Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (1885, Стара Загора — 1960, София) е виден български поет символист и драматург. От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм. Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
Много красива, тъжна и дълбока поезия от преди столетие (1922 г.)... Николай Лилиев толкова елегантно разсъждава върху темата за човешката душа в стиховете си, че няма как да впечатли всяка чувствителна личност... Поетът е бил също така и важна част от екипа на легендарното списание „Златорог“, което е било прекрасно явление в българската култура!
„ПЛАМВАТ нежни, пламват бели, пламват милвани вълни, в моята душа изплели път към звездни висини.
Виждам първата си пролет, виждам първия си блян, от ръце, които молят, в люлки сребърни люлян.
И трепти любов златиста, чиста като първи сняг, в моята душа лъчиста възвисила светъл стяг.
Ти ела, недей ме чака сам-сама в пустинен път, капки огнени сред мрака, мойте жалби ще заспят.
Ти ела за свидни жъртви в тия приказни страни и желанията мъртви с бледни устни целуни!
Моята душа безгрешна бди край тъмните липи, възродена ще те срещне и смирена ще заспи.
И пред морните ни взори, чужди за безсмъртен грях, вечността ще се разтвори сред море от звезден прах.“
„КАТО утеха сетна проблясват небесата сред бледната позлата на наший дълъг ден. Духът напусто дири и спира изумен пред тъмните завеси в света на чудесата. Назад е светлината, назад е младостта, отминала безследно сред безответно време, назад е светлий празник и светлите подеми по волний друм на волни мечти към вечността. Сърцата ни изгарят в неверните обятия на чемерна несрета, отпуснала крила, и тъмни сенки падат по нашите чела, какво ще кажем ние на свойте родни братя? Какво ще кажем ние на младите сърца? Ний тръгнахме безшумно, с надежда окрилени, и ето ни безродни, и ето ни сразени, пронизани от знойни тропически слънца. Ръцете ни са празни и в нашите съдини не трепва живий пламък на живата вода, пред морните ни стъпки залязва навсегда звездата на живота. И наший дух ще мине като изгубен друмник по своя скръбен път. На запад подранила Вечерница ще блесне и плахите ни мисли, и плахите ни песни сред вечната забрава без ек ще отзвънят.“