И както делфините плуват между вода и въздух, между сега и минало, дълбини и повърхнина, между тук и отвъд, моята история ще смесва и живи, и мъртви, и спомен, и легенда, преживяно и блян, ще скача между времена и събития, без да прибавям нищо от себе си, без да търся най-хубави думи или съставям най-изкусни изречения – защото и това е суета.
***
В прашния мрак на малък киносалон един мъж ще се запознае с млада жена, дошла в България, за да изследва колективната памет на делфините. От нея ще научи, че само допреди десетилетия тези забележителни създания са били масово избивани в Черно море и ще предприеме дръзко пътешествие в миналото на своето собствено семейство.
***
В разгара на Втората световна война, един учител по история ще срещне във влака любовта на живота си. Малко след венчавката им обаче, той ще бъде пратен на фронта, където дългът към Родината ще се сблъска с една нова политическа реалност. България, заради която воюва ще се промени завинаги, на власт ще дойде терорът, а след него тиранията.
***
От зората на времето — в множество легенди на антични цивилизации и в приказки на аборигенските племена — хората разказват за загадъчната си връзка с делфините като за наши родственици, божествени създания и символи на добродетел и спасение.
***
„Последният ловец на делфини“ преплита настояще, минало и митология; стремително действие се редува с лиричен разказ, архивни документи се допълват с лични спомени. На места изящен, другаде суров, това е разказ за синовна вина, за колективна забрава, за границите на човешкото и простора на духа. И за светлината, която — понякога трудно, но неизбежно — триумфира над мрака.
Въпреки цялата човешка (и екологична) трагедия, „Последният ловец на делфини” е една много нежна книга – нежна към онова дете във всеки от нас, което трябва да порасне и да прости на родителите си. Нежна към паметта ни и към дълбоко вкоренените вярвания, които имаме за себе си, за близките си, за родовата история, която е част от отговора на въпроса „кой съм аз?“.
Много години по-късно, в едни други времена, внукът на Бранев случайно ще види дядо си в кинохроника за също така почти напълно забравения чудовищен лов на делфини, който се е вихрел в Черно море в средата на миналия век. Същият механизъм на нашата проклета памет, който е изтрил и ужасите на комунистическия режим, или ги е изкривил и банализирал до невежо пренебрежение. Захари прокарва открито този паралел: „Сякаш всички ги бе връхлетяла някаква колективна амнезия за масовия лов на делфини. Забрава от същия порядък като онази за всички други масови безчестия, които съзнанието просто не може да издържи и изхвърля, за да ни пощади? Забравата като (или вместо) решение?“ И този внук поема на свое собствено пътуване към миналото в търсене на истината, а пред очите му се материализира отново една страшна реалност, която стиска и разкъсва човешко и делфинско месо с цинично наслаждение: „Четях безредно, просто отварях и четях напосоки, четях като омагьосан каквото попадне пред очите ми – цялата тази абсурдна, банална, привидна подредба на тиранията, скована с най-обикновени средства.“
⋆˚࿔ "За какво всъщност говорим, когато говорим за делфините?...", пита новият роман на Захари Карабашлиев. И надлежно отговаря - за природата, за любовта, за историята, за паметта, за правото на човека да нарече себе си човек. Излиза, че когато говорим за делфините, говорим за човека. За себе си говорим. ⋆˚࿔ Българската национална филмотека и тъмните ѝ прожекционни зали срещат разказвача с Дарина - българска изследователка от Америка, завърнала се в родината, за да изследва колективната памет на делфините в Черно море. ⋆˚࿔ Делфините - тези нежни и болезнено разумни създания, масово избивани под диктата на държавната политика през 50-те и 60-те години; тези красиви, грациозни, сякаш винаги усмихнати същества, жестоко жертвани в името на изпълняване и преизпълняване на планове, нормативи, петилетки. ⋆˚࿔ Именно делфините ще срещнат разказвача със собственото му минало - в тъмнината на филмотеката той ще познае на кадрите дядо си, Иван Бранев. Бранещ историята с просветното си слово на учител. Бранещ дивизиите, които България е принудена да прати на бой срещу Германия в края на Втората световна война. Бранещ достойнството на семейството си и на самия себе си, когато се завръща вкъщи и заварва една различна родина, кърваво саморазправяща се с всеки, имал дързостта на бъде "Някой" преди 9 септември 1944. И бранещ създанията, които е принуден да лови и убива - делфините. ⋆˚࿔ Единственото, което разказвачът знае за дядо си, е че е убил някого. Че е съден и мъртъв. Че е по-добре да не говори и изобщо да не мисли за него. Младият човек обаче ще тръгне по стъпките на миналото, ще се разрови в паметта на Иван Бранев и сам ще си постави мисията да брани малкото, което е останало от спомена за него.
⋆˚࿔ Една история за хора и делфини. За любов и война. За свобода и за това колко е лесно да се събудим без нея някое прекрасно утро. ⋆˚࿔ Историята на едно време на развала - време, в което "...неправдата е победила. Всеки достоен мъж може да бъде виновен за нещо. Всеки почтен човек може да бъде изпратен на остров. Свободата е невъзможна."
⋆˚࿔ Невероятно красива книга, която оправда високите ми очаквания. След "Рана" не мислех (ще прощавате скептицизма ми!), че Захари Карабашлиев е способен отново да ме накара да изплача очите си по онзи начин, който те оставя по-лек отвътре, сякаш душата ти е свалила излишната си изсъхнала кожа, отърсила се е от някаква древна мъка, която не е знаела, че носи, и сега може да си поеме дълбоко дъх и, по-мъдра от вчера, да продължи напред. ⋆˚࿔ Именно така обаче ме накара да се чувствам и "Последният ловец на делфини" - една книга, която, ако имаше как, бих изпратила на дядовците и бабите си по небесната поща, за да знаят, че вече времето е друго, че вече само четем за диктатурите, които те са били принудени да живеят. ⋆˚࿔ С невероятно красив стил на писане, дълбоко трогващ в лиричността си, но и безмилостно раняващ с документалната си прецизност, Захари Карабашлиев ни разказва историята на България непосредствено след края на Втората световна война, историята на "бившите хора" и лагерите, историята на мнозината извикани "само за една справка" и повече никога невидени от близките си, историята на всички ни, независимо дали ни е комфортно да я погледнем в очите или не. ⋆˚࿔ (и преди да скочите с "Поредната политкоректна книга!" - ако одобрявате строенето на концлагери, не знам какво да ви кажа и какъв психолог да ви препоръчам) ⋆˚࿔ И историята на делфините - обичани и избивани, почитани и преследвани. Чрез техният образ, лайтмотивно свързващ нишките на повествованието, романът изгражда един цялостен разказ за склонността на човечеството да лъкатуши между преклонение и кръвожадност. ⋆˚࿔ И не на последно място - историята на любовта. Или, да бъдем прецизни, на две любови - между Иван Бранев и неговата Магда и между разказвача на историята и неговата Дарина. Два изящни пътя на романтиката, белязани от историята и семейната памет, и неразривно свързани с тези магьосници делфините. ⋆˚࿔ Плаках. Много плаках. И от сърце препоръчвам - прочетете, поплачете си и вие. Това е книга, която си заслужава сълзите ви.
Книгата ми показа колко малко знам за делфините, за лова на тези животни, за събитията, случили се след 9-ти, и за участието на българската армия в последния етап от Втората световна война. Захари Карабашлиев включва тези теми в книгата си и го прави, без да ги натрапва. Разказът “върви” плавно, като се редуват настоящето с миналото. Разбира се, темата за любовта също присъства. “Точно днес войната е донесла любов”, противоречиви думи, но само ако прочетете книгата, ще разберете за какво става въпрос. Този роман ти показва как хората запазват Човешкото, без значение колко гняв са натрупали в себе си или колко заповеди са им били наложени, или на колко изтезания са били подложени. Една книга се смята за добра, когато провокира мисли, или те кара да настръхваш, да плачеш, да нямаш търпение да разбереш какво ще се случи. “Последният ловец на делфини” е такава книга!
6⭐ Толкова силен и разтърсващ роман, впечатляващи персонажи и съдби...Всеки трябва да прочете тази книга, особено по-млади читатели, които не са запознати със събитията след 9-септември.
Режимът в България съсипва десетки хиляди животи за едното нищо. И на хора и на делфини. Най-интелигентните са мачкани и унижавани без никаква причина. Но светлината винаги побеждава.
Аз съм от читателите, които са чели и харесват всичко написано от Захари Карабашлиев. “Последния ловец на делфини” обаче е наистина забележителна – и заради сюжетните линии, и заради начина, по който са разказани и преплетени те; и заради солидната документална основа, и заради личната, романтична и съкровена нишка.
Това, което авторът споделя за подготовката си при писането на романа, аз преживях като читател на написания вече роман – „и се задушавах в тъмнината на тиранията, и изплувах към светлината и дишах с пълни гърди“.
Макар да е винаги актуална битката между мрака и светлината, между невежеството и познанието, между агресията и съпричастието, между злото и доброто, не зная дали е възможно да има по-подходящо от сега време за написване, издаване и прочитане на „Последният ловец на делфини“ .
За тези, които не са чували, не знаят или не помнят какво се е случило след 9 септември 1944 г., книгата е начин да чуят, научат и запомнят, както и да получат добър ориентир за какво да тъгуват и на чия страна да застанат.
За тези, които вече са чували, знаят и помнят, книгата е напомняне колко е крехка свободата (“Деликатно нещо е делфинът"), но и надежда, защото надписът над входа на галерията, която е била училище, е гласял: "Светлината побеждава тъмнината". Винаги, вярвам.
За мен тази книга е една дълбока изповед и търсене на прошка от всички живи същества, на които сме причинили беда. Дори с мълчанието си и с постепенната забрава. А делфините, колкото жив образ, за мен са представени и като метафора на добрия човек, който дори да премине през най-лошото, няма да стане по-отмъстителен, а ще запази човеколюбивата си същност. Ще гледа да помогне отново, да стори добро, за да може то да възтържествува, да пребъде, за да пребори тъмнината със светлина.
Войната, концлагерите, мъченията са описани така ярко, все едно усещаш страданията на хората. Все едно ти страдаш. И знаеш, че това страдание е било незаслужено, несправедливо, ненужно. Знаеш, че и делфините не са разбирали защо са по-ценни мъртви, отколкото живи. Живот, изграден на смърт, рано или късно, рухва. Умира по свой собствен начин.
Надявам се книгата да служи за ориентир какво е било и не бива повече да бъде, ориентир за устойчивост и съхранена добрина, която е вътре в нас. Ние само трябва да и се доверим да пребори мрака отвън. Както делфините се доверяват на хората, така и хората трябва да се научат да се доверяват на сърцата си, на себе си, помежду си, а не на властта, която ги разединява, раздалечава и убива. Дано!
Книгата на Захари Карабашлиев, освен че е написана интересно и увлекателно (както всички негови книги) докосна сетивата ми по неповторим начин с темата за делфините, за тормоза над инакомислещите, интелигентни хора по времето на социализма, защото и в моето семейство дядо ми е преминал през това. За първи път се запознах със света на делфините в детските ми години с анимационния френски филм "Ум, белият делфин". Най-напред бях привлечена от мелодията на песента, а после и от описаните приключения. Оттогава не спирам да се интересувам от тези удивителни животни - делфините! Книгата "Последният ловец на делфини" предизвика у мен толкова спомени, потопи ме в един интересен свят, накара ме да се замисля по-задълбочено за ценни качества на човешкия характер като честност, доблест, смелост, принципност, за отношението на човека към животните въобще. Благодаря на Захари Карабашлиев за това, че книгата му, освен че ме просълзи още в самото начало, е богата на толкова интересни факти, които авторът ни предоставя, благодарение на задълбочените си проучвания и подготовка за написване на романа. Бих искала да добавя, че харесвам Захари Карабашлиев и като човек с достойна позиция спрямо ситуацията в България сега. Желая му да е здав, блгословен и все така да ни радва с интересното си и мъдро творчество.
5 звезди са малко. Поредната книга на Захари Карабашлиев, която прочитам на един дъх. Ревах много, потресе ме, стопли ме. Брутални теми, брутална книга. Този път не се смях, но пък винаги след негова книга имам нужда от минути мълчание и време за размисъл. Радвам се, че има съвременни български автори, които толкова да впечатляват с творчеството си.
This book had everything. It was brilliantly written, honouring the authenticity of every voice, and it tackled deep and disturbing themes with honesty and restraint. It provided much-needed context for historical events in Bulgaria—events about which surprisingly little is known. The narrative was magnetic and serious, all at the same time, making it impossible to put down.
And what a tragedy it portrayed...
It depicts the systematic eradication of the intelligentsia, the rage and thirst for revenge, the lawlessness, propaganda, arrogance, and cruelty of the regime. And yet—despite the torture, despair, concentration camps, prisons, and inhumane forced labour—the book never relinquishes hope. From beginning to end, it preserves a quiet but powerful belief in the human spirit and soul and the hope that the good will prevail. Well...
Despite the weight of its subject matter, the book remained remarkably accessible, capturing the reader’s imagination with vivid imagery and emotional intensity. It is so worth (re-)reading!
This entire review has been hidden because of spoilers.
...."Някой път думите са по-въздействащи, ако останат неизречени, но са написани-така живостта им не се разпилява в звуци, а се запечатва в знаци и букви.
..."Сякаш всички ги бе връхлетяла някаква колективна амнезия за масовия лов на делфини. Забрава от същия порядък като онази за всички други масови безчестия, които съзнанието просто не може да издържи и изхвърля, за да ни пощади? Забравата като(или вместо) решение? Но забрава и липса на памет са две съвсем различни неща.
....- Историята много рядко е милостива към героите..... Особено пък ако останат живи.
Хубава книга! Напомня ми за книгата на Евгения Кръстева-Благоева „Реките на времето“. И двамата герои попадат в лагера Куциян, а после в Белене. Тук обаче повествованието върви много леко. Четеш и сякаш ти си главния герой, това са твоите мисли и твоите действия. Виждаш през очите на Иван Бранев, чувстваш това, което чувства той и страдаш с него. Давам четири звезди, защото подсъзнателно сравнявам книгата с „Рана“, която за мен е най-силната книга на Захари Карабашлиев.
Много увлекателна история. Исторически и съвременен разказ - пътешествие в миналото и мост към настоящето. Увлекателна книга, която не можах да оставя, докато не прочетох до края!