"Глина" е поредна глава в популярния напоследък жанр фолклорен кич. Получаваме една амалгама от клишета, които за съжаление вече започнах да свързвам с подобна литература: сюжет като от турски сериал, мелодрама, обилно подправена с билки, ритуали, наричания, магии, но и християнска вяра, църкви, икони, попове и прочее. Балканското джизъс вуду, в което в една сцена се молиш на Бог, а в друга колиш черна кокошка и й източваш кръвта, за да направиш магия за здраве, за мен е доста притеснителен феномен.
Сюжетът на "Глина" е простичък. По думите на авторката е основан на реална легенда от Трънско. Всъщност бих казала, че има две основни сюжетни линии - един банален любовен триъгълник, на който се отделя по-голямо внимание от необходимото, и историята на едно пътешествие с мисия.
Любовните отношения по никакъв начин не ме заинтригуваха, защото изборът на една овца между два семпли дудука не представлява реална драма. За разнообразие има и секс сцена, която по класически маниер, познат ни от бг-киното, беше wtf. Героите бяха изрезки, архетипи, то не бяха черни брадати ангели, коси като змии, всяка жена е най-красивата в селото с уста като пафти, ох, леле.
Пътешествието до Мордор пък беше толкова наивно, нереалистично, претупано към края на книгата и съставено от удобни съвпадения, че също беше лишено от всякакъв заряд.
Според мен тази книга не разказва история, а е пясъчник за езикови упражнения. Както във всеки пясъчник и тук човек може да намери ако. Тук акото е под формата на постоянни пресилени псевдопоетични сравнения, които затрупват изреченията. В някои от сравненията няма особен смисъл. Други са гнусни ("В нея нещо простена като хвърлено на дъното на кладенец дете."; "Тежкият черен сноп тупна глухо в зейналата яма като труп на мъртвородено.") Попаднах и на поредица от три изречения, всяко от които съдържаше тази формула "Х като У". Като, като, като... Това е словоблудство, а не езиково богатство. Не, не е поезия в проза, а липса на усет към езика и неумение да спреш.
Освен сравненията авторката си дава за цел да пробута в текста остарели и редки думи, но човек остава с впечатлението, че думите са самоцелно лепнати не защото са нужни, а колкото да ги има. Решила е например, че ще вмъкне думата бробиняло (мравуняк означава според бележките към текста) и се започва: "Стамбул бълбукаше като гъста чорба, жужеше като пълна с цвъркачи гора и пъплеше по черупката на света като бробиняло от лениви мравки, упоени от жегата и праха на късното лято." (баси, задъхах се); и пак "Като бробиняло бе къщата на стария майстор."
Бележките към текста като цяло озадачават. Сред екзотичните думи са сложени и думи, които не вярвам някой да не знае - чедо, трая, сандък, кретам, взор, вдявам... Защо? Нима тази книга ще бъде четена от човек, който не знае какво означава "сандък"?
От чист инат добутах до края. Считам за творческа немощ съдбата на главен герой да се решава "зад кадър". За какво беше цялата тази работа, какъв беше смисълът на историята, поуката или каквото там се е целяло с този разказ? Не знам.