Сънища и явища

by Цветозар Цаков

Цветозар Цаков е диригент на сънища, абсурди и импровизации. Джазът на езика. А когато музиката стихне, ставаме свидетели на разговори с вътрешните светове, из мъглите на които един Бог пише стихове. 
— Радослав Чичев 

Кратки разкази – някои свръхкратки, иронични и бързи, с щипка печал и гъвкав език. В книгата сънищата и „явищата“ живеят заедно, преплетени, неотделими. Смесили са се смешното и тъжното, като меланхолията е надделяла, защото рано или късно идват „работниците на съдбата“.
— Силвия Чолева

След като прочетох „Сънища и явища“, си казах: отдавна не съм чел толкова интересни разкази. И почти веднага се поправих: точно такива, доколкото си спомням, никога. 
— Палми Ранчев

152 pages, Paperback

Published October 1, 2025

About the author

Цветозар Цаков е роден в Ловеч през 1983 г. Завършва езиковата гимназия в родния си град, след което следва комуникационни науки и журналистика в Аахен (Германия) и в СУ. Публикувал е проза, поезия и публицистични текстове в „Литературен вестник“, в. „Култура“, сп. „Съвременник“, сп. „Гранта“, сп. „Но Поезия“, сп. „Текстил“ и различни онлайн медии. Сборникът му с разкази "Винилови души" (Жанет-45, 2020) печели конкурса за дебютна книга "Южна пролет" през 2021 г.
През 2016 г. основава сдружение за популяризиране на съвременна балканска култура Balkans – Ways to Friendship, с което организира събития на млади алтернативни и ъндърграунд артисти от Балканите у нас.

Reviews

[Кремена Михайлова · Rating 4 out of 5]

Музика, която не разбирам

Да слушаш музика, която не разбираш, е най-сигурният метод против музикално и душевно оскотяване. Именно музика, а не някое от другите изкуства, защото е най-достъпното изкуство от всички, даже от киното е по-достъпна, почти като лека жена, и така хем се предпазваш от душевно оскотяване, хем от душевен колапс, какъвто би могъл да си причиниш, опитвайки се да разбереш някои модърн арт произведения, например новия „Туин Пийкс“ или Кристо.

Музиката е някак щадящо изкуство. Ти пак можеш да полудееш от нея, но процесът е по-бавен и постепенен, по-меко навлиза в плътта на съзнанието ти, по-фино перфорира душата ти и я заменя с космически вакуум. Неусетно полудяваш от музиката, без да изпитваш нужда да крещиш. Даже в известна степен полудяваш с удовлетворение от самото полудяване и разбираш, някак си без мозъкът да участва в това разбиране, че само с това полудяване ще се спасиш от лудостта на нормалните.

Аз често по цял ден слушам музика, която не разбирам. По цял ден. (Не знам дали можете да си представите колко безкраен времеви период е това. Не е просто някаква си събота или вторник, или някакъв следобед или от три до шест.) Аз ли я слушам или тя ме слуша, вече не знам. Слушаме се взаимно и си масажираме лудостите.

И ми е кеф, и ме боли ужасно. Мускулите са ми на картофено пюре, а аз не съм картофен тип. И чиновник не съм.

Нямам никаква представа възбуден ли съм, или вкочанен от страх. Душата ми е изключила слюдите си, дето по принцип са закачени за различните части на тялото, за да ги разпознава. Напълно откачен съм от света, от външния свят, но се чувствам сякаш ме е сдъвкал на два пъти и сега съм в счупената пломба на левия му кътник с парченце шунка. И там ми е добре.

Имам сили само да си помечтая ‒ за секунда-две, между тласъците на полудяването ‒ за това, че съм буден и крача под някакъв наелектризиран от желание и ярост дъжд, и ми е студено, но не мога да треперя, колкото и да се опитвам.

По цял ден слушам музика, която не разбирам.

След това неистово ми се слуша „Бийтълс“. Или калифорнийски пънк. Ама ме е страх да не скъсам някой менискус от такъв един рязък пирует. Мой или на музиката.

Здравето преди всичко.

______________________________________


Ударения

Една вечер Благой се отряза зловещо с мастика и на сутринта се събуди без всякакво знание и усет да поставя ударения. Всичко, което казваше, беше смислено и граматически издържано, но хората или не го разбираха, или много му се смееха. Речта му подскачаше комично като кардиограма и не можеше да реши към кой регионален говор повече клони, затова хората от всички региони в страната му се радваха еднакво и го припознаваха за свой, без съвсем да го разбират. Поради безпризорно скачащото ударение думите му придобиваха и най-различни социални, общностни и етносни оттенъци, което го сближи и с всички прослойки и народи в българското общество. Тези, които обичаха да изразяват принадлежността си чрез пиперливи шеги и обиди, слушаха внимателно извивките на речта му и се замеряха един друг с негови фрази, които превръщаха в градски лафове и фолклор, а тези, които държаха на изисканото общуване и постоянните взаимни комплименти, съзираха в говора му онази езикова свобода и визионерство, които много почитаха, но и от които толкова ги беше страх, че напълваха гащи само при мисълта да прекарат половин час в компанията на тийнейджър.

Благой не разбираше защо всички така се дивят на новопоявилата му се мъчност, защото той самият ревеше със сълзи и слюнка на всяко грешно поставено ударение. Майка му го бе учила, че езикът е светиня, и макар той самият да не блестеше с особено остър ум, почиташе този съвет като Божа заповед. Беше се старал цял живот да поставя всички ударения по местата им и да не проявява признаци на нито един диалект, а сега говореше на всички диалекти взети заедно, като от неволното им комбиниране се раждаха десетки нови ‒ гòвори, които тепърва трябваше да си търсят кой да ги говори и кръщава.

Съгражданите на Благой толкова се объркаха от смеха и почудата, която той предизвикваше у тях, а и от енигматизма на разкрачените му ударения, че скоро единодушно го избраха за кмет, а малко след това всички българи го провъзгласиха за премиер без каквито и да било избори – нуждата от такива бе изпаднала като остаряло ударение.

От премиерския стол ударенията на Благой зазвучаха двойно по-мощно, чак сплескваха буквите, над които падаха, и променяха цялата им езикова същност. Например у започна да звучи като ч, а о се видоизмени в меко к. Я и ю съвсем изчезнаха, като на тяхно място се появяваха произволни съскащи комбинации, а и кратко се издължи, възмъжа, гласът му мутира, пораснаха му крака и емигрира в Норвегия.

От премиерския стол ударенията на Благой започнаха да падат и по главите на хората. Падаха като едър летен дъжд, падаха напосоки като снаряди, падаха отвисоко и със страшна сила. И тъй като Благой нямаше никакъв контрол над тях още от самото начало, от онази сутрин, след като се напи и се събуди с разбъркани ударения в ума си, ударенията му падаха по главите на хората без никаква схема, която някой статистик, метеоролог или журналист от жълтата преса да може да изчисли и предвиди, затова никой не можеше да се предпази от тях, дори най-близките на Благой хора. За да спрат да падат ударенията върху главите на хората, Благой трябваше да спре да говори. Нищо друго нямаше да помогне.

Но Благой вече не можеше да спре. Говоренето беше заменило дишането му, чисто физиологически. Дробовете му вдишваха ежедневно изговаряните от всички хора в България думи и издишваха ударения. Ако за няколко минути всички престанеха да говорят, Благой нямаше да има какво да диша и щеше да умре. Но на хората им беше жал или не им стискаше да станат убийци ‒ а и как да се организират толкова много хора, без все някой да изстене някоя сричка?

Тъкмо когато безизходицата беше пълна и спасение не се виждаше отникъде, решението дойде само, напълно неочаквано. Пристигна на двата си крака. От немай-къде, сякаш от маранята на пълното отчаяние, се появи един средно стар, средно интелигентен, средно пълен и средно ентусиазиран човечец. Той влезе в кабинета на Благой, облечен в железни рицарски доспехи и миньорска каска с фенерче, поседя там двадесетина минути (отвън всички слухтяха напрегнато, но никой не долови нито думичка) и излезе усмихнат, със свалена каска и по синя карирана риза, все още неизул тенекиените рицарски гащи. Хората отвън бавно се изправиха, протегнаха плахо ръце и като установиха, че над главите им не лети нито едно ударение, нададоха дружен оглушителен вик, захвърлиха предпазните си средства на всички страни и се разбягаха шашардисани и радостни.

Никой дори не се запита какво точно е направил странният човек с рицарските доспехи и миньорската каска, камо ли някой да тръгне да любопитства публично. Стигаше им, че вече могат да се разхождат по улицата като бели хора…

 

Ако не беше огромният международен скандал с Нобеловата награда миналото лято, така и никой в България нямаше да разбере, че Благой е станал поет. А скандалът възникна заради негодуванието на група малтийски интелектуалци от факта, че „Нобел“ за литература се присъжда на човек, който толкова чудовищно малтретира и деформира думите, че в произведенията му повечето от тях се разпадат на прах и изчезват. А от изпразнените страници се чувстваш като премазан с валяк.

Според малтийците, които днес управляват света, това не е поезия, а тероризъм.


____________________________________

Чай

Ако можех да изсвиря всички ноти в главата си, щях да изсвиря като чайник. Щях да изпусна пàрата на всички животоподдържащи билки и отрови, които съм погълнал някога. Щях да опръскам стените със сълзите си от мъка и от щастие. Щях да прекипя като разярен бик и като задоволена свиня. Щях да замъгля прозорците, да изпотя пердетата, да посипя капчици влага по тавана. Да нагнетя атмосферата до пръсване, така че в нея да може да се влиза единствено гол. Натурален, разсъблечен от всички обществени очаквания и претенции.Съблякъл даже пола си. Съблякъл мъжеството или женствеността си, за да остане само човекът. Плах, неуверен, озъртащ се, съсипан от незнанието си, потящ се от жегата на пълната си беззащитност. Стоящ и чакаш единствено своето наказание за това, че е човек.

И тогава ще му ги изсвиря. Нотите в главата си. Нотите, които сам не знам, но те са там въпреки всичко. Ще ги свиря пред голия човек, докато отвсякъде се стича влага и вода и ни заплашва да се удавим всеки миг, в нея и в себе си. Ще ги свиря без инструменти, каквито, така или иначе, нямам – ще ги свиря така, както се свирят химните на живота. Аз не знам как се свирят химните на живота. Но тогава ще знам. И той или тя ще ги чуе, ще ги схване в цялост и ще се разреве. От какво – не знам и няма да има значение. Ще имат значение само сълзите, които ще се слеят с влагата от моите ноти, изпълнила цялата стая. Стая, изпълнила целия свят. Химичната реакция ще роди вселена, която ще обиколи три пъти стаята като кълбовидна мълния и никога повече няма да я видим или усетим. Никога! Не и ние – аз и голият човек до мен.


Тя ще лети през тъмнината на света напосоки, като сляпа, като прилеп, ще се блъска, ще си чупи крилата и краката, ще стене от болка, сама ще стане болка и ще се се спре там, където има най-крещяща нужда от събличане. Или може би поне от чай.