Нали ти чу, знаеш. Апокалиптично и критично.
Няма да е прекалено да кажа, че в тази книга въздействието е комплексно, на всички нива. Най-напред те подхваща ритъмът, улавя и носи, нататък преработваш, чувстваш, съчувстваш, страдаш, понякога проблясва лунен лъч на меланхолна радост. После идва формата на буквите, в първия момент са ти нагъсто, чепати и ръбести, впити една в друга, и се чудиш защо, а то било защото само така можеш да понесеш цялата гъстота на случващото се в онзи, който я преживява, тоест, ти. Ако ти остане време от недишане, ще видиш и останалите детайли – те са заложени като скрити взривоопасни мини, искаш да стъпиш на тях.
В „слънцето, сърцето“ нищо не е прекалено. Защото. Мълчи ми се.
Безупречна редакторска работа на Ива Колева
Пипнато оформление на Анна Лазарова
Издава Scribens
November 11, 2025
„слънцето сърцето“ - болката, която свети
Тази книга не те гали. Тя те хваща за гърлото и те кара да дишаш през раните си.
Нинко Кирилов пише така, че думите му не просто звучат - те парят.
В „слънцето сърцето“ няма поза, няма украса. Има само сърце, което кърви и свети едновременно.
Корицата на книгата, с фотографията на Светлозар Стоянов и оформлението на Анна Лазарова, сякаш носи самата ѝ душа. Тъмният фон и проблясващата жълта линия улавят едновременно болката и светлината, счупеното и проблясващото сърце, които пулсират през стиховете.
В „ателие“ остава онази умора, в която няма гняв, а само осъзнаване:
добре че останах. добре че замина.
след болката рамката стана картина.
След това болката продължава да говори чрез друг стих, който я превръща във форма:
сега спести парите от терапия.
купи си пропаст с форма на печал.
излей се вътре нежно бетонирай.
В „ела“ поетът кани любовта не в идеалното, а в разпиленото, мръсното, истинското:
ела във любовта. ела
във рохкото, в изпотрошеното,
в кристалното и в свършеното ела.
После идва „епитафия“ - само два реда, но достатъчни, за да ти разпорят гърдите:
което ме познава, съм познал.
въжето от бесилото е шал.
И точно тук не можех да не си спомня любимия ми стих от „По-сурово“:
меря си вените с линия
рисувам мостове над тях
пресичам ги наполовина
леглото е наполовина празно
половин нощ сънувам крайности
половин нощ будувам безкрайно
рисувам си мостове
за да скоча от тях.
Двете стихотворения сякаш говорят едно на друго - тогава болката беше пропаст, сега е път.
„епитафия“ звучи като същата рана, само че превърната в белег.
Така изглежда приемането и изцелението като форма. Болката вече не убива – тя топли и оформя.
„слънцето сърцето“ е книга за хора, които не се страхуват да кървят. За онези, които знаят, че понякога трябва да паднеш, за да се изправиш отново.
В нея няма щастливи финали - има истина, и тя е по-красива от всичко измислено.
След последната страница остава едно усещане за тежест и светлина едновременно.
Болката, която книгата носи, не изчезва, но престава да бъде враг.
Тя ме оставя будна и готова да видя себе си такава, каквато наистина съм.
Тази книга не те гали. Тя те хваща за гърлото и те кара да дишаш през раните си.
Нинко Кирилов пише така, че думите му не просто звучат - те парят.
В „слънцето сърцето“ няма поза, няма украса. Има само сърце, което кърви и свети едновременно.
Корицата на книгата, с фотографията на Светлозар Стоянов и оформлението на Анна Лазарова, сякаш носи самата ѝ душа. Тъмният фон и проблясващата жълта линия улавят едновременно болката и светлината, счупеното и проблясващото сърце, които пулсират през стиховете.
В „ателие“ остава онази умора, в която няма гняв, а само осъзнаване:
добре че останах. добре че замина.
след болката рамката стана картина.
След това болката продължава да говори чрез друг стих, който я превръща във форма:
сега спести парите от терапия.
купи си пропаст с форма на печал.
излей се вътре нежно бетонирай.
В „ела“ поетът кани любовта не в идеалното, а в разпиленото, мръсното, истинското:
ела във любовта. ела
във рохкото, в изпотрошеното,
в кристалното и в свършеното ела.
После идва „епитафия“ - само два реда, но достатъчни, за да ти разпорят гърдите:
което ме познава, съм познал.
въжето от бесилото е шал.
И точно тук не можех да не си спомня любимия ми стих от „По-сурово“:
меря си вените с линия
рисувам мостове над тях
пресичам ги наполовина
леглото е наполовина празно
половин нощ сънувам крайности
половин нощ будувам безкрайно
рисувам си мостове
за да скоча от тях.
Двете стихотворения сякаш говорят едно на друго - тогава болката беше пропаст, сега е път.
„епитафия“ звучи като същата рана, само че превърната в белег.
Така изглежда приемането и изцелението като форма. Болката вече не убива – тя топли и оформя.
„слънцето сърцето“ е книга за хора, които не се страхуват да кървят. За онези, които знаят, че понякога трябва да паднеш, за да се изправиш отново.
В нея няма щастливи финали - има истина, и тя е по-красива от всичко измислено.
След последната страница остава едно усещане за тежест и светлина едновременно.
Болката, която книгата носи, не изчезва, но престава да бъде враг.
Тя ме оставя будна и готова да видя себе си такава, каквато наистина съм.
Displaying 1 - 5 of 5 reviews