Последният ловец на делфини

by Захари Карабашлиев, Zachary Karabashliev/ Захари Карабашлиев

И както делфините плуват между вода и въздух, между сега и минало, дълбини и повърхнина, между тук и отвъд, моята история ще смесва и живи, и мъртви, и спомен, и легенда, преживяно и блян, ще скача между времена и събития, без да прибавям нищо от себе си, без да търся най-хубави думи или съставям най-изкусни изречения – защото и това е суета.

***

В прашния мрак на малък киносалон един мъж ще се запознае с млада жена, дошла в България, за да изследва колективната памет на делфините. От нея ще научи, че само допреди десетилетия тези забележителни създания са били масово избивани в Черно море и ще предприеме дръзко пътешествие в миналото на своето собствено семейство.

***

В разгара на Втората световна война, един учител по история ще срещне във влака любовта на живота си. Малко след венчавката им обаче, той ще бъде пратен на фронта, където дългът към Родината ще се сблъска с една нова политическа реалност. България, заради която воюва ще се промени завинаги, на власт ще дойде терорът, а след него тиранията.

***

От зората на времето — в множество легенди на антични цивилизации и в приказки на аборигенските племена — хората разказват за загадъчната си връзка с делфините като за наши родственици, божествени създания и символи на добродетел и спасение.

***

„Последният ловец на делфини“ преплита настояще, минало и митология; стремително действие се редува с лиричен разказ, архивни документи се допълват с лични спомени.
На места изящен, другаде суров, това е разказ за синовна вина, за колективна забрава, за границите на човешкото и простора на духа. И за светлината, която — понякога трудно, но неизбежно — триумфира над мрака.

Genres: Bulgarian Literature

320 pages, Hardcover

Published November 22, 2025

Reviews

[Milena Tasheva · Rating 4 out of 5]

Въпреки цялата човешка (и екологична) трагедия, „Последният ловец на делфини” е една много нежна книга – нежна към онова дете във всеки от нас, което трябва да порасне и да прости на родителите си. Нежна към паметта ни и към дълбоко вкоренените вярвания, които имаме за себе си, за близките си, за родовата история, която е част от отговора на въпроса „кой съм аз?“.

[Христо Блажев · Rating 4 out of 5]

На прицел са и хората, и делфините: https://knigolandia.info/posledniyat-...

Много години по-късно, в едни други времена, внукът на Бранев случайно ще види дядо си в кинохроника за също така почти напълно забравения чудовищен лов на делфини, който се е вихрел в Черно море в средата на миналия век. Същият механизъм на нашата проклета памет, който е изтрил и ужасите на комунистическия режим, или ги е изкривил и банализирал до невежо пренебрежение. Захари прокарва открито този паралел: „Сякаш всички ги бе връхлетяла някаква колективна амнезия за масовия лов на делфини. Забрава от същия порядък като онази за всички други масови безчестия, които съзнанието просто не може да издържи и изхвърля, за да ни пощади? Забравата като (или вместо) решение?“ И този внук поема на свое собствено пътуване към миналото в търсене на истината, а пред очите му се материализира отново една страшна реалност, която стиска и разкъсва човешко и делфинско месо с цинично наслаждение: „Четях безредно, просто отварях и четях напосоки, четях като омагьосан каквото попадне пред очите ми – цялата тази абсурдна, банална, привидна подредба на тиранията, скована с най-обикновени средства.“

Ciela Books
https://knigolandia.info/posledniyat-...

[Renny Milenkova · Rating 5 out of 5]

6/5⭐️
Изключително нежна и деликатна книга, но едновременно с това - тежка и сурова.

[Preslava Peneva · Rating 5 out of 5]

⋆˚࿔ "За какво всъщност говорим, когато говорим за делфините?...", пита новият роман на Захари Карабашлиев. И надлежно отговаря - за природата, за любовта, за историята, за паметта, за правото на човека да нарече себе си човек. Излиза, че когато говорим за делфините, говорим за човека. За себе си говорим.
⋆˚࿔ Българската национална филмотека и тъмните ѝ прожекционни зали срещат разказвача с Дарина - българска изследователка от Америка, завърнала се в родината, за да изследва колективната памет на делфините в Черно море.
⋆˚࿔ Делфините - тези нежни и болезнено разумни създания, масово избивани под диктата на държавната политика през 50-те и 60-те години; тези красиви, грациозни, сякаш винаги усмихнати същества, жестоко жертвани в името на изпълняване и преизпълняване на планове, нормативи, петилетки.
⋆˚࿔ Именно делфините ще срещнат разказвача със собственото му минало - в тъмнината на филмотеката той ще познае на кадрите дядо си, Иван Бранев. Бранещ историята с просветното си слово на учител. Бранещ дивизиите, които България е принудена да прати на бой срещу Германия в края на Втората световна война. Бранещ достойнството на семейството си и на самия себе си, когато се завръща вкъщи и заварва една различна родина, кърваво саморазправяща се с всеки, имал дързостта на бъде "Някой" преди 9 септември 1944. И бранещ създанията, които е принуден да лови и убива - делфините.
⋆˚࿔ Единственото, което разказвачът знае за дядо си, е че е убил някого. Че е съден и мъртъв. Че е по-добре да не говори и изобщо да не мисли за него. Младият човек обаче ще тръгне по стъпките на миналото, ще се разрови в паметта на Иван Бранев и сам ще си постави мисията да брани малкото, което е останало от спомена за него.

⋆˚࿔ Една история за хора и делфини. За любов и война. За свобода и за това колко е лесно да се събудим без нея някое прекрасно утро.
⋆˚࿔ Историята на едно време на развала - време, в което "...неправдата е победила. Всеки достоен мъж може да бъде виновен за нещо. Всеки почтен човек може да бъде изпратен на остров. Свободата е невъзможна."

⋆˚࿔ Невероятно красива книга, която оправда високите ми очаквания. След "Рана" не мислех (ще прощавате скептицизма ми!), че Захари Карабашлиев е способен отново да ме накара да изплача очите си по онзи начин, който те оставя по-лек отвътре, сякаш душата ти е свалила излишната си изсъхнала кожа, отърсила се е от някаква древна мъка, която не е знаела, че носи, и сега може да си поеме дълбоко дъх и, по-мъдра от вчера, да продължи напред.
⋆˚࿔ Именно така обаче ме накара да се чувствам и "Последният ловец на делфини" - една книга, която, ако имаше как, бих изпратила на дядовците и бабите си по небесната поща, за да знаят, че вече времето е друго, че вече само четем за диктатурите, които те са били принудени да живеят.
⋆˚࿔ С невероятно красив стил на писане, дълбоко трогващ в лиричността си, но и безмилостно раняващ с документалната си прецизност, Захари Карабашлиев ни разказва историята на България непосредствено след края на Втората световна война, историята на "бившите хора" и лагерите, историята на мнозината извикани "само за една справка" и повече никога невидени от близките си, историята на всички ни, независимо дали ни е комфортно да я погледнем в очите или не.
⋆˚࿔ (и преди да скочите с "Поредната политкоректна книга!" - ако одобрявате строенето на концлагери, не знам какво да ви кажа и какъв психолог да ви препоръчам)
⋆˚࿔ И историята на делфините - обичани и избивани, почитани и преследвани. Чрез техният образ, лайтмотивно свързващ нишките на повествованието, романът изгражда един цялостен разказ за склонността на човечеството да лъкатуши между преклонение и кръвожадност.
⋆˚࿔ И не на последно място - историята на любовта. Или, да бъдем прецизни, на две любови - между Иван Бранев и неговата Магда и между разказвача на историята и неговата Дарина. Два изящни пътя на романтиката, белязани от историята и семейната памет, и неразривно свързани с тези магьосници делфините.
⋆˚࿔ Плаках. Много плаках. И от сърце препоръчвам - прочетете, поплачете си и вие. Това е книга, която си заслужава сълзите ви.

[Siyana Serafimova · Rating 5 out of 5]

Книгата ми показа колко малко знам за делфините, за лова на тези животни, за събитията, случили се след 9-ти, и за участието на българската армия в последния етап от Втората световна война. Захари Карабашлиев включва тези теми в книгата си и го прави, без да ги натрапва. Разказът “върви” плавно, като се редуват настоящето с миналото. Разбира се, темата за любовта също присъства. “Точно днес войната е донесла любов”, противоречиви думи, но само ако прочетете книгата, ще разберете за какво става въпрос. Този роман ти показва как хората запазват Човешкото, без значение колко гняв са натрупали в себе си или колко заповеди са им били наложени, или на колко изтезания са били подложени.
Една книга се смята за добра, когато провокира мисли, или те кара да настръхваш, да плачеш, да нямаш търпение да разбереш какво ще се случи. “Последният ловец на делфини” е такава книга!

[Alexandra · Rating 5 out of 5]

6⭐
Толкова силен и разтърсващ роман, впечатляващи персонажи и съдби...Всеки трябва да прочете тази книга, особено по-млади читатели, които не са запознати със събитията след 9-септември.

Режимът в България съсипва десетки хиляди животи за едното нищо. И на хора и на делфини. Най-интелигентните са мачкани и унижавани без никаква причина. Но светлината винаги побеждава.

[Лидия Гаджева · Rating 3 out of 5]

Когато пренареждаме света, знаем ли, че стреляме в приятели? През цялото време, докато четях романа, в съзнанието ми изникваше Фотевата „Тържествена литургия за делфините“. И стихотворението, и „Последният ловец на делфини“ говорят за тези прекрасни социални същества - почти човеци ,а се превръщат в алегория за хората.
Това не е екологичен роман – или поне не е само такъв. Това е роман за паметта. За злото, което става възможно, когато бъде представено като работа. Когато бъде облечено във „формуляри“, подпечатано с „необходимите документи“ и превърнато във формалност, която трябва да се изпълни. Нима това не е механизмът на всеки геноцид или война?!
Когато отворих първите страници, и аз – като главния герой – не знаех, че в Черно море е имало лов на делфини. Въпреки че сигурно десетки пъти съм чела „Литургията…“. Паметта често се отказва от угнетяващото. Тя изтласква травмата от трюма на съзнанието. Но вината не може да бъде бяло петно. Тя изисква осмисляне,прошка, изговаряне. Иначе се връща под друга форма.
Захари Карабашлиев поставя този проблем с мъжа от настоящето и Иван Бранев от миналото. Двете сюжетни линии не са само композиционна приумица, а напомнят, че миналото не стои зад нас. То живее вътре в нас и ни прави такива каквито сме в настоящето.
И именно тук морето се превръща в повече от място на действието. То е мащабът, пред който човекът остава малък. Каквото и да прави, колкото и жесток да е, морето е там – за да му показва колко е незначителен. В неговата широта човешката вина не изчезва, може би дори се вижда по-ясно и отчетливо. Виждала съм как авторът гледа морето. Знам, че го е пуснал да работи направо в сърцето си. Усеща болката му. Познава го и това си личи. Написаното се усеща като лично преживяване и рана.
И още един красив детайл – естетиката на корицата и илюстрациите на Дамян Дамянов. Това придава допълнителна дълбочина на книгата. Те са и фин визуален жест, подарък за читателя.
Истината е, че романът започна силно, но там, където откривам слабостите – за разлика от „Хавра“ – са в сюжетната линия в настоящето и в протяжните преразкази на старогръцки митове. За мен архетипният мотив трябваше да бъде по-деликатно поднесен. В един момент диалозите между двама души, които се обичат, прерастват в приказки за делфини. Авторът може да има малко повече доверие в своя читател.
Харесвам да чета Захари Карабашлиев заради кратките и отсечени изречения, които създават достоверни образи от настоящето. Но тук ми се искаше повече внимание към пейзажа. Може би защото става въпрос за морето.
И все пак последният жив ловец на делфини - бай Марчо - ни напомня, че паметта е отговорност пред всички ни. Тя е разказ, който заслужава да бъде разказан и чут.

[Svetlozara Kabaktchieva · Rating 5 out of 5]

Аз съм от читателите, които са чели и харесват всичко написано от Захари Карабашлиев. “Последния ловец на делфини” обаче е наистина забележителна – и заради сюжетните линии, и заради начина, по който са разказани и преплетени те; и заради солидната документална основа, и заради личната, романтична и съкровена нишка.

Това, което авторът споделя за подготовката си при писането на романа, аз преживях като читател на написания вече роман – „и се задушавах в тъмнината на тиранията, и изплувах към светлината и дишах с пълни гърди“.

Макар да е винаги актуална битката между мрака и светлината, между невежеството и познанието, между агресията и съпричастието, между злото и доброто, не зная дали е възможно да има по-подходящо от сега време за написване, издаване и прочитане на „Последният ловец на делфини“ .

За тези, които не са чували, не знаят или не помнят какво се е случило след 9 септември 1944 г., книгата е начин да чуят, научат и запомнят, както и да получат добър ориентир за какво да тъгуват и на чия страна да застанат.

За тези, които вече са чували, знаят и помнят, книгата е напомняне колко е крехка свободата (“Деликатно нещо е делфинът"), но и надежда, защото надписът над входа на галерията, която е била училище, е гласял:
"Светлината побеждава тъмнината". Винаги, вярвам.

[Teodora Denkova · Rating 5 out of 5]

...."Някой път думите са по-въздействащи, ако останат неизречени, но са написани-така живостта им не се разпилява в звуци, а се запечатва в знаци и букви.

..."Сякаш всички ги бе връхлетяла някаква колективна амнезия за масовия лов на делфини. Забрава от същия порядък като онази за всички други масови безчестия, които съзнанието просто не може да издържи и изхвърля, за да ни пощади? Забравата като(или вместо) решение?
Но забрава и липса на памет са две съвсем различни неща.

....- Историята много рядко е милостива към героите..... Особено пък ако останат живи.

...Светлината побеждава тъмнината!...."

[La Fleur · Rating 5 out of 5]

За мен тази книга е една дълбока изповед и търсене на прошка от всички живи същества, на които сме причинили беда. Дори с мълчанието си и с постепенната забрава. А делфините, колкото жив образ, за мен са представени и като метафора на добрия човек, който дори да премине през най-лошото, няма да стане по-отмъстителен, а ще запази човеколюбивата си същност. Ще гледа да помогне отново, да стори добро, за да може то да възтържествува, да пребъде, за да пребори тъмнината със светлина.

Войната, концлагерите, мъченията са описани така ярко, все едно усещаш страданията на хората. Все едно ти страдаш. И знаеш, че това страдание е било незаслужено, несправедливо, ненужно. Знаеш, че и делфините не са разбирали защо са по-ценни мъртви, отколкото живи. Живот, изграден на смърт, рано или късно, рухва. Умира по свой собствен начин.

Надявам се книгата да служи за ориентир какво е било и не бива повече да бъде, ориентир за устойчивост и съхранена добрина, която е вътре в нас. Ние само трябва да и се доверим да пребори мрака отвън. Както делфините се доверяват на хората, така и хората трябва да се научат да се доверяват на сърцата си, на себе си, помежду си, а не на властта, която ги разединява, раздалечава и убива. Дано!

Благодаря за тази книга!

[Joanna Hristova · Rating 3 out of 5]

„Последният ловец на делфини“ не ме впечатли особено с начина, по който е написана, но въпреки това ми даде повече, отколкото очаквах. Научих нови неща за българската история и за мрачен период от миналото ни, за който рядко се говори. Книгата ми напомни колко силна е човешката воля за оцеляване и как дори в най-тежките времена любовта остава двигателят, който ни държи живи.

Същевременно тя ме накара отново да се замисля колко жестоки можем да бъдем — към природата, към животните, към по‑слабите от нас — и колко често не ценим нищо от това, което имаме. Макар стилът да не ми допадна, посланията ѝ остават силни и важни.

[Sonya Racheva · Rating 5 out of 5]

Книгата на Захари Карабашлиев, освен че е написана интересно и увлекателно (както всички негови книги) докосна сетивата ми по неповторим начин с темата за делфините, за тормоза над инакомислещите, интелигентни хора по времето на социализма, защото и в моето семейство дядо ми е преминал през това. За първи път се запознах със света на делфините в детските ми години с анимационния френски филм "Ум, белият делфин". Най-напред бях привлечена от мелодията на песента, а после и от описаните приключения. Оттогава не спирам да се интересувам от тези удивителни животни - делфините! Книгата "Последният ловец на делфини" предизвика у мен толкова спомени, потопи ме в един интересен свят, накара ме да се замисля по-задълбочено за ценни качества на човешкия характер като честност, доблест, смелост, принципност, за отношението на човека към животните въобще. Благодаря на Захари Карабашлиев за това, че книгата му, освен че ме просълзи още в самото начало, е богата на толкова интересни факти, които авторът ни предоставя, благодарение на задълбочените си проучвания и подготовка за написване на романа. Бих искала да добавя, че харесвам Захари Карабашлиев и като човек с достойна позиция спрямо ситуацията в България сега. Желая му да е здав, блгословен и все така да ни радва с интересното си и мъдро творчество.

[Nikoleta Atanasova · Rating 5 out of 5]

5 звезди са малко. Поредната книга на Захари Карабашлиев, която прочитам на един дъх. Ревах много, потресе ме, стопли ме. Брутални теми, брутална книга. Този път не се смях, но пък винаги след негова книга имам нужда от минути мълчание и време за размисъл.
Радвам се, че има съвременни български автори, които толкова да впечатляват с творчеството си.

[Boryana Barzinska · Rating 5 out of 5]

Ще си мисля за тази книга много дълго след като я прочетох...

[Lenuchka · Rating 5 out of 5]

What a treat!

This book had everything. It was brilliantly written, honouring the authenticity of every voice, and it tackled deep and disturbing themes with honesty and restraint. It provided much-needed context for historical events in Bulgaria—events about which surprisingly little is known. The narrative was magnetic and serious, all at the same time, making it impossible to put down.

And what a tragedy it portrayed...

It depicts the systematic eradication of the intelligentsia, the rage and thirst for revenge, the lawlessness, propaganda, arrogance, and cruelty of the regime. And yet—despite the torture, despair, concentration camps, prisons, and inhumane forced labour—the book never relinquishes hope. From beginning to end, it preserves a quiet but powerful belief in the human spirit and soul and the hope that the good will prevail. Well...

Despite the weight of its subject matter, the book remained remarkably accessible, capturing the reader’s imagination with vivid imagery and emotional intensity. It is so worth (re-)reading!

[Elsha · Rating 5 out of 5]

Истината, както често се случва в историята, е многопластова и изисква памет, контекст и готовност да бъдат чути различни гледни точки.

Литературата има силата да отваря именно такива разговори. Романи като „Последният ловец на делфини“ на Захари Карабашлиев дават възможност на читателя да се докосне до сложен и труден период от българската история чрез човешки съдби, а не чрез лозунги.

Би било ценно повече хора, които гледат с носталгия към времето на социализма и ролята на Съветския съюз в България, да отделят време за книга като тази. Тя предлага друг поглед и приканва към осмисляне на събития като Народния съд, масовите репресии, лагерите, отнемането на собственост и ограничаването на основни човешки права - не като политическа теза, а като човешки опит.

[Maria Popova · Rating 5 out of 5]

Роман, който ни връща към тъмни исторически периоди - такива, които ни се иска да забравим и които сякаш сме изтрили от паметта си.
Делфинът в книгата е символ на добротата, скромността, невинността, които биват унищожени от неправдата, жестокостта, безсърдечието.
Пътуване във времето, което ни доказва силата на семейството, на рода и корените, на вярата и, най-вече, силата на човешкия дух.
Главният герой преминава през живот, изпълнен с изпитания, болка, изтезания, в свят, в който злото побеждава.
Не съм почитател на романи с изразен исторически елемент, но този определено докосна сърцето ми. Четенето беше преживяване, а не просто среща с миналото.

[Benny Kach · Rating 5 out of 5]

„Последният ловец на делфини“ е книга, която започва силно и интригуващо, с обещание за история, която ще разкаже нещо различно и важно.
Постепенно обаче разказът навлиза в тъмните пластове на войната. Сцените стават тежки. Имаше страници, които четях трудно, с паузи, с желание просто всичко това да свърши. А най-страшното тепърва предстоеше.
Това е книга за една болезнена истина от нашата история, такава, която трябва да се знае и помни. Нечовешкото отношение към хората е ужасяващо, но жестокостта към делфините не беше по-малко покъртителна.
Разтърсваща книга, която не се чете лесно, но остава.

[Natalia Tsenova · Rating 5 out of 5]

Последният път, в който съпреживях по този начин книга за зверствата след 9ти септември, е "Лунна светлина" на Жюстин Томс.

Мъката и несправедливостта, която преживява Иван Бранев и цялото му семейство - поколения напред - е ужасяваща. Боли да четеш, не искам и да си представям какво е да го изживяваш. А толкова много хора тогава са минали през същите зверства...

Както казва Захари Карабашлиев да забравяш и да не помниш са две различни неща. Трябва да се пише, чете, говори за събитията по времето на комунизма, за да не се повторят никога.

Препоръчвам тази книга на Захари Карабашлиев с 10 ръце!

[S_D · Rating 4 out of 5]

Хубава книга! Напомня ми за книгата на Евгения Кръстева-Благоева „Реките на времето“. И двамата герои попадат в лагера Куциян, а после в Белене. Тук обаче повествованието върви много леко. Четеш и сякаш ти си главния герой, това са твоите мисли и твоите действия. Виждаш през очите на Иван Бранев, чувстваш това, което чувства той и страдаш с него. Давам четири звезди, защото подсъзнателно сравнявам книгата с „Рана“, която за мен е най-силната книга на Захари Карабашлиев.

[Hristina Hristova · Rating 4 out of 5]

Книгата комбинира в себе си две основни теми - ловът на делфини в Черно море и житието на един мъж по време на Втората световна война и години след това. И двете теми са ужасно болезнени и книгата беше трудна за четене.

[Denislava Nestorova · Rating 5 out of 5]

Силна книга от която научих много. Изданието е много красиво оформено с прекрасни илюстрации. Бих препоръчала книгата на хората около мен.

[Lilyana Sabeva · Rating 5 out of 5]

Много, много силна и въздействаща! И почти лично преживяна. Дано повече млади хора прочетат романа.

[Anna Vergieva · Rating 5 out of 5]

Разтърсващ роман за минало,без което няма бъдеще!Делфините....тези невероятни създания!

[Tanya Ilieva · Rating 5 out of 5]

“Спасете душите на нашите мъртви от черното море на забравата…”
Завладяващо, красиво и (за мен лично) много тъжно четиво.

[Vania Dimitrova · Rating 5 out of 5]

Много увлекателна история. Исторически и съвременен разказ - пътешествие в миналото и мост към настоящето. Увлекателна книга, която не можах да оставя, докато не прочетох до края!

[Daria · Rating 5 out of 5]

ОБОЖАВАМ! Моби Дик КОЙ!?

[RedCabbage · Rating 5 out of 5]

Удивителна и разтърсваща.

[Viliana · Rating 5 out of 5]

Книгата е отлична. Препоръчвам.