Тъгувам за Киото

by Деян Енев

Когато чета Деян Енев, винаги се питам: как е възможно с толкова малко думи да се разкаже толкова много – за хора, съдби, истории, животи и смърти. „Тъгувам за Киото“ е книга, застанала на границата между реалността и притчата, между документалното усещане за делника и вечните символи на войната, болката и надеждата. Написана на език, в който всяка дума тежи.
— Емил Тонев

Деян Енев може да побере в къс разказ дългия живот на човечеството. От Сътворението до днес. Малко са такива писатели и в българската, и в световната литература. С библейска енергия той сътворява стотици малки светове, които, подобно на пъзел, правят големия негов свят, в който откриваме вината, оправданието и смисъла за това, че ни има.
— Красимир Димовски

Genres: Short Stories, Bulgarian Literature

134 pages, Paperback

Published November 20, 2025

About the author

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Женен, с две деца. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. „Сега“. Издал е шест сборника с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987), „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия (1997), „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП и „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“.

In English: Deyan Enev.

Reviews

[Emiliya Bozhilova · Rating 4 out of 5]

Кротки, зимни, самотни разкази. Дори военните - те са си съвсем и истински военни - са просто прелетели мигове, интерлюдия, заблудени секунди и понякога незаблудени куршуми. Невоенните разкази пък са с цвят на сняг в косите и с огънче в сърцето, което никога не гасне.

Красив език има Деян Енев, и го извайва в разкази с дължина не по-голяма и не по-малка от човешка длан.

[Yoana · Rating 4 out of 5]

Първата част с военните разкази, които звучат повече като притчи, не ми беше особено интересна, но останалите са си Деян Енев в добра форма - големи, вселенски чувства у малки хора по незначителни поводи. Увековечаване на незабележителното и незабелязаното, странни обрати, ненадейно нахлуване на свръхестественото, изваждане на скрити емоционални процеси (като онзи уж сух баща, който преписвал всичките стихосбирки на дъщеря си). Обичам стила му, борави ловко с българския като с глина.

[Лидия Гаджева · Rating 5 out of 5]

Не, аз няма да отида в Киото.
И не защото не искам. И не защото не събрах парите. И, да – ако поискам ще намеря време. Но…
Няма да отида в Киото, защото винаги ще има нещо неотложно. Нещо, което трябва да се свърши точно сега. Така е в живота. Той винаги се намесва и ни отнема съзерцанието. Разделя ни от хората, които обичаме. Кара ни да бързаме. Да тичаме напред. Отнема ни сетивата за света. Пропускаме жестове. Губим моменти. Не виждаме хора...
Деян Енев е наблюдавал обаче и за нас.
Как не съм видяла пощальона, портиера, клоуна?! Защо не съм разбрала, че продавачът на семки не продава само тях.
Една галерия от обикновени, семпли герои, които изненадват с историите си. Понякога безкрайно самотни, понякога малко нещастни. Но винаги щедри.
В разказите няма гръмки слова, нито невероятни катарзиси. Историите се случват между няколко дръпвания на цигарата, между две кратки изречения, между един жест и едно мълчание. И точно там — в тази простота — се появява човещината - тиха и скромна.
Докато четях, ми се искаше да имам голяма пощенска чанта и да събирам предметите, пръснати по пътя след тях.
Костюмът на Дядо Коледа.
Шапката на бащата.
Листът със стихотворение.
Черешите, които старецът дава на иманярите.
Фигурките на скулптора.
Кавалът, скрит като най-ценно съкровище.
Стръкчето здравец….
На пръв поглед незначителни вещи. Но във всеки от тези малки предмети е събрана паметта за цял живот.
Да, и аз тъгувам за всички онези хора и жестове, които сме подминали, защото сме бързали. За онези малки човешки истории, които животът не е имал време да разкаже.
Литературата обаче ги помни.
И може би тъгата по Киото е тъга от прозрението, че в бързането си често не успяваме да видим красотата, която вече е била около нас.