What do you think?
Rate this book
Длъжникът
"Длъжникът" е дебютният роман на Марианна Георгиева, с който се добавя още една възможност за прочит на годините на късния соц и "раждането" на демокрацията. Чрез разнородни пластове (от поетически до юридически и медицински) се разказва историята на семейство, което осиновява новороденото дете на едно почти дете. Без да е семейна сага, романът обхваща период от тридесет години. Във финала семейното жилище на порасналото дете е изнесено на продан от съдебен изпълнител, но не за да се заключи романът, а за да се отвори към нов - извън рамките на този. В "Длъжникът" се преплитат фрагменти от действителността, някои от тях пищно разстилащи разрухата, мрачината, насилието, безизходицата, спуснали се над обществото. От опита да се съхрани семейното в неговата цялост неусетно започва да се пита за възможността да се удържи констелацията на този свят. Решението, зад което "Длъжникът" застава без да натрапва и без да декларира е само едно - обичта.
118 pages, Unknown Binding
First published January 1, 2014
1 person is currently reading
14 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
November 2, 2015
Центърът на болката
Удоволствие беше да открия този, поне за мен, оригинален и смел езиков и литературен експеримент, наречен „Длъжникът“.
Защо смел и оригинален?
Защото текстът е фрагментиран до ръба на поносимото, като безпардонно сменя гледните точки към един и същи герой или самия герой. Персонажите са диференцирани само по полов принзак и понякога по своята професия – имена няма. Сред фрагментите се редуват разкази, разкази за разказите, разкази за разказващите разказите... поезия, халюцинации, сънища, съдебноследствени описания за възможната насилствена смърт и за случилата се насилствена смърт.
Защото в този роман перспективата на разказващите гласове е толкова стеснена, че просто не можеш да видиш пространството, даже на си сигурен дали пространство има. Не можеш да видиш и образа на говорещите, нито да отчетеш причинно-следствената връзка в техните действия, въпреки че опипвайки дъното на безкрайната болка, в която си потопен, успяваш някак да намериш нишката на ужаса и да я следваш, забравяйки да дишаш и рискувайки да се удавиш.
Защото често текстът просто отказва да разказва, той предпочита да регистрира образи и състояния и да проследява, ползвайки езика на медицината, техния ход по нервните окончания – тези пътища на страданието, начертани под повърхността на тялото.
Защото и на физическо, и на метафизическо равнище човекът и човешката интеракция в текста могат да бъдат обобщени с това описание: „...ти си жертва, ти си рана, посолена с едри парчета сол, оставили са те в планината, така - накълцан, разчленен и посолен, и тогава стадо красиви сърни идват и започват да ближат солните бучки, да смесват слюнката си с твоята кръв, докато те съживят и ти на свой ред ги заловиш, изпечеш, изядеш. Ето, ти си точно такъв.“ Телесността е експресионистично оголена до нейната пределна отвратителност, но подходът е толкова естествено приложен, че място за обвинения в тенденциозност не може да има.
Удоволствие беше да открия този, поне за мен, оригинален и смел езиков и литературен експеримент, наречен „Длъжникът“.
Защо смел и оригинален?
Защото текстът е фрагментиран до ръба на поносимото, като безпардонно сменя гледните точки към един и същи герой или самия герой. Персонажите са диференцирани само по полов принзак и понякога по своята професия – имена няма. Сред фрагментите се редуват разкази, разкази за разказите, разкази за разказващите разказите... поезия, халюцинации, сънища, съдебноследствени описания за възможната насилствена смърт и за случилата се насилствена смърт.
Защото в този роман перспективата на разказващите гласове е толкова стеснена, че просто не можеш да видиш пространството, даже на си сигурен дали пространство има. Не можеш да видиш и образа на говорещите, нито да отчетеш причинно-следствената връзка в техните действия, въпреки че опипвайки дъното на безкрайната болка, в която си потопен, успяваш някак да намериш нишката на ужаса и да я следваш, забравяйки да дишаш и рискувайки да се удавиш.
Защото често текстът просто отказва да разказва, той предпочита да регистрира образи и състояния и да проследява, ползвайки езика на медицината, техния ход по нервните окончания – тези пътища на страданието, начертани под повърхността на тялото.
Защото и на физическо, и на метафизическо равнище човекът и човешката интеракция в текста могат да бъдат обобщени с това описание: „...ти си жертва, ти си рана, посолена с едри парчета сол, оставили са те в планината, така - накълцан, разчленен и посолен, и тогава стадо красиви сърни идват и започват да ближат солните бучки, да смесват слюнката си с твоята кръв, докато те съживят и ти на свой ред ги заловиш, изпечеш, изядеш. Ето, ти си точно такъв.“ Телесността е експресионистично оголена до нейната пределна отвратителност, но подходът е толкова естествено приложен, че място за обвинения в тенденциозност не може да има.
January 19, 2015
Като фен на мрачната естетика, на ужаса и гротеската, обичам грозното в изкуството и съм свикнал с инструментите му. Въпреки това обаче „Длъжникът” на Марианна Георгиева успя да ме уплаши, леко да помрачи настроението ми и откровено да ме потресе в няколко момента от четенето.
Стилът на Марианна Георгиева е унищожително концентриран и свидетелства за един огромен талант. Почеркът ѝ изказва ясен и прозорлив поглед, една зряла социална критичност, каквато можем да видим при много малко от младите български автори, пък и въобще, нека не градим впечатлението, че навън липсват некадърници, мотаещи се в краката на литературата!
„Длъжникът” не е класически композиран роман, можем да си представим дори, че въобще не е роман, а някакво друго произведение на изящната словесност като голяма поема например. Това е книга със собствена логика и фрагментарна подредба на текстовете, където времената, пространствата и разказваческите гласове непрестанно се рушат и съграждат наново. В тази книга се е вселил демон и тя дума по дума, сцена по сцена се бори с него, опитвайки да изпълни ритуал за прочистване.
Книгата на Марианна Георгиева изпъква още от първите страници, защото в нея „птиците цепят мрака наоколо и режат небето”. Авторката пише остро и моделирайки без погнуса с грозни и противни материали. Тя е студена и обективна. Описва безпогрешно бита на хората преди и сега, тук и там, но при нея последните целувки се дават от „хладна, вкочанена уста”, а „любовникът си заминава бързо като пребито и наказано куче”. В „Длъжникът” пространствата са непознати и опасни. В един такъв свят, откровено всяващ страх и напрежение, дори вятърът „се увива в краката ѝ като стоманена верига или нещо подобно”, защото този вятър не е обикновен вятър и в мрака той довява различни субстанции, за да причинява злини. Контрастите и подобията тук са ужасяващи. В тази модернистична и някак по експресионистки декорирана картина, където светлините играят, физическите измерения са миражи – общуването е зловещо и деконструирано от напиращата лудост, интериорите са стари и корозирали, а екстериорите пък опушени и покрити с кал.
Всичко тук е лишено предварително от всякакви перспективи за положително случване, но нещо в книгата все пак се бори с демона, който плюе скверности. Четейки текста ние усещаме присъствието на този поборник, но не знаем със сигурност кой е той или се страхуваме да изречем името му, за да не изглеждаме сантиментални.
Стилът на Марианна Георгиева е унищожително концентриран и свидетелства за един огромен талант. Почеркът ѝ изказва ясен и прозорлив поглед, една зряла социална критичност, каквато можем да видим при много малко от младите български автори, пък и въобще, нека не градим впечатлението, че навън липсват некадърници, мотаещи се в краката на литературата!
„Длъжникът” не е класически композиран роман, можем да си представим дори, че въобще не е роман, а някакво друго произведение на изящната словесност като голяма поема например. Това е книга със собствена логика и фрагментарна подредба на текстовете, където времената, пространствата и разказваческите гласове непрестанно се рушат и съграждат наново. В тази книга се е вселил демон и тя дума по дума, сцена по сцена се бори с него, опитвайки да изпълни ритуал за прочистване.
Книгата на Марианна Георгиева изпъква още от първите страници, защото в нея „птиците цепят мрака наоколо и режат небето”. Авторката пише остро и моделирайки без погнуса с грозни и противни материали. Тя е студена и обективна. Описва безпогрешно бита на хората преди и сега, тук и там, но при нея последните целувки се дават от „хладна, вкочанена уста”, а „любовникът си заминава бързо като пребито и наказано куче”. В „Длъжникът” пространствата са непознати и опасни. В един такъв свят, откровено всяващ страх и напрежение, дори вятърът „се увива в краката ѝ като стоманена верига или нещо подобно”, защото този вятър не е обикновен вятър и в мрака той довява различни субстанции, за да причинява злини. Контрастите и подобията тук са ужасяващи. В тази модернистична и някак по експресионистки декорирана картина, където светлините играят, физическите измерения са миражи – общуването е зловещо и деконструирано от напиращата лудост, интериорите са стари и корозирали, а екстериорите пък опушени и покрити с кал.
Всичко тук е лишено предварително от всякакви перспективи за положително случване, но нещо в книгата все пак се бори с демона, който плюе скверности. Четейки текста ние усещаме присъствието на този поборник, но не знаем със сигурност кой е той или се страхуваме да изречем името му, за да не изглеждаме сантиментални.
August 30, 2015
Познавам Марианна Георгиева лично и това е една от причините да си купя романа ѝ. Другата е, че бях на София Диша и двата щанда на Нова поезия/проза бяха сравнително тихи и встрани от лудницата, която цареше онази неделя по Ангел Кънчев.
Пък и отдавна им бях хвърлила око и на тях, и реших това да е дебютът ми.
И се разочаровах отчасти.
Дебютният роман на Марианна, Длъжникът е най-фрагментарната проза, която съм чела напоследък. Навярно просто не ме хваща в добър момент, защото признавам, че имам повече подчертани пасажи, отколкото в други книги, които цялостно са ми харесали повече. Факт е, че съм малко уморена от този тип писане, че ми се четат... не по-просто написани неща, а по-ясно написани. Нюансът е фин, но го има.
Стилово ми хареса, смислово не ми хареса. Отделни пасажи от романа стоят добре сами по себе си - оригинални литературни проблясъци - ала от време на време имах усещането, че изобщо не разбирам какво се случва в повествованието и не го дължа нито на умора, нито на неспособността си да схвана замисъла. За мен има два варианта - или романът е преднамерено написан така и основната му характеристика - объркващ - е търсен ефект, или не е достатъчно работено с редактор, с оглед на факта, че съвместната работа на тандема писател-редактор би могла да ошлайфа едно иначе несъвършено произведение. Пречеше ми и недоглеждането от страна на коректора. Съжалявам, ама не мога да си кривя душата, и това наистина пречи да харесаш книгата.
Романът е разделен на две части - своеобразните преди и след, но читателят така и не разбира какво точно разделят и защо го разделят. Границите са разтегливо понятие в Длъжникът, на моменти, дори, несъществуващо понятие.
За сметка на сюжета обаче, описанията са в изобилие - и то детайлни, педантични. Цветовете, формите. Пълните подробности, които често досадяват.
Първата част ми хареса повече, може би защото все още таях надежда, че ще реша кръстословицата на повествованието, обаче, уви, останаха ми празни места, от онези, дето не можеш да ги засечеш.
***
и си спомням тревогата преди сън,
когато се съмнявам, че ако се събудя
до мен няма да има никой
нито някой ще чака навън
само музиката и алкохолът помагат на цивилизацията
Съзнавам, че и това не се класифицира като ревю, ама насила смисъл не се ражда.
Пък и отдавна им бях хвърлила око и на тях, и реших това да е дебютът ми.
И се разочаровах отчасти.
Дебютният роман на Марианна, Длъжникът е най-фрагментарната проза, която съм чела напоследък. Навярно просто не ме хваща в добър момент, защото признавам, че имам повече подчертани пасажи, отколкото в други книги, които цялостно са ми харесали повече. Факт е, че съм малко уморена от този тип писане, че ми се четат... не по-просто написани неща, а по-ясно написани. Нюансът е фин, но го има.
Стилово ми хареса, смислово не ми хареса. Отделни пасажи от романа стоят добре сами по себе си - оригинални литературни проблясъци - ала от време на време имах усещането, че изобщо не разбирам какво се случва в повествованието и не го дължа нито на умора, нито на неспособността си да схвана замисъла. За мен има два варианта - или романът е преднамерено написан така и основната му характеристика - объркващ - е търсен ефект, или не е достатъчно работено с редактор, с оглед на факта, че съвместната работа на тандема писател-редактор би могла да ошлайфа едно иначе несъвършено произведение. Пречеше ми и недоглеждането от страна на коректора. Съжалявам, ама не мога да си кривя душата, и това наистина пречи да харесаш книгата.
Романът е разделен на две части - своеобразните преди и след, но читателят така и не разбира какво точно разделят и защо го разделят. Границите са разтегливо понятие в Длъжникът, на моменти, дори, несъществуващо понятие.
За сметка на сюжета обаче, описанията са в изобилие - и то детайлни, педантични. Цветовете, формите. Пълните подробности, които често досадяват.
Първата част ми хареса повече, може би защото все още таях надежда, че ще реша кръстословицата на повествованието, обаче, уви, останаха ми празни места, от онези, дето не можеш да ги засечеш.
***
и си спомням тревогата преди сън,
когато се съмнявам, че ако се събудя
до мен няма да има никой
нито някой ще чака навън
само музиката и алкохолът помагат на цивилизацията
Съзнавам, че и това не се класифицира като ревю, ама насила смисъл не се ражда.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews