Неадекватните

by Або, Александър Маринов-Санчо (Translator)

Романът повдига много адекватни, но неудобни въпроси, засягащи образователната машина изобщо, най-важният сред които е какво те очаква накрая – признание или присъда. След дълги пътешествия Слав Янковски, млад полски бохем, решава да стане учител по френски език в Северозападна Англия. Веднага щом заема позицията, той се сблъсква с ежедневните трудности на професията – на лично, работно, социално и човешко ниво. Непримирим и упорит, Слав полага всички усилия да преодолее натиска, изискванията и препятствията, които се оказват основни черти на образователната система. Бива наказван и порицаван, а опитите му за адаптация в средата го превръщат от ентусиазиран визионер в унил наблюдател. И точно когато изглежда, че Слав е открил своето място в системата, тя намира начин да съсипе живота му.

344 pages, Paperback

Published September 9, 2025

About the author

Або е роден в София през 1991 г. и израства в Самоков. След като прекарва няколко месеца в Перу като студент, пише дебютния си пътепис „Поводи за връщане“, издаден през 2019 г. Той е посрещнат с положителни коментари от критиците и води до започването на преводаческата му дейност. През следващите пет години превежда множество значими произведения, сред които „Пътят към кея на Уиган“ от Джордж Оруел, „Защо E=mc2?“ от Брайън Кокс, „Изборът“ от д-р Едит Егер, както и автобиографиите на бележити личности като Джон Клийз, Матю Пери, Антъни Хопкинс, Чарли Шийн и Принц Хари. Активните му литературни занятия поставят началото на работата му като журналист в радио „Фокус“, където води авторско неделно магазинно предаване за култура и наука през 2023-25 г. През 2024 г. излиза „Тука е така“ – сборник с разкази за детството по време на Прехода, а през 2025 г. – „Неадекватните“, дебютният му роман, разглеждащ пробойните в образователната система.

Reviews

[Антоанета · Rating 5 out of 5]

Когато присъствах на представянето на тази книга преди пет дни, не знаех нищо за автора, "познавах го" единствено като преводач. Не съм си и представяла, че тази книга ще ме развълнува толкова много, че не само да поискам да я прочета, а и ще измести всички останали в моя TBR list. И ето, че след два дни вече я бях прочела...
Книгата е изключително увлекателно написана и се чете много бързо, но въпросите, които повдига, темите, които разглежда са меко казано изключително тревожни. Всичко, което е описано в нея са реални събития и случки от личния опит на автора като преподавател и от ситуации с негови колеги и това още повече ме потресе.
Темата на самата книга е образователната система в Англия и тенденциите, които се прокарват в нея, част от които се забелязват и тук в България. Ето защо тази книга може да се приеме и като един вид предупреждение, че нещата, които се задават не са никак хубави.
Накратко за сюжета - Слав Янковски е млад, начетен поляк обиколил света, но решил да се установи в Северозападна Англия, където да започне да преподава френски език в местно училище. Още от първия си ден той е изумен от правилата и разпоредбите в училището, в което се влиза с пръстов отпечатък.
От една страна изискванията към преподавателите са високи, защото подлежат на проверки от Инспектората. От друга страна критериите към учениците са крайно занижени и оценките умишлено се завишават само и само да не се подрони авторитета на училището. Към самите ученици изисквания почти няма, а и самите те нехаят за образованието си, държат се нагло и надменно и ученето е последната им грижа.
Отношението към предмета Френски език е плачевно, знанията също. Но ако Слав се опита да ги накара да учат или им напише слаби оценки бива порицаван от по-висшестоящите. Конкретни моменти, които ме шокираха е как е забранено да се казва на някой ученик, че е сгрешил, а всяка забележка трябва да се изрази като "възможност за усъвършенстване" и всички забележки като цяло да бъдат "обличани" в положителни изрази. Червеният химикал е забранен, защото бил прекалено агресивен цвят и е заменен с по-неутралния зелен, за да не се накърнят чувствата на учениците. Самият чужд език се учи само като нови думи, но не и като граматика, защото всеки може да се оправи и само с определен набор от думи, а и за какво да се учат чужди езици като целият свят говори английски! Имаше и един много хубав цитат, който помня само по смисъл - за какво да се учат чужди езици, когато дори на собствения си не можеш да кажеш нищо смислено!!! А когато Слав показва картина от Ренесанса, по-късно е привикан на разговор от разгневени родители, които са против той да показва голи жени на децата им!!! И всеки път, когато младият и нахъсан учител иска нещо да промени, иска на нещо да научи тези деца, системата го натиска и окастря крилата му. Самите му колеги са апатични, разбрали са, че визионерството не е на дневен ред и не може да се направи нищо, затова си натискат парцалите, чакат да свърши работното им време и да дойде моментът да си вземат заплатата... А дори не искам да повдигам проблема за сексуалната ориентация с техния списък от 70 пола, от които всеки ученик може свободно да се самоопределя или другите политкоректни неща, с които всеки е длъжен да се съобразява. А накрая няма проблем, че не знаят, че Африка не е държава във Франция или че Малкият принц не е принц Джордж, защото това е работническата класа, която ще ходи на гадна работа от 8 до 5 ще недоволства от живота и ще отглежда следващото поколение неграмотни, нехайни и крайно незаинтересовани отрепки.
А краят е толкова брутален и толкова разбиващ, че дори ми е трудно да осъзная, че това е действителност. Много ми е мъчно за всички като Слав, които искат, но не могат да се преборят за ценностите и за цялото общество, което е изгубило тези ценности и моралния си компас.
Наистина ми се ще да знам дали към днешния момент прототипа на главния герой е добре и се е преборил с машината. И наистина ми се ще да вярвам, че книгата показва само отделен фрагмент от училищната система на Англия и тя въобще не е такава като цялост. А още повече ми се ще да вярвам, че в България няма да се стигне до тези крайности макар да виждам някои наченки в тази отрицателна посока. Има обаче и много умни, знаещи и можещи деца, които наистина имат желание да се образоват, да бъдат културни и възпитани и да проповядват тези ценности и към другите. Стискам им палци да станат мнозинство!

[Edi Rumyan · Rating 5 out of 5]

This book might be wrongfully perceived as an innocuous wink of an over-exaggerated hype for pursuing the new values that shall allegedly set higher standards of morality for the generations to come, but in fact this book is nothing but a last-minute alert for a troublesome process pertaining to the irreversible distortion of our mindset, a process that has been neglected too long and is already close to a point of no return. Reading it seems funny, easy and amusing; however, it is up to the capacity of the reader’s grasp whether s/he will comprehend this work as a harbinger of ill-omen at foresight or at hindsight. The more time is squandered in vain waiting; the sooner the first option shall be void.
The approach to recuperate all the sins, wrongdoings and injustices of the past (regarding sexism, racism, sexual orientation, etc.) via means of ubiquitous brainwash is not only futile, but also critically flawed as it itself creates a new wave of animosity and alienation that aims to countervail this prevalent political correctness whose main attribute is none, but the quality of being totally misconstrued and misinterpreted.
As lack of adequacy has long overflown all social strata, this book stands with humble gallantry as a solitary caveat in its vulnerable paper form against the omnipresent radicalization of all standpoints regarding most mundane, seemingly trivial and everyday matters and affairs we all need to confront.

If I am to brief the book in one sentence as a key message, I would say:
” Identify the ineptitude before it is too late!”

[Albena Nikolova · Rating 4 out of 5]

Озаглавила съм файла, на които пиша този отзив (не)адекватните, защото не съм сигурна дали е нужна отрицателната частица. Все пак не би трябвало да категоризираме толкова безапелационно. Нямаме право да казваме, че някой допуска грешки; по-редно е да очертаваме основните „възможности за усъвършенстване“ :)

В книгата се говори за образователната система в Англия, но всичко казано в нея може спокойно да се отнесе и към Системата – по Оруел и Кафка. А и „говори“ не е най-точният глагол, защото на всяка страница изникват поне по пет въпроса. Значи по-скоро е книга задаваща въпроси. Като пиша „системата“ се сещам за българката с гадже финландец, който се мести при нея в София в началото на зимния сезон. Тя го предупреждава, че е студено, но още е рано „те да пуснат парното“. Той пита: „Те? Кои те?“ :)

Докато я четях, се сетих и за един абзац от любимата ми книга „Говори с Нева“ на Нева Мичева:

„Преди време моята приятелка Лисет била на студентска среща с Нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц и се добрала до микрофона с право на един въпрос. Попитала: „Кой според Вас е най-добрият обществен строй, щом всички досега са се провалили?“ Стиглиц отговорил с една дума – „Образованието“.“

Да. Много хубав отговор.

В „Неадекватните“ на младия поляк Слав Янковски му се въртят подобни мисли из главата, но когато става учител по френски език в английско училище, осъзнава, че това е чиста утопия. На този етап образованието на учениците е някъде най-долу в скалата на приоритетите, ако изобщо присъства.

Янковски е млад, нахъсан и убеден, че е „роден за учител“. За него да бъдеш учител означава да учиш децата не само на френски език, но им да отвориш врата към културата, изкуството и историята на Франция – ако може да закачат и още по нещо оттук-оттам за обща култура. Чудесно! Само че се оказва, че училището, образователната система и всички по веригата нямат такава цел. Те се стремят децата да пребивават в училище по възможно най-безпроблемния начин, а самото училище, освен че бълва чутовна бюрокрация, не е способно и няма сили да въплъти смисъл в думата „образование“.

Або разглежда една изключително важна тема, като показва как действа целият добре смазан механизъм, чиято цел е да превърне всеки – ученик, родител, учител – в удобна брънка от общото цяло. Механизъм, който обезглавява: защото никой няма право да използва очите си, нито гласа си, за да каже „Царят е гол“. Да не говорим за инициатива и въображение...

Системата е неадекватна.
Хората са неадекватни жертви на системата. Удобно, нали?