Индрише

by Катерина Хапсали

Когато Капитан Беноа, преуспял мъж с вълнуващо минало, решава да покани в имението си няколко свои съученици от гимназията, дори и не подозира, че сантименталната идея – някогашните приятели заедно да приготвят сладко от смокини, ще претърпи неочакван обрат...

„Индрише“ е болезнено откровена книга за липсите, които всички носим в себе си, и за неистовото ни желание да ги попълним или поне да ги маскираме пред света; разказ за опита ни да съхраним всичко важно в „бурканчето“ на живота си, и за препятствията, които неизбежно срещаме по пътя. Романът е и скъпоценно ковчеже, и кутията на Пандора – между кориците си е приютил много любов, но и най-низките страсти; галерия от прекършени мечти, но и химн на надеждата; есенцията на приятелството, но и тежестта на предателството.

Една вълнуваща история, разказана полифонично на единайсет гласа, в която всеки герой звучи автентично и разтърсва със своята лична съдба - неделима частица от онзи пъзел, който непрестанно подреждаме в търсенето на смисъл.

Genres: Audiobook, Bulgarian Literature, Drama

264 pages, Paperback

Published November 21, 2025

About the author

КАТЕРИНА ХАПСАЛИ завършва икономика и испански език в САЩ. От 2000 г. работи като журналист, макар че предпочита по-широкото определение „човек на думите” – неслучайно прави докторантура по философия. Сред любимите ѝ медийни проекти през годините са предаването „Говори с нея” в Дарик радио, както и рубриките „Детектор на лъжата” и „Жени с история” в сп. ТЕМА. Тя е и първият главен редактор на сп. Harper’s BAZAAR у нас. „Гръцко кафе” е дебютният ѝ роман.

Reviews

[Bojia Hadjiivanova]

Едно от най-силните качества на “Индрише” е усещането за разпознаване, както на места и характери, така и на емоции, миризми, жестове и спомени, които са живели някъде дълбоко скрити в нас и книгата ги е събудила. За мен това разпознаване започва с Орландовци, кварталът, в който съм израснала. Описан е точно, без сантиментална идеализация и с проницателна наблюдателност, сякаш мястото е добре познато отвътре. Дори малки детайли като включването на тотото в сюжета. Да, тотото там не е просто локация, а своеобразен център на живота, около който се въртят съдби, слухове, срещи и разминавания.

Най-силно ме докосна тихата, трогателна и малко тъжна носталгия по детството, по бабите, по времето, когато нещата бяха по-прости и по-смислени. Докато четях, си спомних как като малка правех смокиново сладко с моята баба, на която съм кръстена, в селото ни край Петрич. Нейното сладко ставаше гъсто, тежко, истинско, с вкус, който никога не успяхме да повторим. Дали беше заради печката на дърва, опита или нещо в подбора на смокините, не знам.

Книгата е като калейдоскоп от тъжни човешки съдби. На моменти се усеща фрагментарна, сякаш съставена от отделни разкази. Всеки герой носи собствената си история, собствената си болка, собственото си „индрише“.

Силно впечатление ми направи темата за измамността на лайковете и одобрението в социалните мрежи и правдоподобният образ на инфлуенсърката Лили. Образ, който показва колко крехка е самооценката, когато се гради върху външно одобрение и колко самота може да има зад перфектните снимки.

Лошият герой в книгата са шушукащите, осмиващите, бедни на емпатия хора, които живеят от чуждото падение. Искаше ми се да има повече от другите, добрите, които не са само мъченици, за да балансират общото усещане за драма и тегоба, което витае над много от съдбите на героите.

Тонът на книгата на моменти е леко нравоучителстващ и критичен. Въпреки това ми помогна да се замисля за собствените си недостатъци, за изборите, които правим и за цената, която плащаме за тях.

Радвам се, че не прочетох анотацията преди края на книгата, защото издава твърде много от обратите.

“Индрише” ни кани да погледнем честно на противоречията в живота, пропуснатите шансове и тежестта на изборите, които носим. Истинската връзка с книгата идва от моментите, когато в чуждата история откриваме частица от собствената си болка, вина и копнеж. И разбираме, че не сме сами в нея.​​​​​​​​​​​​​​​​

[Eleonora Balabanova]

Напълни ми душата тази книга! Имах нужда точно от нещо подобно. Наистина идеята с единайсетте различни персонажа много ми хареса. От всеки видяхме достатъчно, проследихме как се е развил животът им и как са свързани с Капитана.
Доста храна за размисъл има в книгата и са засегнати теми, над които човек дълго може да мисли.
Аз я слушах в Сторител и прочитът на Гергана Стоянова и Даниел Цочев е меко казано прекрасен. Благодарение на тях историята оживя в глава ми! 🛥️🌊🤍


"Само човек, който започва животът си от начало има бъдеще"! ❤️

"Ако има за какво да живее, човек може да понесе почти всяко " Как? " ! 🩷✨🫠✨

[Stanislava Spasova]

За мен това е книга за носталгията, топлината и уюта - от онзи уют, който мирише на детство, на лято и на нещо домашно, което вече трудно намираме.

Най-силно в съзнанието ми остана сцената със сладкото от смокини. Тя отключи мои собствени спомени за баба ми, на която съм кръстена и която вече не е сред живите. Тя също правеше сладка - не от смокини, а от едни малки круши, които се белеха внимателно, почистваха се и във всяка се слагаше орех. Беше цял ритуал. Крушите трябваше да са съвършени - здрави, непаднали, ненаранени. Помня аромата на карамел, който се носеше из цялата къща, и начина, по който всичко около това сладко изглеждаше почти свещено. Мисля, че точно затова тази книга ме докосна - не защото разказва моята история, а защото ми припомни моя собствена.

Стилът на Катерина Хапсали много ми хареса. Книгата се чете изключително леко и неусетно. Буквално не разбрах кога съм преполовила страниците. Има много красив и мек изказ, който носи спокойствие, дори когато темите са по-тъжни.

Все пак не бих ѝ дала пълните 5 звезди. Причината е, че самата история не ме спечели напълно. Образът на капитана например ми стоеше леко неавтентичен на фона на останалите герои и някак не успях напълно да му повярвам. Освен това в началото ме изненада структурата с многото гледни точки. Тъкмо свикнах с един герой и вече преминавахме към следващия. Знам, че за много хора това ще е плюс, но аз лично не успях да се привържа достатъчно дълбоко към отделните персонажи.

Въпреки това бих препоръчала книгата. Особено на хора, които обичат топли, човешки истории и книги, които ти напомнят за нещо лично. Мисля, че почти всеки ще открие тук по нещо свое - спомен, аромат, човек или чувство, което е мислел, че е забравил.

[Антоанета]

Оценка: 5/5 ⭐

След първата ми среща с книга на Катерина Хапсали си мислех, че няма отново да посегна към друга. Не бях очарована и дори към днешна дата изобщо не си я спомням. Но ей така, без да знам какво ме подтикна, започнах Индрише в Сторител със страхотния прочит на Гергана Стоянова и Даниел Цочев. Техните ли гласове ме омаяха, майсторското им четене при всеки герой с различна интонация и маниер, или просто самата книга е толкова въздействащо написана, но признавам – много ми повлия!
И докато първоначално смятах, че само ще запълня времето, докато наистина съм наясно какво точно ми се слуша, до края така ме погълна, че направо не спрях да мисля за нея. Дори имаше сцени, които така ме разчувстваха, че сълзите сами тръгваха, а аз много трудно пускам сълзи на книга. (Единият път бях в автобуса и едва се стърпявах да запазя самообладание пред хората – така ми трепереше под лъжичката.)
Катерина Хапсали пише толкова леко, но и увличащо. Успява да опише местата, вкусовете и ароматите по такъв начин, че докато слушах, имах чувството, че наистина съм там и усещам уханието на индрише.
Историята ни пренася при група бивши съученици от елитната английска гимназия, които първоначално сами споделят своето минало – това, за което всеки е мечтаел и бленувал, но и своето настояще и там, докъдето е стигнал сега. Някои са преуспели, някои са се провалили. Капитан Беноа, който е взел прозвището на дядо си – стария Капитан от Орландовци – е имал беден живот, но е единственият, станал толкова богат, но и останал човечен. Той решава да покани най-близките си хора от класа за няколко дни, за да приготвят смокиново сладко. Другите обаче са се променили до неузнаваемост и като характери, и като личности, и щастливата по своя замисъл среща има опасност да ескалира в неочакван обрат, от който връщане няма...
Историята те удря право в целта, защото разнищва всичко – от най-низшите страсти на дребния тарикат до преуспелите, които имат всичко, но все още търсят одобрението на околните, за да се почувстват значими. Образите на героите са плътни и човешки, толкова плашещо реални, че без проблем можеш да припознаеш някой познат около себе си.
Книгата е много истинска, много емоционална и красиво написана. Наглед обикновени хора, а с толкова дълбочина у всеки. Отчитам факта и че прочитът беше брилянтен, но и всяка дума си заслужава, така че 5/5* от мен.

[Eti]

Ами хареса ми. Какво да кажа - искрена, истинска, болезнена и откровена. За мен беше тежка история, бъркаща в жива рана и хвърляща в нея още малко сол...
Но ми хареса по начин, който не мога точно да обясня...

Отчитам фактът, че книгата се издигна така в класацията ми заради моята собствена история и личния товар, който нося... заради моя собствен екипаж, с който плавам през житейските бури...
Получих книгата два дни преди една от най-големите трагедии в живота ми да се случи... Нямах възможност да я започна тогава. А след това не исках. Нямах и желание да чета въобще.
Но сега я започнах и не можах да я оставя дори когато "колежката" имаше нужда от съдействие с режима ѝ на хранене или от смяна на гащите. (И да, чакам "колежката" да порасне малко и сама да си държи книжките за патета, котета и зайчета, че засега стажът ѝ е под 4 месеца.)

[Anna Maria]

Противно на ревютата тук, за мен тази книга не беше достатъчно добре написана, макар с добра идея и страхотни размисли.

Капитан Беноа (съвременният) беше представен нереалистично и крайно идеалистично.

11 герои с различни истории, съдби, начин на живот, но обвързващи ги едни и същи неща, макар да ги възприемат по различен начин - неуспехът и самотата, която идва с годините. Големите амбиции, желаението да се издигнеш в обществото, идеалите, които сами избираме и преследваме и разочарованието, което последва от недостигането им. Какво обществото счита за успех и фалшивото чувство за приемственост, ако се слееш с тълпата. Или неудовлетвореността, ако не го направиш.

Различни човешки истории, разказани от първо лице - за какво мечтаеш, какъв си бил преди, по какъв начин животът ти се е развил и кога е поел по друг път. Човек прави избори и живее с последствията от тях, но не упражнява контрол върху останалите.

Историята за сладкото от смокини, за която през цялата книга бяхме подготвяни и аз лично очаквах с нетърпение събирането на толкова различни герои под един покрив - разочароваща.

Имаше реални и познати черти на съвремието ни и близкото минало, елементи от културата, провинциалният живот и семейната динамика из средностатистически български дом, които създаваха предпоставки за сгряваща душата история. Е, не се получи така, макар това да е било целта, предполагам. Изпълнена с душевни терзания и философски размисли, които на моменти дори бяха леко банални, без развитие, насока или дори поука у героите.

"Ако имаш време да се тревожиш, значи имаш време и да се молиш."

"Забелязал съм, че умните хора към края на живота си стават твърде общителни, дори вдетинени. Почват да си говорят с всички. Сякаш търсят да се вкопчат в света."

"Ползваше индришето като метафора за всичко уж ненатрапчиво, но съществено. "Малко, но осенциално", така казваше - онова, което дава подправката на живота, очарованието."

"Хем може без индрише, хем тогава не ти е съвсем както трябва. Същото е в изкуството, нужно е щипка необяснима магия. Както и доза лудост, срещнеш ли любовта. Разликата между обикновено и необикновеното може да не се усеща веднага, но аз съм сигурен, за всичко в този живот си има точното индрише."

"Често се случва една жена да не си пада по теб, а по това, което тя е решила, че можеш да бъдеш."

"Понякога само това да останеш жив, когато всичко около теб рухва, е геройство."

"Лошото, бабо, е, че никога не успяваме да живеем и да умрем съвсем както трябва, а както можем или както се случи. И таман му хванем цаката на тоя живот, пък то било време да си вървим."

"Ти само внимавай с хората... бедата не идва от бурята, а от лош екипаж."

[Русева Юлиана]

Поредната книга за мен от този автор. Страхотни истории, дълбоки и истински. Не изменя на себе си Хапсали, пише за обикновените хора, с тежките и тъжни животи. Замисля те за малките неща, които пропускаме в забързаното си ежедневие. Любима ❤️

[Теодора Маринова]

"Индрише" - Катерина Хапсали

Ами много ми хареса!
Топла, уютна, човешка книга.
Най-много впечатли факта, че всяка от главите беше разказана с различен стил на писане. Толкова ловко се сменяше изказа, усещането, сянката на думите дори, че човек наистина се потапя в историята и улавя нюансите на различните животи. Сякаш хора с различни гласове ти разказват за себе си и ти доверяват тайните си.

Катерина Хапсали е успяла да изгради интересни и безкрайно човешки образи и да ни поведе по нишката на една увлекателна история за живота на няколко човека със звучното име Капитан Беноа.
История, която е толкова обикновена, толкова ежедневна, но а същевременно толкова трогателна, колкото може да бъде само животът.

Тази година си спретнах едно "Лято на българските автори" и "Индрише" е една от книгите, които със сигурност бих препоръчала.

[Регионална библиотека "П. Р. Славейков"]

Мнение за книгата от библиотекар.

„Всяко нещо си търси своето индрише. Онзи понякога невидим детайл, без който нищо не е напълно завършено” пише Катерина Хапсали в най-новия си роман „Индрише”. Това е книга за успехите и провалите, за любовта, за щастието, за приятелството и предателството. Главният герой Капитан Беноа, който не е нито капитан нито се казва Беноа, кани свои съученици в имението си на Варненското езеро за три дни с идеята да приготвят сладко от смокини с индрише. Книгата разказва житейските истории на тези хора – всеки поел по своя път. Срещата им се превръща в трагедия, която доказва думите на авторката „Бедата не идва бурята, а от лошия екипаж”. Историята е вълнуваща, тъжна, трогателна и се чете на един дъх, примесена с аромат на индрише, което усещаш дълго след края на романа.

Катерина Хапсали е съвременен писател, журналист, лектор по творческо писане и PR специалист. Автор е на романите „Гръцко кафе”, „Сливовиц”, сборниците с разкази „Вкусни разкази” и „Хора” и стихосбирката „ През девет планини”.

[Elitsa Tomova]

Първоначално започнах книгата с известен скептицизъм, но тя много ме впечатли. Замисълът е страхотен, а персонажите са изградени по начин, който те кара да се вълнуваш от съдбата на всеки един от тях. Авторката умело преплита житейските им истории и показва как пътищата им се пресичат. В крайна сметка всеки търси своето Индрише – мястото, човека или смисъла, които да му донесат спокойствие и усещане за принадлежност.

[Sofiya Matanska]

Хваща те и не те пуска да си поемеш дъх

[Besta Zheleva]

Страхотна книга, изпълнена с емоции, носталгия, тъга, надежда. Много ми допадна начинът, по който пише Хапсали, за първи път чета нейна книга и много ми допада начинът, по който пише.

Хареса ми как героите са много различни, но в същото време добре развити, дълбоки и перфектно вплетени, следвайки основната нишка. Метафората за индришето ми допадна, както и начинът, по който беше внедрена във всяка една история. Въпреки че главите са като отделни разкази за всеки един от героите, не мисля, че това ми попречи да проследя идеята и да вникна в историята като едно цяло. Не усетих сюжета да е разпокъсан, а напротив. Толкова деликатно бяха вплетени историите.

Хареса ми и колко умело потапя читателите в миналото. Стори ми се безпристрастно и същевременно детайлно описано, както живота в Орландовци, така и ученическите години в елитната Английска гимназия, също и спомените на някои от героите за бабите и дядовците им, които са ги възпитавали по-просто, но някак с фокус върху по-същественото.

Мисля, че любимият ми герой е Мария, с нейните спомени за баба ѝ, за вярата, за индришето в живота и как всеки трябва да го търси и цени, като нещото, което носи вкуса и цвета в живота.

Допадна ми и идеята за чуждото одобрение, и колко кухо е то, ако единствено на него се базира собствената ни оценка за нас самите. Образите на Лили и Йоана доста добре подчертават тази теза, и са достатъчно реалистични, за да може да се направи паралел с истинския живот.

Като цяло много добре обмислена и развита книга, с много силно послание, което определено ми допадна. Препоръчвам!

[Milica Angelova]

🥺❤️

[Женя Банчева]

3.5 ⭐нещо не ми достигна в тази книга 🫣

[Nadya Muzdrakova]

Книга, която се чете за ден, два. Усеща се като вафла Морени - не си убеден, че ще ти хареса, но нямаш време за друго, а и ти се хапва нещо сладко. Накрая все пак си доволен.
Някак липсва плътност в сюжета, но характерово героите са саркастично описани и човек припознава своите тъмни страни у всеки от тях.
Мисля, че би била добра основа за филм.

[Hristina Georgieva]

Изслушах я днес в Сторител.
Това е история за капитан Беноа, който не е нито капитан, нито Беноа: много заможен човек, който решава да покани съучениците си от гимназията в дома си, за да правят сладко от смокини и да се видят след 40 години.
Започна обещаващо с историята на малкият Беноа и неговия дядо, наричащ себе си също Капитан: дълбоко самотен сред уж приятели човек. Впоследствие историята се разказва от името на няколкото съученика, поканени на въпросната сбирка, всеки носещ своите болки и несподелени желания от тези 40 години или както се казва в книгата:
"Ставаш на решето от житейски куршуми".

Въпреки, че е трогателна на моменти, мен личне не успя да ме грабне съвсем. Хареса ми, но не ме накара да я приключа с усещането за нещо уникално.

[Anna Vergieva]

Много силна книга!Изчетох я за дна дни.Хваща те за гърлото и не те пуска до края!Благодаря Ви,г-жо Хапсали,за дарбата ,която носите!

[Kristina Katrandzhieva]

Тази книга говори за хората, които животът е мачкал. И може би точно тук разбрах какво е „индрише“ за мен.
Индришето е онзи спомен, онова ухание от миналото, което остава. Като самото растение - колкото повече го разтриваш, толкова по-силен аромат пуска. Сякаш и някои хора са такива, животът ги пречупва, тъпче ги, а те въпреки всичко остават добри, продължават да дават и да обичат.
Книгата показва живота със сарказъм, хумор и много истина. Срещаме хора, които градят образи, търсят признание и одобрение, а зад фасадата им стоят самота, неудовлетвореност и тъга. Лицемерие, суета, фалш и вечната нужда да бъдеш приет.
И сякаш историята на този род се движи в кръг. Загубите се повтарят. Самотата също. Капитан Беноа младши расте, пада, губи, изправя се и става силен. Но в крайна сметка сърцето му, добротата му и доверието към хората отново го оставят сам.
Точно както дядо му.
Краят ме натъжи повече, отколкото очаквах. Защото беше истински. Не драматичен заради ефекта, а болезнено човешки.

"Всяко нещо си търси своето индрише, онзи понякога невидим детайл без който нищо не е напълно завършено."

4,5/5 ⭐

[Borislava Vasileva]

...Иначе то всичко в тоя живот може без нещо: кафе без каймак може, двор без цветя, трапеза без радост, семейство без обич, приятелство без доверие. Може разбира се, то всякак става да се живее, да се избутат някак годините. Ама бива ли?...

...Бедата не идва от бурята, а от лош екипаж...

[Doroti]

Ами… отдавна не ми е било толкова… хм, емоционално (?) след прочетена книга.
Пет звезди за петте ми сълзи.
И минус пет за псевдо-приятелите :)

[Teo]

„Индрише“ на Катерина Хапсали не е просто роман, а безпощаден манифест на едно „ограбено поколение“, което се опита да захароса реалността, за да избяга от горчивината ѝ. През единайсетте съдби в книгата прозира най-страшният парадокс на нашето съвремие – илюзията, че можем да надхитрим света. Правим компромиси с душите си, за да станем силни, сигурни и защитени, градим имения-крепости, и точно когато решим, че сме победили системата, тя ни нанася своя най-силен подмолен удар, оставяйки ни в зяпнала, пълна самота. В това брутално комерсиализирано общество дори най-светата човешка скръб – като мъката на Силвия – се превръща просто в шум, през който бездушевните преминават, без да спрат, защото моралните стожери отдавна са заменени от материални етикети.Ние, българите, имаме своите автентични аромати, дълбоко вкоренени в генетичния ни код, и ми се иска да вярвам, че никакви модерни западни влияния няма да изкоренят това чисто наше усещане за света. Индришето е нашата котва, нашият български икигай – смисълът да съхраниш човечността и паметта за корена си. Днес имаме всичко налично: имаме „смокините“ на възможностите и „захарта“ на фалшивия блясък, но изхвърлим ли смирението, искреността и духа си, животът ни остава просто едно механично, бездушно „бурканче със сладко“ – лепкаво, сиропирано, но без аромат и без истински вкус. Книга, която бърка право в най-дълбоките рани.

[Vencislava Georgieva]

Изключително трогателна и вдъхновяваща книга! Написана е стегнато, автентично и докосва душата още с първите страници.

Единственото, което не ми допадна е, че на моменти беше излишно пресилена, особено историята на Силвия, която бива изнасилена след като дъщеричката й умира. Меко казано описанието на сцената ме потресе и ми се видя напълно излишна. Няма по-голям ужас от загубата на дете, така че не видях замисъла на този сюжетен момент.

Освен това не съм привърженик на използването на твърде разговорен език и вулгарни думи/изрази, но въпреки това прочетох книгата на един дъх. Оставям няколко цитата от книгата, които много ми харесаха:

“Народ-много, ама хора-със свещ да ги търсиш”.

“Надушвам нещастието отдалеч и знам, че понякога по-опасни от нещастните хора няма. Твърде малко им пука дали ще разрушат чуждото щастие. И дори понякога да изглжда, че всичко им е наред, има едно особено отчаяние в погледа им, което винаги ги издава”.

“Няма ваксина срещу любов. Ако имаше, сигурно отдавна щях да си сложа. Още след онези глупости на госпожата навремето…И колко само щях да сглупя! Народът ни, този безкрайно мъдър народ, е казал следното: “Къде го удряш, къде се пука”.

“Всеки човек има своята болка, в която трябва да се влиза на пръсти”.

“Ти само внимавак с хората, Ваньо…Бедата не идва от бурята, а от лош екипаж.”

[Desislava]

3.5⭐️ но реших все пак да закръгля нагоре.

Интересен замисъл с различните разкази от героите. Също добре изградени герои, различни, истински, всеки със своя характер и изказ, което не е много лесно за постигане. Малко на моменти обясненията прекъсваха действието и провлачваха.

И да краят и на мен ми беше доста нелогичен, тъй като капитанът уж сам каза, че е прозорлив, но се върза на такава плоска шега. Логично не можеше дори да помисли, че след случилото се със Силвия и предвид състоянието ѝ, тя ще иде в “молчето на пазарче”. Някак си поне за мен беше странно - явно драма се търсеше. Но да като цяло има добри страни.

[Emi Raykova]

Това е първия ми допит до авторката, но със сигурност няма да е последния :) Книга събрала в себе си различни житейски съдби и уроци поднесени леко, ненатрапчиво и с щипка хумор. Харесаха ми няколкото гледни точки и изцяло начина по който е написана книгата. Имах моменти в които се просълзявах, което е показателно за това колко са ме докоснали съдбите на героите.

[ema.maroukian]

Тази книга е толкова блага, носи спокойствие, хумор и толкова искрено описание на нашето си родно битие и житие. Онази непоправима, чисто българска ирония, сарказъм и борба за живот насред цялото блато от грешни постъпки и грешни хора. Много ми харесаха няколко цитата като това, че в бурята е важен екипажът! Добра книга, препоръчвам!

[Radostina Radost]

Книгата беше прекрасна преди нелепата смърт на Капитана. Имаме богат и успешен човек с прекрасно семейство, който "умира от болка", защото някакви произволни хора, които не е срещал от 40 години, му правят доста тъпа и очевидна шега. Очаквах го заради рамката, с която да се затвори романа, но е нелепо. Книгата иначе е прекрасна, ако махнем последните две глави.

[Elitza]

Харесвам всички книги на авторката. Има един неподправен, суров, истински начин на писане, без позьорство и превземки. Думите излизат от сърцето, придават плътност на героите и читателят живее техните животи. Хубави и дълбоки прозрения има за човешкия характер, отношенията между приятели, роднини. Много ми хареса!

[Yoana Murdjeva]

Поредна невероятна книга. Интругуващ сюжет и прекрасно създадени комплексни и разнообразни образи. Колко лесно е да се опишат важните неща в живота - добър и верен екипаж и малко сладко, но не от това фалшивото, ами това, приготвено от баба по стара рецепта и с много любов. Не е стръкчето индрише тайната, а е усърдието и вниманието, с което се поставя всяко стръкче по отделно в бурканчето.

[Диана Илиолова]

Много приятно ме изненада тази книга. Хем леко се чете, хем ти казва истината за живота. Приятни и разнообразни образи, шарено като в живота. Заслужава да стигне до повече читатели, които да се открият сред страниците.

[Daniela Lambova]

Голямо удоволствие е да попадна на книга, в която освен историята, впечатляващи са езиковите похвати, които авторът използва и малките нюанси на бегло подхвърлени сравнения и метафори, които перфектно доописват картината. Много хубава книга!