Съществувам

by Елин Рахнев

Genres: Poetry

32 pages, Paperback

First published January 1, 1993

About the author

Елин Рахнев е български писател. Роден на 3 юли 1968 г. в София. Завършил е Специална педагогика в СУ "Св. Климент Охридски", а по-късно учи режисура в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян.

Работил е като журналист във вестниците "Денят" и "Континент". Четири години е издател и главен редактор на "Витамин Б" – списание за литература и поезия. В периода 2000-2003 г. е драматург на Народния театър "Иван Вазов", създава "Театър на последния етаж". От 2006 г. до 2009 г. е драматург на Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов".

Основател и сценарист на предаванията "Кръгове" по БНТ и "Невалидно" по bTV, автор в "Суматоха" и “Панорама”. Водил е редовни рубрики във вестник “7 дни спорт”, списание “Тема”, списание "Его". От септември 2009 г. по телевизия Pro.bg всеки делничен ден от 9 часа върви авторското му предаване "Арт трафик" с водеща Петя Дикова.

Автор е на стихосбирките "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври", "Канела" (2008) и на пиесите "Боб", "Флобер", "Високата есен на твоето тяло", “Кукувицата”, “Фенове” и "Маршрутка". Пиесите и стиховете му са преведени на над 20 езика.

Reviews

[Denz · Rating 3 out of 5]

Съществувам само когато вали -
тогава не припадам от съмнение.
Живея на ръба на няколко мечти
и страдам от хронично притеснение.

***

Преписвам пеперуди - някои казват, че са стихове.
Пия водка с много лунен сок.
Нося тъмни очила против разстройство.

Нещо да съм ви направил?
А!?

***

Уолт Уитман, моля те, вземи ме
в ръцете си като последна майка.
Защото писна ми да се събуждам гълъб,
а да си лягам таратайка.

***

Мечтите ми - малки паяци
ще надебелеят като прасета
и ще грухтят
и ще грухтят...

пеперуди

[Jacqueline · Rating 3 out of 5]

Когато бях малък, едно море се удави в мен с всичките си кораби.
Оттогава ми има нещо.
(...)
Разтварям се сега - отдавна трябваше.

Макар и далеч не толкова разкошна като "Канела", в "Съществувам" също се откриват мисли- съкровища. Неприятните (за мен- твърде натуралистични на места) сравнения са умишлени, явно, но заради тях давам само три звездички- не обичам такъв тип поезия. Прекалена, дори пошла ми се струва на моменти. За мое съжаление срещам често такива елементи в опитите на съвременните български автори за... "писане".

С Елин Рахнев случаят обаче не е такъв- той знае какво прави. И му се получава.


***
А думите се лутат като гларуси,
объркали посоката
към лятото.

***
(...) позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Безсилен съм пред всичко
и искам да се удавя
там, при хартиените кораби на
децата,
и да забравя...

***
Лилава е смъртта,
(...)
и може би лилаво е и съвършенството.

***
Разтварям се в една метафора
тържествено
тържествено.
Една такава като бунта на снега,
като трапчинка безразсъдство.
Разцъфват вените ми като карамфили
и ми е хубаво.

Прилича ми на смърт,
прилича ми на милион кокичета
с барабани и тромпети.

***
и станах кораб, впил солената си гръд във сушата.
Бе странно това пътуване за хората

Но аз не спрях, прилежно този свят прелистих

***
Не текна кръв,
а някаква ръждива тишина.

***
Кратка автобиография

Съществувам само когато вали -
тогава не припадам от съмнение.
Живея на ръба на няколко мечти
и страдам от хронично притеснение.

Хилав и грозен бягам от себе си
и все се губя нанякъде.
Но не вярвам въобще в смъртта
и си мисля, че е преднамерено шляене.

От няколко снежинки есенни
за цял живот се натъжавам.
Много трудно свиквам с хората -
почти не ги познавам.

Понякога, когато съм щастлив,
в тревата като дъжд се лутам.
И все не мога да усетя -
живея или се преструвам.

***
Два гларуса със ум на пеперуди
смутено рецитират Фотев
и ей така ще остареят.

Дъждът се крие в керемидите,
измяуква нещо,
срамува се, че не е лебед.

И после как да стана музика...!

***
Рецитирам очите ти - небето е разтегливо понятие,
вените ми пукат, сред странна смесица
от Майлс Дейвис и екзалтирани трамваи,
глаголите дращят черепа ми... човъркат го

***
И се давя в устните ти - най-щастливият самоубиец,
и дъждът е само дъжд, само дъжд...
и забравям майка си, баща си, другите...
замлъквам, свечерявам се -
безименно, безмозъчно щастлив.

***
Видях как всичките ми клетки,
оцветени,
превръщаха се в букви,
и бягаха, и бягаха...
Излизаха от всичките им части,
отлитаха нанякъде и после
дъхът им цопваше във тъмното.

***
Но едно море се удави в мен с всичките си кораби.
Полека изветряха очите ми,
изсъхна косата ми.
Започнах да се роня,
да забравям името си
годините,
буквите.

***
Преписвам пеперуди - някои казват, че са стихове.

***
Моите спомени са големи птици, които събличат небето.
Полека разкопчават роклята му, събуват обувките.
Те, грешни птици - прелитащи от битие в небитие,
от музика във хаос.

***
и вените ми

рецитират патетично сънища
(...)
пак се срамувам да вляза в трамвая
пак се срамувам да кажа името си
пак се срамувам въобще да ме има

***
И се зачерви снегът и стана ябълка.
Понеже някаква снежинка го ядоса,
понеже беше му омръзнало да го възпяват
и само търсеше причина.

***
Ако някога се стопи снегът в краката ми
няма да издържа
ще забравя нищото.
И ще започна да блъскам главата си в живота
докато стане кокиче.