Адолф Айхман е почти непознат по време на Втората световна война. Между 1942 и 1944 г. той се посвещава на задачата да организира конвоите, които депортират милиони хора към лагерите на смъртта по железопътната мрежа. От 1960 г. той става известен с ужасяващите си престъпления, може би дори по-големи от началниците си Химлер и Хайдрих, и започва да бъде наричан „архитект на Холокоста“. През 1961 г. е отвлечен в Аржентина от израелската служба „Мосад“ и отведен в Йерусалим. Съдебният процес срещу него, излъчван по телевизионните мрежи в цял свят, е едно от първите световни медийни събития и крайъгълен камък в безкрайното изцеление от травмата на Холокоста. По време на десетгодишното си изгнание в Аржентина Айхман многократно се хвали с важността си в осъществяване на геноцида. По време на съдебния процес обаче казва: „Аз бях само едно колелце в машината за изтребление на Адолф Хитлер“. Книгата, която философката Хана Аренд му посвещава, съдържа най-известната етично-политическа теза на XX век: тази за „баналността на злото“.